Поводът да седна и да пиша е случка от днешния ден. В новинарски сайт се съобщаваше за човешка трагедия, разиграла се с жителка на село Долно Осеново. Трагедията си трагедия. Няма да я коментирам. Това, което ме възмути и изуми бяха нечовешките и нецензурни коментари на част от четящата аудитория. Запитах се как става така, че и най-далечната тема се свежда до грубиянски обиди и нападки, до глупави националистичски постове и откровена лексикална агресия. Нали уж ние, българите, сме търпеливи, толерантни, хрисими и благи? Може, но май само на думи.
А най-странното е, че се коментираше селото, жителите му, произхода на хората там, но май никой не е стъпвал в Долно Осеново. За него, за това село ми е думата.
Посетих го случайно преди две години. Как стана? Бях на обучение, ръководителката разбра, че не сме виждали помаци, издейства ни автобус и спонтанно отидохме там. Бяхме група от около 45 човека, напълно непознати на никого от селото или околността. Пристигнахме около 10,30 часа сутринта. Автобусът ни стовари в центъра, слязохме и тръгнахме.. Отначало се чувствах неловко и неуютно - непознато място, непознати хора, дори непознати селски улици. Скоро чух, че ни подвикват. Помислих, че ще чуя познатите подигравки или подмятания, но скоро разбрах, че се лъжа. Подвикваха ни жените. Тъкмо бяха приключили със закуската и ни спираха, за да ни дадат домашна баница, топли мекици или орехи и баклава. Кой каквото имаше ни предлагаше и дори се обиждаше, ако не вземем от него. Канеха ни и в дома си, просто така - на раздумка. Посетихме джамията, пустаха ни, въпреки, че бяхме жени, разказаха ни историята на селото. Съобщиха ни, че след ден-два ще има сватба и дори ни поканиха в къщата на булката да видим чеиза. Заведоха ни и до там. Разгледахме всичко и пак повтарям - бяхме 45 напълно непознати хора. По-голямата част от мъжете бяха на гурбет в Португалия и Испания, но всичко припечелено се изпраща в България. Къщите са нови, големи и шарени, накацали по планинските хълмове. Дори над реката и построена къща. Поставени са колове над водата и отгоре е вдигната къщата. Такова чудо виждах за първи път в живота си. Водачи из селото имахме доста - почти всеки ни придружаваше и стига да искахме научавахме всичко. В селото има няколко кафенета, които в сезона н тютюна работят денонощно, Защо ли? Защото тогава и работата е денонощна. Така ни обясниха. Гледката на планината е прекрасна. И досега не мога да се начудя как някои се катерят до къщите си. Толкова високо са издигнати.
Всички жени се обличат почти еднакво - не защото нямат какво да облекат, а защото така се създава чувство за принадлежност към общността. Ще видите свекърва и снаха как ходяд доволни, въпреки че са еднакво облечени.
Когато си тръгнахме, на изхода на селото, автобусът ни беше спрян. Бъдещата свекърва дари всички ни с чусдесно изплетени терлици. Пазя ги като мил спомен от приятни, дружелюбни и истински хора. Разбира се, че бяхме поканени и на сватбата, но по разбираеми причини не можахме да се отзовем.
Не видях нищо лошо в тези хора - съхранили са душите и сърцата си. Те са отворени за другите. Ако имате път в тази посока посетете Добло Осеново, моля!
