Български > Хоби и Развлечения

Китеникът на баба

(1/1)

Rahmie:
Китеникът на баба

 Tова ли е краят на приказката? – попита Кристофър Робин.
- Това е краят на тази. Има още много.
- За Пух и за мен?
- И за Прасчо, и за Зайо, и за всички ви… Не помниш ли?
- Спомням си. Но щом се опитам да си го припомня, и забравям.

И с мен е така: спомням си  ГO, но щом се опитам да ГО разкажа, ТO изведнъж става толкова голямо, толкова цветно, толкова дълбоко, толкова смешно та чак страшно, толкова шумно, толкова вкусно, толкова едно такова неразказвателно…

TO е пълно с изгубени вкусове на:

- прясно откъснати малини в двора на баба,
- прясно подквасено сирене,
- маджун от захарно цвекло,
- хляба, изпечен на дърва в селската фурна. Долната му кора е дебела, дядо я изрязва, защото не може да я дъвче и ми я дава на мен,
- кървавицата на баба,
- дърпаната баница,
- попара със сирене от стар хляб, ама такъв от фурната,
- куйрука на динята. (Toзи вкус се получава само така: динята се откъсва на бостана, пуска се от високо, за да се пръсне на земята, обира се вътрешността без семките, а останалото се дава на кротко чакащия своя пай кон).
- eдна такава питка, приготвена от каша от смачкано грозде с орехи, оставена да изсъхне на слънце. Пестил от грозде се казва.
- тиква, пълнен шаран за Никулден и агнешко за Гергьовден, печени в бабината кирпичена фурна на двора или в кварталната фурна в Лъката в Габрово. Ооооо, и още толкова много…
Не, няма да въздишам по безвъзвратно отминали неща. Вярно, вече не мога да се катеря по дърветата, да скачам на ластик и на въже, да играя народна топка и дама, но мога да готвя манджи по стари рецепти с пресни подправки. Пък си имам и


Китеника на баба

Тя изтъка пред очите ми на нас тримата внуци по два китеника. За чеиз, като се заженим. Тъчеше по един на зима. Значи ги е тъкала шест зими. За мама и стринка също беше изтъкала по два. За тях не само китеници беше тъкала ами и черги, и одеяла, защото и двете били дошли не само без китеници в чеиза, aми направо без чеиз: «То тяхното не беше чеиз, нит чаршафи имаха, нит юргани, нит черги. Пък тогаз почнаха и с текезето. K'во да прая? Мъжка майка, не бях прайла чеизи. Ам булките кат нямаха. Без дреи ли да ги остая? Текезе, не текезе, сложих пак станъ...» Като приготвеше един  вързоп от покривки за легла, родопски одеяла, юргани и китеници, баба го завиваше в голям стар чаршаф и го слагаше в гардероба на горния етаж при празничните им дрехи с дядо. Първият вързоп беше за батко, после за мен, после за сестра ми. Като бях в гимназията се появи и един по-малък вързоп, само с един китеник – за дъщерята на братовчед ми, първата й правнучка. Този китеник баба не го тъка сама, вече и ръцете я боляха, и краката, абе не й беше до тъкане. Купи го.

A в едната от стаите на горния етаж на къщата леглото беше постлано с най-чудесния китеник, единствения не скрит в гардероба. E, лятото го прибираше. Червен, много мек и лъскав като коприна! Този китеник беше върха на изяществото и красотата в моите очи. Дори без очилата на детството твърдя, че не съм виждала и до днес толкова блестяща вълна. Издебвах баба да я няма наоколо, изтягах  се върху китеника и си представях, че съм принцеса в царска постеля. И все се чудех на кого ли ще даде баба този китеник. Толкова ми се искаше да е на мен! В китеникa и в големия чемшир на двора бях влюбена. Е, ясно ми беше, че чемшира не мога да си го взема дори като порасна.

Eдин ден не се сдържах и я попитах  за кого e нарекла червения китеник от голямата горна стая.
- Че той си е моя! Него баба ти Митка ми го й тъкала за чеиз.
Всичко бях очаквала, само не и това. Толкова бях свикнала, че баба всичко най-xубаво, което направи, купи, или има, дава на нас. Изглежда смайването ми и отчаянието, че китеникът никога няма да стане мой, са били тaка ясно изписани на лицето ми, че тя ме гледа замислено цяла вечност, въздъхна като след безвъзвратно взето решение и отсече с тихия си, нетърпящ възражения глас:
- Tъй да е. Кат' умръ, шъ й за теб.
Сега пък получих истински шок. Вече знаех, че не само другите хора, ами и тези, които аз обичам, които са от моето семейството, могат да умрат - преди една година беше починал дядо Захари, бащата на баба.
- Не го искам. И ти няма да умреш.
Баба беше вече излязла от стаята, но ме чу. Обърна се и бързо нареди:
- Aйди да слизаме да ядем, чи стана обeд.

Била съм на 7-8 години. Пролетна ваканция ще е било. През всяка следваща ваканция китеникът на баба ме посрещаше и изпращаше в стаята на горния етаж. И всеки път му казвах: «Лежи си тук, aз ще идвам да те виждам, не те искам, искам баба да е жива». Баба почина, когато бях на 33. На 35 се омъжих и заминах за Швейцария. Единият китеник, който баба изтъка за мен, остана при сестра ми. Другият, поради моята небрежност го похапнаха тук там молци, аз го заших криво ляво и го постлах в стаята ми в татковата къща. Китеникът на баба тръгна с мен. Oще си е с мен. Редовно го вадя през пролетта да го напече слънцето и през лятото му слагам лавандула и орехови листа, когато го прибирам за известно време в гардероба, за да не изкуши някой молец. Нищо, че за 10 години не съм засякла нито един молец. Понякога се завивам с него, за да ми е по-топло, а понякога просто си го гледам. A когато ми е тъжно или когато ми е особено хубаво, се увивам цялата в него и ставам съвсем малка и баба ме носи на ръце и ме подрусва лекичко, а срещу нас в малката стая на бащината бабина къща е седнала в стана нейната майка баба Митка и го тъче ли, тъче същия този китеник.

Mиналата година деветгодишната ми племенница ми беше  за пръв път на гости през зимата. В пестелива Швейцария вечер парното се намалява, на детето му стана студено  само с пухената завивка, и му метнах и бабиния китеник.
- Я какъв хубав китеник имаш, Польо, -  каза Славена и го опипа като познавачка, - Нашите не са толкова хубави. Твоят швейцарски ли е?
Разсмях се с глас:
- Не е швейцарски, любов моя ненагледна, тъкала го е твоята пра-прабаба за прабаба ти. И щом толкова ти харесва, като пораснеш, ще ти го подаря.
- Наистина ли? – очите й грейнаха. - Aма наистина е страшно хубав. Жалко, че не ги познавам тези прабаби, да ме научат и аз да тъка такива хубави неща. Моята баба ще ме научи да шия дрехи. Обещала ми е. Защото ще ставам моден дизайнер.
Я гледай ти! На 9 години и вече с толкова ясна образователно-професионална програма!

Ето че и аз си намерих наследница за китеника. Естествено, че ще й го подаря. Кaто порасне и докато съм още жива. Защото и тя вече знае, че дори хора от нейното семейство могат да умират. И понякога очите й стават много тъжни, когато ние възрастните споменаваме тези хора. A за китеника все пак ще почака. Пък и докато е дете, той не й трябва, защото това е китеник за пораснали момичета. Всъщност това е вълшебният китеник на порасналите момичета. Най-голямото му вълшебство е, че превръща порасналите момичета в деца.

 
Китеникът, Нашият дом
 

EvroPOMAK:
 :)  :(  8)  ::)  :'(  :-X  :) 
Pomak Poetry Classics - Without words !!!

Rahmie:
Фатима Мехмедова и Джамиле Хюсеинова от село Дългач



Има истории, които чакат да бъдат разказани...

Пътуването в началото на пролетта е по-различно от всяко друго. Тогава природата се показва пред света в хармония от багри, звуци, ухания, а сетивата ти преливат от видяното. Тогава и историите за цветове се разказват по друг начин.

... Докато нас ни има, ще ги има и традициите.

Пътят от Търговище се отклони вдясно и залакатуши сред нацъфтели жълтурчета, пак ни водеше към миналото. Дългият път назад към традициите, само трябва да го следваме, да го оставим да ни води. След тунела от високи букови дървета, вплели окичени в зелено клони, се показа селото. На пръв поглед нищо особенно, сгушени една в друга кирпичени къщи с овехтели ленени завески. Грубо оплетени огради, зад които се подава клепналото ухо на старо магаре или закъсняла да се скрие от жегата кокошка. Поредното такова, в което ни отведоха любопитството и стремежът да научим с какво са по-различни хората тук. В район, в който положеният труд е несравнимо по-голям от това, което ще получиш, място, от което младите бягат, а възрастните остават да ги чакат. Поне по това Дългач не беше по-различно от подобни места в България. Имаше обаче и друго, заради което си струва да се говори – за хората в него.

„Голяма част от местните са преселници от Родопския и Пиринския край. Едни последвали любовта, други спрели тук, за да търсят препитание и по-добър живот. Селото ни не е голямо – около 580 човека живеят в него в момента, но си имаме читалище и самодейна група и пазим традициите, които нашите майки и баби са ни завещали”, с тези думи ни посрещна уредничката на читалище Съгласие – Веджибе Мечкарева, видимо притеснена от интереса към работата й и селото.
„У нас жените, които могат да тъкат китеници и черги, са на голяма почит, така е било открай време. Още съвсем малки, момичетата започват да се учат да тъкат, да плетат, да боядисват преждите и да съчетават цветовете. Това е занаят, който се уважава в нашия край. Затова и така ревностно пазим и предаваме на поколенията след нас тези умения. Вече са малко хората, които знаят тайни, предадени им от техните баби и майки. Участваме в проекти с идеята да покажем на останалия свят колко красота има в този занаят, колко магия има във всяка шарка. Наред с това сме организирали много събори, панаир, изложби, идват хора отвсякъде и всички казват: „Като вашите шарки няма. Такива цветове само в китениците от Дългач можеш да видиш.” Това е голяма гордост за нас.”

Докато дърпаме нишката на разговора в различни посоки, отвън се чуват звънки женски гласове, а след тях се показват и дребничката фигура на Фатима, и усмихнатото лице на Джамиле. Фатима Мехмедова е на 48 години, а Джамиле Хюсеинова - на 50 години, оставили домашната работа, за да се срещнат с нас и да ни покажат съвсем малка част от огромното богатство, излязло под ръцете им. Докато вадят престилки, кърпи, възглавници, бели вълнени чорапи с най-пъстрите цветя по тях... говорят толкова разпалено за цветовете, шарките, фигурите, които оживяват върху китениците и хашите им, че не усещам как минутите се превръщат в часове.

Във всяка престилка и черга са втъкани традиции. Всяка нишка е история, всеки цвят е мисъл, всяка шарка - живот.

„Зимата тъчем, като приключим работата на полето, като приберем всичко, щом застуди и се събираме на седянки. Тогава всяка жена носи различни китеници, чорапи, престилки, пеем, говорим си, а нишката си върви. Така и работата повече спори, а и по-весело минава времето. От край време във всяка къща си има стан, моят е от майка ми, а тя пък го е наследила от нейната майка. На повече от 70 години е, все нещо се чупи, поправяме го, но не го сменям за друг”, Джамиле вече е събрала чеиза за дъщерите си, но винаги когато има време, сяда зад стана. „Докато не изтъчеш поне 50-60 неща, чеизът не е пълен, а това е много работа, за една зима не става. Още като се роди дъщерята и започваме да тъчем и да събираме чеиз. За да може като се задоми всичко да си има, да не мисли за покъщнина, така съм запомнила и от моята майка. Една булка трябва да отиде в къщата на избраника си с пълен чеиз”.

„От много малки тъчем, била съм осемгодишна, когато за първи път съм седнала зад големия дървен стан – продължава разказа Фатима, – спомням си как на стана майките ни тъкат, а ние покрай тях, уж си играем, но поглеждме, питаме, после пробваме сами да водим нишката, така докато се научим. Колко конци съм скъсала, колко съм се ядосвала, ако сбъркам шарката, разплитам всичко и трябва да започна отначало. Сега имам чувството, че като седна и станът е като продължение на ръцете ми. Толкова съм свикнала. Всичко сами си правим, измисляме шарките, цветовете или допълваме тези, които нашите баби и майки са ни завещали, с нови. Всяка от нас носи по нещо от традицията в нейния край, от цветовете или фигурите, но и малко осъвременяваме, няма лошо да вплиташ и нови идеи, важно е традицията да се запази. Затова казвам, докато нас ни има, и традицията ще я има. Ще я предаваме така, както и на нас са ни дали занаята в ръцете. Много съм доволна, че младите момичета имат желание да се научат, сами идват, питат, опитват, някои се отказват, но голяма част остават и искат да се научат. Първо започват с по-лесните неща, а накрая такива китеници правят, че не можеш да им се нагледаш. В чеиза на една булка трябва да има и чорапи, и престилки, и цедилки за носене на бебето, и черги, и китеници, и хаша. Нали, като отиде на новото място булката, къща ще стяга.” Фатима говори с усмивка и подрежда чергите по дървения парапет на къщата си, толкова са красиви, че дори природата притихва пред цветовете и шарките. Цъфналите плодни дръвчета сякаш накланят цвят да погалят меката черга. „Тъкмо навреме дойдохте, защото всяка година на 6 май „изхвърляме” китениците да се проветряват, да не ги ядат молците. Тогава всяка къща грейва, събрала на чардака най-красивите цветове.”

Така, докато говореше, чевръстата Фатима извади най-пъстрата черга, която съм виждала, а Джамиле гордо разказваше: „Тази сме я кръстили "деветте бои" заради деветте цвята, събрани в нея. Всеки си има свое значение и е наричан за нещо. Бялото и зеленото са за здраве, червеното е за сила, синьото за богатство, жълтото е наречено за мъдрост, а черното да пази от лошото. Оранжевото са мечтите, а кафявото - традициите, розовото е за любов. Така, освен че тъчем, влагаме пожелания във всяко нещо, това е като заклинание за добруването на всеки дом.”

Дълго след като срещата ми с тъкачките от Дългач остана в миналото, продължавах да си повтарям думите им: „Докато ни има нас, ще я има и традицията.”


„Снощи е Добра късно седела.
Ой Добро, Добро, добра невесто.
Късно седела, попрелки прела.
Ой Добро, Добро, добра невесто.
Па е напрела девет вретена.
Ой Добро, Добро, добра невесто.
Па е наткала тенке дарове.
Ой Добро, Добро, добра невесто...”

От народна песен


Материалът е реализиран със съдействието на Фондация "Работилница за граждански инициативи"

http://www.zahorata.com/news/260/1146

Rahmie:
"Родопчанки - 70"



http://photo-cult.com/showpic.php?aut=Baj_Pesho&id=332222

Navigation

[0] Message Index