... ЗАВИНАГИ ИЗСЕЛЕНИ.
Значи в заповедта за изселване от 1973-та пише така, а то има и едно друго решение на МВР, в което се споменава, че ако децата [на хората, които властта изселва] са опасност за държавата или участват в някакво престъпление, също могат да бъдат [изселени и те]. Значи и ние, децата от село Корница тогава сме били считани като опасни елементи за държавата, дори няколкомесечните бебета. Точно по Сталински. [Затова в заповедта на баща ми] пише „заедно със семейството изселен завинаги“. Имало е случаи да изселят тогава от Корница само жената или само мъжа, мисля, че 3 жени бяха изселени сами, а децата им останаха без майки в Корница. А в нашия случай е семейно. В заповедта пише, че Ибрахим Мустафов Келешов е изселен със семейството си за постоянно.
Смениха ни имената чак 85-а. Властите са ни сменяли имената и по-рано без наш подпис там [в Корница], защото ние бяхме в Славовица тогава. Тия сами са ни сменили имената и са ни направили паспорти. По едно време ни викнаха в МВР – Плевен, само пълнолетните, мен, майка ми и баща ми, брат ми още не беше пълнолетен, и Хюсеин Хюсеинов Бабечки с жена му Фатма, дето [бяха изселени] там близо, в село Брегаре. Тях по-късно ги преместиха в село Ленково, пак Плевенско. Извикаха ни в МВР-то и ни снимаха насила. Аз в досието на баща ми намерих тия снимки. И им взех копията, разбира се. Исках да си ги взема. Баща ми, мене, майка ми, снимаха ни насила, след което в Благоевградско са ни издали паспорти на български имена.
Ние, като ни откараха там, в Славовица, какво направихме. Баща ми и майка ми имаха паспорти, обаче ги скриха (ние ги бяхме взели с нас вечерта на изселването) и казаха: „паспортите ни ги няма, загубили сме ги“, за да можем да си запазим [документите] с турски имена. И не предадохме никакви паспорти. Живеехме без паспорти. Разбираш ли, без паспорти. А те от Гоце Делчев ни пратиха [други] документи за самоличност с български имена, обаче ние отказахме да ги вземем. Разни [имена те ни бяха сложили], Златка на мене беше май, брат ми забравих, как беше. То ги има в моите протоколи за разпит – с еди-какво си българско име … А, на брат ми Румен май бяха сложили, въобще не сме ги запомнили тези имена. И родителите ми, и аз отказах, не ги взехме [документите], затова от Славовица, а после от Плевен ги върнали обратно. Пък ние нямахме и кръщелни свидетелства, запазили [скрили] сме си ги старите и не ги даваме. За да си ги съхраним. След известно време излезе една заповед или амнистия за освобождаване и нас ни хвана [тази амнистия] … Понеже в това село Славовица много обичаха баща ми, смятаха ни за много работни, и много ни уважаваха … Баща ми каза на секретаря на съвета, че ние искаме да си изкараме паспорти на турските имена. „Ами вие трябва да сте жители тука“ Добре, баща ми, по законен ред, чрез кметството, праща до Корница една молба да ни прехвърлят [ в Славовица], обаче те отхвърлят. И след отхвърлянето имало един закон и секретарят ни направи жители на Славовица. И оттам ни изкарват копия за кръщелни свидетелства. Фамилията Келешови носеха само баща ми, Ибраим Мустафов Келешов и майка ми, разбира се, а пък ние – по името на дядо ни – станахме Зайнеп Ибраи[х]мова Мустафова. И ни издадоха нови кръщелни свидетелства, и си изкарвахме по един паспорт, и с имената ни [не] са сменени. А в досието на баща ми намерих такава заповед: след като нас ни освобождават, т.е. ни хваща въпросната амнистия, след заповедта за освобождение се праща от МВР Благоевград втора заповед. В нея пише да се отмени заповедта за освобождение, като бъде валидна тази [втората]; на тях, т.е. на нас, ни се забранява да се върнем в родното ни село и [трябва] да продължим да живеем завинаги в село Славовица, Плевенско. Пак сме заселени, значи нашето изселване продължава. По такъв начин амнистията не се съблюдава и продължава да действа първата заповед за постоянно изселване. Обаче ние не сме и мислили да се съобразим с тази заповед, защото някои от изселените се върнаха в Корница, възможно е те да са били за временно изселени. Баща ми остана там, в Славовица просто временно, нас ни прати в едно.Толбухинско село – Фелдфебел Дянково да живеем и те не са тръгнали по нас да ни следят. Защото [целта ни беше] да отидем там да живеем, за да не живеем сред българско [население], сред българи в Плевен.
Да продължим, какво ще правим там без къща? Ходихме аз и Хюсеин Бабечки да проверим къде има къщи за продаване. Седемдесет и осма година те [турци от Толбухинско] се изселваха и имаше къщи за продаване. И ние намерихме подходящи в това село, пазарихме се със собствениците и купихме. Баща ми, защото беше добър работник и не искаха да го пуснат, продължаваше да работи и да живее за известно време още в Славовица, [а после] дойде, след година ли, две ли и той при нас. Властите не тръгнаха да ни връщат обратно, според второто нареждане да продължим да живеем в Славовица. Не знам как е станало, понеже не сме се върнали в Корница, те май не са ни забелязали, те са ни забравили може би някак си за известно време. Ние почти прекъснахме връзката си с Корница, за да не дразним хората на ДС.
твото на братовчедите ни … Село Фелдфебел Дянково, Байрям Пънар се казваше [на турски]. По пътя от Карапелит за Силистра, намира се вляво. Там се установихме, седем години живяхме, до 85-а там. Ние заминахме 78-а или 79-а, 80-а година аз влязох в университета в Шумен, редовно. 82-ра година една моя колежка е писала донос за мене, след което започват да ме следят. През месец май 1981 г. получавам писмо от моя братовчед Юсуф Бабечки, който учи тогава в икономическия техникум в Толбухин. Пишем си, защото се виждаме рядко. И аз му пиша разни книги да чете, разни исторически. Интересуваме се от нашето минало и въобще от историята, с цел да се занимаваме с история … И му казвам, че трябва да ходим из нашия край, нали уча фолклор, да изследваме разни неща. Не други [хора], а ние да го изследваме това нещо. В отговор на това един ден той ми пише едно много хубаво, надъхано писмо, в смисъл, че е готов да работи за нашите идеи или за нашето дело. Това писмо го прочита моята съквартирантка в общежитието, в една стая сме – Галина Великова от Казанлък, учеше руска филология. И го дава на една друга колежка от моя курс да го прочете, четат го заедно, и още една колежка от руската филология – съпруга на курсант. Едната от тях, а именно колежката от специалността българска филология Нелия Иванова Дамянова от Провадия решава и пише донос с личните си имена, не с псевдоним, до МВР-то. Пише общо три пъти доноси за мен, в които си измисля невероятни неща. Написва, след което от ДС започват да ме следят. И да ми правят обиски по стаята. И един колега турчин ме следи също, който след това е народен представител във Великото народно събрание, след демокрацията, в партията на Ахмед Доган. И сега го има в списъка [на агентите на ДС], аз разбрах, че [е] той, де, Орхан Мемиш[1] се казва. Такива ми ти работи.
Той ме следи, разпитва за мен. Ние се събирахме там турците от време на време на сбирки, но аз не присъствах [винаги …]. Колегата, каквото чуе за мен, пише доноси с псевдонима Етиен. Аз в моето досие намерих неговите доноси само за мен. Сигурно [е, че] е писал и за другите колеги турци, [но] аз не знам, за кои точно … Той беше студент като мен българска филология, първата година на моето следване беше прекъснал. Той идва там на сбирката, на която аз не присъствам, и пита, къде е Зейнеп, какво прави, нещо от този род. Ама аз, така, малко се съмнявах в него, не го обичах, защото тази колежка, с която живях втората година на следване в общежитието, една от Плевен, е била с него по-близка и тя също така ми говореше много лоши неща за колегата. Въобще не говорех с него … , той не можеше да достигне до мен, но чрез други там [се опитвал]. Нищо не е писал съществено, защото няма нищо, в което да се съмняват и за което да ме следят. Между другото, писал, че питал една колежка Гюлнур, защо Зейнеп я няма на събирането, а пък тя уж му казала, измислил си по всяка вероятност, че тя [Зейнеп] се занимава с много важни неща и няма време сега за такива срещи. […] След което ме викнаха на разпит, точно [по време на] сесията, 82-ра година. В призовката пишеше да се явя в 10 часа сутринта, а ме приеха чак в 4 часа след обяд, държаха ме да чакам там в напрежение цели шест часа. И започнаха най-напред, ей така, със заплахи, казват: „Ти си правила организация“, или пък: „[В коя организация за защита на помаците участваш, каква е целта на организацията за защита на помаците, защо досега не си си сменила името.“ Ето такива ми ти работи. Има ги всичките [тези неща записани] там в досието ми. Не съм правила тогава организация, ние се опитвахме нещо да правим, ама нямахме организация с име, защо трябва да измислям сега нещо, което не съм правила. Но ние изобщо мислехме нещо да правим, да разследваме, да събираме нашата интелигенция, ето такива неща щяхме да организираме, нещо такова. Ние хем искахме да съберем доказателства за нашата история, хем по някакъв начин [да] се борим за правата си, ако можем да заминем за Турция, нещо от този род планирахме. Това са [ били] нашите цели, въобще не сме били съгласни с политиката на асимилация на турците и помаците в България, толкова, нито пък сме били симпатизанти на комунизма. Хем спомените за събитията около асимилаторските кампании през различните периоди, начиная от Балканската война, хем фолклорни материали сме планирали да събираме, традициите, исторически документи. Винаги четях история там в университета … Още в първи и втори курс изчетох всичките томове от сборника за Народни умотворения, Периодическо списание, всичко. И чета, и събирам, проучвам, какви книги да чета, кои историци, много неща съм чела, примерно публикуваното в посочените списания за Баташките събития … Абсолютно на всичките стари издания бях направила [конспект], всичко, което ми трябваше, си записах, те [записките] се загубиха. Изключително се занимавахме с историята, извън времето за въпросите на филологията. Аз даже бях преснимала някои изследвания, моят братовчед Юсуф ги снима с фотоапарат, ама като ни изселваха [всичко се загуби]. А брат ми трябваше да учи история, … така бяхме решили, да, или братовчед ми, но накрая баща му (Хюсеин Бабечки) настоя братовчед ми Юсуф непременно да учи икономика, но и той се занимаваше допълнително [с нашите въпроси], а брат ми трябваше да учи история. Обаче тогава приемаха двама-трима души история след казарма и той не успя да влезе в Търново. След това почина баща ми и следването му временно се отложи. Аз исках да пиша за събитията в Корница. И затова трябваше да уча филология, за да мога да пиша, а [и] не само затова. По принцип на мен всички преподаватели, още като отидох в Славовица, като ни изселиха и като написах първата тема, през всички класове учителката я чете, всички учители след това в ПУЦ-а[2] ми казваха, че аз трябва да уча литература, защото пиша много хубави теми. И заради това, разбира се, аз реших това, да уча филология, но в същото време, както казах, имах намерение да пиша за нещата, които съм изживяла.
Накрая [на разпита в милицията] почнаха да ми четат цитати от писмото на моя братовчед. И докато аз преди [първо] казвах, [че] няма такова нещо, после казах, че не знам, защо е написал такива неща, че сигурно си е чел урока по история, преди да пише писмото, но аз не съм му написала нищо подобно. „Дайте ми моето писмо, щом ме обвинявате в това, да докажете, че наистина аз …“ [Писала съм му] примерно, прочети тези и тези [книги], той ми пише, тези и тези ги намерих, пък аз – намери еди-коя си книга. Разбираш ли? Ей, такива работи. После и него са го следили, пращали са в село Фелдфебел Дянково до кмета писма, за да ни следят и двамата, това го разбрах от досието. Даже той в едно писмо ми пише, че има съмнения, че са му отваряли писмото, той разбрал. Това го намерих в моето досие. Мен и в общежитието за всичко са ме следели. Правили са ми обиск на стаята. И накрая на разпита ми казаха „смени си името“ – ‘82-ра година. „С това име не можеш да продължиш образованието си.“ Аз казах: „Няма да си сменя името.“ И в един от протоколите за разпит пише, че „дори с цената да не завърши, тя отказва да си смени името“. Така направиха, че да не завърша. Даже аз с цел да ги защитя, заявих тогава, че дори баща ми и майка ми да си сменят имената, аз пак няма да си ги сменя. Но те ми взеха паспорта. Взеха ми паспорта. А аз само един ден след това имах изпит за шофьорска книжка, не ми го дадоха. Казаха: „ще се явиш и без паспорт“. Аз се явих на изпита, взех го, но не ми дадоха въобще книжката. Книжката чак след смяната на имената, след затвора – мисля че 87-а, тогава я взех. Не ми я дадоха, искаха ми български паспорт, т.е. с български имена.
Аз подписах след това протокола. Как беше на български? Подписах протокола за разпит, в който заявих, че не съм съгласна да си сменя имената, дори баща ми и майка ми да си ги сменят (защото непрекъснато искаха да обвиня родителите ми, особено баща ми, за тази моя позиция), аз пак няма да го направя и че в България няма закон, който да ме принуди да си сменя името. Всичко това го пише в протокола за разпит. Казах, че няма такъв закон, а щом няма такъв закон, те не могат да ме накарат. Обаче по време на разпита аз се уверих, че те ще ме накарат по някакъв начин да прекъсна [следването си]. И започнах да се явявам [на изпити] с различни групи. Като мислех, че може да са различни изпитващите преподаватели на различните групи, ще мога да лавирам тъй, че поне да завърша втори курс. Бях в голямо напрежение, не можех да спя, но въпреки това четях усилено. Всичките изпити ги взех, без последния при Тодор Бояджиев[3] по българска диалектология. Професор, не, тогава беше доцент, заместник-ректор тогава в Шуменския университет. Не къса никого. Пък аз диалектологията я знам, от Гоцеделчевско като започнеш, та Плевенско, та Толбухин, та Шумен – всички диалекти на място съм ги изучила, пък по принцип се интересувах много от тези неща и бях много добра в диалектологията. Влизам и си тегля билет първа и говоря, той ме връща и ме пита отново с цел да ме обърка, аз говоря пак, той ме пита, аз говоря, той ме връща назад, уж не разбрал, но аз не се бъркам и отговарям на всички въпроси. И накрая гледам, че ми пише слаб (2) в книжката. Като видя въпросителния ми поглед, той ми вика: „Ами колежке, пиша ви двойка, защото – вика – есента по-голяма оценка да ви пиша.“ И [докато говоря] слушаше ме една колежка, която щеше да говори след мен, чакам я аз, излезе и вика: „Шестица, нали?“ „Къде шестица, виж, двойка“. Вика: „Как?“ Викам: „Ей тъй“. И аз разбрах, че с него са се свързали. Тя знаеше за мен – Елка се казваше, – защото си бяхме говорили за моето положение, в нейното село също имаше изселени от нашето село, знаех, че мога да и се доверя. Разбираш ли? Първата двойка от началото на следването ми. А по принцип Т. Бояджиев не късаше никого. И отивам при една преподавателка, понеже тя беше много добре настроена към мен, преподаваше западноевропейска литература и я мразеха заради свободолюбието й, идваше с дънки на лекции, а аз за тези неща я ценях много … Тя много ме обичаше, отидох при нея и й казах тъй и тъй. Надежда Бонева се казва[4]. Разказала й бях всичко [за себе си] и тя ме беше накарала да опиша нашите събития в Корница, да й дам написано всичко това и аз й бях дала. Викам й тъй и тъй, знаете ли, Бояджиев ме скъса. „Не може да бъде, друг да е, разбирам, не може да бъде. Аз отивам да говоря с него.“ Отиде да говори с него, аз я чакам в университета, а той казал на Бонева: „Аз нищо не мога да направя. Тя да иде да се извини там, дето се е държала грубо.“ Викам: „Аз къде ще отида да се извиня, ако това, че не съм си сменила името или не искам да си сменя името, те го разбират като грубост, аз няма какво да направя повече. Хич – викам – нямам нужда, за какво да се извинявам.“ И тя каза: „И аз така мисля. Името е по-важно.“ Викам: „Няма да завърша и това е.“ После нещата така се развиха. Втори път се явих на изпит, септември, пак ме скъсаха. Този път при асистентката на Бояджев – Красимира Колева … Аз отидох един път да говоря след това с него и той ми каза: „Вижте какво, колежке, не можете да плувате срещу течението. Трябва да си смените името, няма друг начин.“ „Аз – казвам – няма да си го сменя.“ „Ами – вика, – вече нищо не можете да постигнете, аз нищо не мога да направя. Само мога да ви кажа, единственото нещо, което можете да направите, е да минете задочно. Може да ви позабравят. Аз сега отивам в Съюза и като се върна … „ . Така бях принудена да прекъсна поради слаб успех, неговата асистентка ме скъса общо още два пъти. Спомням си, че Бонева с покойната Калинова седяха там в стаята за преподаватели, където ме изпитваше Колева за последен път, знаят случая и ми съчувстват и … , но без да се стесни ни най-малко тя пак ме скъса. Не знам доколко е вярно, но по-късно при посещението ми в университета преподаватели ми казаха, че тя е работела за Държавна сигурност. Може чрез нея да са стигнали служителите на ДС до Бояджиев. Като говорих с него, и той ми каза: „Прекъснете и като донесете характеристика от работното място, ще ви се възстановят правата и ще продължите задочно …“ Прекъснах аз, по принцип не знам и досега си мисля тази идея за задочното ми следване на Бояджиев ли беше, или на служителите от ДС?! … След това аз взех приравнителните изпити и минах от втори направо в четвърти курс [задочно] и тъкмо стигнах 5 курс – 85-а година – за дипломиране, нали влязох 80-а – и пак започна смяната на имената.
Най-важното, в същия момент и баща ми също го викат в МВР Толбухин. Викат го, хем да си смени името, хем да го разпитват с голям натиск. Но мене като ме скъса Бояджиев на 6-и юли, аз си отидох вкъщи на 7-и, говорих с баща ми, че са ми взели паспорта, обясних му ситуацията [и] се върнах [обратно], той се разтревожи много и ми разказа за собствения си разпит. На 9-и юли му направиха трудова злополука и той почина. Него така го убиха. Три дена след като мен ме скъсват, умира баща ми, който беше бригадир на строителна група, работеща за Варнастрой. Той като бригадир обикновено не участваше в работата, но не знам защо в деня на строителя, на 9-и юли, случайно слязъл долу и кранът пуснал една от големите бетонни тръби (пръстени), три тона и половина, която човекът долу трябва да стабилизира и освободи въжетата … Всъщност процедира се така, той трябва да подложи нещо отдолу, за да може тръбата да е добре стабилизирана, а кранистът не трябва да издърпва въжетата, нали, и чак след като работещият се изтегли настрани или влезе в тези [тръби], които вече са циментирани, тогава трябва да издърпа въжетата, с които е вързан пръстенът.
ото после, след ‘89-а, бяха казали тия от МВР Гоце Делчев на Байрям Гетов: „Да не мислите, че Ибрахим умря ей така, внимавай да не се случи така и с теб!“ Ние си знаехме, че те го убиха. Баща ми ей така го убиха … Не може да бъде случайност. Аз никога не съм мислела, че това може да бъде някаква случайност. Ние си замълчахме тогава, обаче бяхме абсолютно сигурни, че той е убит специално чрез инсценирана трудова злополука. Като са мислели, че той като най-възрастен може да влияе особено на двете семейства – нашето и Бабечки – с нещо, да ги агитира да не си сменят имената … Може ли да бъде случайно – и мен ме разпитват, и баща ми го разпитват, мен ме късат на 6 юли, а баща ми прекарва трудова злополука само след 3 дни – на 9 юли.
Когато се водеше разпитът с мен, братовчед ми [Юсуф] не са го викали, защото той [беше] малолетен, не са го призовавали на разпит, само са го следели. От моето досие се вижда, че когато сме във ваканция на село, са пращали писма до кмета и до Толбухин, за да ни следят и двамата.
Гледай сега, когато бях в тази среда, сред студентите, никой не е знаел [откъде идвам], аз съм била Зейнеп Ибрахимова Мустафова, аз си говорех вече турски горе-долу. Винаги си бях сред тях, те не са знаели, но ето този колега турчин с псевдоним ‘Етиен’, който е бил [доносник] за Държавна сигурност, е казал на една моя приятелка – Вилдан, ‘тя е помакиня’ и тя дойде да ме пита. Аз и казах: „Да, вярно е!“, разказах и целите събития в Корница, от което беше потресена. По принцип тя познаваше едно семейство от нашето село, което живеело в района на Исперих и което се противопоставяло на това да им произнасят българските имена, с възхищение ми разказваше за тези случаи на смелост. Тя много ме обичаше и нищо не се промени с това. Ние знаехме, че той, колегата Орхан, работи за Държавна сигурност, досетихме се, че те са му дали тази информация за мен.
Аз не разказах на никого за истинските причини на моето прекъсване, само казах пак на Бонева, че баща ми е починал, че се съмнявам в това, че има умишлено убийство. Знаеха приятелките ми Вилдан, Ирфан и Гюлнур и Елка, за която споменах. Не можех да кажа истината, казах на почти всички колеги, че баща ми е починал и аз съм длъжна да прекъсна, защото не могат да ме издържат, разбираш ли. И работих месеци наред, и след това преминах задочно, и никой не ме е питал, нищо не съм разказала. Защото аз знаех, какво ще стане, ако разкажа на всеки истината. Никой нито е знаел, че съм била викана в МВР, аз не съм разказвала. След като убиха баща ми, те ми върнаха паспорта. Обаче книжката не ми я дадоха вече, не можах да си получа книжката с турско име. Книжката ми стоеше там застопорена, имаше едно управление на КАТ до нашия университет, седеше си там и аз не я търсех.
Какво ще работя? Тютюн работехме. Една година се върнах на село и писах на мое име тютюн и взех [удостоверение], че съм работила осем месеца[5] и после отидох [в Шумен], Бояджиев се беше върнал от Съюза и се явих на изпит, той ми писа четворка и така минах към задочно обучение.
Осемдесет и пета година пак почнаха да сменят имената, ние вече знаехме. Тогава аз бях на очни занятия, [на] лекции от последния, десети семестър, зимата, точно когато бях в Шумен, сменяха имената. Понеже бях временно в града за очни, мен, както и другите, не ме притискаха да [си] сменям имената. Бях в ужасно настроение, не отидох на абсолвентския бал, който при последните занятия беше организиран. Една моя колежка от Червен Бряг Светла Иванова, никога няма да забравя това, даже ми предложи да отида при нея в града, за да се спася от смяната на имената, но аз й благодарих и й казах, че е безсмислено. Ама там студентите – колеги от редовното обучение, които аз познавах, всичките ги привикаха един по един в университета. Януари, ‘85-а. Осемдесет и четвърта беше в Кърджалийско, декември, а януари ‘85-а почнаха вече [в цялата страна] … Всички знаеха от пътуващите, хората бягаха от Кърджалийско в Северна България. Всичко знаехме за това. Но [властите] правеха събрания, за да успокоят хората, за да няма протести, да не се бунтуват. Те правеха партийни събрания да успокоят хората, че те отдолу [хората от Кърджалийско] не са турци, а вие [в Северна България] сте чисти турци и на вас няма да ви сменяме имената. Така че те вярваха в това.
То човек иска да вярва в това, което му е най-изгодно. Аз на съседите им виках: „Чакайте, чакайте да видим, какво ще стане и тук с вас.“ Аз много добре знаех, сигурна бях, че скоро ще обхване и Северна България. Даже на тези, на които вярвах, им разказвах [за Корница].
Аз бях в Шумен и понеже тия неща съм ги изживяла няколко пъти, по улиците се движех и исках да видя [какво става] и съм си записала, аз си водех дневник, какъв е точно процесът за смяна на имената. Виждах войничета, които са ги пуснали в отпуск да си сменят имената, аз говорех на турски с тях, питах ги. Точно [тогава] бях в гимназията на стаж и първия час съобщиха на децата, че трябва […] да си сменят имената. Макар че нямах работа там, аз отидох нарочно този ден в гимназията, учителите не знаеха, че аз съм туркиня, само една учителка, с която заедно работихме в часовете по литература, т.е. при която правех стажа си [там] знае[ше], но нея я нямаше в учителската [стая] точно тогава. И аз слушах, какво говореха … Сутринта тръгнах аз по улиците, викам, чакай да видя, какво ще стане там. Вече те навлязоха в Шумен … Отидох сутринта рано … Но още приближавайки се към училище, срещнах едно тичащо момче и викам: „Чакай, какво стана, за името ли ти казаха?“ Той вика: „Махни се оттука!“ и избяга от училището. После разбрах от коментиращите с голямо възмущение случая учители, че това бил синът на някакъв зъболекар. След като учителят съобщил на учениците, че трябва да си сменят имената, той в знак на протест е напуснал класната стая и си тръгнал. … А момичетата и другите, след като им съобщиха, ги пуснаха, така, на междучасие и аз видях момичета по коридора, които плачат навън. И им викам аз на турски: „Вие защо плачете, я си вземете автобуса и си идете вкъщи, и се консултирайте с вашите. С тях ще решите. Тука ли ще си смените имената?“ А те: „Вярно, тъй да направим ние.“ Те не знаят какво да правят, това са малки деца. Викат ми: „Казаха ни да си сменим имената.“ Като влязох аз в учителската стая, … всички излезли от час след това съобщение, [учителите] всички надъхани. Никой не казва, разбира се, защо е всичко туй, учителите говорят така: „Ами те са били българи, разбира се, че трябва да си сменят имената.“ Аз седя там и ги слушам, така, нищо не им казвам. На мен ми беше много интересно да ги чуя. … После студентите ги викаха един по един в университета. Някои не искаха, връщаха се вкъщи, някои по-бързо си смениха имената, защото вече родителите им го бяха направили, но нас задочниците не ни закачаха. Аз си скрих студентската книжка и си взех една служебна бележка, че съм била на очни занятия, защото в Северна България вече почти на всички им бяха сменили имената. Върнах се и, защото имаше проверки по автобусите, скрих всички студентски книжки, паспорти, всичко е скрито. Нищо не се предава, разбира се, ние имаме много голям опит … И всичко беше предварително с фото[апарат] преснимано. Всичките ни документи бяха снимани. Моят братовчед Юсуф беше голям фотограф, само с тия неща се занимаваше, беше много добър и много добре снимахме неща, дето ни трябваха. И върнах се аз в селото, всички си сменили имената, само нашето семейство не си сменило имената. Т.е. – двете семейства. Бащата на Юсуф и брат ми ги търсят по този повод, те се скрили, няма ги. Няма ги, не могат да ги намерят. Пак мъжете търсят. И аз се връщам, разказвам им за ситуацията в Шумен и мислим. Аз казах: „Няма какво да се крием, ще се покажете най-накрая и пак ще се отказваме да си сменим имената. Докога ще се криете?“ А дъщеря му (Вахиде) и сина му (Юсуф) на Хюсеин Бабечки се върнали от университета в село, … защото не искат да си сменят имената и не могат да учат повече с турските си имена. Накрая излязоха нашите, брат ми Ибрахим и Бабечки и ги викнаха в съвета на селото да им сменят имената. Те казаха, че няма да си ги сменят. Няма да ги сменят, категорично отказват. След което извикаха бащата на братовчед ми Хюсеин Бабечки в МВР Толбухин, задържаха го в Държавна сигурност, на нас нищо не ни казаха за него, макар че питахме няколко пъти. След туй, около един месец мина, ние получихме призовка, извикаха ни в Толбухин, за да ни увещават да си сменяме имената. Имаше един от Държавна сигурност дошъл в Толбухин, координираше нещата, от София, представи се като Карастоянов. Той много ни помогна да не ни бият. Щото можеше и да ни бият, нали? Той искал да се запознае с нас, опитваше се да ни агитира. Но каза: „Аз ви обещавам, че никой няма да ви бие тука, защото вие сте ми много интересни.“ Аз отговарям: „Досието ни е достатъчно дебело, за да сме ви интересни.“ „Как – вика – няма да си смените името, досега сте бягали, крили сте се, ама ето сега вече няма да останете несменени. Само в посолството (т.е. тия от Турция) няма да си ги сменят.“ „Ами щом няма [друг начин] – викаме, – гонете ни, бе, някъде, където на вас ви харесва, извън България. Да не ви пречим тука, щото ние няма да си сменим имената.“ „А бе, как – вика – ще продължите така?“ „Ами, продължаваме.“ „Откъде ще ядете, как ще работите, как ще се движите?“ „Ами ще си стоим в село и това е, няма да се движим никъде.“ „Ами, добре, аз ви пускам, върнете се.“ И ни пусна, и ние се върнахме в село, и седим тъй. Тогава изпратиха Хюсеин Бабечки в Белене. Обаче не можеш да седиш, без да не правиш нещо, постояхме малко и непрекъснато мислим, след това те решиха, че ние пречим на населението, възбуждаме го и пак ни казаха: „Махайте се от този район. Ако вие не се махнете оттука, ние ще ви изселим.“ И ние знаем, че те, ако ни изселят, ще ни изселят пак по някакви български села. Викаме, добре, ние ще се махнем. И в същия момент, когато ние решихме да се махаме, тъкмо си събираме багажа … Обаче, ще се махнем, ама не можем без български имена никъде да мърдаме, нито камион можем да хванем, нито да пътуваме, кой ще ни приема с тези имена, поставиха ни пред свършен факт така … Брат ми отиде един път в Толбухин и те го задържаха веднага, и го вкараха в ареста за едно денонощие. Той си казал името и шефът казал: „Пуснете го, вярно, аз знам този случай.“ Пуснаха го. Защото всеки без документ го задържат моментално, за 24 часа или докато не си смениш името. И се върна. Тогава някои от нашите, Юсуф и Ибрахим, отидоха в селата в Плевенско, където бяхме жители, за да сменят имената на двете фамилии. Тогава беше така – един човек можеше да смени имената на колкото иска пълнолетни членове на семейството. Ние трябваше да си сменим имената и чак тогава можехме да предприемаме нещо. Целта ни беше да направим нещо, да запознаем западната общественост със събитията, защото всичко беше затворено [неизвестно], какво става в България.
Когато станаха терористичните актове, 85-а, по влаковете и тия от МВР идват в нашето село – Фелдфебел Дянково в съвета. Да ни разпитват. А, да, ние още сме в Толбухинско. Идват да ни разпитват, ама ние не знаем защо точно са дошли. Идват да ни разпитват и аз слушам през вратата, питат всеки поотделно: „Къде беше ти вчера?“ А ние не знаем, че имало преди един ден терористичен акт. Те нашите колят агнета, буркани правят, защото не можем да продадем [животните]. Всички са много възбудени. Магарето продадохме ли го, какво направихме, не знам. Просто не знаем, какво да направим с животните, братовчедите ни така оставиха всичко и едни цигани си ги присвоиха след това. Опитваме се да продаваме къщите. А аз именно този ден, за който искат информация, не бях в село, рано сутринта тръгнах с автобуса в 6 часа и се върнах вечерта, на всичкото отгоре бях във Варна, в едни мои приятели, турци. И ако разберат [властите], те ще си изпатят. Причината каква е [да ходя във Варна] – разузнавам начини как може да се избяга от България. Чудех се дали са ме следели. Аз не знаех причината, за какво ни викат. Влизам аз при служителите, казах вече, че един по един ни разпитваха. „Къде беше ти вчера?“ „Ами в Толбухин бях.“ „И кога отиде?“ Излезе след това, че моето посещение във Варна този ден съвпаднало с терористичния акт. „Ами – викам – в 6 часа сутринта с работническия … „ „Кога се върна?“ „Вечерта в 7 часа.“ „Какво прави цял ден ти?“ „Ами ходих се по магазините, нали ще заминаваме, нали ни гоните и трябва да купувам разни работи.“ [Разказва подробно за разпитите.] И след това пак ни викаха да ни разпитват и тоя от София ни каза: „Вие знаете ли, че има терористичен акт?“ Аз казах: „А, вие нас за терористи ли ни смятате? За туй ли ни викахте, да ни разпитвате онзи ден. Вие толкова ли не ни вярвате.“ „А бе – вика, – ние сме длъжни да проверим, разбираш ли, вие сте едни от хората, които подозираме.“ …
Пък ние бяхме си жители още на Плевенско, защото ‘82 година, когато имаше едно масово подаване на молби за изселване от турците, тогава изгониха над 1000 души интелигенция от работа, повечето учители. Трябва да знаете за това събитие, в документите много пише за него, това всъщност е един много важен период. Ние също подадохме молба за изселване в Турция. От ДС пуснаха един слух, че могат да се подават молби, но за разлика от другите случаи, когато подаването ставаше в посолството, тогава ставаше в управленията на МВР. Молби [бяха подадени] за над 500 000 човека, това е едно наистина масово явление. Те го подготвиха и в същото време по такъв начин си правеха извод, какво е положението сред турците. Преди да сменят имената, те искаха да разберат, какво е настроението според мене … Обаче изгониха от работа много хора.
[Междувременно] бащата на Юсуф – Хюсеин Бабечки го изпратиха в Белене директно. Ние сега само младите бяхме останали. Баща ми убит, нали ‘82-ра, а бащата на братовчедите ни беше в Белене. Решихме да отидем в едно шуменско село, където имаме роднини, с. Климент, последното [село], дето живяхме. Отидохме там, говорихме с кмета, там имаше само две семейства български. Нашите роднини [бяха] изселени от Гоцеделчевско, син на моята леля беше женен за едно момиче оттам. Отиват всичките да говорят с кмета да ни приеме там. Той бивш учител, останал в селото, беше назначен за кмет. И аз – учителка, от студентската книжка е ясно, че съм пред завършване, учител по български език и литература им трябва, ще работя там, на кмета му хареса тази идея … А точно тогава имаше едно вътрешно нареждане – забрана на всякакви изселвания, всякакво преместване и на даване на временно жителство. За да сменят по-лесно имената. Нали имаше брожение и бягане … Кметът наруши закона само за това, защото се нуждаят от учители и ни даде временно жителство. А ние даже по-късно си донесохме документите от Плевенско и станахме жители … Имахме намерение да правим нещо, но защото бяхме сигурни 97%, че ще влезем в затвора, решихме да оставим на сигурно място двете жени. Затова избрахме с. Климент. Кемал, най-малкият син на сем. Бабечки, беше в 8-и клас, който щеше да остане с тях, а и при роднини, които да им помагат, защото с нас винаги можеше да се случи нещо лошо – аз и брат ми, Юсуф и неговата сестра, Юсуф, който учеше в София икономика, а Вахидето учеше в Института по съобщенията, аз учех, брат ми, понеже баща ми почина, той не учеше, ама щеше да учи, чакаше аз да завърша. Да, бяхме като четиримата от РМС[6]. От малки още се бяхме врекли, още като видяхме какво се случи в Корница, всички бяхме решени докрай. Или ще умрем, или ще идем в затвора – няма връщане назад. И само това 15-годишно момче щеше да остане при двете майки.
Нашата цел беше – Юсуф беше проучил [… ] – в София да влезем в едно от посолствата, не можеше в турското, беше установил, че най-добре е в английското, за да искаме журналисти, за да обясним, къде какво е станало, пък каквото ще да стане, ако щат да ни пускат … Обаче, ние отидохме в това село Климент, заради мене кметът ни даде жителство, купихме общо къща даже, да, вече имахме документи за самоличност с български имена, иначе не можехме да се движим, не можехме да направим това, което искахме. Направихме следния план – ако не успеем в София, ще тръгнем да бягаме в Букурещ и там ще влезем в посолството и ще направим нещо. Два плана. Преди това обходихме цялата граница и имахме карта, установихме през кое място можем да минем през границата. Но това бе вторият вариант. Междувременно ходихме на свиждане на Хюсеин Бабечки в Белене да го видим, и му казахме: „Ние сме решили да правим нещо и ще бягаме – два варианта имаме.“ Той ни умолява: „Не правете!“ Ние му казваме: „Няма да те слушаме. Виж и ти си в затвора, за какво си … Това си е наше решение, ние нямаме връщане назад. „ Той не можа да ни повлияе. Написахме едно писмо и го дадохме на Кемал, братът на Юсуф – за майките ни, като му казахме да го разпечата след 10 дена някъде. А на майките ни не казахме, че отиваме в Белене на свиждане.
Тръгнахме за София, но не успяхме да влезем. Този път не успяхме. Ние бяхме шестима, още две турчета, едно момиче (Инджехан) и едно момче (Илхан), единият е съученик на Юсуф от техникума, учеше икономика във Варна, и една негова съседка, която има роднини в Румъния, Кубадин …, тя много ни съчувства и беше готова да се посвети на нашите идеи … А в същия момент знаехме, че Кенан Еврен ще бъде на посещение в Румъния. Именно тогава [искахме] да влезем в посолството, да можем нещо чрез турското посолство да направим. След като не успяхме в София, не можахме да влезем в посолството, не в турското, там въобще не може да се влезе. Юсуф беше проучил мястото на английското посолство, знаеше откъде трябва да минем, обаче не стана работата – понеже сме повече хора, видяхме, че е невъзможно. Понякога охраната се осигуряваше от повече хора … И решихме със самолет да пътуваме до Варна и от Варна да отидем в Силистра. Обаче братовчед ми, понеже беше с брада, не го взеха в самолета. И ние отидохме със самолет, а той с влак. И закъсняхме с един ден, изпуснахме случая с посещението на Кенан Еврен. Спахме във Варна, в съученичка на приятелката [ни], на другия ден тръгнахме за Силистра, вечерта чакахме и наистина минахме границата, [която е на] 30 километра, облякохме се добре, отидохме в Кубадин, спахме там една нощ. Нелегално минахме границата, 30 км пешачка, през нощта минахме, през браздата. Има кули само, не можаха да ни хванат, границата не се пази толкова. Всички [от нас] бяха пълнолетни, най-малката беше братовчедка ми и другото момиче на 18-19 години. [Дали не ни беше страх, че тия деца ще ги убият]. Може [да пострадаме, но] ние вече се бяхме решили. Ще върви ли, няма ли, всеки си решава сам, ние не сме ги карали, те искаха да минат [границата] с нас. След това на разпита, какви хубави показания имат, никой не е издал нищо. Никой не научи за намеренията ни в София, [иначе] пак щяха да ни обвиняват, че сме правили организация. Ние никой път не сме назовавали [някаква група], само сме действали така, няма име на организация, няма нищо. Защото знаехме, че назовеш ли един път, после може при изтезанията да кажеш нещо, [бяхме се наговорили] всички да кажат едно и също и ето … И минахме, макар че спират и проверяват през известно време по пътя, качихме се на една кола за Кубадин, дадохме им злато и пари и … ни оставиха в Кубадин, намерихме роднините на това момиче, отидохме у тях, и казахме, че сме дошли на екскурзия, нищо повече, защото могат да ни издадат. Те ни сготвиха нещо, една нощ спахме у тях, починахме си и после отидохме в Букурещ, с влака. Имахме си разговорник, предварително взет, и с таксиметров шофьор намерихме турското посолство. Имаше една сладкарница срещу входа на посолството, седяхме до 6-7 часа, една турска кола видяхме, отидохме, говорихме с човека, че сме дошли на екскурзия от България, искаме да говорим с посланика. И той каза: „Добре, в 10 часа елате, като ме видите, че слизам по външната стълба на сградата, приближете се, аз ще отворя вратата и вие ще влезете. Защото посланикът идва чак в 10 часа.“ „Добре“, казахме. И ние си отидохме, разходихме се из Букурещ, спокойно, спокойно отидохме срещу турското посолство, седим и като видяхме, че слиза по стълбата, ние се приближихме. Видяхме, че милиционерите също вървят към нас и охраната е увеличена. Той излезе, милиционерите викат „дайте си паспортите“, аз отидох при него, но той затвори вратата отзад, той затвори и ние му викаме „защо затвори“, а той каза: „Посланикът не може да ви приеме, има си много работа.“ И ние му викаме: „Сега ще ни задържат, ние избягахме.“ Той каза: „Нищо не мога да направя“ и милиционерите ни задържаха. За първи път го казвам това, това не сме го казвали …, щото веднага в шпионаж [щяха да] ни обвинят. На разпитите съвсем друго пише. И след като румънците ни вкараха в една кола към тяхното МВР, ние изядохме всичките адреси, които имахме у нас, сдъвкахме ги. Те ни обискираха и два дни, две денонощия те ни разпитват, има преводач на български и на турски, с карти и ние разказваме всички събития на румънците, какво става в България, не ни пука – за смяната на имената, убитите, всичко им разказахме, така направиха, така направиха, еди-какво си, еди-що си. Следователите обаче много се интересуваха за положението в България, храниха ни там, след което ни казаха: „Вижте какво, ние имаме договор, не можем да не ви върнем, ще ви върнем на българите, но това, което тук сте разказвали, си остава тук.“ И вярно така направиха. Нищо не дадоха, само един протокол за предаване. Румънците само в това ни съчувстваха, че не издадоха това, което ние сме казали … И ни върнаха, качиха ни на една кола за Гюргево. Преди Гюргево отварят вратата и качват едно момче 17-18-годишно с един касетофон. Качиха го, и той влезе, и го питам на турски „Ти кой си, бе?“ „Аз преплувах Дунава“, вика … Те всички турци тръгнали да бягат за Румъния, разбираш ли. Защото една седмица преди нас [от] едно съседно село бяха избягали за Румъния и ние бяхме чули, че са избягали и не бяха се върнали. И ние помислихме, че може да успеем. Нашата грешка беше, че не помислихме да влезем в някое арабско или друго посолство. Само и само да разкажем какво е положението в България, те щяха да се интересуват, да дойдат журналисти, па пак щяха да ни върнат. Ама ние се свързахме с турското. Оня го нямаше вече в Букурещ – Кенан Еврен[7] … Всъщност [от] турското посолство много хора са върнали обратно. Само един случай има. Български турчин, който е влязъл в турското посолство в Москва, Турция успя да го вземе – турците се разбрали с Москва и пратили [беглеца] в Турция. Дипломатите може да са знаели, че не може, много е трудно да се оставят [бегълци] вътре в посолството. Ако вземат да ги събират, те не могат да ги изхранят. Така мисля, трябва да се разследва, не съм разнищила този дипломатически въпрос, дали има някаква заповед на турското Външно министерство по този въпрос, но трябва да мине време, за да има достъп до архивите. Това момче каза: „Трима души бяхме. Единият се удави в Дунава. Другият се върна и само аз стигнах.“ И всички заедно ни върнаха в Русе. В Русе се оказа, че и онова момче, което той мислел, че се удавило, и другият, който се върнал, и двамата са задържани вече. Тоя, който започнал да се дави и да вика за помощ, попаднал на един остров през нощта и тъй се спасил. И всеки от нас го разпределиха по жителство. Нас – в Шумен, двамата ни съпроцесника – в Толбухин. В Шумен, в Държавна сигурност ни държаха един месец. Разпитваха ни поотделно, но ние се бяхме уговорили и всички отговори бяха еднакви. Първо за София – защо сме ходили? Ходили сме в София, да, защото братовчедка ми е била там, за да я вземем. И сме тръгнали със самолета, па тоя нашия „глупак“, понеже бил с брада, не са го взели. Добре, второ, тръгнали сме да бягаме в Румъния, защото ни сменихте имената и оттам – турското посолство, целта ни е да идем в Турция, но не можахме, тъкмо се приближихме към посолството и ония ни арестуваха. Толкова, само това си знаехме. На всеки показанията му са едни и същи. И понеже показанията са едни и същи, те не ни биха, за да разнищят друго.
После ни осъдиха нас момичетата на по две години затвор, момчетата по две и четири, и изселване по две години на всеки един, имаше и по 1000 лева парична глоба. А на другите наши двама съпроцесника им дадоха само по 2 години изселване. Защото ние сме с били по-голяма биография и че ние сме организаторите, ако не са се били хванали с такива хора като нас, нямало да тръгнат по кривия път. В [затвора в] Сливен жените ни казаха с братовчедката: „Вижте какво, вие там ще казвате, чувстваме се виновни; защо така направихме, ами бяхме много повлияни от смяната на имената. Защото е много важно да ви дадат по-малка присъда, като ви дадат по-малко, ако искате пак правете.“ Затворничките, които са минали този процес, знаеха повече, защото ние им казвахме: „Ние ще кажем тъй и тъй.“ „Хич няма да казвате, молим ви, защо трябва да лежите повече?!“ Викаме „добре“.
Самият процес беше такъв. Аз казах: „Да, чувствам се виновна“ и братовчед ми така каза, но адвокатката реши да спасява нашата малката братовчедка и затова и зададе въпроса коя е нейната родина. Обаче тя не каза България, не искаше да казва, че България и е родината, но не каза и Турция. Поради което [съдът] реши, че видиш ли тя не иска да приеме България за своя родина и бяга в Турция, защото я смята за родина, значи не се е осъзнала и нея не я пуснаха на свобода. А брат ми стана и каза, че никога нямало да забрави тези събития, когато са убили вуйчо ни[8], и че много са ни тормозили толкова години. Разбираш ли? А тяхната цел бяхме ние [по-големите, Зейнеп и Юсуф], ние бяхме на топа на устата, аз и братовчед ми, а като стана така с братовчедка ми и с брат ми, те решиха, че не сме само ние най-големите им врагове и ни дадоха еднаква присъда … Стана така, че те всъщност ни защитиха по някакъв начин. Защото питаха „ кой предложи първи да избягате“, примерно. Брат ми каза: „Аз казах на сестра ми да избягаме.“ Той ме спаси и присъдиха: на момчетата две години и четири месеца и на момичетата две години затвор. А Вахиде отрече брат и да и е повлиял за включването си в бягството. Моята братовчедка, която според адвокатката трябваше да я освободят, защото беше най-малка, и нея не я пуснаха. Адвокатката ужким се опитваше да я спаси. Всъщност брат ми и братовчедката ми нямаха такава богата биография във съпротивата като мен и Юсуф, затова нашето положение беше по-сложно. Макар че ние най-напред отричахме и казвахме „адвокати не искаме“, обаче нашите въпреки всичко хванали сума ти адвокати, дали са си парите напразно. А на двамата ни съпроцесника от Толбухин – Инджихан и Илхан, още преди делото адвокатите са казали, че ще ги освобождават. Илхан ни каза това. Всичко е [било] решено, това е [било] само така, сцена, игра. И така ни осъдиха.
Осемдесет и пета влязох в затвора, 16-17 месеца лежах, защото работих. Брат ми беше в Белене и братовчед ми във Варна. А брат ми от Белене идва надъхан, там са всички затворници …, в смисъл, дето са все като него, противници на асимилацията. Сума ти има такива като нас, бягали през Румъния, някои са оставали дори една седмица там. Братовчед ми след това направи така, че да го пратят в Белене, понеже баща му бил там. Тримата мъже бяха в Белене, а ние двете в Сливен. Майките ни непрекъснато по свиждане. И стояхме в затвора, аз бях шивачка, братовчедка ми друго работи. Тук се опитваха да ме вербуват да сътруднича на ДС с обещания да ме пуснат предсрочно. Беше ужасно, 99 процента от политическите затворнички бяхме осъдени във връзка с асимилаторската политика. Имаше от Кърджалийско, от Ябланово, имаше и жени от Корница заради това, че са позволили децата им да бъдат обрязани. Малко преди ние да влезем, там за пореден път е била и втората братовчедка на нашите бащи – Емине от Краище, която лично обрязвала момчетата.
След като си излежах присъдата в Сливен заедно с моята братовчедка, оттам – за няколко дни бях при майка ми в Климент, после ходих в Михайловградско, в с. Ботево, където бяхме изселени по присъда с брат ми, за да хвана квартира и да взема дърва, след което заедно с майка ми с кола братовчед ни ни закара в селото. Беше в навечерието на новата 87-а година. А Вахидето излезе 1-2 дена след мен, не знам как са ни брояли дните, тях пък ги бяха изселили в с. Черни Връх, пак Михайловградско.
Ние по традиция, наследена от баща ни, слушахме непрекъснато радио „Свободна Европа“ и другите подобни предавания на български. Първото нещо, което купувахме на новото местожителство, беше „Селена“, преди това беше „Веф“. Купихме в Ботево „Селената“ и седнахме до радиото. И първото най-хубаво нещо, което чухме с най-голямо въодушевление по радиото, беше, че в Михайловград [Монтана] „Независимото дружество за защита правата на човека“[9] има свой голям център. Така че ние пуснахме Кемал да се свърже с тях – Димитър Томов и Цеко Цеков, още лятото ‘88-а година. Свързахме се с тях и чрез него им казахме: „Щом защитавате правата на населението в страната, ето защитавайте нашите права.“ Тя бяха въодушевени от нашите биографии и готовността ни за съпротивление: „Добре, ще ви защитаваме. Каква е вашата цел?“ „Ние искаме оттук да се махаме“ „Е, запишете се – вика – като членове на нашето Дружество. И нас ни гонят от България и вас ще ви изгонят. Но ние не можем да работим сред турците, не ни се доверяват. Вие ще защитавате по-ефикасно и техните права, да работим заедно в тази насока, пък после непременно ще заминете оттук“ „Добре – казваме ние, – веднага се записваме“ И веднага всички станахме членове, моментално, май оставихме Кемал да не се записва за член, за да е в сянка, да бъде резерва и той да продължи нещата, ако с нас се случи нещо. Четиримата се записвахме моментално като членове на Дружеството. Бащата на братовчедите ни също вече беше изселен някъде във Врачанско, но него не го занимавахме. Той слушаше само за дейността ни по радиото и се гордееше с нас. Съобщиха ни турските имена по западните радиостанции. Попитаха ни от Дружеството в Михайловград: „Вие съгласни ли сте тука да дойде един чужд журналист и да разкажете всичко преживяно“ Това беше една от най-важните мечти за нас по принцип и веднага се съгласихме. Ние посредством Кемал им дадохме снимки и описахме нашата история, за да може евентуално Амнести Интеренешънъл[10] да ни защитава. „Веднага сме съгласни да го направим“, казахме. И тъкмо журналистът щеше да дойде в с. Ботево и те [ДС], понеже подслушват, решиха да ни махнат от Михайловградско. Най-напред вечерта след 18:00 се срещнахме с някакви служители на ДС в Шумен. Имаше огромна разлика между предишното и сегашното им отношение към нас. Те ни върнаха в село Климент, Шуменско, макар че още не ни бяха изтекли присъдите, ние имахме още изселване. Но ние като си обявихме по „Свободна Европа“ имената и точния адрес в Климент – телефона, много смели турци започнаха да идват да стават членове на Независимото дружество. Междувременно аз бях определена като координатор на Варненска област, но под това се подразбираше на Североизточна България, където живееха най-много турци. А за Русенско отговаряше Сабри Хамдиев. Представете си само, преди това хората нямаха право да произнасят гласно турските си имена, никъде официално такова нещо не се четеше или чуваше и изведнъж някаква група от турски младежи съобщават с турските си имена, че членуват в неформална организация, че ще защитават правата на турците. Още повече, че тези младежи са известни в Толбухинско и Шуменско, по всички краища на страната, където живеят бивши затворници от Белене, защото Хюсеин Бабечки беше там и всеки чрез него ни познаваше биографията задочно.
Веднага ни намериха и към нашата дейност се присъединиха и тримата от с. Пристое – на 4-5 км от Климент, – които бяха бягали в Румъния 10 дни преди нас и които също бяха осъдени на изселване. Постепенно дейността ни се разрасна и ние направихме в Климент още едно ръководство при случай, че нас ни изгонят.
Още в края на 88-а година аз и Юсуф дадохме изявление пред френската преса за всичко, дето стана, за да привлечем световната общественост. [Журналистите] идваха тайно. През декември трябваше аз и Юсуф заедно с Димитър Томов[11] трябваше да се срещнем в дома му с един френски журналист, но ни задържаха в дома му в Михайловград и след 24 часа ни освободиха, след като по западните предавания съобщиха за нас непосредствено, информацията предаде Кемал, който отдалеч наблюдаваше всичко това. Пратиха тайно журналист, който дойде в Климент и ние дадохме обширно интервю, но поради намесата на шефовете Румяна Узунова се уплаши да го публикува. Петър Бояджиев беше връзката с нас и с всички членове на Дружеството, той предаде интервюто, но … Аз казвам, че без него тази нелегална борба [беше немислима], той беше най-голямата [фигура], не точно Румяна Узунова, чрез него отиваше всичко при Румяна Узунова, той и даваше записите. Най-ярката фигура извън България, която изигра най-голямата роля е Петър Бояджиев. Вярвахме му и той ни вярваше, защото имахме общи познати – затворниците от Корница, с някои от които той беше лежал в затвора. Аз забравих в едно друго интервю да разкажа за него, когато нещо е спонтанно, някои неща се забравят[12].
[През януари 1989 г] от Дружеството аз, Петър Манолов и отец Благой Топузлиев, а може да имаше и други, но не помня, трябваше да се срещнем с Митеран[13], аз специално трябваше да разкажа пред Митеран цялата истина за положението на турците и мюсюлманите в България … Но те [ДС] ни задържаха преди Пловдив. Ние щяхме да тръгнем заедно от Пловдив за София с Петър Манолов и отец Благой Топузлиев и аз като представител на турското малцинство и като отговорник за Варненска област. Трябваше да говоря с Митеран, да обясня всичко това, обаче те ни задържаха [в] Пловдив, и той се срещна с Блага Димитрова[14] и Желю Желев. Но ние след това дадохме интервю за френската телевизия и за вестниците. И във Франция се излъчи документален филм. Разказахме пак за всичко.
След като замина Митеран, януари ‘89-а, въпреки че не успяхме да се срещнем с него, [на] Петър Манолов му обискираха [дома]. Държавна сигурност взеха от Манолов ръкописите му и целия му архив. Той започна гладна стачка до връщане на архива му. Ние обявихме също след него седемдневна и първи започнахме в Североизточна България верижна гладната стачка, която след това през май месец щеше да служи като пример за населението. Като ни върнаха от Пловдив в Шумен, ние толкова много активизирахме нещата, че все повече турци започнаха да идват и да членуват в Дружеството … Местните хора знаеха, от Толбухинско, колегите от затвора на Хюсеин Бабечки знаеха, че сме помаци, но някои не знаеха. Ние се приемахме тогава от населението като лидери на турците в България, защото тях искахме да организираме, а малко по-късно направихме връзка с Корница, знаехме със сигурност, че нашите села там слушат по радиото за всичко [… ] , дадохме им адресите и имената и те също се свързаха с представители на Дружеството от София, с Деян Кюранов[15]. Някои бяха задържани там, прекъсваха им връзките. Но нашата цел, каква беше – тук, в Благоевградско не можехме да работим, далече е, няма да ни допуснат дори до село, а всъщност най-наелектризираните райони бяха тогава Североизточна България и Кърджалийско. И ние трябваше тях да събудим. С тях да започне тази борба, против [„възродителния“ процес] … Това беше мястото, където искрата щеше да подпали огъня, Североизточна България, където всъщност живеехме и ние. Хората, с които заедно бяхме преживели последната масова вълна на принудителна смяна на имената, ни знаеха биографията и ни вярваха. Защо? Ние не искахме да си сменим имената и ни изгониха от толбухинското село Фелдфебел Дянково, отидохме в това село Климент и веднага влязохме в затвора, [върнахме се като] изселени. Връщаме се, пак продължаваме борба и всички слушат „Свободна Европа“. Те, хората ни вярваха, макар че в началото се страхуваха малко и имаха основание. Първи ни повярваха изселниците от нашия край, които живеят тук и Аляйдин, кореняк от село Климент. Ние гладна стачка като правихме, Аляйдин ни подкрепи, и идват служители от МВР-то и нищо не могат да направят, умоляват ни, „Спрете – казват – тази гладна стачка, не правете така, ето, хората са свикнали вече, вие сега ги [разколебавате]. Ще ви дадем апартаменти в града, знаем, че много сте били репресирани, грешки са направени спрямо вас, но сега вече няма да е така.“ Ние казваме: „Ние сме против асимилаторската [политика]. Разбира се, че имената трябва да се върнат.“ Всичко това по някакъв начин правим достояние на хората от околността и надеждата се поражда.
По радиото и западните радиостанции ме обявяваха като Зейнеп Ибрахимова Мустафова, а официално ние всички сме с българските имена – моето беше Сюзан, ние си сложихме пак турски имена, Сюзан Исаева Узунова. Нали в Плевен не разбират и брат ми и братовчед ми избраха все такива, турски – Левент, Денис. Сюзан, не че е чисто турско, но се използва и в Турция, а и сред турците в България преди смяната, все пак не е чисто българско. Веднага ни [разпознаваха], че ние не сме българи. За нас, за всички мюсюлмани бе важно това, да се вижда, да личи дори по тези имена, че ние не сме българи. А [властите спекулират] – родина, какво ще споменават на нас за някаква родина, като знаят, че ние сме заклети противници на асимилацията, ние сме и против българския национализъм, шовинизъм. Ние винаги казвахме: „Пускайте ни да бягаме оттука. Не щем да живеем тука.“ Каква родина? Родина! Родени сме тука, обаче … Те са [били] длъжни [да говорят така], ама при нас това не вървеше. Ние казва[х]ме, че въобще не приемаме теорията, че сме били българи, ние сме турци. И толкова. И дори да сме с български произход, както твърдяха, не искаме да сме българи, дори това да е вярно, пак не ни интересува, какви сме били.
Ние непрекъснато поддържахме връзка с Петър Манолов и един път аз отидох в Пловдив, там той ми каза да отида в София. Манолов, който тогава още продължаваше да гладува, ми каза да се свържа с Блага Димитрова, да и предам нещо, че по телефона се подслушва. Аз отидох и там бяха Деян Кюранов и Желю Желев. Беше първи февруари. И им разказах за нашите събития в Корница, за следващите ни проблеми с властите. Те задочно ме знаели от радиото. И след това Деян Кюранов ме придружи до гарата и ми каза: „Зейнеп, вие сте много действени, много работите, ние тука такова нещо не правим. Всичко вие от Дружеството правите и аз съм много разочарован от нашата дейност“ и така си приказвахме с него. Дори по негово предложение решихме да направим документален филм с репортажи на пострадали от процеса на принудителна асимилация през 70-те и 80-те години, за да се прожектира пред интелектуалците в София с цел тяхното информиране по въпроса. Беше изключителна идея и аз твърдо обещах да помагаме за реализирането и. Когато аз си отидох в Шумен, в село Климент, научих, че нашите [международни] паспорти вече били готови и същия ден на моето пристигане ни екстрадираха. На 02.02.1989 ни взеха с коли от с. Климент пред очите на цялото село и ни отведоха в Русе. Но понеже обискът траеше 8 часа, оттам ни изпратиха с влак за Будапеща едва на следващия ден – 03.02.1989. Всичките – осем човека. Семейството на братовчед ми и нашето семейство. Тази роля, дето аз съм я изиграла, са я изиграли всичките от нашето семейство. Случайно моето име повече се знае. Искам винаги да го подчертавам този факт, защото иначе няма да е честно. Аз, Юсуф, брат ми, всички едно и също сме вършили. И Кемал, който винаги беше в сянка и който винаги беше връзката ни, след като беше пораснал, разбира се.
И „заминавайте за Австрия“, на границата австрийците ни върнаха в Будапеща, [отново] се върнахме [в Унгария] и отидохме в турското посолство по указания на Петър Бояджиев, с когото установихме връзка и който чрез посолството в Париж съобщил за нас в турското представителство в Унгария. От турското посолство ни настаниха в един хотел в стария град – Цитадела се казваше. Една седмица преговаряха с австрийците да ни пуснат през границата, тъй като ние не искахме да останем в Австрия или да вървим в други държави и щяхме да пътуваме за Турция от Виена, от Будапеща тогава може и да не е имало полети на турските авиолинии. Австрийците вече разбраха, че българите много гонят от страната политическите си врагове и започнаха да връщат. След нашия случай те пропускаха хората, които оттам ще пътуват за Турция. От турското посолство ни платиха хотела и билетите и в Австрия ни качиха на турски самолет, така излетяхме за Турция, чак на 11-и февруари вече бяхме в Истанбул.
