РАЗКЪСАНИ МОСТОВЕ - ЧАВДАР(Касъмица, Чавдарица) - ЙЕНИДЖЕ
Войните, политическите и религиозните пристрастия, колко човешки живота са унищожили, колко семейни гнезда са разтурили, колко сълзи са изтичали. Все същата причина. Нима светът няма да узрее за истинска демокрация и хуманност?! Нима синурите и границите все ще са затворени и ще бъдат онази омразна завеса, която разделя човека от човека, брата от сестрата, майката от детето...
„Да забравим миналото!” Прокламират някои. Да, да го забравим, ако сме изградили една човечност, ако сме излекували раните си.
„Човек трябва да живее със спомените си, иначе ще се обезличи.” И това са мъдри думи като по-горните.
Бихме казали: да потърсим нови мостове, мостове на приятелството, които да заменят разрушените в миналото.
Тази идея не е наша. Тя е плод от усилията и желанието на мнозина – и политици, и историци, и обикновени хора, преживели ужасите на войната, изселничеството, затворените порти на комшулука.
Ще ви отведем в две селища при едни и същи хора. Тези от градчето Йенидже/Бурса/ Турция и с. Чавдар/Смолянско/ България. Едни и същи родове, едни и същи фамилии, които войните и изселничеството са разделили за години наред.
1912-та е, Балканската война, хиляди невинни жертви, хиляди бежанци към Гърция и от там в Турция... неуспелите се връщат в селото. То е изпепелено и хората се настаняват в близките колиби на юрушкото село Калъбунар, докато построят отново къщите си. Ужаса който преживяват ги кара да предприемат цялостно изселване.
1925 –та година, цялото село изготвя паспорти за изселване, дори пращат Молла Идриз да проучи, дали може да се намери място за цяло село, но уви – не му провървява на Босфора и той се връща обезнадежден. Тогава половината заминава другите остават. Пристигат на Гелиболу с коне, а стадата с пашуване. Остават известно време там, след което се местят всички в днешното Йенидже – Бурса.
Същата година пристигат и от съседното гръцко село Кайънчен, изкарват си български паспорти и заминават.
Останали в България преживяват и други сътресения през 1948 година. Комунистическата жандармерия нахлува една нощ около 3 часа по къщите и насила изкарват жени деца, старци. Подгонват ги с конвой до Барутин, от там на камиони до гр. Пещера, къдeто ги набутват като прасета във вагоните и интернират към Полски тръмбеш, с. Иванче.
След тези събития за помаците няма разрешения за изселване, затваря се и границата за посещения. А в селото няма род, който да не е разкъсан и тук и там – Бояджиеви, Хорозови, Делянови, Люманови, Вирановски, Тисовски, Кехайови и още.
Това не е краят на премеждията – следва поредната кръстилка в Родопите през 1972 година, което е много по-страшно от изселването.
Кога и от къде са дошли Чавдарци? По разказа на кмета Джамал Кехайов, селото е основано от три семейства юруци и две семейства от Доспат, а неговият род са дошли от Арнаутлука. Иначе след Балканската война половината землище остава в гръцко, а хората разкъсани – едни там, други тук. Няма род без роднини в Турция.
И това е така, в Йенидже една трета от населението са чавдарци и живеят в кв. Дере махала. Сред тях има много просперирали Мехмет Гьозтепе и братята му, които са едни от известните работодатели в района.
Те често си спомнят за родното село и мечтаят да го посетят.
Съдбата решава най- сетне да ги събере. И това се случва чрез инициативата на кмета на Йенидже Хасан Аксу, приел не леката отговорност да уреди посещение в родното село на дедите си. И през месец април т.г. то се осъществява. Сред групата е и деветдесет годишния Яхйя Сеймен, който е напуснал селото едва седем годишен и след 84 годишна носталгия успява да целуне близки и роднини.
Хасан е трудолюбив като всички чавдарци и работи за просперитета на града – закупил множество техника и я впрегнал в работа, а тя много - саниране на блоковете в „Бешюз евлер” , „Бин евлер” и Центъра, озеленяване на града, изграждане на културен комплекс край езерото, облагородяването му, изграждане на дом за инвалиди, мостове и други съоръжения за улесняване на жителите, разширяване културният обмен в града. Най-важният момент в трудовата му характеристика е установяване мостта между разкъсаните от войните и изселничествата роднински връзки на живеещите в Турция и България мюсюлмани.
Братя, които не са доживели да се видят, техните деца. Сълзи, сълзи на радост, от мъка, сълзи обикновени, човешки! Какво е усещането – сам трябва да си изпитал, за да знаеш. Едно е желанието – никога повече граници, разделения и забрани за най-святото – Родината на човека...