Неволите и страдания на един изстрадал ПОМАК.
Помаците от Източните Родопи се разкъсват между езика и религията и между дома и чужбината
Лицето на мъжа в автобуса на седалката до мен изглежда като изпечено. Не, не е загар от плажа. На това едно време му викахме текезесарски тен. Сега не знам как му се казва. Може би европейски? Защото е получен по европейските полета. Така поне ми казва мъжът. Връщал се от Великобритания. Трети ден пътувал с автобусите. "Искахме уж Европа да разгледаме, ама то нищо се не види, само магистрали. Ужасно! Вкиснахме се, вмирисахме се..." Четири месеца далеч от дома. Сезонна работа. "На ягодите, нали си чувала? Все на колене им лазехме на тия ягоди. Докато ги чакахме да пораснат, разреждахме сливи и круши. Махахме малките плодове, другите да стават по-хубави. Пак тежко, ама поне си прав. Имаше момчета, тръгнаха си, не издържаха. Много се стараехме, защото сме нови в Европейския съюз и в ръцете ни зяпаха. На поляците и чехите вече не им пука. И да ги уволнят, им плащат обезщетения. Но ние, нали сме новобранци, гледахме да сме изрядни. Абе, тука, в България, много скъпо станало. В Англия храната като че ли е по-евтина... Хубава страна е Англия, ама хубава за англичаните! Ние все подозрителни им изглеждаме, ако и да им работим това, дето те не го пипват. Ама пък к'во да правим тука, като няма работа? А да изглеждаме подозрителни сме свикнали."
Мъжът работел в рудниците. След "революцията", както той нарича политическите промени през 89-а, останал безработен. Приятелят му също. Бил техник в БТК, подготвили града за цифрова централа и уволнили персонала. "Какво да прави човекът на четирийсет и кусур години? Къде наново да почва? И деца студенти гледа... Абе не е за разправяне нашата..."
От помаците от Златоград ли са, питам групата гурбетчии.
Питам го как се казва. "По паспорт съм Методи, вкъщи съм Мехмед, викат ми Мето. Избери си как да ми казваш."
Животът между две имена, арабско и българско, помаците от Родопите водят отдавна.!
1912/1913 г., 1937-1942 г. и последно през 1972 са години на насилствена смяна на имената им. На някои от по-възрастните в тези райони им се е случвало по два-три пъти да се подписват под различни имена.
"По царско време - разказва роденият през 1919 г. Исеин Хасанов - на помак не даваха дори пъдар да стане. Никого не пускаха на държавна работа. После комунистите се оказа по-хитри. Който беше съгласен с тях, веднага му даваха службица и заплата. Цялото МВР се напълни с момчета помачета."
Подложени на постоянно разпъване между две имена, две религии, два етноса, два езика, родопските помаци бързо усвояват стратегията на оцеляването. В името на опазването на живота се научават да застават на страната на по-силния. "Беше 1972-а. Отивам за заплатата. Касиерката казва да си дам паспорта за смяна на името, иначе нямало заплата - продължава Исеин Хасанов. - Какво да правя? Срещу властта не се рита. Няма смисъл. Ритнеш ли ти, тя ще те ритне още по-здраво и ще ти счупи зъбите. Дадох си паспорта, получих заплатата. Едно момче с мен отказа. Стоя пет дена гладно и се примири. Ние по-добро не сме видели, че да искаме друго."
"Че е сложен край на "възродителния процес" е само привидност - твърди Рамадан Кехайов, който като председател на мюсюлманското дружество в село Старцево и днес води битка с общината за възвръщането на имот на дружеството. Там имало гробище, което през 80-те години е унищожено. - Защото по гробищните камъни имало издълбани години отпреди османското нашествие - казва той. - За нас мюсюлманството е религиозна, а не етническа принадлежност, както е при турците. И това никой не иска да го признае."
Стигнали бързо до тази простичка истина, по-младите помаци от Златоградско са избрали да останат с българските си имена. И да продължат съществуването си в шизофренното състояние, когато у дома им викат с едно име, а по документ са други. Уви, държавата не се съобразява с това малцинство и затова малцинството приема да играе според държавната тояга. Изход от ситуацията младите родители намират, като напоследък кръщават децата си с английско звучащи имена - както ги чуват от телевизията. Не, в района няма китайци, но пък се срещали много Джордж, Майкъл, Памела, на които галено им викат Хасан, Мохамед, Хатидже.
Да си намериш работа с мюсюлманско име, е проблем, казват хората. "Пък и с българско възможностите не са много големи - в държавната администрация, в шивашкия цех, в рудниците, където местата са силно намалели, в Етнографския комплекс и ... туй то" - сещам за думите на спътника ми от автобуса. А на въпроса какъв е основният поминък, получавам отвсякъде един и същи отговор: гурбет.Почти всяко семейство е изпратило мъж в чужбина.
В Гърция, Германия, Австрия, Испания, Англия... Там имената нямат значение. Важни са парите, които влизат у дома. Не че са чак толкова много, по 40 евро на ден, но все за прехраната стигат. Другият вариант е да лазят по баирите и да се хранят, с каквото роди земята. Иначе казано - натурално стопанство.
Рамадан и Кадрие са от малцината, които са останали в къщата си в махалата Балали. Рамадан смята, че е белязан от Аллах, единствено дете от 11 починали на баща му. Затова вярва, че това, дето му е писано, не е чак толкова лошо. Взел Кадрие за жена, когато тя била на 16 години. "Още ми се играеше с кукли, пък на свекървата трябваше да готвя. До 20 години бях родила и двете си деца", казва тя. Той работел в мините, тя в "текстила". И двамата са съкратени. От 17 години се трудят само по земите си в Балали. Копаят по стръмните склонове и отглеждат картофи, домати, чушки, лук... "Храна имаме, не се оплакваме. Само пари няма." Миналата година продали теле и с парите си купили захар, олио, сол, брашно, които ги изкарали досега, когато пак ще продадат теле. Ако Аллах е решил. "Който не сади, той нищо не вади", казва Кадрие. А зимата какво правят? "Зимата ли? Ами зимата ринем сняг. Ама зимите вече са топли, че напоследък и това не правим." Много труд хвърлят, но земята им се отблагодарява. Лошото е, че произведеното не могат да го продадат. Наоколо всички имат същото. А да идат до пазара на големия град, не си заслужава. Само бензинът ще си платят и в най-добрия случай ще са на нула. "Раздавам, на когото мога. Аллах е казал, че дадеш ли, двойно ще получиш. Някой ден ще се събудя, затрупана от картофи, толкова много подарявам" - смее се Кадрие.
Жената е само на 49 години, но се отнася към себе си едва ли не като към старица. Изпълнила е дълга на живота си - родила е деца, сега внучетата отглежда... Какво повече, нима е малко? Двамата с мъжа й вземане-даване с държавата нямат. Нищо добро не са видели от нея и затова предпочитат да са по-далеч. Пускат я у дома само чрез телевизора и толкоз. Нямат здравни и пенсионни осигуровки. За разлика от градските хора обаче нямат и страх за бъдещето. "Което ни било писано, то ще стане. Ние не можем да застанем насреща му." Единствено им е криво, че малко останаха хората наоколо. От около 130 къщи в махалата само 40 са обитаеми. "Бягат хората от тука. Първо отиваха в селото, после в града, сега направо в чужбина. Като се върнат за малко, идват при мен и викат: "Лельо Кадрие, направи ни от твоя домашен хляб. И аз им се радвам, радвам и им замесвам хляба, но знам, че пак след година ще се видим. Пък я се видим, я не."
Кадрие и Рамадан са от последното поколение, което ще си преживее живота в колибите, съхранило в сърцата си чистата вяра в Бога и предопределеността на съдбата. Съвсем скоро този начин на живот ще потъне в историята и в етнографския музей. Но дали ще е за добро на родопския край, все още никой не знае.
Повечето от гурбетчиите носели в телефоните си снимки на къщите си от Златоградско. Като ходели по света, показвали снимките на чужденците с надеждата, че някой ще я хареса за купуване. Нали сега е модерно, я колко англичани дойдоха в България.
Така към историческата си раздвоеност помаците от Източните Родопи прибавят още едно разпъване - между дома и чужбината. Държавата, че ги е зарязала - това от десетилетия е ясно, че днешните частници ги скубят - сега се разбира. И чужденците не са стока, но поне плащат в брой. Движението е двупосочно. Към Европа - на гурбет, европейците - в Родопите на курорт. Една помашка поговорка гласяла: "Най съм добре, като съм най-зле." Дали пък това не е причината, поради която графата "помаци" липсва във формулярите? Когато зорлем те превръщат в липсващ човек, сякаш само мъката може да спаси душата.
Новинар.БГ
