Малка и измъчена статийка за Помаците - нещо като прокълнатите спасители на България, а може би , и не само те ?!? Една аргатска история на родопчани в Гърция: Последна промяна на: 13:33, 29.04.2011 г. Автор: Анита Чолакова В рубрика: Репортаж 92 Посещения2 Коментара
Вътре има цветен телевизор с ужасно качество, но го гледаме, защото е единствения начин да разберем нещо за останалия свят. А когато след месец разбрахме, че се хваща българско радио, привечер с часове мъжете стояха в колата, да слушат родна реч, и аз, Пеех вместо да плача, не исках чорбаджията да ме гледа с насълзени очи
Не ме питайте коя съм и откъде. Аз съм една от хилядите, от стадото аргати в Гърция. Тук няма значение кой си, какъв си. Даже името ти няма значение, защото те ти го изменят. Нарочно сякаш не ти го произнасят правилно, за да ти е гадно всеки път, когато се обърнат към теб. Така като че ли ти “помагат” да загубиш самоличността си.
Отидохме в Гърция да работим добре, съвестно и да изкараме пари. И давахме всичко от себе си, за да харесат работата ни. Дълго време не можех да разбера дали съм в реален свят, или не сънувам онова, което ми се случва. Всичко беше толкова различно. Чудех се дали съм постъпила правилно, отивайки там за аргатин, предвид висшето ми образование. Но.. правилно беше. Убедих се на 15-тия ден от банковото SMS-известие за преведената ми о излязох в отпуск. Беше жалка. В Гърция бях я изработила за осем дена като аргатин. А ние именно заради парите бяхме отишли там. Ако си останехме в България, нямаше как да издържаме семейството си. С приходите, които получавахме, трябваше да спрем да живеем. Последните месеци бяха съсипващи за нас.
В Гърция нито е леко, нито е лесно, нито е приятно. Напротив. Ад е. Имаш шеф, на който почти нищо не можеш да кажеш. Няма да забравя думите му още първия ден. Понеже настоях с мъжа ми да спим в отделна стая, не заедно с вуйчо му, тъй като стаи имаше. А той каза: “Вие не сте дошли тук на почивка, а на работа”. А ние наистина бяхме там с нагласата за работа. Просто имаше възможност да бъдем самостоятелни. Все пак сме семейство и вуйчото не е мой роднина, а на мъжа ми. Това му го обясних на гръцко-английски език и той ме разбра. Но получих тази реплика като плесник. Ще я помня винаги заради начина, по който я изръмжа. Ние така и не се подчинихме. Нощем вуйчо си вземаше чаршафите, завивките и се пренасяше по тъмно в кухнята. Там имаше легло. Сутрин още в 5,30 се връщаше обратно при нас. Закусвахме, пиехме кафе и напускахме стаята.
Тъпото е обаче, че родната ти държава те е прогонила. Същата държава, която те е изучила, на която си работил добре, плащал си години наред данъци – държавата, за която те е боляло, за която си милеел. Но именно тя не те е оценила. Не те е признала и те е прогонила. Тоест в БГ колкото и да работиш, няма никакъв смисъл. Аз вече не знам какво е България. Тя определено не е майка, не е родина. Само ни е създала. Тоест тя е като ония ромки, които раждат деца и не им мислят за бъдещето. Просто ядат и пият, и се веселят. Просто се раждаш с тежката участ да бъдеш българин. Като проклятие е това.
В БГ има много красота, хубави извори, хубави планини, чисто небе. Красиво е. И само толкова. Тя, държавата, не те подкрепя, че си неин син. Праща те да робуваш, и после като се върнеш, даже ще ти прибере част от това, което си донесъл. Точно като онези цигани, дето си пращат децата на просия. Или си работещ просяк в България, или отиваш на робия в чужбина. И във всички случаи държавата ти взима – осигуровки, застраховки, простотии. Но тя само взема и нищо не дава. Мисля си, че на България няма как да й върви. В Гърция го осъзнах. Откак България си прокуди хората навън, тя вече е обречена. Защото прокудените, когато започнат да ги въртят на бавен огън по чуждите държави, започват рано или късно да си проклинат собствената държава – тази, която е причина за болките и страданията им. Защото ти имаш знания, умения, които в родината ти никой не е оценил и отиваш другаде, където ставаш роб на ужасно по-тъп работодател от теб, но с пари, и оня почва да се гаври с тебе. Към кого тогава ще насочиш гнева си – естествено към родината ти. Кого ще проклинаш – нея. Защото там, в чужбина ти си едно нищо. Просто предмет. Към теб никой не се отнася като човек, с човешки потребности, като личност. На никой не му пука за теб. А пък за чувства е направо смешно да се говори. Ти си само средство, чрез което той ще изкара пари. И колкото те експлоатира повече, толкова той повече ще спечели.
Трябва да работиш дори когато от теб тече кръв, че си се наранил, и нямаш време да се превържеш, нямаш време да притиснеш нараненото място и да изохкаш. Тогава почваш да проклинаш, да псуваш шибаната ти държава, която ти е причинила това. И тя, България, сега е прокълната от много хиляди души, които се превиват и пържат под жаркото слънце на нивата на някой чорбаджия. Затова България е обременена. Твърде много хора са й сърдити, обидени, наранени до кръв. Твърде много хора я кълнат. Защото държавата те праща за роб. Дори да нямаш робска психика, да си борбен, тя те прекършва от безпаричие. И ти отиваш и молиш да те вземат за роб. Там вече те довършват.
Напоследък се чудя коя съм. Би трябвало тук да осъзнаваш и да си внушаваш, че си никой. Да се самоубедиш, че твоето име нищо не значи, и твоята личност също. Цял живот си градил авторитет, държал си на ценности като чест, достойнство, възпитавал си децата си в такива ценности. Оказва се, че тук тези ценности нямат стойност. В Гърция ползват името ти само за да те отличат от останалото стадо аргати, когато те пращат от едно място на друго. За да знаеш, че точно ти трябва да отидеш някъде, че ти трябва да се качиш на платформата или да слезеш. Ти си само аргатин. Нищо друго. Това трябва да приемеш за себе си. Ти не си нищо друго. Прав беше брат ми, когато ми каза, че тръгнеш ли за Гърция “екстрите” като чест, достойнство, себеуважение трябва да ги оставиш у вас, зад вратата. Потегляш без тях. Работиш колкото работиш и като се върнеш, пак си ги вземаш. Защото като се прибереш, имаш роднини, приятели, за които си ценен, които те обичат такъв, какъвто си. А тук си нищожество. Ето, веднъж комшийката, албанка, по време на работа си направи шега с шефа, която не му се понрави и той каза, че от утре не е на работа. А тя хиляди пъти му се извини, казваше му, че е било на шега казаното от нея. Но той беше непреклонен.
Трябва да оставиш себеуважението си защото там, където отиваш, ще си правят гаргара с тебе, ще те пращат през минута тук-там, на ден по няколко пъти ще се качваш и слизаш, защото на тъпия ти шеф така му харесва, да си прави експерименти с групата. Няма значение че си жена, ще вършиш мъжката работа, при наличие на няколко мъже. Макар че няма никаква логика и полза нито за тебе, нито за него. За да се съхраниш обаче, на теб не трябва да ти пука. Трябва да притъпиш всичките си човешки усещания – за глад, за жажда, за нужда от тоалетна, за болка. Защото няма такива филми като: “На мен ми се ходи до тоалетната”. Ще стискаш. Или пък че си се ударил много лошо и трябва да постоиш докато ти се поразмине. Няма. Продължаваш. Трябва да се дисциплинираш максимално и да спреш да усещаш. От теб се изисква само да работиш – бързо и качествено. Макар че, особено в началото, или ти извървя бързината, но губи качеството, или обратното.
Мислех си за управляващите в България. Всички, които се изредиха досега, допринесоха за това да прокудят толкова свестни хора навън. Защото не им пука. Мисля си, че имат двойнствен живот. Единият е за пред камерите и обективите, но другият е истинският – този, в който ядат, пият, веселят се, правят си сделките, от които да спечелят за себе си, за децата и внуците.
Най-тъпото в цялата картина с гурбетчилъка е, че ти ставаш всъщност доброволен роб. Доброволен, защото ти си се молил да те вземат. Имаш свободата да си отидеш, ако искаш, и никой няма да те спре, като естествено не си вземеш парите. Но пък роб, защото отношението към теб като работник е такова. Заради шибаната ти държава обаче ти не си тръгваш, въпреки че колата ти е паркирана в двора, дотогава, докато въобще е поносимо и търпимо положението. Докато съвсем не ти падне пердето, докато ти издържат нервите и физиката ти. А ние всъщност нищо друго не искаме, не дойдохме за печалба. Просто да си издържаме семейството, децата.
За гърка ти си най-долнопробното същество. Сутринта си закусил в 6,30 и обядваш в 14,00. Отделят ти се 15 минути, за да изгълташ двете филийки, които си си взел. Ти тогава толкова си прегладнял, че просто дъвчеш по бързата процедура. Лапаш и пробутваш хляба с вода, че няма време да се бавиш да го преглъщаш нормално. Всичко трябва да става бързо. И няма почивки – една 15-минутна за кафе в 10 часа и втората 15-минутка е за обяд. Толкоз. Има дни, в които жегата е непоносима. Иде ти да си пожелаеш смъртта. Понякога работата е толкова мръсна, че след като дълго си се къпал, хавлията пак става на леш от избърсването. На моменти ми иде да ревна от умора. Не знам къде да я слагам тая умора, за да издържа и да продължа.
Защото назад път няма. Ние знаем от какво сме избягали – системен недостиг на пари, заем оттук-оттам, срам да поискаш пак и пак. Така че връщане назад няма. Но и напред няма. Трябва да търпиш. Ти си в средата, в нищото. В ада. И се питаш дали това е сън, дали е истина. Но като толкова дълго боли, и като толкова тежи, а ти все не се събуждаш, значи не е сън, а истина. А от тоя ад не можеш да се събудиш. Ох, майко, майчице. “Ах, да знаеш майко, на какво съм место, нито вода има, нито сянка има”, както се пее в една песен.
Един ден от болка и умора не можех да търпя повече. Бях на прага на силите си. Трябваше да плача. Но аз пях. Работих като на живот и смърт. И пеех. Тъжни – пирински, македонски и родопски песни. Но не плаках. Не му направих това удоволствие на финдикото (чорбаджията).
http://www.otzvuk.net/news/edna-argatska-istoriya-na-rodopchani-v-gartsiya