Author Topic: Помаци от Смолянско и Девинско !  (Read 421045 times)

0 Members and 4 Guests are viewing this topic.

Offline Hadj

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 585
Re: Помаци от Смолянско и Девинско !
« Reply #1050 on: January 06, 2011, 10:49 »
               Hadj, ако знаеш преди колко време хората от Балабан са купили земите в местността Каурчан,би ли го споделил с нас.Тази тема ме заинтересува.Освен Балабански колиби има и Балабански лочки.Та си мисля тези лочки да не са се получили от копането на глина за развитото грънчарство.Пък на друго място пише,че след страшният бой в който паднал убит предводителят на османлиите край Гьовренската джамия/построена в негова чест от жена му,тъй съм го чувал,а не чел/,смъртно раненият Гордьо войвода бил занесен в една от пещерите  на близкия връх Св.Илия над с.Ягодина,където умира от раните си.Третата версия е,че Гордьо войвода умира в местността Попини лъки.Къде е е истината?Знаеш ли нещо по въпроса?
     Юруците започват да продават местностите на летните си паши някъде след Руско-турсата  война.Може би са усетили какви ще са следващите събития.По същото време Мугла и Тригад копуват Шабаница.Триград копума и Брахомаговица и Мехмедчик.Не твърдя за достоверност но месля че местностите носят  именета на владетелине на тези места.
        Балабансите лочки не са копани дупки това са ниви  и ливади  естестени обрзувания огданени от хълчета.
        За Гордьо войвода можеш да питаш тези които пишат за него.От това което съм прочел до сега гроба му е на четири места-край Беден,край Гьоврен до Девин и край Кестен.Сега от теб  научавам още две варсии.Истина не зная така като не се знае дали е истана и самия войвода./виж че отново се говори за легенди а навремето списание "Родопи" бълваше такива легенди/Но всичко е възможно виж как ягодинския Светилек стана на Свети Илия!
           А там където е Гьовренска джамия е паднал Ибрахим паша и по този повод е построена джамията.Гробищата до тази джамия са  на шахиди.Но това е друга история която има връзка с Михраба на Карлък .
    Питаш ме за истината.За съжаление трудно ще я намерим защото до сега ни  са поднасени нещата само еднопосочно.Знаеш ли ,ако имаш вазвожност посети изселени / и техните потомци/ преди години в Турция,аз се убедих че те пазят по автентични спомени защото не са били обработвани от ОФ активисти.
       

Offline

  • Senior member
  • ****
  • Posts: 145
Re: Помаци от Смолянско и Девинско !
« Reply #1051 on: January 07, 2011, 18:32 »
      Вижте им "обредната песен"-Щом се чуе гюролтия....... и ще разберете каква "стародавна" традиция е това.Доколкото познавам хората в Триград там живиет  християти и мюсюлмани но въпросното "събитие" няма нищо общо с традициите нито на християни нито на мюсюлмани.Имам приятел от род Хаджийски от Триград и по този повод му се обадих.Той ми каза че тази фамилия я носят много родове които нямат родство помежду си.Особено след възродителния процес доста хора са си избрали тази фамилия.Нищо лошо всяко попийнала компания да има своите традиции и да се весели както  иска.Но ако представяма някакво  "събитие" като
ритуал свързан с  корените на дадено население добре е да се посъветва човек с етнографи и фолклористи.
Ами те хората сами си го казват,че го спазват от стотици години насам.Защо трябва да се посъветват с когото и да е било?

Offline

  • Senior member
  • ****
  • Posts: 145
Re: Помаци от Смолянско и Девинско !
« Reply #1052 on: January 07, 2011, 19:00 »
      Петранке,много добре знам къде са балабанските колиби и на Башиш и на Дурбали и на Каурчан.Пък ти като видя че читателите на вестничето ви намаляват си решила  дописките си да побликуваш в този сайт.
            Имай  в предвид че за разлика от теб аз се интересувам от миналото на рода ми без предубеждение и нямам намериние да потуля каквато и да е истина.
Хадж,просто реших ,че може да си се объркал. Аз също ги знам в Дурболи колибите.Даже знам и някои от родовете,дето са били там,но това е друг въпрос.А това не е вестниче,а просто сайт, и ще публикувам каквото си искам,щом не е в нарушение на правилата тук.
И аз за разлика от теб,съм намерила вече това което ме интересува за рода ми и съм го приела без предубеждения.Желая ти успех в търсенето!

Offline Hasan Ismail

  • Avarage member
  • ***
  • Posts: 79
  • Gender: Male
  • И въпреки всичко,аз съм помак.
Re: Помаци от Смолянско и Девинско !
« Reply #1053 on: January 07, 2011, 20:53 »
        Хадж,благодаря Ви,че отговорихте доколкото можете на въпросите ми.По адралез,ако вляза във връзка с теб,може да завъртим едно чеверме покрай балабанските колиби на Каурчан.А пък на братовчедката Петя,дано не се обиди,ще препоръчам да потърси истината още малко,защото чувствам,че не е стигнала докрай в търсенията си.Това много озадачи и мене.Нали и аз имам нещо общо с тоя род.Щом посмя да възвеличае един човек,който беше пионер в продажбата на своята вяра и род в името на червения билет.Но доколкото знам Бог го понаказа.Прости ми боже,защо ли се бъркам в делата ти.

Offline

  • Senior member
  • ****
  • Posts: 145
Re: Помаци от Смолянско и Девинско !
« Reply #1054 on: January 08, 2011, 17:17 »
Хасан,просто казах,че това което ме е интересувало,до момента ,съм го намерила.А за в бъдеще какво ще стане -никой не знае.
Само не разбирам кого имаш в предвид,че съм възвеличавала?Никой точно определен човек не съм споменавала,та камо ли да хваля. 8)

Offline

  • Senior member
  • ****
  • Posts: 145
Re: Помаци от Смолянско и Девинско !
« Reply #1055 on: January 08, 2011, 17:44 »
Мустафа от Борино търси роднини на убити германци

„Вечна дружба“. Това извикала германка преди откос от куршуми да разцепи на две гърдите й, малко след като с приятеля й минали нелегално българо-гръцката граница в района на Борино. Годината е 1975 г. 26-годишният тогава Мустафа Амишев – Къдравия от Борино не знае, че това което ще преживее за 2-3 дни през т.г. ще бележи живота му. 35 години по-късно разказва трескаво случилото се тогава......Срещу смъртта им се получавали по 10 дни отпуск, а за заловени нарушители по 7 дни награда. Според данните на Апелиус, София е признала за 339 души, от които 36 чужденци предимно от тогавашната ГДР, които са умрели на българската бразда..
.......„Почнахме лаф мохабет с мимики, с по някоя руска, турска, немска дума и така до 2.30 ч. през нощта. Извадиха карта да покажат откъде идват и накъде отиват. Обяснили, че са пристигнали в България на екскурзия. Били в Пампорово и отивали към язовир „Васил Коларов“/сега „Широка поляна“/, Батак, Велинград, Юндола – за София и оттам се прибират. „Опитвахме се да разберем как е в ГДР, обяснявахме, че при нас е малко трудно“, разказва Мустафа. След това в милицията той разбрал, че Клаус не за първи път идва в този край, 3-4 години обикалял и явно познавал района, даже и друг боринец го разпознал. Бригита пък му казали в МВР, че е знаела руски и от там е разбирала донякъде и български. Мустафа казва, че докато му гостували, не усетил тези подробности. Бил лесничей година преди да срещне немците в горския участък на селата Буйново и Кожари, където след това били убити. Разтворил Клаус картата у тях, Мустафа като запознат му обяснявал какви са местностите наоколо, без да има идея, че те ще бягат през границата. Около тях щъпукал синът му тогава на 2 г. и половина и Клаус извадил снимка на малко дете като обяснил, че и неговото дете е на същата възраст. После Мустафа разбрал от милицията, че Клаус е женен за друга и детето е от нея, а с Бригита били гаджета........... Немците влизат на около 1 км навътре в неутралната зона на голяма ливада, но вместо да хванат в дясно за Гръцко се замотават. Мустафа предполага, че са мислели, че са вече в Гръцко. Граничарите открили следите им, но заради дъжда, кучетата се бавят и изпускат следата. Цяла нощ ги гони младши лейтенант Емезов, зам-командир на застава „Чаирла“ с двама граничари. Усетил, че ги е изпуснал, и че са минали и втората бразда и са в Гръцко, той иска подкрепление от Гоцеделчевско. „Направил си е сметка, че в ония времена на две мрежи да изпусне бегълци го чака сигурно наказание“, казва Мустафа. Иначе за убит беглец на границата награждавали. „А той малко си беше ненормален, познавах го лично, знам че ги е гонил да ги убие“, казва боринецът.......От тогава ми започнаха мъките, казва мъжът. Водили го да ги разпознае при заставата. Като ги видях лошо ми стана, казва Мустафа. Труповете били на земята завити с одеяла. Питали го те ли са, но немците били така обезобразени, че не ги разпознал със сигурност. „На Клаус му бяха изпразнили един откос куршуми и му бяха разполовили главата, нямаше му една част. А на Бригита откоса й беше минал през гърдите, нямаше й едната гърда“, видял Мустафа......Емезов след това заминал към Гоце Делчев, после Мустафа чул, че е умрял. Него обаче го разкарвали по милициите, както едно време мечка по панаири.
Но го знае така, че нямало да го забрави, докато е жив.„Ето минаха толкова години, а аз все още си мисля, че не съм направил достатъчно… Дали ще ми се случи все пак да се запозная с роднините на германците?”,  пита Мустафа.
http://smolyanpress.net/?p=665

Offline ЖАРКО ЖЕГЛЕВ

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 1479
  • Gender: Male
Re: Помаци от Смолянско и Девинско !
« Reply #1056 on: January 09, 2011, 19:12 »
Quote
Re: Помаци от Смолянско и Девинско !
« Отговор #953 -: Септември 23, 2010, 16:38:36 »Цитат+1   Бейбунар

През есента на 1967 г. Юсеин Бодуров от село Осиково (близо до яз. Въча в Родопите) ходи в Тъмраш, в Турция. Сестра му жени дъщеря и той отишъл с жена си на сватба.
 Върналият се Бодуров разказва:

Predpolojeniqta za Tımraş' koto selo v Turciq  izlqzoha verni, imam dosta predvejliv niuh.
Eto celiq tekst ot edn link.

Главен пропагандатор на идеите на панислямизма в нашите земи е “Муха-
джир Комисион” – организация, създадена в Цариград, чиито емисари разпрос-
траняват идеята за Турция като “Родина, в която трябва да се втичат всички не-
турци мюсюлмани”. Може да се каже, че моменти от изселването на помаците
към политическите граници на Турция са описани с повече или с по-малко
подробности в различни трудове (вж. напр. при мене “Осман Нури Ефенди”,
ВТ, 1998). Където българите са заселвани в турски селища, турцизацията е за-
почвала при второто поколение, родено в Турция. Където обаче българите са
основали свои селища, турският език и турската именна система остават вто-
5
рични в българските колонии. Срв. случая, описан от Ангел Вълчев* (“Тъм-
ръш”, С., 1973, с. 30–31):
“През есента на 1967 година Юсеин Бодуров от село Осиково ходи в Тъм-
раш, в Турция. Сестра му жени дъщеря и той завел жена си на сватба. Бодура
може да ви разказва с часове. Ще предам дословно онази част от разговора ни,
която се отнася до Тъмраш.
– Повечето томрашене се събрали на едно място, образували си ново село
и пак го нарекли Томраш. Мило им старото име. И сега си го викат Томраш.
Ама знаеш къде е? В джендема. Аз бех на 11 октомври лани (1967) в Анадола.
Околия Чумра. От Коня до Чумра е девет часа на изток с рейс. Пък Томраш е
оттам нататък. Ама голяма сиромашия. Мизерия. Какво да ти разказвам. Нема
коща с четмо. Нема етажи. Таваните са от кавак, асоре (рогозки) и кал. Дюшеме
немя. Земя. Асоре. Пенджурчетата колкото кратунка да се провре. Пък кафене-
то – да те е страх да седиш вотре. Аха-а-а, да падне. Дърва нема. Греят се на
волска тор, объркана с плява. И си галчот болгарски. Касу нас. Старите не
знаят турски. Не могат и шикер да си купят на турски. Баба Азмена Цакова е
на 97 години. Жива е, разпитва ма за нашес край:
– Седи ли си томраш, бре Юсеинеее?
– Седи си, ама го нема... Дуварници...”
*Полковник Ангел Вълчев беше главен редактор на в. “Народна армия”. Като
военен историк “участваше” в т. нар. помашки възродителен процес, основен
предмет на проучването му бяха тъмрашките помаци, участието на помаците в
потушаването на Априлското въстание и в Бунта на Сенклер.
– Ами баирете седьот ли си, бреее?
– Баире да ищеш. От баир са не минова...
– Ами “шарените” ливади с китките седьот ли си?
– Седьот си, ами къде же идат...
– Ами водицата на Бейбунар чучули ли се, брее?
– Чучури си и водицата и чучурчето...
– И-и-и-их, пущинка, как не могат да я доведот и нея, че не сме напили во-
дица откак сме дошли...
Нямат вода. Кладенци. Мирише на батак. Мило им за нешес Томраш. Сега
онова село брои 170 къщи, ама има томрашене и на други места.
И така, тъмрашлии не са никакви турци, гърци. Те са чистокръвни българи,
славяни, приели исляма, а то значи и неговите производни – собствени имена,
религиозни празници, ритуали, обрязване и т.н. Възможно е в дълбока древност
да са наследили нещичко от траките, но то е било толкова далечно и малко, че
нам е трудно да отделим това “нещичко”. Всъщност то е и маловажно.”

http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/T_Balkanski_Wazroditelen_pr_Balkani.pdf

Offline EvroPOMAK

  • Global moderator
  • ****
  • Posts: 1410
  • Gender: Male
  • POMAK - POMAKY
Re: Помаци от Смолянско и Девинско !
« Reply #1057 on: January 10, 2011, 16:25 »
Една малка описателна разходка из Планината на Помаците и за един от нейните разнописателни герои помака-капсъзин и разбойник Миметил войвода!  8)

Родопите не е планина като планините, винаги съм го усещала с душата си. Има нещо магично притегателно и енергийно зареждащо в тази планина, на много места в нея.
Кръстосвала съм я неведнъж, имам си местата, които ако не посетя и на които ако не поседя поне веднъж годишно, не мога да съм същата. И постоянно откривам нови.
Неизчерпаем извор на енергия през всичките сезони, Родопите е гостоприемна и добра. „Ако си глупак, навсякъде можеш да умреш“, беше отговорът на Дидо на предположението ми, че мъчно не ще оцелееш, в случай че се загубиш из тази планина. И може би е прав.
Но ние не сме глупаци. Впускайки се в поредната един-ден-разходка, открихме едно колкото невероятно красиво, толкова и леснодостъпно място. Момчиловата крепост е в самото сърце на Родопите, на десетина километра от Смолян по пътя за Мадан. След село Подвис вляво към село Ряка, а малко по-нататък свиваме отново наляво за село Градът.
Има упътващи табели навсякъде по пътя, трудно може да се объркате.
По чакълиран път от селото на километър и половина се стига до големия паркинг и туристически инфоцентър в подножието на хълма на крепостта, ние предпочетохме да тръгнем пеша. Случихме слънчево време – никакъв сняг, а наглед наоколо прилича по-скоро на ранна пролет, отколкото на средна зима.
Изкачването от паркинга отнема не повече от 20 минути, а още от удобната завоеста пътека на места между слънчевите лъчи се разголват лека-полека спиращи дъха панорамни гледки. Затварям очи, не искам да ги знам гледките, усещам какво ме чака горе, искам да го поема с очите си наведнъж, искам да ме блъсне силно.
Смуча аз, смуча от енергията на Родопите...
След още няколко удобни стъпала – беседка – и после самата крепост. Тя не впечатлява с нищо, имайки предвид грабващата вниманието панорама на Родопите.
Легенда свързва крепостта с фигурата на Момчил войвода, а археолозите откриват много артефакти, които я потвърждават.
Разкрита е част от крепостната стена, която се е извисявала на 130 метра между земята и небето и е строена от камък и хоросан с дебели 1,30 м стени. Намерени са доста предмети не само от Средновековието, а и от по-ранни епохи. Специалистите смятат, че на върха е имало древно тракийско светилище от 5 век преди Христа.
За Момчил знам повече от фолклора, отколкото от историята, сега си наваксвам пропуските. В народните песни образът му е на супергерой, закрилник на Родопите, който язди крилат кон и има вълшебна сабя.
Мненията на историците обаче са различни и често противоположни – според някои той велик български герой, дал първата жертва в борбата на балканските владетели срещу османското нашествие, според други Момчил е обикновен грабител и разбойник, който намира изгода в политически присламчвания, но преследва собствените си интереси.
Официалната история за него:
Роден в Родопите и без знатен произход, Момчил е оглавил разбойническа чета и е разграбвал граничните райони между България и Византия. Преследван и от двете държави, е намерил спасение на служба при сръбския крал Стефан Душан.
През 1343 г. помогнал на Йоан VI Кантакузин да превзема Цариград и да се провъзгласи за император, за което той го провъзгласил за свой васал в областта Меропа.
По-късно противниците на Кантакузин го удостоили с титлата деспот, за да се обърне срещу своя покровител.
Момчил обаче водел напълно самостоятелна политика и създал собствена държава с център град Ксанти, която била една от многобройните наследнички на разпокъсаната българска империя след смъртта на Иван Александър.
През 1344 г. нападнал турския флот, след което водил битки и срещу двете страни във византийския конфликт. През 1345 г. предводителят на селджукските турци емир Умур бег, заедно с Йоан VI Кантакузин разгромил далеч по-малобройната армия на Момчил в битката при Перитор, където безстрашният предводител намерил смъртта си.
От цялата история на мен ми става ясно едно: и древните траки, и Момчил разбойникът, са имали същия вкус като мен относно избор на място за медитация.
От 1215-метровата височина във всички посоки ширват заоблените вълни на Родопите. Премрежвам поглед, протягам ръце и вече мога да ги погаля – меки и нежни са като кадифе.
Първо се въртях в кръг като пумпал, снимайки трескаво, при това с ясната мисъл, че обективът ми не може да поеме толкова красота. После само се въртях в кръг. После се отпуснах на скалата, премаляла, запъхтяна и опиянена от всичкото наоколо.
Между хълмовете са накацали спретнати махали и селца, в далечината се вижда Смолян, насреща – величественият Перелик и кулата на Снежанка.

http://www.dnes.bg/po-patq/2011/01/10/energien-vampirizym-iz-rodopite.108082

Offline Hashashin

  • Defendor of the Truth
  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2013
  • Gender: Male
  • Has odabaşi
Re: Помаци от Смолянско и Девинско !
« Reply #1058 on: January 10, 2011, 21:12 »
Ето ви нещо реално за това какви са отношенията и съзнанието  в Смоленско!

РЕЛИГИОЗНИЯТ ДИАЛОГ МЕЖДУ ХРИСТИЯНСКАТА И МЮСЮЛМАНСКАТА ОБЩНОСТ В КРАЯ НА ХІХ И НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК В СЕЛО ХВОЙНА, СМОЛЕНСКО
Стефан Илчевски
Софийски университет „Св. Климент Охридски”

В настоящия си вид, според проучванията на Никола Жалов, село Хвойна възниква около 1750 г. (Вж. Арнаудов 1989: 35). Първоначално селото е изцяло християнско, но впоследствие през следващите 20-30 години в него се заселват и няколко семейства на българи мюсюлмани, преселници от съседните села: Борускево, Орехово, Добрилък и др. Облагодетелствани от османската власт, мюсюлманите в Хвойна скоро заемат най-добрите земеделски терени за ниви, ливади и дворове, като построяват къщите си в по-долната и западната част на селото, а на едно от най-личните места изграждат голяма джамия с високо дървено минаре. Около нея оформят малък площад, на който в празничните петъчни дни след молитва се събират на пазар и раздумка. През 1820 г. в Хвойна има 10 семейства на българи мюсюлмани, а през 1857 г. 15 къщи с около 20 семейства (Вж. Арнаудов 1989: 56). При първото преброяване на населението след освобождението през 1880 г., селото се състои от 105 къщи с 601 жители, от които 457 християни и 144 мюсюлмани (Вж. Арнаудов 1989: 26-27), а при преброяването през 1885 г. в Хвойна живеят 479 християни и 152 мюсюлмани (Вж. Арнаудов 1989: 56).
Описвайки положението на централнородопските християни под османска власт, свещеник Ной Ангелов (1854-1942 г.) от село Орехово, Смоленско, пише следното: „Положението на християните било тежко, но не и непоносимо, защото местните мюсюлманите не са разкъсали роднинските си връзки с християните. Поддържали си традициите по рожденки, сватби и др., като си носели разни ястия, баници, понуди и др. Тези взаимоотношения траяли до края на робството не само в Орехово, но и в цялата планина...” Самият отец Ной разказва, че майка му и Махмуд Сарачов се смятат за роднини и се тачат като братовчеди (Вж. Калинов 1988: 30). Отношенията между християни и мюсюлмани в Хвойна са подобни. Мика Талюска разказва: „Ние, жените, чийто къщи бяха в съседство с мюсюлманските, си общувахме с кадъните по комшийски – раздавахме си едни други по християнските и мюсюлманските празници или пък когато се върнехме от мандра. Помагахме си по жътва, харман и коситба, при градеж на къщи. Децата ни си играеха заедно, а мъжете ни заедно кираджоваха” (Вж. Арнаудов 1989: 56-57).
Хвойненските българи мюсюлмани също помнят своите стари роднински връзки и поддържат добри отношения с роднините си християни. Никола Жалов съобщава следното за семейството на Адемовските. Една зима около 1850 г. павелски овчари пасли овце в пловдивското поле и един от тях се влюбва в местно момиче, което се казва Анка. Обещава му женитба, но си заминава без дори да й се обади. Анка тръгва подире му и някъде след Марково настига богутевски овчари – българи мюсюлмани. Разказва им за болката си, те я съжаляват, но не могат да й помогнат. Един от богутевците харесва девойката и тя, срамувайки се да се върне в селото си „опозорена”, се съгласява да му стане жена, като след време се примирява с религията му и приема исляма с името Фатма. Ражда две деца на съпруга си в Богутево, но той умира и тя се омъжва повторно за Адем Мусев от Хвойна, който е бездетен. В Хвойна Фатма не крие старото си християнско име – Анка. Дори нещо повече, чрез Мария Паунова тя често изпраща пари за свещи в църквата. Роднинството на Адемовските с християните идва и по друга линия. Дядото на Адем е братовчед на Чолака (Янаки Чолака) и Будю Арнаутина – българи християни родоначалници на хвойненските родове: Будеви, Арнаудови, Чолакови и Томови. Това роднинство продължава да се поддържа и по време на сватбата на Тахир – един от синовете на Фатма (Анка), на особена почит са роднините християни. Емине – снахата на Фатма (Анка), жена на сина й Мустафа, също се „чувства българка” и дава скришом брашно за петохлебие в църквата (Вж. Арденски  2005: 45).
Християните в Хвойна от своя страна също почитат роднините си мюсюлмани, като взаимно си гостуват по сватби, събори и празници. Една християнска девойка от рода Тарашеви в село Хвойна отива да жъне ангария с други моми и жени от селото на нивите на Хасан ага Тъмрашлията. Там е харесана и открадната от един ерген – българин мюсюлмани от село Осиково, Давидковско. Баща й Георги, не можейки да се примири с раздялата с обичната си дъщеря, се преселва в Осиково и приема исляма, но запазва фамилното си име, което се предава и на неговите наследници от дъщеря му. Тарашеви-християни от Хвойна и Тарашеви-мюсюлмани от Осиково поддържат роднинските си връзки до втората половина на ХХ век, гостувайки си взаимно по различни поводи (Вж. Манолов, Манолова 1977: 64-66).
Българите мюсюлмани зачитат своите роднини християни не само по време на празници и сватби, а и във време на трудности и изпитания. Те не извършват никакви безчинства над християнското население в Хвойна, нито по време на Априлското въстание (Вж. Арнаудов 1989: 42), нито през 1878 г. по време на Руско-турската война, когато стотици войници от отстъпващата армия на Сюлейман паша и бежанци от мирното мюсюлманско население – турци, албанци, роми и българи, преминават през Централните Родопи, бягайки от руските войски към Беломорието. Нещо повече, Ангел Губеров разказва как хвойненецът Бекир ага изчаква в селото отстъпващата Сюлейманпашова орда, отива при бинбашията и го моли да не допуска никакви безчинства в Хвойна и изгаряне или ограбване на изоставените от избягалите християни къщи. Той ходи от къща на къща с гърне с вода да гаси огньовете, за да не стане случаен пожар. Бекир ага дочаква и посреща руските войски, прави поклон пред русите и ги въвежда в селото. Един руски офицер му зашива платнен белег на лявата страна и го поставя за кмет на Хвойна до завръщането на избягалите негови съселяни. Той до дълбока старост е на почит от хвойненци – мюсюлмани и християни, участва в селските съвети и до края на живота си пази платнения белег като символ на дадената му власт (Вж. Арнаудов 1989: 45).
За жалост обаче след освобождението от османска власт през 1878 г. и най-вече след Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г., отношенията между мюсюлманската и християнската общност в целия Рупчос се изострят. Дори някои недобросъвестни християни предприемат едва ли не кампания за прокуждането на българите мюсюлмани. В смесените села като Хвойна, Орехово, Павелско и Широка лъка, където безконфликтното и мирно съжителство между двете общности е традиция, на обикновените селски разпри и междуличностни свади вече се придава политически оттенък. На българите мюсюлмани, с повод и без повод, се натяква, че са отстъпили и изменили на бащината си вяра, а греховете на отделни престъпници и главорези се приписват на всички. Въобще цели се създаването на тягостна и подтискаща обстановка, която да принуди българите мюсюлмани или „турците” – както са наричани от своите недоброжелатели, сами да кажат: „Не можем повече да живеем тук!” – и да се изселят (Вж. Арденски  2005: 38-39).
Кметът на село Хвойна Илия Килимов активно се включва в тази антимюсюлманска кампания и тъй като хвойненските мюсюлмани, въпреки оказвания върху тях обществен натиск, не желаят да се изселят, след една петъчна молитва той организира побой над тях и на следващата сутрин те обявяват имотите си за продан. Но съседите им християни никак не бързат и доста изчакват, а може би повечето от тях не разполагат и с нужните материални средства, за да купуват. Ето защо в началото само 15 семейства успяват да продадат недвижимото си имущество и да заминат. Останалите кандидат изселници търсят купувачи, молят, увещават като непрекъснато снижават цените на имотите си. Един декар от най-хубавата и плодородна земя достига цена от 20-25 лева. Явяват се няколко купувачи от съседното село Павелско, след което и хвойненци се впускат да сключват договори на безценица (Вж. Арденски  2005: 39). През есента на 1902 г., всички българи мюсюлмани напускат Хвойна – 4 семейства се преместват в съседни мюсюлмански села, а останалите 26 заминават в пределите на Османската империя (Вж. Арденски  2005: 25).
Но и там приемът не е ласкав. Обикновено българите мюсюлмани се настаняват в най-затънтените и маларични села, където местното турско население се отнася към тях презрително. Непривичните за тях климатични условия, лошата вода и недоимъкът стават причина много от преселниците преждевременно да си отидат от този свят, а голяма част от останалите живи обръщат поглед назад към България, към своята родина. Започват да търсят всевъзможни начини да се завърнат. Само няколко години след изселването в Хвойна се връща Мустафа Адемовски – синът на оная Фатма (Анка), която до изселването продължава да праща свещи в църквата и да се назовава със старото си християнско име. Той, плачейки, моли своите съседи да му върнат поне нивата в Дъбакът. По настояване обаче на селския кмет Костадин Златанов един стражар под строг контрол закарва обратно до границата Мустафа и там с грубост го изгонва (Вж. Арденски  2005: 51).
Защо българите мюсюлмани от Хвойна, заедно с голяма част от мюсюлманите в Рупчос, ридаейки напускат родните си домове и потеглят към неизвестността? От една таблица, изготвена от Стою Шишков, се вижда, че за периода от 1879 до 1 януари 1895 г. само от Рупчоска околия се изселват 760 семейства с 3 689 човека, от които 686 домакинства с 3331 човека отиват в Мала Азия. Тези цифри, както посочва сам Шишков, не са пълни, тъй като отразяват броя на изселилите се само с редовни паспорти, но не и броят на преминалите нелегално границата (Вж. Арденски  2005: 25).  Каква е причината отношенията между мюсюлманската и християнската общност в Хвойна за един кратък период от 24 години толкова да се обтегнат и влошат? Какво кара същите тези роднини християни и мюсюлмани, които си гостуват по празници, сватби и събори, изведнъж да започнат взаимно да се тормозят, изнудват, заплашват и прогонват от родните си места? Мнозина изследователи на масовите изселвания на българите мюсюлмани от Централните Родопи в края на ХІХ и началото на ХХ век се спират на тези въпроси и им дават най-разнообразни отговори. За едни основната причина се корени в големия религиозен фанатизъм на българите мюсюлмани; за други – това са изключително тежките икономически условия, в които се налага да живее това население; за трети – желанието на техните съселяни християни да заграбят на безценица имотите им; за четвърти – лошото отношение на българските чиновници към тях; за пети – липсата на образование; за шести – пропагандата на турските емисари и на местните аги и ходжи; за седми – лошото обществено настроение сред българското християнско население и интелигенция към българите мюсюлмани като участници в потушаването на Априлското въстание и други престъпления против българския народ, и т.н. (Вж. Арденски  2005: 26-34, 38-41).
Описвайки причините, поради които българите мюсюлмани напускат Чепеларе, Васил Дечев отбелязва, че от 1879 до 1888 г. като цяло българите мюсюлмани в икономическо отношение са по-добре от християнското население, тъй като притежават повече и по-добри недвижими имоти – ниви и ливади, а също и защото след Освобождението стават по-работни и пестеливи. Но на фона на лошото икономическо състояние на населението в Централните Родопи след лишаването му от достъп до Беломорието, където заработват своето препитание около 80 % от родопчани, разбира се, и сред българите мюсюлмани има обеднели хора. Едни от тези бедняци са честни и трудолюбиви, но не разполагат с достатъчно ниви, ливади и добитък. Други имат достатъчно обработваема земя и добитък, но самите те са лениви или прекалено горделиви, т.е. считат за унижение селскостопанския труд и не могат да си представят, че трябва сами да обработват имотите си, а не са в състояние да наемат работна ръка. Трети са с криминално поведение или минало – крадци, участници в обири по пътищата и убийци. Има и една малка част религиозни фанатици, които открито заявяват, че не могат да търпят „кавурското управление”, т.е. християнското, неверническо управление. Изселилите се 300 българи мюсюлмани от Чепеларе принадлежат към всички изброени до тук категории (Вж. Дечев 2002 (1936): 173-174). Следователно не може да се посочи една причина за изселването на българите мюсюлмани, тъй като причините са твърде комплексни. Икономическите условия, при които живеят българите мюсюлмани, не са по-различни от тези, в които се налага да живеят и българите християни. Разбира се, че религиозният фанатизъм има свои привърженици и сред българите мюсюлмани, но това е все пак една малка част от решилите да напуснат родния си край. Не винаги имотите на изселващите се българи мюсюлмани попадат на безценица в ръцете на местните християни. Така например в Чепеларе те са закупени или отстъпени от изселниците на свои по-близки или далечни роднини – също българи мюсюлмани (Вж. Дечев 2002 (1936): 174). Едва ли отрицателните отзиви в творчеството на бележити български общественици и писатели като Алеко  Константинов (Вж. Константинов 1974: 281)  и други за българите мюсюлмани са могли да достигнат до ниско грамотното или напълно неграмотно централнородопско мюсюлманско население. Да, те формират отрицателно отношение към българите мюсюлмани като цяло, но това е на едно много високо елитарно ниво, до което не са имали достъп нито българите мюсюлмани, нито българите християни в Централните Родопи. Липсата на образование и добрата образованост не са предпоставка, която може да насърчи или възпре българите мюсюлмани от изселване. Васил Дечев посочва, че в град Чепеларе се изселват именно едни от най-образованите българи мюсюлмани, които „стиснаха очи1 – пише той – и отидоха да сложат костите си в чужда земя” (Вж. Дечев 2002 (1936): 198).
Наистина причините за изселването на българите мюсюлмани от село Хвойна и изобщо от Централните Родопи са твърде комплексни и сложни, но основната причина, която стои в дъното на нещата е навлизането в България след освобождението от османска власт на модерността и съпътстващият я национализъм. Основният проблем, пред който са изправени българите мюсюлмани, е именно национализмът и по конкретно, тяхната национална идентичност. Сложното съчетание между техния български етнически произход и религиозната им принадлежност към исляма не им позволява да станат пълноценна част нито от българската нация, нито от турската, тъй като не покриват всички маркери на тези национални идентичности. При българската проблем е религиозната принадлежност към исляма на българите мюсюлмани, а при турската – българският език и етнически произход. А човешката идентичност е изключително важна за всеки индивид, тъй като тя осмисля неговото съществуване. Според представителите на мултикултурализма или „политиката на признаване”, човешката идентичност се създава и конструира диалогично, в отговор на нашите отношения с другите (Вж. Гутман 1999: 23). В открит диалог, неоформен от предопределен социален сценарий. Ето защо, отказът от публично признаване на идентичността, според тях, може да причини вреда на тези, на които е отказано. Липсата или превратното признаване в публичното пространство от страна на другите, та дори игнорирането на идентичността на даден индивид или група от хора, могат да доведат до истинско увреждане и социална деформация, ако заобикалящите ги хора или обществото им връщат като огледален образ една ограничена, уронваща достойнството или достойна за презрение представа за самите тях. Непризнаването или превратното признаване може да причини вреда, може да бъде форма на подтискане, затваряйки някого в затруднен, деформиран или ограничен начин на съществуване. То може да причини мъчителна болка, породена от липсата или ниското самочувствие и самоуважение, обременявайки своите жертви с осакатяваща самоненавист. За това справедливото признаване на човешката идентичност не е просто акт на вежливост, който дължим на хората, а насъщна тяхна потребност (Вж. Тейлър 2 1999: 41 – 52). Така в основата на мултикултурализма стои твърдението, че отказът от публично признаване на дадена идентичност може да бъде форма на подтискане (Вж. Тейлър 1 1999: 53).
Чарлс Тейлър в своето изследване „Политика на признаване” дава пример с чернокожите в Америка, аборигените в Австралия и изобщо с колониалното население, твърдейки, че обществото в продължение на поколения проецира непълноценна и негативна представа за тях, на която някои не могат да се съпротивляват и в резултат на това възприемат наложената им пагубна идентичност. По този начин тяхното самоподценяване става един от най-ефикасните инструменти за собственото им угнетяване (Вж. Тейлър 2 1999: 42). Тази позиция се споделя и от Франц Фанън, който в книгата си „Клетниците на Земята” твърди, че най-важното оръжие на колонизаторите е налагането на техния образ за колонизираните върху покорените народи. Последните, за да бъдат свободни, трябва първо да се очистят от този унизителен образ за себе си (Вж. Тейлър 2 1999: 79).
Подобна е ситуацията и при българите мюсюлмани в село Хвойна и изобщо в целите Централни Родопи. Новообразуваната национална българска държава и общество отказват да признаят груповата идентичност на българите мюсюлмани като “османлии” – идентичност, при която не националната принадлежност, а религиозната е водеща. Непризнаването причинява огромни психологически и емоционални травми и вреди на това население, което започва да се чувства подтиснато; самоизолира се, отчуждавайки се от обществения, политическия, стопанския и културния живот в България; самозатваря се и започва да води един твърде ограничен, традиционно-патриархален живот. Българите мюсюлмани изпитват мъчителна болка от новия си начин на съществуване, породена от ниското им самочувствие и самоуважение, а понякога и от пълната липса на такова. Ето как довчерашните лични вражди и спорове за ниви, ливади, гори и пасища в един момент придобиват едва ли не обществено-политическо значение.
През втората половина на ХІХ век българите мюсюлмани в Централните Родопи се самоопределят официално като османлии. Това добре се вижда в историческите трудове на местните изследователи до около 1930 г., а при някои като Васил Дечев и до по-късно. Когато Дечев описва как Кара Ибрахим – управител на нахията Рупчос (към която се числи и село Хвойна) в Пловдивска кааза, през 1832 г. обявява своята готовност да се откаже от заемания пост, пише, че рупчоският управител заявява на дошлия от Пловдив негов заместник-турчин: „Ще се върнеш във Филбе и ще кажеш комуто трябва, че съм готов да отстъпя управлението, ала не на градски контета, а на местен човек, и то ако са съгласни и османлии и рая” (Вж. Дечев 2002 (1928): 181). Под „османлии” Кара Ибрахим има предвид мюсюлманите в нахията Рупчос, които по това време са само българи мюсюлмани, а под „рая” – християнското население. Същият автор, съобщавайки за това как Салих Чауш известява своите приятели-християни Тодор Демирев и Гочо Сивковски за избухналото Априлско въстание през пролетта на 1876 г., отбелязва, че Салих им казва: „Тия дни обущата ще станат скъпи. Или ние, османлиите, ще пасем на малевци свинете, за да останем живи, или вие, кавурете, ще минете под нож!” (Вж. Дечев 2002 (1928): 257). Тук под „османлии”, Салих Чауш разбира отново българите мюсюлмани в региона, а под „кавуре” – християните. Предавайки посрещането на руските войски в град Чепеларе през януари 1878 г., Дечев съобщава, че в края на посрещането Сюлейман Милязимът на висок глас се обръща към присъстващите с думите: „Хайде сега, комшии, да направим разпределение за настаняване на гостите. Ще ги сместим във всички къщи – и в българските, и в османлийските” (Вж. Дечев 2002 (1928): 274). За обозначаването на християнските къщи в този откъс Милязимът използва термина „български”, а за тези на българите мюсюлмани – „османлийски”.
Неофициално обаче българите мюсюлмани сами се наричат „ахряне” или „ахрене”.2 Така те се назовават винаги и от местното християнско население. Това е и думата, която се употребява за българи мюсюлмани в централнородопския диалект. Трябва да се отбележи, че терминът „помаци” навлиза в речника на населението в Централните Родопи едва в края на ХІХ и началото на ХХ век и то под влиянието на исторически материали, в които той се използва за обозначаване на българите мюсюлмани. Но и до днес централнородопското население използва като взаимозаменяеми синоними двата термина – ахряне и помаци.
Какъв точно е произходът на понятието „ахряне” все още не е напълно изяснено. Съществуват две предположения. Според първото, „ахряне” произлиза от „агаряни” (в родопския диалект „агаряни” се произнася като „агаряне”) – термин, с който християните през средновековието са обозначавали първоначално арабите, а в последствие и всички мюсюлмани, смятайки ги за потомци на Измаил, синът на Авраам и робинята Агар (Вж. Шишков 1965: 181-194). Втората хипотеза приема, че „ахряне” произхожда от названието на областта Ахрида или Ахридос в Родопите, т.е. „ахрянин” означава жител на Ахрида, чиeто население е изцяло ислямизирано и от там постепенно започват всички ислямизирани българи да се наричат „ахряне” (Вж. Димитров 1998: 203-204).
По отношение на понятието „османлии” и как то се разбира от българите мюсюлмани в родния му град, Васил Дечев пише: „Чепеларските ахрене-мохамедани по народност се считаха турци, османлии и се оскърбяваха, ако им се кажеше, че по кръв и език са славянобългари” (Дечев 2002 (1936): 10). Но сам, описвайки положението в Чепеларе в края на 1876 г. по време на Цариградската конференция, отбелязва, че в дюкяна на Тотката (Тодор Демирев) се провежда следният разговор между собственика и Салих Чауш: „Ами ти, Тотка, какъв ще станеш, когато се изравнят българите и турците?” – пита Салих. „Ти, комшу, ще станеш каймакамин, пък аз ще ти бъда секретар, ала ще четем и пишем не на турски, а на ахрянски език!” – отговаря Тотката. „Аферим (браво), Тотка. Много хубаво ще стане, ала пак не се знае какви ще бъдат последиците от конференцията” – добавя Салих Чауш” (Вж. Дечев 2002/1928/: 264). От цитирания пасаж се вижда, че макар Салих да се счита за турчин-османлия, то той ясно осъзнава, че неговият майчин език е не турския, а ахрянския, т.е. българския. Този пример съвсем нагледно илюстрира какво съдържание българите мюсюлмани влагат в термина „османлии”. Това са хора, които имат ясна религиозна идентичност – изповядват исляма, но тяхната национална идентичност не е точно фиксирана. Като мюсюлмани-османлии, те обаче са пълноправни поданици на Османската империя и могат да се ползват от всички права, които тя предоставя и на турците-османлии. И до днес има възрастни българи мюсюлмани в Централните Родопи, които на въпроса как се самоопределят заявяват, че те са турци, османлии, но веднага добавят, че все пак не са същински турци, щото не говорят турски език, а само вярата им е турска. От разказите им за техните синове, които са били на гурбет в Палестина, където според тях също „всичко е турско”, т.е. преобладаващата част от населението изповядва исляма, става ясно, че определенията турско и османско за тях са равносилни на мюсюлманско, без в тези термини да се влага каквато и да е национална окраска.
С национализма и по-конкретно с проблема за своята национална принадлежност българите мюсюлмани в Централните Родопи се сблъскват едва след освобождението от османска власт. Още по време на Руско-турската война и особено през януари 1878 г., когато през Централните Родопи преминават кервани от бежанци – мирно турско, албанско и ромско население от Пловдивско, а след тях и отстъпващата османска армия, българите мюсюлмани най-вече от Рупчос изпадат в паника и не знаят какво да правят. Да останат ли в домовете си и да посрещнат руските войски или да бягат заедно с останалите бежанци мюсюлмани. Така например в село Горно Дерекьой (Момчиловци) се приютяват около 120 бежански семейства на българи мюсюлмани от селата: Богутево, Лопуха, Каршилий (Виево), Дряново и Лъкавица (Вж. Канев 1975: 153-154), а от 180-те семейства на българи мюсюлмани в град Чепеларе, побягват 60. Но поради големия сняг, силния студ и издадената заповед при преминаването на Родопите преимуществено да се пропуска отстъпващата войска, те успяват да стигнат едва до селата Влахово и Търън, а след като виждат, че дошлите руски войски не избиват българите мюсюлмани в Устово, се завръщат отново по домовете си (Вж. Дечев 2002 (1936): 15). Но тревогата и уплахата у тях не изчезват. Никой не знае как ще се живее занапред. Повечето от тях няма защо да се притесняват. Те не заплашват и не издевателстват над своите съседи християни, дори напротив защитават ги по време на страшната пролет на 1876 г., но у тях има една чисто психологическа бариера, която им пречи искрено да се зарадват на освобождението. Добър пример в това отношение е хаджи Идриз – закрилникът на чепеларските християни по време на Априлското въстание и през страшните месеци май, юни и юли на 1876 г., който също бяга със своето семейство (Вж. Дечев 2002 (1928): 256-263; Дечев 2002 (1936): 14-16). Българите мюсюлмани сами се питат и не могат да си отговорят от какво са освободени. Те живеят добре в Османската империя, или поне така смятат, не познавайки нищо по-добро, та те са „османлии” и империята е тяхната държава, в която са пълноправни поданици! Руските войски донасят свобода и политически правдини за християните, които макар по това време да са икономически по-добре от българите мюсюлмани в Централните Родопи, живеят в постоянна политическа несигурност. Ето защо и никой от тях дори не си и помисля да бяга от настъпващата руска армия.
След освобождението от османска власт през януари 1878 г. положението в Централните Родопи е неясно. В обществено-политическото отношение и мюсюлманското, и християнското население изпадат в абсолютна несигурност. За краткия период от началото на месец януари до края на месец април отношенията между централнородопските християни и българи мюсюлмани много се променят. Предишните многовековни раи – християните, започват да се чувстват като господари, а дотогавашните господари и властници – българите мюсюлмани, разбират, че вече не са такива и трябва да се съобразяват не само със своите интереси, а и с тези на християните. Изравняването в обществено-политическо отношение между християни и мюсюлмани в повечето случаи се възприема от българите мюсюлмани като подчинение на „кавурете”, т.е. неверниците, християните, за което макар и да има някои основания, не може категорично да се твърди. В старейшинските съвети при новите общински управления във всяко селище българите мюсюлмани имат свои представители, но както пише Васил Дечев: „Това бе сторено само за лице или, както казват у нас в Родопа, ахрянските старейшини бяха поставени „да носят вода” на християнските големци”. За българите мюсюлмани това положение е трудно приемливо особено като се има предвид, че до преди един-два месеца те са пълновластни господари и за нищо не са се съобразявали и допитвали до християните, а сега дори разправиите на техните жени трябва да се разглеждат от смесения общински съд (Вж. Дечев 2002 (1936): 11-13).
При тази ситуация не е никак странно, че българите мюсюлмани в Централните Родопи масово се включват през май 1878 г. във въстанието на Сенклер (Хидает паша), чиято цел е завземането на северната част на Централните Родопи, т.е. нахията Рупчос, и връщането на целите Родопи под османска власт. Разбира се, въстанието преследва и по голяма цел, която е свързана с подготвяния Берлински конгрес, на който то трябва да бъде представено като реакция на мюсюлманското население срещу издевателствата над него от страна на руските окупационни войски и да послужи като една от причините за ревизия на мирния договор от Сан Стефано. На 18-тото заседание на Берлинския конгрес (11 юни 1878 г.), лорд Солсбъри докладва, че в Родопите са се случили важни и доста плачевни събития, като има: изгорени села, убийства, насилия и др.  По негово предложение е създадена комисия, която трябва на място да провери събитията и да прекрати насилията (Вж. Арденски  2005: 21-22).
След съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. българите мюсюлмани от северните части на Централните Родопи започват масово да се изселват в Османската империя. И до тогава има случаи на изселване още през 1878-1880 г., но те са единични. Изселват се по няколко семейства от селата: Павелско, Хвойна и др., предимно по-крупни скотовъдци и хора, замесени в престъпления. Разбира се, те повличат със себе си и невинни деца, жени и роднини, но общо взето техният брой е незначителен. Съединението напълно променя това положението и по пътя на изселването тръгват масово всички българи мюсюлмани, принадлежащи към различни социални прослойки. Спасяват се от изселническата вълна само най-бедните, които не че нямат желание да се изселят, а просто не разполагат с нужните материални средства за оформяне на документите и закупуване на билети за железницата (Вж. Арденски  2005: 24-25, 39-40).
Повечето от изследователите, търсещи причините за изострянето на отношенията между християни и мюсюлмани в Централните Родопи в края на ХІХ и началото на ХІХ век и за изселването на голяма част от българите мюсюлмани, пренебрегват и подценяват мястото и ролята на религията в живота на отделния индивид, в ежедневието на обикновения човек и в историята на цели общности. За нея се споменава само като проява на мюсюлмански фанатизъм от страна на някои българи мюсюлмани. Но нима не може човек да не е фанатик и в същото време религиозната му принадлежност да бъде важен и дори водещ маркер в неговата идентичност? Много от изследователите на проблема, повлияни от модерността, подценяват религията, разглеждайки я само като част от културните особености на даден индивид или общност, като един от маркерите на културната им идентичност. Често се пренебрегва фактът, че самата религия е мощен източник, задаващ идентичност. И днес все още за огромен брой хора по целия свят, религията е тази, която предоставя теоретичен инструментариум, методология и обосновка за осмисляне на света, етичните ценности, живота – раждането и смъртта, страданието и болката, радостта и щастието, а понякога дори и на елементарни битови проблеми от ежедневието. Нещо повече, за тях религията не просто осмисля, а самата тя задава смисъла на човешкия живот и съществуване. Твърдението, че с напредване на модерността религията ще изчезне, се оказа един голям мит. Също така религията не е само културна особеност за даден индивид или общност, а самата тя формира специфична култура. От една страна, само религиозните норми и предписания в една религия са универсални, но на местно ниво всяка една религиозна общност преживява тези норми и предписания по специфичен начин, тъй като те се интерпретират през призмата на местната култура, а от друга, всеки един регион притежава своя местна култура, преживяваща по уникален начин съответната религия. Но въпреки това, всяка религия, базирайки се на своите норми и предписания и използвайки специфичната за всеки регион местна култура, формира своя собствена религиозна култура. Не случайно в хуманитаристиката се изучава и говори за християнска култура, ислямска култура, юдейска култура и т.н.
В това отношение населението в Централните Родопи не прави изключение. Централнородопските българи мюсюлмани и християни през последните 65 години са подложени на мощна секуларизация, в резултат на коята голяма част от християнското и мюсюлманското население вече от едно-две поколение е напълно секуларизирано и не практикува никаква религия. Въпреки това между двете общности не изчезват границите и те по отделно запазват своята идентичност, тъй като членовете им, макар и секуларизирани, продължават да споделят освен общата и за двете религиозни общности регионална култура и специфичната за всяка една от тях местна религиозна култура.
За да се открият причините за изселването на българите мюсюлмани в края на ХІХ и началото на ХХ век, трябва да се разгледа една по-ранна вълна на изселване на българи мюсюлмани от различни селища в рамките на самите Централни Родопи, която за едно население, водещо уседнал, земеделски, традиционно-патриархален начин на живот не е по-малко травмираща. Такова е изселването на българите мюсюлмани от селата Горно Дерекьой (Момчиловци) и Долно Дерекьой (Соколовци) през 1841 г. Изселването става във време, когато нито една от посочените до тук причини не е била в сила, а напротив целият обществен, политически и административен живот е доминиран от местните българи мюсюлмани. Причина за изселването е построяването на християнски храмове в двете села през 1836 г. Дните на освещаването им  се превръщат във всенародни тържества, съпроводени от масово веселие и хорà. Българите мюсюлмани също са поканени на тържествата и присъстват на тях, но през цялото време са като “попарени”. От този ден всяка сутрин и вечер от новите църкви се бие клепало, призоваващо християните от двете села на богослужение. Всеки неделен и празничен ден християните започват да организират хора и веселби, на които се събират мало и голямо. Тези празненства постепенно увличат момчетата и момичетата и на българите мюсюлмани. Много скоро едно от момичетата-мюсюлманки се влюбва в момче-християнин – любов забранена от шериата. Това дава повод на първенците българи мюсюлмани от двете съседни села да се съберат под ябълката в градината на Дели Алия и да решат: „Тука за нас вече живот няма, да се дигаме кой къде види и знае. Да идем да си търсим и ние джамия и ходжа”. В рамките на една години от съвещанието, всички българи мюсюлмани от Горно Дерекьой (Момчиловци) и Долно Дерекьой (Соколовци) се изселват предимно в село Богутево и в мюсюлманските села в Журковско-Лъкавската котловина след 120 години съвместен безконфликтен живот (Вж. Канев 1975: 73, 108-110). През 1883 г. историкът проф. Добруски посещава Централните Родопи с изследователска цел и отбелязва: „Чух тъй също, че помаците завиждат на съседите си българи, дето имат манени и изписани църкви. Когато българите от село Дерекьой (Ахъ Челеби) построили нова църква, помаците нажалени, че и те си нямат джамия, преселили се в друго село, чисто помашко” (Добруски 1887: 338).
Може би единствено Стою Шишков в своя очерк „Помашки сълзи” през 1896 г.3 като че ли е най-близо до същината на нещата, до оная причина за изселването на българите мюсюлмани от село Хвойна и Централните Родопи, без която всички останали губят своята сила и тежест. На отправения към българите мюсюлмани от родопското село „О” въпрос – защо тръгват посред зима, а не изчакат поне до пролетта, един от начетените орехчани Мустафа отговаря: „Оти ли питаш барем ти, ефенди? Барем ти знаеш, нашето бално (мъка) кина (каква) е? Ние сме вече артък (излишна) стока, а на артък (излишна) стока мястото е на купището (на боклука), и днес, и утре!” (Н-в 1896: 30). Основният проблем е, че българите мюсюлмани след Съединението вече се чувстват „излишни”. Те имат проблем със своята идентичност, която е идеално конструирана за условията на Османската империя или на която и да е друга мюсюлманска теократична страна, в която няма значение твоята етническа и езикова принадлежност, а единствено важна е религията, която изповядваш. За съжаление тя е напълно непригодна за условията на формиращите се нови национални държави на Балканите, в които религията вече е инструментализирана от национализма само като един от маркерите на националната идентичност. А българите мюсюлмани имат проблем именно със своята национална идентичност. Те са „османлии”, т.е. не са нито турци, нито българи, тъй като идентичността им на османлии влиза в противоречие както с националната идентичност на българите, така и с тази на турците. И в това се корени огромната трагедия на това население, което е разпънато между своето родство с турците по вяра и с българите по език, обичаи и етнически произход. Мустафа и всички българи мюсюлмани поели по пътя на емиграцията след Съединението се чувстват излишни в България, но скоро разбират, че те са такива и в Османската империя, която вече се модернизира и е поела по пътя на национализма и това още повече задълбочава личната им драма, която за мнозина от тях продължава и днес.

http://www.spisanie.ongal.net/broi2/7St_Ilchevski_Zhalov09_E_Ongal.doc[

Offline Hat

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 1059
  • Gender: Male
Re: Помаци от Смолянско и Девинско !
« Reply #1059 on: January 11, 2011, 11:10 »
След прочита на по горния голям постинг още един пьт стигам до извода,че винаги по време на своето пребиваване в Родопите помаците са се отнасяли с почит и уважение кьм своите сьседи християни и винаги те християните не са пропускали нито една вьзможност да им се "отблагодарят" за това,като им заграбят на безценица имотите и ги прокудят от техните родни места.
Ето ви нещо реално за това какви са отношенията и съзнанието  в Смоленско!

 И в това се корени огромната трагедия на това население, което е разпънато между своето родство с турците по вяра и с българите по език, обичаи и етнически произход. Мустафа и всички българи мюсюлмани поели по пътя на емиграцията след Съединението се чувстват излишни в България, но скоро разбират, че те са такива и в Османската империя, която вече се модернизира и е поела по пътя на национализма и това още повече задълбочава личната им драма, която за мнозина от тях продължава и днес.

http://www.spisanie.ongal.net/broi2/7St_Ilchevski_Zhalov09_E_Ongal.doc[
Завьршвайки това творение иска да покаже,че османската империя сьщо карала помаците да се чувстват излишни и чужди,това обаче според мен е много гнусна заблуда,защото няма нищо такова а напротив ,дори само броят им е показателен та и досега помаците в Турция са на почит и уважение,като сьвестни граждани и личната им драма е престанала много,много отодавна още сьс установяването им в пределите на вече не сьществуващата османска империя.

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Ynt: Помаци от Смолянско и Девинско !
« Reply #1060 on: January 11, 2011, 11:51 »
Проблемът с изселването на българите мюсюлмани по време на войната и след освобождението е наистина комплексен-От една страна много семейства се изселват с отстъпващите османски войски-от Плевенско,Врачанско,Софийско и пр. поради втълпен страх от "християнските" руски войски,и не се завръщат от страх,че в християнска България няма да се възприемат добре.През това време Западните Родопи са малко настрана от водените военни действия и смутовете на самата война не ги засягат особено.Това изселване вече се дължи на два основни фактора-Подтискането им от страна на държавата и различни организации за тяхното "покръстване,и Проповедта на османските емисари(който са виновни и за вдигнатото въстание в Източните Родопи).

Основната грешка на Българската държава в първите дни на освобождението е,че тя се възприема като православна-т.е. става държава само за православните и до някъде и на другите християни,а не на всички българи-това довежда до отритване на не малката общност на мюсюлманите с български произход и оттук те не я припознават като своя родина.Ако държавата се беше съсредоточила не да преименува и покръства тази общност от хора,а да и осигури нормален живот и препитание подплатено със светско образование, загубата на човешки материал щеше да се сведе до минимум,а в бъдеще щеше да има и обратен знак-имиграция на мюсюлмани с български произход от съседите към България.

Offline Hat

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 1059
  • Gender: Male
Re: Помаци от Смолянско и Девинско !
« Reply #1061 on: January 11, 2011, 12:10 »
Проблемът с изселването на българите мюсюлмани по време на войната и след освобождението е наистина комплексен-От една страна много семейства се изселват с отстъпващите османски войски-от Плевенско,Врачанско,Софийско и пр. поради втълпен страх от "християнските" руски войски,и не се завръщат от страх,че в християнска България няма да се възприемат добре.През това време Западните Родопи са малко настрана от водените военни действия и смутовете на самата война не ги засягат особено.Това изселване вече се дължи на два основни фактора-Подтискането им от страна на държавата и различни организации за тяхното "покръстване,и Проповедта на османските емисари(който са виновни и за вдигнатото въстание в Източните Родопи).

Основната грешка на Българската държава в първите дни на освобождението е,че тя се възприема като православна-т.е. става държава само за православните и до някъде и на другите християни,а не на всички българи-това довежда до отритване на не малката общност на мюсюлманите с български произход и оттук те не я припознават като своя родина.Ако държавата се беше съсредоточила не да преименува и покръства тази общност от хора,а да и осигури нормален живот и препитание подплатено със светско образование загубата на човешки материал щеше да се сведе до минимум,а в бъдеще щеше и да има обратен знак-имиграция на мюсюлмани с български произход от съседите в България.
Този пьт сьм абсолютно сьгласен с теб и ще се радвам ако все повече наши сьфорумници започнат да разбират болката на помаците и престанат да ни обвиняват а да вложат усилията си за подобряване условията за живот в Родината ни и да се постараят да не се допускат елементарните грешки от далечното и близкото ни минало..Аз лично смятам,че основната грешка не е само една а низ от грешни решения довели да катастрофални последици за майка Бьлгария.

Offline

  • Senior member
  • ****
  • Posts: 145
Re: Помаци от Смолянско и Девинско !
« Reply #1062 on: January 14, 2011, 14:44 »
Бивш мюфтия отърва присъда за купуване на гласове за ДПС, засега

През октомври м.г. Хатин беше осъден от Районния съд в Златоград, че е склонил хора да купуват гласове за ДПС на изборите през юли м.г. Духовникът бе наказан от районните съдии с 8 месеца условна присъда с тригодишен изпитателен срок и 10 хиляди лева глоба. Районният съд постанови още Хатин да не упражнява държавна или обществена длъжност за срок от 8 месеца.Окръжните магистрати обаче отмениха присъдата.

Делото е за това, че в село Пресока, в периода юни – юли 2009 г.  духовникът дал по 50 лв. на двама жители на село Старцево – Б.М.Е. и А.З.К, за да упражнят избирателното си право на 5 юли в полза на определен кандидат от ДПС. Чрез двамата мъже, на които за целта дал по още 50 лв., Хатин организирал да се платят по 30 лв. на още шестима души, за да се привлекат да гласуват за кандидата на ДПС.
32-годишният духовник обжалва присъдата, тъй като на до съдебното производство било допуснато съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване правото на защитата му. Това нарушение било отстранимо. Обвинителният акт следвало да се прецизира с оглед това дали става въпрос за определен кандидат физическо лице или политическа партия, а също така не е посочено какви са били изборите.(! – б.а)

Пред съда представителят на Окръжна прокуратура Смолян предлага присъдата на районен съд Златоград да бъде потвърдена като правилна и обоснована. Намира жалбата за неоснователна, тъй като обвинението се доказва по несъмнен начин от събрания доказателствен материал. Намира твърдението за допуснато съществено процесуално нарушение за неоснователно, тъй като обвинението е прецизирано и по никакъв начин не е нарушено правото на защита на подсъдимия.
http://smolyanpress.net/?p=5539

Offline tersid

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 874
Re: Помаци от Смолянско и Девинско !
« Reply #1063 on: January 14, 2011, 15:06 »
Понеже ,Хайри ми е личен приятел и съм запознат мотамо със случая за да те успокоя драга Петя ще ти кажа , че той беше наклеветен от двама свидетели,че е раздавал пари. Чест прави на болшинството български съдии ,че не се влияят много от политическата конюнктура.

Offline EvroPOMAK

  • Global moderator
  • ****
  • Posts: 1410
  • Gender: Male
  • POMAK - POMAKY
Re: Помаци от Смолянско и Девинско !
« Reply #1064 on: January 14, 2011, 22:01 »
Нещо за Помаците от Пашмаклийско-Неврокопско !   8)

Не е за­дъл­жи­тел­но да се из­вин­ява­те, гос­по­дин ми­нис­тре! 
Ев­ге­ния Иванова

На 17 март уча­стни­ци­те във въз­по­ме­на­те­лен ми­тинг в па­мет на жер­тви­те от “въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес в дос­пат­ско­то се­ло Ба­ру­тин поис­ка­ха то­зи епи­зо­д от бъл­гар­ска­та ис­то­рия да на­ме­ри място в уче­бни­ци­те - “не за да ком­плек­си­ра, а за да из­вис­ява всич­ки, кои­то са го от­рек­ли и над­мог­на­ли, за да не дръз­ва ни­кой да го пов­таря”. В от­го­вор на та­зи дек­ла­ра­ция, ми­нис­тъ­рът на об­ра­зо­ва­ние­то Да­ниел Въл­чев и пред­се­да­телят на Ко­ми­сия­та по об­ра­зо­ва­ние и нау­ка в НС Ми­рос­лав Мур­джев зая­ви­ха, че те­зи съ­би­тия ще мо­гат да се из­след­ват след 20-30 го­ди­ни (спо­ред ми­нис­тъ­ра) или след 50 (спо­ред пред­се­да­теля). А бла­гоев­град­ски­те вой­во­ди, обе­ди­не­ни в ор­га­ни­за­ция със сим­пто­ма­тич­но­то име ВМРО “Ва­рдар­”, поис­ка­ха - в кон­тра­дек­ла­ра­ция - ДПС да се из­ви­ни за Ап­рил­ско­то въс­та­ние...

Из­вън­ред­но съм ра­дос­тна, че ста­но­ви­ще­то на ком­пе­тен­тни­те ор­га­ни по по­вод из­след­ва­ния­та за “въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес се появ­ява ед­ва се­га. Ако ми­тин­гът в Ба­ру­тин от­пре­ди пет го­ди­ни, от­бел­язал 30-го­диш­ни­на­та от пог­ро­ми­те, бе­ше из­лязъл с та­ка­ва дек­ла­ра­ция и реак­ция­та на ком­пе­тен­тни­те ор­га­ни бе­ше съ­ща­та, кни­га­та [1] ми, пос­ве­те­на на те­зи съ­би­тия, си­гур­но ще­ше да бъ­де заб­ра­не­на - За щас­тие, тя ве­че е из­чер­па­на, а мно­зи­на в Смоля­нско, Са­тов­чен­ско и Го­це­дел­чев­ско ме молят да я преиз­дам.

Ком­пе­тен­тни­те ор­га­ни, впро­чем, мо­гат да бъ­дат спо­кой­ни. И без тяхна­та сан­кция, науч­ни­те из­след­ва­ния на “въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес, на­пи­са­ни от бъл­га­ри, са ни­щож­но мал­ко.[2] Ин­те­ре­сът в чуж­би­на е дос­та по-голям. И до­се­га оба­че спо­ме­ни­те на са­ми­те “въ­зро­ди­те­ли­” пре­въз­хож­дат науч­ни­те из­след­ва­ния и по коли­чес­тво на заг­ла­вия­та, и по ти­ра­жи.[3] Да­ли от тях ще черпят ин­фор­ма­ция­та си ав­то­ри­те на уче­бни­ци­те, ко­га­то за­поч­нат да ги пи­шат - след 20-30-50 го­ди­ни? То­ва не би би­ло чак тол­ко­ва не­ве­роя­тно - след ка­то и днес ис­лями­за­ция­та, нап­ри­мер, се изу­ча­ва пре­ди всич­ко по “В­ре­ме раз­дел­но­”. Ма­кар че след нея са из­ми­на­ли някол­ко пъ­ти по­ве­че от 20-30-50 го­ди­ни и са на­пи­са­ни не­мал­ко се­риоз­ни науч­ни ана­ли­зи.

От са­мо­то на­ча­ло на “въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес, впро­чем, съ­що е из­ми­нал поч­ти век. Пър­ва­та смяна на мю­сюл­ман­ски име­на, из­вес­тна ка­то “К­ръс­тил­ка­та”, се случ­ва през 1912 г., ко­га­то бъл­гар­ска­та цър­ква и бъл­гар­ска­та дър­жа­ва, вдъх­нов­ява­ни от пра­де­ди­те на се­гаш­ни­те бла­гоев­град­ски вой­во­ди, пок­ръс­тват по­ма­ци­те в це­ли­те Ро­до­пи. Мно­зи­на са по­се­че­ни, хвър­ле­ни от мос­то­ве­те или пре­би­ти и по­чи­на­ли от ра­ни­те си. Дру­ги из­бяга­ли в ос­ман­ски­те пре­де­ли, все още неот­вою­ва­ни от съюз­ни­ци­те. Съ­се­ди­те раз­гра­би­ли къ­щи­те, хам­ба­ри­те, обо­ри­те и дюк­яни­те им.

То­ва не е от­ра­зе­но в уче­бни­ци­те по ис­то­рия.

“Въ­зро­ди­тел­ният­” про­цес, свеж­дан в ма­со­во­то съз­на­ние са­мо до фи­на­ла си - съ­би­тия­та от 1984-1985, всъщ­ност за­поч­ва от 1912 г. и про­дъл­жа­ва с раз­лич­на ин­тен­зив­ност до 80-те го­ди­ни. Най-ос­три­те му “въ­зпа­ле­ния­” след­ват 30-го­ди­шен ци­къл - 1912, 1942, 1972. Ста­ва ду­ма са­мо за по­ма­ци­те, към кои­то - в пе­рио­да на со­циа­лиз­ма - са при­ба­ве­ни ро­ми и та­та­ри. Тур­ци­те се смятат за неп­ри­кос­но­ве­ни - най-ве­че по­ра­ди страх от мо­дер­ни­зи­ра­ща се Тур­ция. Мо­дер­ни­за­ция­та на бъл­гар­ски­те тур­ци е пре­се­че­на в за­ро­диш: до­ка­то през 30-те го­ди­ни де­ца­та от по­маш­ки­те ра­йо­ни са прив­ле­че­ни в об­щин­ски учи­ли­ща, къ­де­то по­лу­ча­ват свет­ско об­ра­зо­ва­ние, тур­че­та­та са ос­та­ве­ни в джа­мий­ски­те учи­ли­ща да изу­ча­ва­т еди­нстве­но Све­ще­ния Ко­ран. Пра­ви­телс­тво­то на “З­ве­но” из­да­ва спе­циал­ни раз­по­реж­да­ния в то­зи дух. Спо­ред пра­ви­телс­тве­ни­те чи­нов­ни­ци, гра­мот­ността на тур­ци­те пред­ставл­ява зап­ла­ха за на­цио­нал­на­та си­гур­ност.

През 1942 г. На­род­но­то съб­ра­ние гла­су­ва на­роч­но до­пъл­не­ние в За­ко­на за ли­ца­та, кое­то оси­гур­ява бър­за и без­препя­тстве­на пром­яна на “не­бъл­гар­ски­те име­на с бъл­гар­ски та­ки­ва”. След пог­ро­ми­те и реп­ре­сии­те, съп­ро­вож­да­щи “К­ръс­тил­ка­та”, цен­трал­на­та власт ве­че не на­реж­да, а са­мо пре­по­ръч­ва. По мес­та оба­че пре­по­ръ­ка­та се въз­прие­ма ка­то за­по­вед и смяна­та на име­на­та про­ти­ча срав­ни­тел­но бър­зо, но не без­препя­тстве­но. Се­га про­це­сът се ръ­ко­во­ди от друж­ба “Ро­ди­на­” - прос­вет­на ор­га­ни­за­ция на не­кол­ци­на по­ма­ци от Смолян, пред­став­яна ка­то за­ро­ди­ла се “о­т­до­лу”, след­вай­ки стре­ме­жи­те към мо­дер­ни­за­ция, а всъщ­ност уме­ло ръ­ко­во­де­на от Ми­нис­терс­тво­то на на­род­но­то прос­ве­ще­ние. Сме­не­ни са кам­па­ний­но не са­мо име­на­та. Сме­не­ни са и но­сии­те. Пра­ви се опи­т за “бъ­рза­” под-мяна на тра­ди­цион­на­та кул­ту­ра:бит, оби­чаи, взаи­моот­но­ше­ния. Пра­ви се опи­т за подм­яна на иде­нтич­нос­тта.

То­ва съ­що не е от­ра­зе­но в уче­бни­ци­те по ис­то­рия.

Ко­му­нис­ти­чес­ка­та власт, ста­ра­тел­но на­зуб­ри­ла съ­вет­ски­те пос­ту­ла­ти за про­ле­тар­ския ин­тер­на­цио­на­ли­зъм и прио­ри­те­та на кла­са­та пред на­ция­та, връ­ща мю­сюл­ман­ски­те име­на и до­ри осъ­жда на смърт или на дъл­ги го­ди­ни зат­вор дей­ци­те на “Ро­ди­на­”, об­яве­ни за на­цио­на­лис­ти и фа­шис­ти. В Ро­до­пи­те и в Те­те­вен­ско, къ­де­то съ­що жи­веят по­ма­ци, се внедр­яват мо­дер­ни­за­цион­ни ино­ва­ции: еле­ктри­фи­ка­ци­я, ин­дус­триа­ли­за­ция, ко­му­ни­ка­ции, за­дъл­жи­тел­но об­ра­зо­ва­ние, здра­вео­паз­ва­не. За де­ца­та от те­зи ра­йо­ни се съз­да­ват пре­фе­рен­ции във вис­ши­те учи­ли­ща и пан­сио­ни в гра­до­ве­те. Из­глеж­да ка­то че ли “въ­зро­ди­тел­ният­” про­цес е ос­та­нал в ми­на­ло­то за­ви­на­ги. По­ли­ти­ка­та към тур­ци­те е раз­лич­на. Ко­му­нис­ти­те, чес­то уп­рек­ва­ни в не­пос­ле­до­ва­тел­ност по то­зи въп­рос, всъщ­ност съв­сем пос­ле­до­ва­тел­но ко­пи­рат от­но­ше­ние­то на бур­жоаз­ни­те влас­ти към тях ка­то към “и­но­ро­де­н еле­мент­”, зап­лаш­ващ във все­ки мо­мент на­цио­нал­на­та си­гур­ност. Пър­во­на­чал­на­та по­ли­ти­ка на раз­сел­ва­не (в от­да­ле­че­ни­те от Тур­ция ра­йо­ни на Се­вер­на Бъл­га­рия) се тран­сфор­ми­ра през 1950-1951 в по­ли­ти­ка на из­сел­ва­не. Ко­га­то - през 1951 г. - Тур­ция от­каз­ва да прие­ма по­ве­че из­сел­ни­ци, за­поч­ва “з­лат­но­то вре­ме” за тур­ско­то мал­цинс­тво в Бъл­га­рия. След­вай­ки “а­зе­рбей­джан­ски­я опит”, бъл­гар­ско­то пра­ви­телс­тво за­поч­ва да “у­ха­жва­” тур­ци­те: раз­кри­ти са но­ви тур­ски гим­на­зии, съз­да­де­на е катед­ра по тур­ски ези­к и ли­те­ра­ту­ра в СУ, раз­кри­ти са тур­ски теат­ри, уве­ли­че­ни са вес­тни­ци­те на тур­ски ези­к и еми­сии­те по ра­дио­то. За­поч­ва ма­си­ра­но прие­ма­не на тур­ския ели­т в БКП.

“У­ха­жва­не­то­” ста­ва без­пред­мет­но през 1968 г., ко­га­то е под­пи­са­на но­ва из­сел­ни­чес­ка спо­год­ба с Тур­ция. Още на след­ва­ща­та го­ди­на са зак­ри­ти мно­жес­тво вес­тни­ци и теат­ри, спряно е кни­гоиз­да­ва­не­то на тур­ски ези­к, изу­ча­ва­не­то му е ог­ра­ни­че­но и пос­те­пен­но лик­ви­ди­ра­но. Име­нно в то­ва ре­ше­ние на По­лит­бю­ро (№ А 84 от 25.02.1969) за пър­ви път се спо­ме­на­ва зап­ла­ха­та от “ку­лтур­но-на­цио­нал­на ав­то­но­мия” “ глав­но­то пла­ши­ло, с кое­то се об­яснява смяна­та на име­на­та през 1984-1985.

Ко­га­то - през 1978 г. - Тур­ция прек­рат­ява дей­ствие­то на спо­год­ба­та, за­поч­ва да се мис­ли за “е­с­тес­тве­ния про­цес за прео­дол­ява­не на ет­ни­чес­ки­те раз­ли­чия”, на­ре­чен от­пос­ле “въ­зро­ди­те­лен­”...

Шест го­ди­ни пре­ди то­ва, през 1972 г., По­лит­бю­ро взе­ма “и­с­то­ри­чес­ко­то” си ре­ше­ние за “к­ла­со­во-пар­тий­но­то, пат­рио­тич­но­то и ин­тер­на­цио­нал­но­то въз­пи­та­ние на бъл­га­ри­те с мо­ха­ме­дан­ска вяра”. До 1976 г. са сме­не­ни име­на­та на всич­ки по­ма­ци - с из­клю­че­ние на оне­зи, кои­то ус­пяват да се из­селят в тур­ски ра­йо­ни.[4] Заб­ра­не­ни са шал­ва­ри­те, заб­рад­ки­те, сю­не­ти­те, кур­ба­ни­те. На­роч­ни пра­те­ни­ци “и­з­след­ват” хла­дил­ни­ци­те и ма­зе­та­та по кур­бан-бай­рам и - ако на­мерят ме­со - го кон­фис­ку­ват, а собс­тве­ни­ци­те му глоб­яват.

За­чер­кна­ти и до­пи­са­ни са име­на­та от над­гроб­ни­те па­мет­ни­ци, а Хай­тов сам “по­бъл­гар­ява­” име­на­та на ге­рои­те от “Ди­ви раз­ка­зи­”. За­ги­на­ли са де­сет­ки от За­пад­ни­те Ро­до­пи, от Ма­дан­ско и от съ­щия то­зи Ба­ру­ти­н. Още по­ве­че са пре­би­ти­те. Мно­зи­на дру­ги уми­ра­т от “е­с­тес­тве­на смърт” по­ра­ди из­ли­ча­ва­не­то на име­на­та от ме­ди­цин­ски­те кар­то­ни.

То­ва съ­що не е от­ра­зе­но в уче­бни­ци­те по ис­то­рия. От­то­га­ва са из­ми­на­ли 35 го­ди­ни - дос­та­тъч­но, спо­ред ми­нис­тъ­ра, не­дос­та­тъч­но, спо­ред пред­се­да­тел­я...

За­ми­съ­лът на съ­би­тия­та от 1984-1985 го­ди­на не се раж­да спон­тан­но и из­вед­нъж в не­чие па­ра­ноич­но съз­на­ние. “У­с­пе­хът” на “въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес при по­ма­ци­те и от­ка­зът на Тур­ция да прие­ма по­ве­че из­сел­ни­ци произ­веж­дат в съз­на­ние­то на уп­равлява­щи­те иде­ята за то­тал­но “е­ди­нство на бъл­гар­ска­та со­циа­лис­ти­чес­ка на­ция”. От 1978 г. на­та­тък - пос­те­пен­но и със смраз­ява­ща кръв­та пос­ле­до­ва­тел­ност - се сменят име­на­та на де­ца­та от сме­се­ни бра­ко­ве, на хо­ра­та от “г­ра­нич­ни­те” (меж­ду тур­ци и по­ма­ци) ра­йо­ни, на хо­ра­та с “до­ка­за­н бъл­гар­ски ро­дов ко­рен” [5] , за да се стиг­не - на Ко­ле­да 1984 г. - до Кър­джа­ли. Краят на 1984 г. ре­гис­три­ра сме­не­ни име­на в цяла Юж­на Бъл­га­рия. До края на януа­ри 1985 г. то­ва се случ­ва и в Се­вер­на.

На 28 януа­ри По­лит­бю­ро съоб­ща­ва, че “по­став­я на­ча­ло­то на въз­ро­ди­те­лен про­цес, цел­та на кой­то е да въз­ста­но­ви бъл­гар­ско­то на­цио­нал­но са­мо­съз­на­ние на преи­ме­ну­ва­ни­те и те да бъ­дат око­нча­тел­но приоб­ще­ни към бъл­гар­ска­та на­ция”.

Ока­за­ло се, че “въ­зро­ди­тел­ният­” про­цес пред­стои. Да­ли то­ва ще бъ­де от­ра­зе­но в уче­бни­ци­те по ис­то­рия?

Съ­деб­ният тер­мин “с­рок на дав­ност” няма ни­що об­що с об­ра­зо­ва­ние­то по ис­то­рия. Ис­то­рия е всич­ко, кое­то се е слу­чи­ло вче­ра. Ис­то­риог­ра­фия­та не е съд, а ана­ли­з. Ана­ли­з не са­мо на “з­на­чи­ми­те” (от чия ли глед­на точ­ка?) съ­би­тия, а и на все­кид­не­вие­то. “Въ­зро­ди­тел­ният­” про­цес е дос­та­тъч­но зна­чи­мо съ­би­тие, за да бъ­де ана­ли­зи­ра­н. Мно­го бих ис­ка­ла да чуя ар­гу­мен­ти­те, чрез кои­то ми­нис­тъ­рът или пред­се­да­телят на ко­ми­сия­та ще ос­порят не­го­ва­та зна­чи­мост - вмес­то да из­пол­зват съ­деб­ни тер­ми­ни ка­то “да­вност­”. Със или без “да­вност­”, по-доб­ре би би­ло да ана­ли­зи­ра­ме “въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес ка­то зна­чи­мо съ­би­тие, от­кол­ко­то - ка­то все­кид­не­вие... От­ка­зът от ана­ли­з от­пра­ща към въз­мож­нос­тта зна­чи­мо­то (а зна­чи - из­вън­ред­но) съ­би­тие да за­поч­не да се мис­ли ка­то все­кид­не­вие.

Не съм съг­лас­на с дек­ла­ра­ция­та от Ба­ру­тин, че об­ра­зо­ва­ние­то по ис­то­рия “ко­мплек­си­ра­” или “въ­звисява­”. По­ли­ти­ка­та на бъл­гар­ски­те дър­жав­ни уп­рав­ле­ния и от­но­ше­ние­то на бъл­гар­ски­те граж­да­ни към мю­сюл­ма­ни­те са ис­то­ри­чес­ки факт, кой­то не мо­же да се пре­мъл­ча­ва, за­що­то щял да “ко­мплек­си­ра­” няко­го, но не мо­же и да се изу­ча­ва са­мо, за да “въ­зви­си­” няко­го дру­ги­го. Ед­но или дру­го ис­то­ри­чес­ко съ­би­тие, еди­н или друг ис­то­ри­чес­ки про­цес трябва да се изу­ча­ва­т не за да “ко­мплек­си­рат­” или “въ­звис­яват­”, а прос­то за­що­то са се слу­чи­ли. До­ка­то ис­то­рия­та про­дъл­жа­ва да се упо­треб­ява ка­то ин­стру­мент за “ко­мплек­си­ра­не­” (на ми­нис­три, на пред­се­да­те­ли на ко­ми­сии, на по­ли­ти­чес­ки пар­тии) или за “въ­звис­ява­не­” (на дру­ги по­ли­ти­чес­ки пар­тии), вмес­то ка­то обе­кт на нау­чен ана­ли­з, спе­ку­ла­ции­те с нея ще про­дъл­жа­ват. Ще из­глеж­да все по-ес­тес­тве­но да мо­лим за из­ви­не­ние гър­ци­те, за­що­то сме зав­ла­де­ли “и­с­кон­ни­те им те­ри­то­рии”, или те тър­жес­тве­но да ни про­ща­ват, за­де­то Крум из­пол­звал че­ре­па на Ни­ки­фор не по пред­наз­на­че­ние...

Прош­ка­та има мо­ра­лен сми­съл, ако се да­ва за съ­би­тия, свър­за­ни с лич­на­та ти от­го­вор­ност за оп­ре­де­ле­но дей­ствие или без­дей­ствие. За съ­би­тия­та от вре­ме­то на ко­му­низ­ма (“въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес - вкл.) сме лич­но от­го­вор­ни - за дей­ствия­та или без­дей­ствия­та си. Днеш­ни­те тур­ци не носят от­го­вор­ност за по­ту­ша­ва­не­то на Ап­рил­ско­то въс­та­ние. И днеш­ни­те ан­гли­ча­ни не носят от­го­вор­ност за робс­тво­то на нег­ри­те. Мо­же би об­ясне­ние­то за прис­трас­тия­та на ком­пе­тен­тни­те ор­га­ни към дав­нос­тта от 20-30-50 го­ди­ни е не­же­ла­ние­то им да поис­кат прош­ка. И пог­реш­но­то схва­ща­не, че об­ра­зо­ва­ние­то по ис­то­рия е за­дъл­жи­тел­но об­вър­за­но с нея. Не е за­дъл­жи­тел­но да се из­вин­ява­те, гос­по­дин ми­нис­тре. Са­мо въ­ве­де­те “въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес в уче­бни­ци­те.

[1] Отхвърлените “приобщени” или Процеса, наречен “възродителен” (1912-1989), С., 2002 обратно
[2] Час­тич­но зас­ягат та­зи те­ма Ва­ле­ри Стоя­нов, Ан­то­ни­на Желя­зко­ва и Иб­ра­хим Ялъ­мо­в, а Ми­хаил Груев й пос­ве­ща­ва док­тор­ска­та си ди­сер­та­ция. В пос­лед­но вре­ме ин­те­ре­сът се за­сил­ва - осо­бе­но сред мла­ди ко­ле­ги, по­ве­че­то - въз­пи­та­ни­ци на чуж­ди уни­вер­си­те­ти. обратно
[3] Спо­ме­ни (и до­ри “а­на­ли­зи­”) за “въ­зро­ди­тел­ния­” про­цес на­пи­са­ха Ми­нис­тъ­рът на вът­реш­ни­те ра­бо­ти Ди­ми­тър Стоя­нов, Сек­ре­тарят на ЦК на БКП Стоян Ми­хай­лов, Пър­вият сек­ре­тар на ОК на БКП в Бла­гоев­град Пе­тър Дюл­ге­ров, ко­ле­га­та му от Смолян Ве­лич­ко Ка­ра­джов, ОФ-дея­тел­ка­та Паун­ка Го­че­ва, еди­н от ид­ео­ло­зи­те на про­це­са Ор­лин За­го­вор (Шук­ри Та­хи­ров) и дру­ги не тол­ко­ва име­ни­ти “въ­зро­ди­те­ли­”. обратно
[4] Мно­зи­на от тях са въд­во­ре­ни от­но­во на ста­ро­то си мес­то­жи­телс­тво и преи­ме­ну­ва­ни. Ар­хи­ви­те са пъл­ни с до­но­си и пре­пис­ки по из­дир­ва­не­то им. обратно
[5] С раз­рав­яне­то на “бъ­лгар­ски­я ро­дов ко­рен” са ан­га­жи­ра­ни поч­ти всич­ки науч­ни ин­сти­ту­ции, има­щи от­но­ше­ние към проб­ле­ма: фи­ло­ло­зи, му­зи­ко­ве­ди, ет­ног­ра­фи, фол­клор­сти, кул­ту­ро­ло­зи... обратно
http://www.bghelsinki.org/index.php?module=pages&lg=bg&page=obektiv14106
http://www.bghelsinki.org/obektiv/2007/141/141-06.pdf