tersid, айде да видим какво показват археологическите находки за настоящия спор (дали местното мюсюлманско население е турско или не):
Очерк за ислямизираните българи
Христо Христов (ред.), Георги Янков (съст.)
Глава VI. Културата на ислямизираните българи — неразделна част от общобългарската култура
За българския произход и принадлежност на ислямизираното население в нашите земи свидетелствуват не само данните на историческата наука, но и данните на други обществени науки — археология, етнография, фолклор, езикознание, топонимия.
1. Резултати от археологически проучвания
Археологическите проучвания на селищата в българските земи свидетелствуват за приемственост в тяхното развитие в доосманския и османския период. Обикновено селищата възниквали и се развивали на едно и също място или в непосредствена близост едно до друго. По този начин се получило унаследяване на строителни традиции, планови схеми и т. н. Така се стигнало и до наследяване на местата на езическите светилища от християнски култови сгради, а след налагането на исляма над една част от българското население много от тези светилища или църковни постройки били превърнати в мюсюлмански. Другаде остатъците от тези стари постройки били унищожени, но хората продължили да ги тачат като свети места (оброчища, съборни места). Така например ислямизираното българско население в Родопите почитало оброчищата в укрепленията на разрушените крепости при гр. Девин и прочутата Цепина при с. Дорково, Велинградско [1]. Съхранен е споменът, че българомохамеданските села Брезе и Беден, Девинско, са потомци на унищоженото село Брезово, намиращо се в подножието на близката средновековна крепост Бяднос [2].
Многобройни са сведенията за стотици християнски църкви, обърнати в джамии. По този начин мюсюлманите заимствували планови схеми и пространствено разположение на християнските култови сгради. Същевременно, като се вземе предвид, че в много случаи новите мюсюлмански постройки били дело на български майстори, става ясно, че архитектурата и стенописната украса на ислямските култови сгради по българските земи (джамии и текета) са плод и на българската многовековна традиция, свързана със строителството и декорацията на енорийски и манастирски църкви. Това се потвърждава от съвременните археологически открития. Типичен пример е случаят със строежа и стенописната украса на джамията „Йокуша” в Самоков, известна още като Байракли джамия. Имената на строителите Иван, Ристо и Което и на зографа Христо Йовевич, изписал стенописната украса, са издълбани с резец върху хастара на мазилката заедно с плана на църквата Тези имена и планът бяха открити при реставра-
82
цията на джамията, когато бе свален стенописът. Известно е също така, че Ибрям пашовата джамия в Разград е издигната върху основите на християнска църква, а нейни строители са били петима българи. В покрива на джамията е била поставена оловна пластинка с образа на християнски светец (тази пластинка е открита при реставрацията през 1926 г.) [3]. Такъв е случаят и със старата църковна камбана, която била снета от църковна сграда и поставена на часовниковата кула в гр. Кюстендил, както и „Булгарджамия” в същия град, наречена така, тъй като била съградена от българин, преминал по-сетне в лоното на исляма [4].
Традиции от българското средновековно ювелирно изкуство се откриват в създаването на гривната кубелия, на наушниците и висулките, на малките, украсени с метални апликации шапчици, които се носят и са разпространени еднакво в костюма на християнското и на ислямизираното население. Те се произвеждали в едни и същи центрове (Враца, София, Търново), като майсторите запазили традиционни български техники и прийоми, за да задоволяват потребностите и на едната, и на другата религиозна група. Самият факт на повсеместна употреба е вече белег на традиционност. Особено съществен момент е това, че в орнаментиката на типични мохамедански части от костюма, например ползуваните тепелъци от българските мюсюлманки в Родопите, се виждат кръстове или е изкована литургичната формула на християнството „Исус Христос Ника” [5].
Ислямизираното българско население е запазило през вековете и е съхранило и до днес редица предмети, свързани с българската древност. Това са стари книги, кандила, икони, просфори, кръстове и т. н. Така например в мюсюлманска къща в с. Пчелина, Исперихско, бе намерен зазидан бронзов иконостас със сгъваеми крила (полиптих) от XVIII в. [6]. Метални иконки от XVI—XVIII в. се пазят в редица ислямизирани селища на Кърджалийски район (например в с. Безводно). През 1964 г. в гр. Ракитово в къща на изповядващи исляма също така бе открита стара българска християнска икона. Икона на св. Илия бе намерена в стара мюсюлманска къща в с. Абланово, Котелско.
Сред населението на с. Беден, Девинско, се пази печатче с кръст за поставяне върху просфора, произхождащо вероятно от старата църква преди ислямизацията, което и до XX в. се е използувало за отпечатване върху хляб. Запазването на традициите и битовите навици в с. Борино, Девинско, например стига дотам, че дамгата, която се поставя върху добитък, изобразява стар прабългарски рунически знак, известен още от ранното средновековие (VII—X в.).
Особено много и значими данни се получават при изследването на старите гробища (некрополи) на населението или на данните от ритуала, регистриран в тях [7]. Показателна е продължителността на ползуването на едни и същи гробища. Последователно ползуване на едни и същи гробища има в двуобредния християно-мохамедански некропол на с. Орлица, Кърджалийско, с. Искра, Силистренско, и реди-
83
ца други. Обичайно за много мохамедански некрополи е зариването на плочки или камъни с кръстове вътре в гробовете на ислямизирано население (старото гробище от XVI—XVIII в. на гр. Смолян или с. Арда, Смолянско; с. Беден). Често явление е поставянето на камъни с надписи като „покойният Исмаил — син на Горги (Георги) — да бъдат опростени греховете му” или „Покойният Хасан, син на Ристо (Христо), 1697 г.”.
Двуобредността на некрополите, запазването на ритуални особености и преминаването им от християнството в ислямския погребален обред са сигурни показатели за етническа приемственост, а не за смяна на българско население с турско-огузки колонисти.
В разкриваните некрополи, чието проучване е най-напреднало, се откриват консервативно запазени обичаи, някои от които имат връзка още с езическата обредност отпреди приемането на християнството от българите. Запазени са следи от „скрито християнство” като осъзната реакция срещу асимилационната политика на османския завоевател и стремеж за запазване на народностната принадлежност.
Дълготраен белег на българския произход на ислямизираното население е оформлението на погребалните съоръжения. Ограденият и покрит с плочи гроб или заграденото с бордюр от камъни гробно място е обичай, особено разпространен през цялото българско средновековие в Южна България. Тази традиция на погребване продължава и през османския период. Забележително е това, че в доста случаи такива ограждания с камъни се откриват и под насипи, в некрополи, където са побити надгробни камъни на ислямизирани българи. В Родопите тази практика е обичайна. Знаят се примери от среднородопските селища Добромирца, Беден, Борино, Неделино, както и от западнородопските Крибул и Вълкосел. Данни за това има и в некропола на с. Сечище, Шуменско.
Древна практика е поставянето на съдове с храна в гробовете, нещо недопустимо за ислямския погребален обред. Но и през османския период понякога продължавали да спазват този ритуал или да слагат късчета от натрошени съдове от възпоминания върху гроба в неговия насип (Варненско, Разградско). От далечната древност идва вярването в пречистващата сила на огъня. Опалването на гробове и поставянето на въглени в тях е ритуал, регистриран в много некрополи от средновековието. В Родопите това е обичайна практика, но въгленчета се откриват и на дъното на гробове от некропола на с. Владимировци, Разградско, и в мюсюлманския некропол на с. Сечище, Шуменско, където е засвидетелствуван и обичаят да се поставят камъни върху някои части от тялото на мъртвеца (също езическо вярване)
Особено показателен е известният още от античността обичай да се поставят монети (т. нар. „Харонов обол”) в гроба при мъртвеца, в устната кухина или в ръката, за заплащане на превоза в отвъдния свят. Такива монети били поставяни от българите още през ранното средновековие и през епохата на зрелия феодализъм. Сега те се откриват в некрополи във всички части на България. Прави впечатление, че
84
юзи обичай се запазва и през османското владичество, дори до XIX в. В особено големи количества са известни такива гробове от XVI—XVIII в. от Родопите, от некропола при Черковна (Търговищко), Владимировци (Разградско), от некрополи във Варненско. По-рядко се намират в гробове от XIX в.: Търново, Равно, Разградско и други.
Значението на намираните „Харонови оболи” е голямо поради тяхната възможност за датиране. Още не се знае от кой век точно са монетите, намерени в два мохамедански гроба върху Голямата могила при с. Копринка, Казанлъшко, но самият факт на откриването им в недопустима ритуално-ислямска среда вече говори за силата на българската традиция. Наличието им в некрополи, които продължават да функционират и след ислямизацията, показва, че тя още не е била цялостна и окончателна. Засега до XVIII в. достига датировката на монети, намерени в гробове в некрополите на Черковна, Владимировци и Равно, Разградска област. Датировката на монетите от гробове в Златоград, Беден и Смолян в Родопите от XVII в. точно съвпада с известните сведения за ислямизацията на населението по тези места.
Като цяло археологическите изследвания дават неопровержимо доказателство за българския произход на ислямизираното население В нашите земи.
