www.chepelareinfo.org
Легенди, митове и предания, свързани с културни обекти в община Чепеларе
СЕЛО ПАВЕЛСКО:Крепостта Зареница:1. Разположение:Разположена е на левия бряг на Лютидол, намиращ се 5 км източно от село Павелско и 5 км южно от курорта Нареченски бани.
2. Възраст:Хрониките на Т. Скутариот и Г. Акрополит, говорейки за борбите на византийци и българи през ХІІІ век, не съобщават нищо за нея.
Историческите данни за крепостта Зареница са твърде оскъдни. Единствени археологическите находки хвърлят известна светлина на местността около Зареница. Намерени са много стари кюпове от груб червен хоросан, гробници, въглища, кости и др. През 1925 г. иманяри слизат в процепа до калето с въже и откриват останки от оръжия. През същата година в източната част на крепостта е намерен нож с две остриета, с месингова кания, накрая със змийска глава.
Археологическата експедиция “Родопи 1978”, водена от Б. Чапъров от Пловдивския музей на 24 юли заминава за Зареница. Чапъров е поразен от крепостната стена към Лютидол. Той определя Зареница като дело на траките. Така тя е описана и от Г. Пашев през 1974 г. За бойниците на крепостта Чапъров твърди, че са от V век пр. Хр. Крепостните стени са зидани на кална основа. През вековете калта от лицето на зида е отлетяла и се създава впечатление, че зидарията е суха. Чапъров е на мнение, че пътят от Абдера (на Егейско море) през Родопите и Стара планина за Дунав е охраняван от тази крепост. Това предположение се подкрепя и от намерените монети при моста на Чепеларска река, свързващ Павелско и Хвойна, сечени през ІV век пр. Хр. в малоазийския град Парион. Находката говори за търговия, водена от тези места с гръцките колонии по Егейското крайбрежие – Абдера, Маронея, островите и малоазийския бряг.
3. Описание:А) През 1966 г. от Елена Тошкова: Сред рядка борова гора се открояват крепостните стени на Зареница. Стените й са от обикновен сив и бял местен камък без хоросанова спойка. Камъните – различни по големина – са подредени така, че се врязват един в друг като зъбци. Крепостта е укрепена на запад със стена, висока 3-4 м, широка 3 м и дълга около 200 м. На изток е използвано естественото укрепление – недостъпна отвесна скала, която потъва в пропаст. На юг от западната околовръстна стена се намира друга стена, дълга 7 м, широка около 1,5 м и висока около 3 м. Тази стена е с 2 м навън от общата линия на западната стена. Служила е за защита на входа, широк 4 м. По околовръстната стена са се намирали наблюдателници с бойници. Разстоянието между изкуственото укрепление и отвесната скала е 15-20 м. Върхът на последната е изравнен със земята от вътрешността на крепостта.
Б) Г. Пашев – 1983 г.:От изток Зареница има 200 метра отвесна стена, непристъпна от Лютидол. Крепостта е достъпна само от запад – местността Гора. Предохранителната й стена, сега разрушена, е дълга 213 м и е разкрита през 1978 г. Вътрешната стена с дължина 111 м има добре запазени зидове с дебелина 3,40 м. Входът на крепостта Зареница е 3 м широк. От него на юг до ръба на отвесната скала има зид с дължина 12 м. На север от входа до първата бойница са 18 м. Тя изпъква с 3 м вън от зида. Следва 27 м зид на изток до втората бойница, четириъгълна и по-голяма от първата. До ръба на отвесната стена има още 36 м. Любопитно е, че много от мерките на крепостта са кратни на числото 3. Крепостното пространство вътре между стените е около 2 декара. Вода днес в околностите на Зареница няма, но през пролетта, когато се топят снеговете от северната й страна се появява мокро място – Амужова падина, което показва, че евентуално там се е намирал нейният водоизточник.
В) Божидар Чапъров – 1981 г.:Много добре е запазена и тракийската крепост Зареница при село Павелско, която датира от V-І век пр. Хр. Построена на едноименния връх (1251 м) по билото на Радюва планина, тя е охранявала и големия тракийски път от Абдера (на Егейско море) за Истрос (р. Дунав). Крепостта е научно документирана за първи път от експедиция “Родопи-78”. Тя има две успоредни стени: външна с дължина 214 м и вътрешна с вход и две кули.
4. Легенди за името на крепостта:Най-разпространена е легендата, че крепостта е отбранявана от юнак Зарю срещу турците. Ето каква дописка, без автор, помества пловдивският вестник “Народний глас” на 28 април 1882 г.: “В селото има един старец на 107 години, който разказва, че на Зареница се е държал срещу турците българският юнак Зарю. Било нощ, защитниците на крепостта останали без хляб и помощ. От войската се чул вик, спуснала се мъгла, турците нахлули, вика сметнали за вик на предаване. През отворените врати на крепостта турците във вихъра си се изсипвали през отвесната стена в пропастта. Труповете се вмирисали и дали името на дерето “Лютидол”.
Според друга легенда хубавицата Зарена (Зорина), която заедно с баща си Сабази живеела по съседните пещери, се хвърлила от скалите на крепостта, поради несподелена любов. Тя имала любим, който идвал всеки ден на среща с нея при отвесната скала, за да се видят. Но един ден той не дошъл и отчаяната девойка се хвърлила в пропастта от мъка.
Т. Въргулев (бивш кмет на селото в края на ХІХ и началото на ХХ век) твърди, че селото е основано от някой си Павел, чийто син Зарю е основал и крепостта.
Някои пък предполагат, че името на крепостта идва от югоизточното й разположение, тъй като сутрин, при ясно време, когато слънцето се покаже от Юговския хоризонт, първо нея огрява. От тези първи слънчеви лъчи (светлини – зарници) може да е произлязло и нейното име, като зарници постепенно езиково се е трансформирало в зарница и от там в зареница.
Според местна легенда крепостта Зареница е била охранявана от 250 снажни българи и 100 кучета. Тук живеел някакъв италиански пленник, който дресирал кучетата. Всяка нощ те били пускани и ако някой не носел босилек (такава била паролата), кучетата прегризвали гърлото му. Същият пленник направил и две каменохвъргачки, които изхвърляли камъни на 200-300 м от крепостта. Защитниците й били събрани от махалите Кошльови колиби, Иверце, Белянце, Мержаница и Косово. Те били едри и много смели мъже. Имали обща мандра с 3 500 овце. Жените им живеели в съседните колиби. По време на турското нашествие към вътрешността на Родопите се отправила силна войска, която се разделила на две. Едната част тръгнала по поречието на река Въча, а другата през село Бачково, като търсела “Топли води” (сега Нареченски бани), които открива и се установява при тях. Според преданието на югоизток от Нареченски бани турците навлезли в т. нар. “Свободно пасище”, близо до “Хайдушка поляна” и “Леви цървул”. Първите 50 души, които пашата изпратил, не се върнали. Българите отбранявали с камъни “Хайдушка поляна” и не допускали турците да се изкачат към крепостта. През зимата половината войска измряла от студ, а останалите прекарали в пещерите около Нареченски бани. През пролетта на другата година пашата получил в подкрепа още 20 000 войници (преданията винаги боравят с едри цифри). Но въпреки подкрепленията крепостта не се предавала. Тогава една възрастна жена от село Наречен казала на пашата да направи обход на запад, където има сгодно място за настъпление към крепостта Зареница. Турците навлезли в хвойненската котловина при село Хвойна и село Павелско. При местността “Алесе” станало голямо сражение. Българите подмамили турците през нощта към крепостта и почти всички нападатели наскачали в пропастта. Ала щурмът продължил. Дерето се изпълнило с толкова кръв, че се “влютнало”, поради което било наречено “Лютидол”. Гордю войвода и Страхил войвода, които командвали битката, заминали за Беденската крепост, която се отбранявала от девойката Бела. Защитниците на Зареница се разпилели по околните гори и основали нови селища.
Васил Дечев предава две предания от местното население относно завладяването на крепостта. Според първото – след ожесточена, но непродължителна борба Зареница е завладяна от турците. Те я превзели с пристъп и изклали в нея не само защитниците й, а и много други местни жители, заловени в околните селища и гори. Труповете на убитите били хвърлени в пропастта и от разлагането им се влютил – вмирисал целият дол. От това влютяване-вмирисване получил и названието си Лютидол. Според второто – защитниците на Зареница, като останали без храна, решили да напуснат крепостта. В една тъмна нощ, когато обсадителите спели, защитниците мълком отворили и двете врати на крепостта. След това се измъкнали навън през вратата, която била близо до пропастта. Преди да се развидели, турците разбрали какво става и стремително се втурнали да гонят противниците си. Но заблудени и объркани от тъмнината, те не съзрели пропастта, та много турци с конете си паднали в тази страшна пропаст. Труповете на падналите се влютили – вмирисали и оттогава долът бил наречен Лютидол.
Местността “Баня” и “Св. Никола”:На 1 км западно от Павелско, откъдето Т. Иванов през 1950 г. обнародва
оброчна плоча на тракийски конник. Той счита, че там е имало антична сграда с лечебен извор. Плочата изобразява конник с развята от плещите хламида, препускащ надясно и изразяващ героя у траките. На плочата ги няма обичайните: куче, глиган, лъв, бик, жена, лирата на Аполон или дърво с увита змия. Явно изработката е на майстор, принадлежал към народна, по-проста школа. Такива плочи поднасяли поклонниците на бога Асклепий, чийто светилище се предполага, че е имало в местността Баня при извора или на съседния хълм, където се разкриват основите на стара сграда, а по късно е построен най-големият параклис в село Павелско “Св. Николай”. През 1911 г. при направени разкопки в Баня са открити основи на римска баня от тухли и дялан камък, споени с хоросан; огнище за топлене на вода и др. Изследванията на минералната вода от същата местност през 1989 г. в
Медицинска академия – София, гласят:
“Минералната вода от село Павелско, с обща минерализация 0,765 г./л., се характеризира като студена, слабо минерализирана, хидрокарбонатна, натриева и флуорна, без санитарно – химични признаци на замърсяване. Флуорното съдържание на 2 мг/л предава на водата характер на минерална. Използването й чрез пиене благоприятства стомашно-чревни, бъбречно-урологични, чернодробно-жлъчни и обменно-ендокринни заболявания. Водата е подходяща и за кариес профилактика”.
Д-р М. Попов, к.м.н., приема, че в Павелско е имало
асклепион – средище за медицински знания, у траките, и за практическа помощ, давана от лекари-жреци при храма на Асклепий, древният бог на здравето. Асклепионът в Павелско според д-р Попов е място, където са запазени стари вярвания, като култът към змията, олицетворение на възстановяване силите на болните. Култът приема човешки черти при изображенията на брадатият бог Асклепий, опрян на тояга с увита змия, съвременната медицинска емблема и др. За древно тракийската медицинска школа на Залмоксис – вълшебник, лекар и жрец у траките, Платон (428-347 г. пр. Хр.) казва, че узнал от един лекар при Залмоксис. Той му разкрил и тракийското схващане за организма като цяло –
всеки орган влияе на другите, а всички се водят от нещо висше – душата. Не може да се лекува тялото и да се пренебрегва тя. А нея траките лекували с “добрите беседи”, внушения. За могилата “Св. Никола”, краеведът
Никола Жалов, пише следното: “И тук, в Рупчоската котловина, между селата Павелско и Хвойна, в Павелско землище, е имало на естествена доста голяма могила манастир “Св. Никола”. Същото мнение се поддържа и от краеведите
Христо Калинов и
Апостол Попов, които откриват стари зидове от камък и тухли, обхващащи доста голямо пространство. Намерени са дебели основи от хоросан и тухли, опушени в черно, за които някои предполагат, че са остатък от защитните стени на средновековния манастир.
СЕЛО ОРЕХОВО:Пещерата “Челевяща дупка”:А) Георги Арнаудов: Когато мълвата за зверствата на турците достигнала до Орехово, селяните се изпокрили – по-младите в гората, а старците, жените и децата в близката пещера. Турците дълго ги търсили и накрая решили да си послужат с хитрост. Няколко души се облекли с женски дрехи, покачили се на близката височина и започнали да викат на чист български език:
“Прибирайте се мари-и, хайтите са си отишли!” Един по един ореховци започнали да излизат от пещерата. Скоро обаче разбрали, че са излъгани, и отново се скрили. На няколко пъти турците ги подканяли да се върнат, накрая главатарят на ордата заповядал да запушат изхода на пещерата с борови клони, мокра слама и шума, и да я запалят. Димът изпълнил пещерата, но хората предпочели мъчителната смърт пред отказването от вярата. Оттогава пещерата носи името
“Человешката дупка”. Арнаудов съобщава, че според
Илия Вълчанов трагедията в Орехово се отнася за по-късен период (за кърджалийското време до края на ХVІІІ век).
Б) К. Томова: Кърджалиите нападали селото няколко пъти, но все го намирали празно. Усъмнили се, че Ислам – хайта (потурчен боровец, т. е. жител на изчезналото в землището на Орехово село Борово), предупреждава раховци и го съсекли. Но при следващите нападения пак намирали селото празно. Тогава скроили хитрост. Облякъл се един хайта във вълненик и извикал от високата барчина над селото: “Ялътъ, мъри, отидоха си хайтите…” Извисило се ехото. Скритите хайти видели, че на отсрещните скали на Лингарица наизлезли хора. Хукнали нагоре и намерили пещера – дупката й до земи скрита, а в нея – цялото село. Обещавали на раховци богатства, ако се потурчат, но те мълчали. Тогава хайтите запълнили дупката на пещерата със слама и изгорили цялото село. Тази пещера съществува и до днес, известна като “Челевещата дупка” (Човешката пещера). Тя е
първата църква на ореховци според преданието.
В) Атанас Калинов: Според преданието част от населението на Орехово, предимно деца и старци, се скрили в пещерата в местността
“Заград”. Хайтите обаче ги открили с хитрост и запушили входа на пещерата със слама, след което я запалили. От запалената пещера, наречена след това
“Челевеща дупка”, се спасило само едно момче на име
Дело, син на преселника от Борускево – Мило, което по-късно станало основател на
Деловия род. Дело е дядо на Димитър Радюв (Русафин). Бягайки от смъртоносния дим, той се влачил из теснините на пещерата и вечерта излязъл на другия й край.
Вероятността част от ореховци да са били изгорени в “Челевещата дупка” от хайтите се подкрепя от някои публикации и писмени сведения от местни жители на селото в миналото. Ето някои от тях:
Георги Бончев през 1902 г. пише: “Тази пещера съдържа много човешки кости, за които преданието разказва, че са остатъци от ореховски жители, скрити там от зулумлуци при потурчването на Рупчоския край. Открити с измама, задушени са били с дим…”
Атанас Черпоков – учител, си спомня: “През 1890 г., както пътувахме по тая пещера, намерихме многобройни кости, цели чиловечески черепи, на които зъбите си стояха тъй здраво заякнати за чейнето, като на жив човек, само че бяха малко пожълтели, за това свидетелства пиринчената кадилница, която намерихме в тази пещера…”
Петър Трантеев и
Косю Косев през 1978 г. пишат: “Ето още един потвърден исторически факт – за живо изгорените жители на село Орехово в другата пещера Челевищница (първата в Забърдо – б. а.). Тази хоризонтална пещера има при входа си двуметров праг. Малко дете, скрито заедно с майка си и с други хора от селото, заплакало и майка му се опитала да го утеши, като излязла навън. Това чакали османлиите – натрупали борина и клони в пропастния вход и ги запалили…”
Все още се
спори дали трагедията в
“Челевещата дупка” се е разиграла по време на хайтите, или в годините на масовата ислямизация. Присъствието на хайти в преданието кара много изследователи да смятат, че събитието е станало в края на ХVІІІ век, по време на кърджалийските вълнения. Мнозина смятат, че щом в преданието се говори за хайти то не може да се отнесе към времето на масовата ислямизация, тъй като тогава кърджалийското движение не е съществувало, а съответно и думата “хайти”. Те се появяват едва в последното десетилетие на ХVІІІ век.
Наистина присъствието на думата “хайти” в преданието на пръв поглед логически отнася събитието в края на ХVІІІ век, но трябва да се има предвид, че с тази дума родопчани по принцип обозначават разбойник, а разбойници в Средните Родопи е имало винаги, особено по време на османското владичество, които почти винаги били мюсюлмани. Така например при посещението на Пловдивския митрополит Панарет през 1873 г. в Чепеларе, той обвинявал в разбойничество чепеларските мюсюлмани в околностите на местността “Червена”.
Второ – проблем за изследователите е свързването на ислямизацията с хайтите, които я извършват. От тук идва и объркването в датировката на събитието. Но нищо не пречи местното население на Орехово да е наричало жестоките насилници, извършващи ислямизирането му “хайти” – разбойници, още повече като знаем колко много предания съществуват в Родопите за зверствата съпровождали този процес. От друга страна нищо не пречи едно кърджалийско нападение да е било съпроводено и с ислямизация на населението в покорените от кърджалиите селища или като съпътстващо условие за помилване на хората, оказали съпротива. Опити, по един или друг повод, за масова ислямизация на населението от едно селище, на различни места в Родопите, са правени до самия край на османското владичество. Например последните масово запомнени опити за ислямизация са от времето на Априлското въстание – село Широка лъка;
Васил Дечев пише, че по време на Априлското въстание страхът на чепеларци от ислямизация се подновил, и др. Погрешно е да се смята, че след периода 1520-1666 г. в Родопите не е имало масови (в смисъл на цели селища) ислямизирания. Отново
Васил Дечев отбелязва, че жителите на село Богутево са ислямизирани окончателно едва през 1754 г., до когато и жителите-християни на съседното Чепеларе се страхували от ислямизация, а някои махали около село Могилица насилствено приемат исляма чак около 1800 г.
Атанас Калинов, който застъпва мнението, че наличието на думата “хайти” не позволява отнасянето на събитието към времето на масовата ислямизация, сам пише на страница 31 в книгата си
“Орехово”:
“Помохамеданчването продължило и през “синаповото време”, края на ХVІІІ и началото на ХІХ век. Оттогава водят началото си помохамеданчените фамилии Дрянкови и Киримиджиеви, клонове от Милюския род, дошъл в Орехово от Борускево… след опожаряването му от хайтите (кърджалиите). Останалите клонове от Милюския род са фамилиите: Делови, Русафини, Калафирови, Плякови и Кисьови, които запазват вярата си и след преселването”. От тук става ясно, че масовата ислямизация в Орехово продължава под една или друга форма чак до началото на ХІХ век (според
Калинов). При историческата екзегеза на едно народно предание трябва много да се внимава, тъй като често народа се подценява, смятайки, че преданието е изопачено при предаването му от поколение на поколение. Такава опасност наистина съществува, но много често хората запазили спомен за случилото се са с много ниско или никакво образование, така че те буквално предават думите на своите предшественици, тъй като нямат достъп до друг източник на информация за събитията и много трудно биха могли да изопачат сведенията за случилото се. Ето защо при разглеждането на едно предание не бива да се пропускат и най-малките нюанси и подробности съобщени от информатора, относно събитието. Впоследствие, след откриването на повече исторически материали по случая, често излиза, че народа е бил много по близо до истината, отколкото учените, правили опит да интерпретират преданието по един или друг начин.
Ако разгледаме преданието напълно безпристрастно и го сравним с други исторически сведения и предания от село Орехово и съседните селища, става напълно ясно, че преди събитието разиграло се в Орехово, съседното село
Борускево е нападнато и опожарено от хайти.
Мило – жител на Борускево, се изселва в Орехово със своето семейство, но тук отново са застигнати от същата опасност. Двете ислямизирани фамилии –
Дрянкови и
Киримиджиеви, са основани явно от наследници на Мило, тъй като
Калинов сам пише, че са
“клонове от Милюския род”. Техни роднини са фамилиите –
Делови, Русафини, Калафирови, Плякови и Кисьови, които запазват християнската си вяра. Но
Дело, основателят на
Делоския род, както се вижда от преданието, е единственият спасил се от пещерата
“Челевещата дупка” т. е.
явно при това нападение на хайтите над Орехово са ислямизирани двама от братята на Дело, основали фамилиите Дрянкови и Киримиджиеви. Мило и останалите му деца, родоначалници на фамилиите – Русафини, Калафирови, Плякови и Кисьови, също успяват да се спасят от ислямизиране и остават живи т. е.
те не са се укрили в пещерата “Челевещата дупка”. Преданието съобщава, че в пещерата се скриват старци и деца, а някои от публикациите и информаторите твърдят, че имало и жени с малки деца т. е.
може да се предположи, че Дело е бил малко момче, останалите му братя са били възрастни или по-големи от него. В една бележка се казва:
“Жителите на Рупчоска нахия се оплакали около 1700 г. на султана, задето, докато им било забранено наибинът им да е от местните жители, известният кадия (наиб) от Пловдив Ясъолу дошъл в околията с 10 сеймени и им взел насила без пари овцете, агнетата и др. под предлог, че има хайдути по селата. Взел им и 500 гроша, за които молят да им се върнат”. Под нея е пояснено: “
В Рупчос турците са помаци – помохамеданчени българи, които нямат право на кадия, понеже са скоро потурчени…” Според
Петър Петров в началото на ХVІІІ век имало масова ислямизация в Родопите, която се ограничила
по долината на река Чая, Смолянско.
Имайки предвид горните сведения можем спокойно да твърдим, че трагедията в
“Челевещата дупка” се е разиграла през ХVІІІ век и по-вероятно през втората му половина. Ако вземем предвид, че преди това е разрушено от хайти село Борускево, и че пак хайти нападат Орехово, то можем да предположим, че събитието е станало около последното десетилетие на ХVІІІ век, когато избухват кърджалийските вълнения, тъй като от двете предания може да се придобие впечатление, че става въпрос за по-масово движение на хайти. Това обаче не е задължително, защото както се вижда наибът на Пловдив още около 1700 г. обвинява жителите на Рупчос в хайдутство.
Едно обаче е напълно ясно жителите на Орехово, загинали в “Челевещата дупка”, са се съпротивявали срещу ислямизирането им.Възниква и въпросът:
Защо в родовите предания в Орехово не се говори за изгорени близки в пещерата? Може би, защото в “Челевещата дупка” са се укрили малко хора, предимно старци и деца, а останалите жители на селото или не са били по това време в селото, или са се приютили на друго място.
Цирикова черква:1. Калин Черпоков и Паун Паунов:Когато османските войски превзели Ропката и тръгнали към Забърдо, те попаднали в селище, наречено
Старо село, южно от връх
Цирикова черква. На върха имало крепост и жителите на селото се скрили в нея още щом научили, че
Зареница е паднала под властта на завоевателите. Османските войски обсадили крепостта и се опитали да проникнат вътре, но върху главите на завоевателите се изсипвали запалени главни и вряла вода. След няколко дни се свършили хлябът и водата. За бранителите на крепостта настанали мигове на изпитание. Тогава мъжете започнали да убиват жените и децата си, за да не попаднат живи в ръцете на турците. Най-сетне завоевателите нахлули в крепостта. Започнали да извеждат навън заприличалите на скелети от глад и жажда последни защитници. Според преданието едни от тях приели исляма, но повечето останали верни на честта и вярата си. Тях ги завеждали до ръба на близката пропаст в южната част на върха и с вързани ръце и очи ги блъскали в бездната, откъдето цяла седмица се чували цирикания (писъци). От тук дошло и името на местността “Цириковица”.
2. Калин Черпоков:На
“Цирикова черква” имало
манастир “Св. Никола”. По време на ислямизацията веднъж дошъл турският военачалник
Дели Софта. Заобиколил църквата, а вътре били жителите на
Старо село. Изкарал ги навън, разтоварил пред тях два товара чалми и фесове, и рекъл:
“Ей, кавури, избирайте или фесовете, или главите…” Непокорните били изловени и затворени в църквата, където ги изклала ордата на Дели Софта. Тези, които приели исляма, напуснали Старо село и основали ново село –
Забърдо. Игуменът на манастира също се потурчил и станал сота.
3. Георги Арнаудов:Според него
Дели Софта обградил църквата с еничари, а ислямизираното население основало
село Сафтъще, по името на
Дели Софта. Те не можели да останат да живеят на старото място, където били избити техните братя и сестри.
СЕЛО ЗАБЪРДО:Пропастната пещера “Челевещницата”:Тя се намира на югозапад от село Забърдо в местността “Айдарски камък” (във високите части на камъка). Според преданието
Гордю Войвода е владял някога наоколо. На насрещния рид личат останките от неговата крепост. Смели, безстрашни, но малобройни били защитниците на крепостта, а врагът – многочислен. Не издържали храбрите българи обсадата и попаднали в ръцете на турците. Отмъщението било безпощадно – да се хвърлят гяурите в пропастта заедно с конете и оръжието си.
Пещерата е проучена за първи път от
Международната българо-полска експедиция през 1962 г. В ръководството на тази експедиция е включена и
професор Ковалска. Един изключителен спелеолог. В чакълите и глините на пропастта са открити
два железни меча. Единият – кръстатият със счупена дръжка и връх, а другият напълно запазен и с особена форма, леко завит, дълъг, описан в литературата като
ромфея от Е. Силио в т. 4, с. 863
(извит като коса косер – алебарда, предназначена за “косене” на хора). Това е мощно армейско хладно оръжие от тракийско-илирийски произход, което в древността гърците не познавали до македонския период. Въпреки, че наемните войници са имали възможността да разпространяват името му чак до Александрия от началото на ІІІ в. пр. Хр., това е времето, когато сектантите са възприели това наименование, за да именуват оръжието, което техният бог на войната е взел от вавилонските герои,
то едва през 221 г. пр. Хр. намираме името
рамфея, свързано с един исторически факт. През
200 г. пр.Хр. размерът на това оръжие не позволява на съюзниците – траки на
Филип V, заслонили се по склоновете на
Пинд, да го използват. Същото оръжие, носено на дясното рамо от тракийците, принадлежащи към авангарда на
Персей, всявало ужас сред римските войски. Изглежда, че тогава
Ениус го латинизира под името
румпия в стиховете, отнасящи се до
истрийската война в
178 г. пр. Хр., които вероятно са послужили за модел на
Валериус Фракус, когато той описва въоръжението на
бастраните – келтски племена, които усвояват румпията по време на дългото си пребиваване в
Илирия. Изглежда това оръжие дълго време се е поддържало сред местното население на тази област, откъдето е пренесено в
Рим от робите и гладиаторите. Например такъв е
Вирея, който с един удар на румпията пробожда рамото на
Клавдий, както и използването на оръжието от
матиобарбулите от легионите на
Илириум.
Двата меча са предадени в Пловдивския музей на Петър Детев, завеждащ Праисторическия отдел. Ромфеята е записана под инвентарен № 450, а кръстатият меч с инвентарен № 451.Освен двата меча от дъното на пропастта, по време на организираната от Българската федерация по спелеология Републиканска експедиция, са извадени:
5 (4) железни върха за копия с формата на върбов лист, 2 пики и много кости на възрастни хора. Поради срутване не успяват да извадят и костите на един от конете, хвърлен заедно със стопанина му. Пещерната пропаст е дълбока 36 м. От дъното й започва гигантски конус, състоящ се отдолу от плътен глинест и почвен насип. Върху него са натрупани хиляди камъни, на места подпирани от огромни, надвиснали блокове. Между камъните в най-ниската част (около 50 м денивелация от входа) и отчасти в средната (доколкото позволили условията там да се работи) са намерени всички находки, споменати по-горе. В пропастта няма никакви форми.
www.chepelareinfo.org
