http://smolyanpress.net/?p=12076Църквата направи светец измислен човек в Родопите
11 август, 2011
Интересно е да се проследи процесът около появата на нови светци. В католическата църква обявяването на нов светец представлява дълъг и сложен процес по разследване на житието на даден човек. След обстоен преглед на делата на същия, той се обявява за блажен – първата стъпка към обявяването му за светец. Втората стъпка е доказване на чудо извършено от същия и това е доста дълъг и трудоемък процес, изискващ множество доказателства.
За разлика от западната си посестрима, Българската православна църква обявява за светец всеки, който е загинал в името на вярата. Може дори и да не е действително загинал; поне някой някога трябва да е написал, че е загинал. В търсене на сензационност БПЦ стигна до абсурда да обяви за светец човек, който никога не е съществувал. Така преди няколко години Родопите се сдобиха със светеца Висарион Смоленски.
Единствените данни за Висарион са посочени в един бележник, публикуван от сина на райковската учителка Рада Казалиева през 1931 г. в списание „Родопски преглед“.
Версията на Казалиева е, че в този бележник са записвани от светогорски монаси важни събития, отнасящи се до Кръстогорската епископия. В него също е описана смъртта на епископ Висарион Смоленски. Казалиева твърди, че е преписала този бележник от йеромонах Григорий и затова оригинал не може да се намери, тъй като монасите ревностно пазели този бележник. Бележникът е публикуван за първи път от сина на Рада Казалиева – Христак Поппанделиев (Христо Попов), който твърди, че майка му в преклонна възраст му диктувала (!) бележника и той го бил записал.
Забележете, че свещениците, съвременници на Казалиева от Райково, не споменават нищо за подобен бележник – нито в публикуваните от тях трудове, нито в личните им кореспонденции. Няма и следа от този бележник в книгата на свещеник Маврудиев-Родопски „Портрет на гръцкото фенерско духовенство“ 1887 г. Нищо не се споменава за бележника и в студиите на свещеник Василий Аврамов „Материали по възраждането на българщината в Ахъ-челеби“, сп. „Славиеви гори“1894 г. И двамата свещеници описват дейността на йеромонах Григорий (поп Глигорко) в Родопите, но не споменават никъде нищо за бележника, за предполагаемия епископ Висарион или пък за неговата смърт.
Засега трябва да се доверим на твърденията на Казалиева, че само тя била удостоена с достъп до тази „тайна книга“. Оставяме настрана невероятния конспиративен план за опазване на „бележника“ даже от другите български свещеници и се спираме върху фактите изложени в него, които се отнасят до епископ Висарион.
Според описанието, през юли 1670 година епископът тръгнал с 10 „добре въоръжени телохранители на коне“ от Долно Езерово към Горно Езерово.
Николай Хайтов в историческите си полемики доказва, че това са абсолютно измислени села, които не се потвърждават от никакъв друг източник. (4) Петър Маринов допуска, че става въпрос за горната и долна махала на сегашния гр. Смолян, но посочва, че в горната махала, накъдето се бил запътил свещеника, не живеели никакви християни! (1)
Разказът продължава с една драматична сцена, където група турци хванали свещеника и телохранителите му. Вързали телохранителите и ги пратили в Смолян (тук се разбира селото Смилян, а не града Смолян, тъй като града получава името си едва през средата на 20 в.), а епископа почнали да изтезават. След като го убили, заповядали на забележете (!) телохранителите му, които уж бяха пратени в Смилян, да го заровят в една близка градина. Забележете отново, на телохранителите нищо не направили, само епископа мъчили и убили?! Това е единственото място, където откриваме споменаването на този епископ. Никъде другаде няма данни за него – нито в публикуваните описи на зографските ръкописи, нито в ръкописите на Бачковския манастир, отстоящ само на няколко часа от Смолян и Смилян, нито в църковните и манастирски архиви в Асеновград.
Изясняването на достоверността на този „исторически бележник“ е от първостепенно значение, защото въз основа на него БПЦ съчинява житието на бъдещия светец.
Да видим какво е мнението на родоповедите за бележника, от който БПЦ черпи сведения за Висарион Смоленски.
Петър Маринов, виден изследовател на Родопите и автор на многобройни творби, пише в своя очерк „Рада Казалиева и „историческият бележник“:
„Най-добрите познавачи на родопското минало Ст. Н. Шишков, В. Дечев и др. знаеха за този бележник, но не се изказваха в печата, защото го смятаха несериозно дело както по произхода, така и по пресъздаването и превъплощението му. Когато ги срещах и запитвах, те се изказваха резервно и намираха, че е плод повече на лично претворение и вдъхновен патриотизъм. Повечето от тях бяха познавали самата Рада Казалиева като пламенна ентусиастка, качества в по-голям размер онаследени от сина й Хр. п.Панделиев. Свещеник Димитър Мавров от Райково, техен съвременник и близък по служба, казваше: „Всичко това е хубаво, ако е вярно. Но Христак го е украсявал и прибавял бивали и небивали работи, та да се чуди човек кое е вярно и кое не. Той пишеше какво да е, само за да изпъкне“ и пр… В. Дечев пък отричаше това и го смяташе въображение с малко истина. Запитан, Ст. Н. Шишков казваше, че тоя бележник е работа от по-ново време, раздут и нагласен при преработката му и от Хр. п.Панделиев, и от Анастас Поптодоров, като се е приспособило много нещо, съобразно съвременния дух и настроение и на двамата.“ (1)
Забележете, че това са хора с изключително познание по историята на Родопите, отдали целия си творчески труд на изследователска дейност, свързана с Родопите. Стою Шишков и Васил Дечев са дългогодишни издатели на списание „Славиеви гори“ и „Родопски напредък“, редица сборници и вестници. Според тях, този бележник е „несериозно дело, украсен и раздут с бивали и небивали работи“. На същото мнение са и райковските свещеници, съвременници на Казалиева и сина й.
Петър Маринов издирва ръкописите на Казалиева от сина й, и се оказва че те са написани с правописните норми от 1921 година, като е сложена датата 1852 за по-архаичен вид. Отново Маринов пише „През 1949 година запитах с писмо и Хр. Караманджуков в София, който бе печатал в „Родопски глас“ отзив по случай стогодишнината от рождението на Рада Казалиева, който ми отговори дословно: „Много работи от писанието на Хр. Попов не използувах и не напечатах, понеже ми се видяха фантазия, а дори и истината на това, което се напечата тогава в „Родопски глас“, ми се струва съмнителна.“ (1)
Такова е мнението на всички стари изследователи на Родопите относно този „исторически“ разказ.
До 60-те години бележникът си остава маргинален източник, свързан с миналото на Родопите и не му е обръщано особено внимание в научните среди. По това време обаче се подема една от поредните кампании за преименуване на българите мюсюлмани (помаците) в Родопите. Комунистическата партия мобилизира целия си апарат за издирване на „документи“, с които да оправдае насилствените действия по преименуването.
Целта е да се докаже, че приемането на исляма в Родопите е насилствен акт и е време да се поправи тази неправда с друг „благороден насилствен акт“.
През 1960 г. историкът Петър Петров, близък до БКП, публикува „историческия бележник“ в редица свои статии и сборници с документи, като нито за миг не поставя под съмнение истинността му. По този начин става „официозното“ признаване на разказа за исторически.
По същото време БКП мобилизира и Съюза на българските писатели и им поръчва написване на роман за насилственото потурчване на Родопите. Редица видни писатели отказват да напишат подобен роман, но поръчката е приета от близкия до БКП Антон Дончев, писател от Бургас, който признава, че никога не е бил в Родопите, но това не му пречи да напише „Време разделно“ за 40-ина дни.
Същият този роман е базиран основно на „историческия бележник“ и на „хрониката на поп Методи Драгинов“. Съвременните изследователи историци и българици обявяват тази хроника за възрожденски фалшификат, в която нито събитията се потвърждават от турските регистри, нито езика отговаря на този от 17 век. (2), (3)
При излизане на романа на Дончев, Петър Маринов написва критичната си статия „Време разделно“ – шарлатания с исторически събития и образи“. Тази му позиция срещу партийни пионки го поставя в неизгодно положение и много от последващите му статии и трудове не виждат бял свят. Все пак да пишеш срещу официалната партийна политика не е шега работа.
Но да се върнем на „бележника“.
Има и изрисувана икона на Св. Висарион Смолянски в едноименния храм. Снимка: Пирин прес
В своите „Исторически полемики“ Николай Хайтов открито критикува проф. П. Петров за безкритичното публикуване на този „бележник“ в сборниците с исторически документи и му посочва грубите фактологически грешки. (4)
Мнението на Хайтов е изключително важно в случая. Той е другият голям познавач и изследовател на миналото и бита на Родопите. Николай Хайтов започва с това, че същият този бележник е преразказ и няма никакъв запазен оригинал, посочва несъответствията в посочените дати и години, сгрешените и измислени имена на управляващите по това време султани, доказва че бележникът е пълен с измислени имена на села, които не се потвърждават от нито един османски данъчен регистър. Хайтов изтъква и грубите грешки в разказа като абсурдното „трикратно потурчване на Смилян“ и населването му с турци от Анадола, които турци незнайно защо при всяко ново нашествие се съпротивляват на събратята си анадолци, но биват отново и отново потурчвани! Първо уж Смилян бил потурчен в 1661, после турци дошли пак в 1662 да турчат, след туй в 1705 пак същите турци с голяма сила и бой завземат Смилян, който уж вече 50 години бил населен с мюсюлмани.
Петър Маринов посочва, че конакът на Салих ага е бил в Пашмакли, а не в Райково, както грешно се твърди в бележника. Също така посочва, че записаните в бележника дати са по нов стил, а не по църковния календар от 17 век, когато датите са били от създаването на света. Маринов също насочва вниманието ни и към „изкланите райковски първенци“, за които на едно място се говори, че са били 80 души, а на друго 200. А и във фамилните им имена се съзира нещо по-ново – Робовски, Казалийски и даже турски, като Гержиковски, Дармоня, Кавален и др., които тогава едва ли са съществували. (1)
Десетки са абсурдните и грешни твърдения и заблуди в този бележник.
Явно такива са били познанията на Рада Казалиева за времето, за което е искала да състави този разказ.
Проблемът не е в написването на този бележник. Възраждането е период, през който се появяват редица подобни патриотично вдъхновени „мистификации“, чиято единствена цел е да насадят омраза към турците и да подтикнат българите към борба за освобождение.
Проблемът е в това, че българската историография пробутва този документ като оригинален, благодарение на публикуването му в сборниците с исторически документи.
Или поне българските историци се страхуват да заявят открито, че това е абсолютно безпочвен възрожденски фалшификат. Все пак държвна политика е това и историците са на държвани заплати.
Българската разследваща журналистика също я няма никъде. Предпочита да нищи политически интриги, вместо да разгледа въпроса.
Важно е да се знае и да се повтори, че изтъкнатите родопски изследователи смятат лицата, действията и събитията в „историческия бележник“ за абсолютна измислица, плод на патриотичната вдъхновеност на Рада Казалиева и сина й Христак Поппанделиев.
За българската православна църква обаче това няма никакво значение. Тя решава, че не е необходимо да търси каквито и да е било доказателства за съществуването на епископ Висарион и решава, че „бележникът“ звучи достатъчно „исторически“ за да му съчини житието. На вярата доказателства не й трябват.
Забележете, че през цялото време, описано в бележника, само на няколко километра от Смолян и с. Смилян се намират Бачковският манастир и Асеновград, смятан за „малкия Йерусалим“ с неговите стотици църкви и манастири. Досега не е открит нито едно споменаване в архивите на тези манастири за епископ Висарион.
При това епископ не е обикновен селски свещеник, а духовен водач на цяла епископия. Ако действително е съществувал епископ Висарион, то на него са били подчинени десетки църкви и манастири и щеше да има поне някаква следа от него в архивите на другите църкви в околността.
Такива следи обаче засега не са изнамерени.
Няма нито едно негово писмо до други манастири и църкви, няма нито едно споменаване на неговата личност никъде другаде освен в райковския бележник, чиято автентичност както разбрахме дори райковският свещеник от началото на века поп Мавров нарича „измислици и бивали и небивали работи“. (1)
БПЦ досега даже не е доказала, че е съществувала подобна епископия със седалище в с. Смилян.
Българската историография и БПЦ разполагат с преписи на архивите от Зографския манастир и досега не е известно никъде споменаването на новопоявилия се великомъченик.
След 1990 година започва да се наблюдава интересен процес в Родопите. Българите мюсюлмани започват да възстановяват разрушените по времето на комунизма джамии. Националистите и българските медии надават вой за „настъпваща ислямизация“. Всички критикуват строежа на „новите джамии“ и посочват, че никакъв нов православен храм нямало в Родопите. Започват да тръбят за нуждата от христянски отпор. За справка, православното население в областта според преброяването от 2001 г. е под 30 процента от общото или 41 599 души. (5).
Подемат се шумни медийни кампании за набиране на средства за църква в курорта Пампорово, а след това и в Смолян. Благодарение на частни дарения през 2006 в новия център на града отваря врати вторият по големина православен храм в България. Основен дарител е Тодор Батков, бивш сътрудник на комунистическата Държавна сигурност. (6) (7)
БПЦ дава рамо на идеята като осигурява на паството си един местен „патриот-светец“ и му посвещава храма в Смолян.
Как прави това? – По изпитана пропагандна рецепта: намира писания, които дори и да не са истински, кой ли ще седне да проверява; измисля върху тях житието на нов светец, канонизира го и му списва набързо църковна служба. От тук насетне пропагандата сама тръгва да работи.
Да живей историческата истина!
Да живей измисленият нов светец!
Да живеят БКП и БПЦ!
Боян Добрев, Либерален преглед