Рано сутринта на другия ден, разчупиха самуните хляб, които Али донесе, хапнаха набързо и всички се запътиха към Батак, да продължат това що правеха от десетина дни насам. В колибата останаха Митра и баба Яна да пазят децата и да сгот...вят нещо, за да има какво да ядат вечерта като се върнат.
- Грижете се за кончето! – заръча Али на децата. – Нека да попасе тревица. И да не се отдалечавате от колибата! Разбрахте ли?
Децата кимнаха. С ръце сложени на раменцата им, Митра, баба Яна и децата дълго гледаха след отдалечаващите се селяни и двата коня, които взеха със себе си да помагат.
Али непрекъснато мислеше за това, което снощи му разказаха Гергана и Митра. Колкото и да си представяше разрушения Батак, така както му бяха описали, сега, когато от склона видя с очите си страшната картина, онемя. Нямаше и помен от красотата, която видя преди малко повече от два месеца, когато по същата пътека, качен на черния Араб се спускаше към селото, за да предупреди хаджи Димо за идващата опасност.
“Защо не ме послушаха, защо не избягаха да се скрият? Дали не бях достатъчно убедителен, дали трябваше да ги сплаша повече, че да ми повярват и да го направят? – питаше се Али. – Ами ако Гергана бърка? Ако тази Митра е видяла някой друг и си е помислила, че е хаджи Димо? Ако са успели да се скрият и сега са някъде живи и здрави?...”
Не можеше да приеме, че семейството, което имаше вече го няма, няма го хаджи Димо, няма я хаджийката, няма ги Славчето и Лилето. Сега, когато се беше престрашил и нарече хаджи Димо с жадуваното от години и от двамата “тате”, сега, когато тръгвайки вчера заранта към Батак се зарече, че още щом зърне хаджийката, първата дума, която ще каже, ще е “мамо”... “Сега, на кого ще кажа “мамо”, на кого?”
- Да отидем при хората пред черквата. – каза Жельо – Да видим от къде ще почнем днес да погребваме.
Докато стигнат до черквата, Али гледаше ту на ляво, ту на дясно и не можеше да повярва, че върви по баташките улици. Никога през живота си не бе виждал едно изцяло село разрушено. Когато се върна в чифлика, в селото също имаше пожари, но те бяха само в българската махала. Потресен от убитата Кина и обезглавения Кирчо, дори не му мина през ума да иде и види опожарените къщи, а вечерта, когато за последен път се обърна и погледна към равна Тракия, видя огньовете, и ако не се досещаше, че това са горящи в далечината села, можеше да се възхити на невероятната картината която виждаха очите му, картина величествена и някак тайнствено красива.
Там имаше малко хора, между които забелязаха още няколко новопристигнали оцелели баташки семейства, измършавели от глад, който ги накара да забравят страха си и да слязат в селото. Те бяха шокирани от това, което виждаха очите им, от ужасната миризма на мърша, която се носеше наоколо. Дори не се зарадваха, че срещат други хора, стояха и гледаха наоколо с широко отворени уплашени до смърт очи.
В ръцете на една жена от новопристигналите имаше пеленаче завито в някакви парцали, а друго четири-пет годишно чорлаво момченце се бе хванало за потурите на баща си и с насълзени очи гледаше баба си, която не спираше да се кръсти.
- Що е станало със селото ни, Жельо? Що е туй що виждат очите ни? От горната страна на селото до тук е осеяно с човешки кости. – продума мъжът плачейки. – Не открихме къщичката ни, нито къде е била… Няма улици, няма дървета… всичко на пепел станало. Ако не бях познал черквата и мостчето, убий ме, никога нямаше да повярвам, че е Батак.
- Добре, че черквата пожалили, да има де да запалим някоя свещ! – изхълца бабата. – Да идем, да идем вътре, да се помолим на Бог да прости греховете на убитите! – и тръгна към черквата.
Гергана я хвана за ръката:
- По-добре не отивай там, бабо Маро, по-добре… да изчакаме още някоя седмица…
- Че що да чакаме? Храмовете са за това, да се помолим на Бог вътре, пред иконите! – настояваше бабата и подпирайки се на неодялана пръчка служеща й за бастун, се отправи към разбитата порта на черковния двор.
Мъжете я последваха. Гергана спря жената с пеленачето и детето:
- Ти с бебето и детето, стойте тук! Ако кърмиш може да секне кърмата ти…
- Що думаш, даскалице, от що ще секне?
- По-добре да не знаеш! Стой тук, послушай ме! И аз още не съм влизала в черквата, но ако е така, както ми разказа кака Митра… Преди една неделя, тук беше една комисия от чужденци. Предупредиха ни да не влизаме поне още няколко недели, защото имало опасност от епидемия… Ти стой тук с бебето. Аз ще ида да видя, поне за минутка да зърна какво е, що е там.
С бързи стъпки Гергана настигна Али, който вървеше последен след всички останали. Хвана го за ръка. Искаше да е сигурна, че ще може да стои права, ще има кой да я подкрепи, а и да даде сила на младия Али. Бяха почти връстници, но за тези двадесетина дена от както погребваха съселяните си, тя бе пораснала с години.
Стигнаха портата и пристъпиха в двора. Спряха се и дълго време стояха с широко отворени очи без да могат да продумат. Нима е възможно това? Вече бяха претръпнали да виждат купчини с кости и полуразложени трупове. Само пред Балабановата къща преброиха повече от двеста и петдесет човешки глави. Тук, пръснати из целият черковен двор и гробището имаше стотици, много стотици, хиляди и една голяма купчина човешки останки в дясно от входа на черквата.
- Мили Боже що е това? – възкликна Гергана като дойде малко на себе си.
Чуваше и усещаше кръвта, която разтуптяното й сърце тласкаше към главата в ритъма на туптенето му. Там някъде сред разлагащите се трупове бяха майка й, мъничките й сестрички. “Коя главица беше на Лилето, коя на Славчето?... А онези кости на китки до скелета на мъничко дете? На майка й ли са?” Очите й се замъглиха, въздухът не й достигаше. Олюля се и се строполи до купчината кости.
Али стоеше до нея. Гледа я известно време, но не направи никакъв опит да й помогне. После пусна и дръпна ръката си. Помисли, че държи ръката на някой убит от купчината. Главата му забуча. Мислите му сякаш се гонеха в нея, объркаха се. За секунди мислеше, че бърза към Батак, после чуваше разказа на Митра, видя разрушеното село, после пак бързаше, бързаше… да спаси хаджи Димо, Гергана...
Жельо, изтича, вдигна Гергана от земята и я занесе до реката, за да я наплиска с вода. Али гледаше уплашено. По лицето му се стичаха капки студена пот. Започна да се оглежда, търсейки с поглед хаджи Димо. Започна да вика:
- Хаджи Димо, тате, де си? Тате, тате, обади се, тате!... Татеее, трябва да ти кажа нещо?... Къде си? Обади се?... – стигна до портата, видя Манол и впи поглед в него. – Да си виждал тате… тейко ми, хаджи Димо? Трябва да му кажа да бяга, да се спасява, да спаси сестричките ми, майка ми, Гергана… Барутанлията иде към Батак, иде с цяла орда башибозук… Бягайте, спасявайте се, спасявайте се и вие! Бягайте, чувате ли, бягайте? Бягайте, защото ще ви убият!
- Али, какво ти стана? Али, Али… ела на себе си!
Али не го чу. С бързи крачки излезе от черковния двор и се отправи към мостчето. Направи крачка по него и спря. Чу отново думите на Митра, която сякаш ги каза в този момент, а не предната вечер: “Сигурно са го убили там на моста, защото го отведоха, а после видях, че там убиваха мъжете. Убиваха ги, режеха им главите и ги хвърляха в реката.” Али погледна водата. Сега там нямаше никой. Буйните води от непрекъснатите дъждове и топящите се снегове бяха отнесли телата на убитите надолу, към Марица.
- Няма го тук… Трябва да го намеря, да му кажа… трябва да го спася… – обхванат от луда паника, Али слезе от моста и тръгна надолу по течението край реката. Не спираше да вика: – Тате, тааа-теее, къде си? Татеее…
Надолу, там където реката напускаше селото, в корените на едно дърво съзря човешки череп. Загледа се в него. Пред очите му стана магия. Черепът постепенно се превърна в истинска човешка глава – с очи, нос, коса и устни, които му се усмихнаха. Али го позна.
- Тате, открих те! Открих те! – радваше се като дете той.
„Ти кой си?” – чу да го пита главата.
- Как кой съм? Али, Али съм – синът ти!... Ела, ела да те измъкна от водата! Ела, че може да се удавиш!
Наведе се, взе черепа в ръце, прегърна го и с нескрита радост в очите тръгна обратно. Върху мостчето бе седнала жената с бебето в ръце, а до нея малкото момченце и Гергана, която вече бе дошла на себе си. До портата на черковния двор видя коня Араб и кобилата, впрегнати в навързани една за друга счупени ритли, покрити със скъсани чулове, които набързо стъкмиха сутринта преди да тръгнат от колибата.
- Гергана, Герганааа! – провикна се отдалече Али. – Открих го, спасих тате! Виж, виж го, ето го! Спасих го…
Всички впериха очи в Али. А той, положил човешкия череп в скута на дясната си ръка, допрял буза до него, го галеше нежно, целуваше го от време на време и му говореше:
- Тате, спасих те, спасих те!... Сега да намерим мама и децата, да спася и тях, че да идем всички в чифлика… Видя ли тате, видя ли, че те спасих? Нали съм ти син, как тъй ще те оставя да умреш? Спасих те! Видя ли?...
Гергана се изправи и пристъпи няколко крачки. Али стигна до нея.
- Виж, Гергана, спасих тате! – протегна напред ръце с черепа Али, а очите му светеха от щастие.
- Господи, мили Боже… Али, какво ти стана? Та това е…
- Хаджи Димо, баща ни, не го ли позна? – наведе глава към черепа, ослуша се, сякаш черепа му говореше. – … Добре, добре тате! Сега, сега ще те занеса там! – обърна се и тръгна към черквата. Влезе в двора, мина край изумените мъже и продължи, стараейки се да не настъпи някоя човешка кост. Пристъпи прага на черквата и влезе вътре. Направи само една крачка и спря. Сепна се, за секунди дойде на себе си, но после сякаш му прилоша от адската смрад, която изпълваше въздуха в черквата.
- Майчице, къде съм? – каза на глас. – Какво е това което виждам? Сънувам кошмарен сън ли? Къде съм?
Огледа пропитите с човешка кръв стени. От иконите го гледаха окървавени човешки лица и странното бе, че повечето започнаха да му се усмихват зловещо, а други мърдаха устни и му говореха, но той не ги чуваше. Вонята бе непоносима, но Али вече не я усещаше. Пристъпи напред. Тъпчеше полуразложени човешки тела, спъваше се в тях, подхлъзваше се, но не спираше. Трябваше да стигне в средата на черквата, под големия купол. Защо – вече не знаеше, но трябваше да е там. Завъртя се веднъж, дваж, оглеждайки разложените трупове, сред които бе застанал. После погледна нагоре. А там, върху бял пухкав облак седяха двама мъже и кротко си приказваха. Единият – с голяма чалма на главата бе седнал по турски, другият – седнал с провесени надолу крака, които се губеха в облака, бе с трънен венец на главата.
- Кои сте вие? – попита Али.
„Не ни ли позна? Аз съм Аллах, а този е Христос.” – чу, че му отговори този с чалмата.
Али се изненада, после се разгневи. Картината на убитата Кина и обезглавения Кирчо се появи пред очите му. После видя разрушения Батак, после изведнъж стотиците убити наоколо, оживяха, но ранени, налягали по пода на черквата с протегнати ръце към него и нагоре към двата бога, молеха за помощ. Сърцето му биеше силно, гневът го задушаваше.
- Щом сте Аллах и Христос, защо позволихте всичко това? – изкрещя той. – Кьорави ли бяхте? Глухи ли бяхте? Спахте ли, та не видяхте що става тук долу? Нали сте богове и можете всичко? Защо не спряхте тая салхана?... Защо?... Кажете де, защо?... Защо? Защооо?...
Аллах и Христос го погледнаха равнодушно и продължиха спокойно да разговарят помежду си.
Краката на Али омекнаха и той седна върху обвитите в прогнили дрехи човешки кости. Разплака се. Тялото му се разтресе от риданията.
Селяните го гледаха от вратата. Не посмяха да влязат вътре, а и бе невъзможно да влязат по-навътре без да стъпчат останките на някой убит батачанин. Гледаха Али, седнал сред мъртъвците превърнати в мърша, силно притиснал с ръце черепа в гърдите си и плачеха заедно с него.
Когато боговете спяха - Никол Рус