СРЕЩА
разказ от Ибрахим Бялев
Наближавах чешмата с петте чучура. Там спрях, за да си напълня прясна вода и да набера кураж за неизвестното от моето завръщане.
Не знаех какво ме очакваше, какво ще видя и какви чувства ще изпитам. Водата бликаше и от петте чучура и си беше също толкова студена и вкусна, както преди двадесет години. Измих си лицето и поседнах под дебелата сянка на зелените буци и спомените ми изплуваха един след друг. Зад хълма се чуваше гласът на кавал придружен със звън на чанове.
Беше някакъв овчар и ако съдехме по гласовете им, те се приближаваха все по-близо към мен. Мелодията, която излизаше от кавала му, ми беше доста позната. Това беше тъжна песен, предимно се пееше с долно ,,до”, бях я пял стотици пъти. Та нали бях все известен с гласът си, пеех по всички сватби и седенки. Овчарят наближи почти на няколко метра от мен, тогава и аз се провикнах колкото ми глас държеше.
Мори вземи ме, бело Найле, вземи ме.
Че имам мерак, Найле за тебе.
Че имам мерак, Найле за тебе.
Тогава овчарят се обърна рязко към мен и видях, че по лицето му имаше следи от сълзи, а косата му нямаше нито един черен косъм, веждите и леката брада, която имаше, също бяха прошарени. Втренчи се силно в мен, сякаш се опитваше да ме припознае за някой близък, приближи се
по- близо до мен, а лицето му ставаше все по- сериозно, а малките му очи тъмни и свирепи.
- Ти а, това си ти и то все още жив, познах те по гласа ти, но как е възможно след толкова проклятия да си жив!
Аз също се загледах по- добре в него и го познах по очите.Това беше първият ми приятел, с който споделях всичко, както добро, така и зло.
- Все още не си забравил нали, след толкова време, дори си ме проклинал… а аз не съм виновен за нищо и ти много добре го знаеш това.
- През цялото време си ме лъгал, а аз съм ти вярвал на всяка твоя дума. Ти си проклятие в живота ми и по- голям подлец от теб не съм виждал. През цялото това време съм очаквал този момент, за да те убия, но сега си казвам, да ти дойде от Аллах. Нека той да те съди, за всичко което си сторил!
- Лесно се говори от там, за една малка грешка не знаеш какво съм преживял, прокудихте ме в пъкала. Но, не знаете хората как живеят там, имат пълна свобода. Всеки е с когото си иска и прави това, което ще го накара да се почувства щастлив.
- Ти не трябваше да се връщаш от пъкала, а да си на дъното му, от теб по- голям дявол не съм срещал, мястото ти е там!
- Нали няма да ме съдиш, нека това направи всевишният! Той си знае работата, пък и теб какво те интересува за моите грешки. Ти си виж твоите, сигурен съм, че и ти не си „китка за мирисане.”
- Така ли мислиш, тогава не си ме познавал достатъчно, но ти освен себе си, друг никой нито виждаше, нито чуваше. Мислеше си, че светът се върти около теб, но гледам, че не си се променил особено. Напразно си бил в пъкала. Защо се връщаш, като няма какво да те свързва тук, и след всичко това което стори?
- Беше грешка и то само за един миг. Знаех всичко… какво изпитваше към нея , но как да постъпя, като тя започна първа.
- Как стана, искам да зная всичко, но този път истината и ако ме излъжеш, кълна се, ще те убия!
- Добре, ще ти разкажа всичко. Знаеш, че ти идваше при мен да и пиша писма от твое име, но аз не и пишех от теб, а от мое име. Ти и ги носеше почти всяка вечер, след това докарваше отговорите, а аз ти ги четях все едно са писани до теб. Така продължи до този миг ,,грешката”. Ти не подозираше нищо, просто беше влюбен до уши. В течение на времето, Найле взе да ми харесва, все повече и повече, но не можех да ти го кажа, заради това, че беше мой приятел. Първа тя поиска среща, не че аз не исках, но заради теб, беше ми приятел. След това какво щях да ти казвам, но тя настояваше и аз приех без да имам някакви лоши намерения. Отидох на уговореното място и зачаках да дойде, взех да си мисля, че няма да дойде, времето беше доста хладно и дъждовито, но тя не след дълго се появи, доста забързана и уплашена, беше я страх да не я види някой. Снагата и беше стройна като топола, а кръста и тънък с едната ръка да го прихванеш, гърдите високо изправени, а главата ниско наведена, косата и руса изплетена на плитка, достигаше и до бедрата, а очите и сякаш взети от морето, излъчващи чистота и строгост. Когато се приближи до мен се опита да ми се усмихне, но усмивката и замръзна на лицето в очакване на моя отговор. Хванах я за ръката, а тя бяла, нежна, топла, сякаш за пръв път излиза на открито.
- Студено ли ти е. Отговорът и беше кратък, а гласът и нежен, като на лястовица.
- Не.
- Къде ще ходим?
- Където кажеш!
- Тръгнахме в неизвестна посока, но времето взе да става все по- студено. Подухваше доста силен вятър, който ни подканваше да се връщаме обратно. Попитах я, ако иска да се връщаме обратно, но отговор не ми даде, това означаваше, че иска да е с мен. Започнаха да валят едри капки дъжд. В началото не обръщахме внимание, но след като се усилиха и ние започнахме да тичаме с все сила към изоставената къща, която беше пред нас на стотина метра. Когато влезнахме вътре, все още и държах ръката, капките дъжд и се стичаха по зачервените и бузи като сълзи, бършех и ги една по една и се смеехме на глас. Капките дъжд бяха докарали при нас щастието и ние го бяхме приели с отворени сърца, които тупкаха до полуда. Усмивките за момент изчезнаха от лицата ни и отстъпиха място на мислите ни, които се бяха превърнали в едно желание. Устните и бяха леко набъбнали и сякаш ми прошепваха, че ме желаят, гледах я в очите и сякаш заплувах в океан без граници.........мигът беше дошъл, който желаехме и двамата. Това е…..
- - Сега разбирам, какво се е случило….
- Става късно, къде ще отседнеш? Ако искаш ела у нас има място, но ме изчакай да издоя стадото и ще отидем у дома.
- Добре, ще те изчакам в колата, ще полегна малко в нея, че не съм мигнал от два дена, когато свършиш ела.
Така и направих полегнах в колата и веднага съм заспал, сякаш някакъв товар бях свалил от себе си. Почука се по стъклото, погледнах приятелят ми беше дошъл, кимнах му с главата да се качва. През целият път не говорихме, беше настъпила една доста страшна тишина, която се опитах да наруша.
- Какво стана с Найлето след мен? Тя как е, добре ли е, повярвай ми и за миг не съм я забравил.
- Когато отидем у дома ще ти обясня всичко подробно, сега гледай пътя, че има доста зайци.
Къщата му беше доста спретната, личеше си отдалече, че има жена в нея, всичко си беше на мястото, можеше спокойно човек да му завиди.
- Браво, като гледам много си успял, ти от малък си беше трудолюбив, постигнал си доста.
- Е, е така е, когато човек иска постига, сигурно и ти си постигнал много, мечтите ти бяха големи, хайде да влизаме.
Почука на вратата, но тя не се отвори, почука по- силно.
- Найле, тука ли си! Вратата леко се отвори и на вратата застана Найлето. Не повярвах на очите си. Времето беше спряло за нея, сърцето щеше да ми изкочи от гърдите, в главата ми нахлу силна струя кръв, въздуха не ми стигаше въпреки, че ускорих дишането.
- Но как е възможно!- едва прошепнах.
- Да буба тук съм. Разнесе звукът на лястовицата.
Тази вечер ще имаме гости, подготви нещо за ядене и стаята за гости.
Исках да побягна със все сила, да се кача в колата и да се върна в пъкала.
- Хайде влизай, какво чакаш, заповядай!
- Влезнахме в къщата. Тя беше чиста подредена все едно не е живял никой в нея, приседнах на канапето.
- Сега е твой ред да казваш, какво е станало след това. След мен, ти знаеш всичко, хайде казвай!
- Какво да ти казвам, ти знаеш почти всичко за мигът ,,грешката,'' а аз за след това. Знаеш, че Найле остана от теб бременна и ти взе да я избягваш и постоянно лъжеше. Тя продължи да ти пише, но без отговор, защото ти не и отговаряше, а аз взех да я лъжа от твое име, докато тя ми признае, че е бременна. Закани се, че ще се самоубие, ако не я вземеш за жена. Аз колко пъти те питах, но ти все отричаше и казваше, че не е вярно, докато на нея взе да и личи. Тогава реших да кажа на баща ти, който ми обеща че ще говори с тебе, но така и теб повече не те видяхме. Станах сянката на Найлето, страхувах се от това което мислеше да направи. Но, тя не издържа и посегна на живота си. Един ден чух писъка на майка и. Затичах се, свалих я бързо от въжето и я закарах на болницата, но за нея беше вече късно. Успяха да спасят дъщеря ти. Казах, че е моя дъщеря и сложих името на майка и Найле, има ли по хубаво име от това за мен, няма. Вратата се отвори.
- Правя ви кафе за отмора, как ще го пиете?
Чухсе гласът на лястовицата.
