Topic: На почивка в Родопите

[Rahmie]

На почивка в Родопите



Миналата зима бяхме на почивка в Родопите в една отдалечена местнос. Решихме да се качим до селото където цареше тишина и спокойствие.Къщите се бяха згушили в своя зимен кожух и комините подсказваха къде има късче живот. Те бяха  строени преди много години, само една издаваше стила от шейсетте години на миналия век, останалите бяха много по стари. Имаше живот, долявяше се мирис на кристално чисто планинско благоухание. Първата къща,  която посетихме домакините бяха много гостоприемни. Отрупаха масата с краве мляко, шербет, картофена баница, сушено месо и приказката потръгна. На изпроводяк ни подариха вълнени калцуни и градински чай.



По на горе по козя пътечките (има само такива, друг път няма) срещнахме една млада жена която караше нещо от двете страни на мулето, любезно ни поздрави и път ни направи. „ Заповядайте! Минете не се притеснявайте! Харесва ли ви дивната природа тук?...” От лицето и сърцето и сякаш светлина изгряваше и пръскаше на около. Беше невероятно, съчетано, както само Бог може да сътворява  магия. Още по на горе по пътечката ни погалиха клонки на едно дърво. Човекът от селото ни поясни, че тази круша е засадена преди повече от петдесет години. Собственикът вече покойник завещал на всички хора в селото всеки който мине да си откъсва от нея, да я опита и да благодари на Бог. Ако не направи това ще му търси сметка на другия свят. Беше ми много интересно. Мислех, че е лошо, но се оказа,че е добро.За мюсюлманите това се смята за грях-харам да откъснеш плод от чуждо дърво и да се възползваш, може само с разрешението от собственика. Тук възрастния човек не само е разрешил, но е и задължил съселяните си да известяват, всеки който мине да си откъсва и похапва.

Слънчевите лъчи вече топяха снежната красота. Пристъпваме в последния дом на върха, последнта къща. На дървения одър с усмивка  ни посреща домакина възрастен мъж с бастун в ръка. „Заповядай те! Заповядай те! Не се притеснявай те! Вътре се събуйте, че вятъра може да ви навее обущата със сняг....” Малка стаичка с легнала печка, незнам как се нарича, но не е циганско чудо, гори и пламъците се чуват в тишината на стаята. Усеща се мирис на врящт стар фасул На единствения нар лежеше женица доста по млада от него. Погледа ми спря малката библиотечка. Домакина веднага забеляза и ми подаде една от тях, каза че е много хубава. За всички аети от Корана за какво се четат. Показа ни и вестник от преди месец. В селото нямаха магазин, чудех се как се снабдяват с провизи. Малкия град бе на 20км..В седмицата веднъж слизат до града и си пазаруват на кой каквото му трябва. Веднага донесе да ни почерпи спресни  ягоди в тарелка,  през зимата?!. Учудих се да не повярваш, но си хапнахме. В това време звънна телефона. „ Излез на вън, тук няма обхват. И моя не хваща сигнал вътре само когато ида под чешмата на двора.” Да той имаше телефон, но дали имаше кой да го потърси? Не запитах.

На връщане минахме от другата страна на селцето. Гробището ни посрещна тихомълком. Живущите бяха по малко от тук погребаните. Местните вдигнаха ръце за молба към Бог за опрощение на греховете на мъртвите и за искане на напътствие на живите. Едно птиче наруши тишината, пръкна и закръжа около вековното дървото в края на гробището. Снегът бе покрил всичко само побитите камъни се виждаха и напомняха за някогашен живот скрит вече под тази снежнина на определена дълбочина. Всеки изпитваше различни чувства в този момент и мислите ни сиурно не си приличаха.

Продължихме по склона. Запитахме за хората с които се срещнахме. Младата жена е сама с две деца. Живее със свекър и свекърва. Гледа си животни и се грижи за градините. Всичко е на гръб или на товарно животно. Цени това което има, не завижда на другите за по-добрия им начин на живот. Смирена, спокойна, мила, усмихната и приветлива тя се бореше с днешния труден живот, но не се оплакваше, а грееше като слънчев лъч и струеше....
За миг се замислих за забързания, за неспокойния, за мразещия до обяд себе си след обяд останалите, за онзи припрян човек които си мисли, че вечно ще живее, че трябва да притежава цялото богатство на света. Бърза за работа , блъска се в тълпата, път не дава само отнема. Не го интересува мравката която стъпква, нищо не го интересува освен своето его и богатство.

Възрастния човек повече от петдесет години гледа болната  дъщеричка в дома си. За всичко  друго приказка отвори, но не и за това. Как се въздържа? С години е това!! Какво търпение, каква красота, да приемеш това което ти е отредено с усмивка от сърце и душа. А ние? Само нещо да ни заболи, не можем на мига да не се оплачем нали?
Стара е планината. Много исктория крие. Много мъдрост и спокойствие дарява. Веднъж докоснеш ли се до нея завладян завинаги оставаш. Магия е. Времето е спряло.
Девствеността е показна. Хубаво би било и хората да не губим онази кристална чистота на даденото в нас от Сътворителя. Основното наречено природа. Планината и след нас ще я има, но нашата природа започва с нашето появяване на този свят и завършва с нашата кончина. Остава само спомена за нас. Колко дълго само от нас зависи от нашите дела.
Доста време измина от тогава. Зимен спомен но е още топъл. Топъл е и не ще изтине догдето има хора в планината, додето ни дават урок за красоатта на живота, за мъдростта на  всеки допир със създанията на Създателя.
                                                                                                                  Радост Мишева