По-голямата част от османскaта империя в Европа била населена от славяни. Много славяни чрез приемането на исляма си пробили път към най-висшите държавни длъжности. Впрочем това са били почти изключително бошнаци и херцеговинци, много рядко българи. В XVI в., особено при известния велик везир Мохамед Соколович — херцеговинец,половината от съвета на везирите се състояла от славяни-мохамедани, които заемали също навсякъде длъжности на беглербегове, капуданпаши (адмирали) и управители на отделни провинции. Към края на 16 век най-голямо влияние върху султана имали трима велики везири от славяните, между тях българинът Мехмед, човек от долен произход, роден нейде между София и Косово поле, дошъл в Цариград като роб, дето отначало служил на султана като бръснар и постепенно се издигнал до велик везир.
Според свидетелството на Павел Йовия (1531 г.) и други, почти целият еничарски корпус говорил по славянски. Според думите на Луиджи Басано (1574 г.) султан Селим II освен турски знаел и славянски език, на който той много държал, тъй като на него говорят, както казва Басано, много народи както в Далмация, Сърбия, Босна, навсякъде в Албания, Тесалия и Пелопонес, тъй и в България, Тракия и Влашко и по-нататък на север многобройните полуци, руси, чехи и краинци. В султанските канцеларии много актове са писани на славянски език с кирилски шрифт. Не без основание забелязва сръбският историк Миятович, че тогавашна Турция със султаните си, които говорели по сръбски, със сърби везири, паши и еничари, е билаг, изглежда, на път да стане мохамеданско славянско царство.
Тука понятно става защо Ханс барон Унгнад, по чиято инициатива и с помощта на словенеца Прима Трубер и на много други от Истрия, Далмация и Босна били издадени в Урах при Тюбинген в 1561—1564 г. протестантски книги на словенски и хърватски език с латинско, кирилско и глаголическо писмо; понятно става защо той е можел да храни големи надежди за разпространение по тоя начин на евангелическото изповедание не само между славяните в Хърватско, Босна, Сърбия и България, но и между турците дори в самия цариградски двор.
През XVI в. сръбски книги се печатали и в Турция, именно в Шкодра, Белград и Грачанишкия манастир на Косово поле. Тези издания сега са голяма библиографска рядкост.От българите с печатарство тогава сезанимавали само Яков Крайков от София; заедно с Йероним Загурович от Катаро той издал във Венеция в 1569 г. Псалтира, а в 1570 г. — молитвеник.
Интересно явление от този период били привилегированите общини на българите християни. Такива имало няколко категории — войници, мартолоси, соколари, дервенджии. Техните селища са запазили известна самостойност и затова в най-ново време те станали центрове на новобългарско движение. Войнишките села, които били длъжни да изпълняват военна служба, се ползували поради това с големи предимства; по турски те се наричали войник-куралери (села на войници), по български и досега — войнишки села. Те се намирали по планинските долини на Балкана, Средна гора и Родопа. По-значителни от тях са : Копривщица, Панагюрище, Котел, Жеравна, Градец, Ямбол, Сливен; по-нататък Цепина, Белово; към тях принадлежало с. Конаре при Татар Пазарджик, на което село били поверени султанските конски заводи. Други, изглежда, имало около Къркклисе (Лозенград) и по планинската страна около София.Институтът войниклък просъществувал почти 300 години. Учреден бил той от султан Мурад I (1362—1389 г.) по съвета на румелийския бег-лербег Тимурташ.
Сърбинът Михаил Константинович, който служил през 1455—1463 г. в еничарския корпус, в мемоарите си пише : „Има също някои свободни християни, които никому нищо не плащат, но затова пък не получават и никаква заплата; те се наричат войници, услужват на господаря и ако потрябва, водят императорските коне.” Привилегиите им са изложени в „Кануна на войниците” (в Румелийския канун). Всеки войник стопанисвал свободно от данъци парче земя, наричано бащина, не плащал за себе си нито харач, нито десятък, нито данък за добитъка и бил освободен от всякаква ангария.
http://www.promacedonia.org/ki/ki_22.htm