„Не всички мюсюлмани са терористи,
но всички терористи са мюсюлмани“
Ориана Фалачи
От момента, когато беше публикувана книгата „Силата на разума“, тоест от първите дни на миналия август, кое допринесе най-много да замръзнете в апокалиптичната картина на един свят, паднал в разкритата паст на чудовището и на Звяра, който му служи?
Най-напред – разрастването на ислямския тероризъм. Унищожаването на обезглавените, закланите, застреляните в тила, разкъсаните от бомби мъртъвци. Мъртвите, изброени от мен в бележката към читателите на тази книга. Мъртвите, на които посвещавам тази книга. И същевременно фактът, че особено в Италия хората вече свикнаха с това, сякаш наистина имат печат на челото и на дясната си ръка. Ох, в определени моменти те все още реагират. Когато във вечерните новини по телевизията съобщят за ново отвличане (в девет от десет случая това е прелюдия към ужасна смърт), има такива, които покриват лицето си с ръце и започват да сипят проклятия. Може би някой си спомня, че отвличането на хора е стара привичка на Чудовището. Привичка, идваща от времето на турците мамелюци, когато те се стоварвали на нашето адриатическо крайбрежие и освен грабежи, убийства и разрушения отвличали хората, за да ги продадат на пазарите за роби в Тунис, в Алжир или в Истанбул. И другата привичка – да се обезглавяват хората, така както е правел Мохамед, така както хиляда и триста години са правели неговите последователи. Когато в новините съобщят, че ужасната смърт вече е настъпила, че отвлеченият е бил заклан, обезглавен, застрелян в тила, навярно някой също реагира. „Ох, какъв ужас! Какъв срам“ – казват. Но скоро забравят…
В определени случаи свикнеш ли с нещо – вече си виновен. Свикнеш ли с нещо – значи си мазохист. Навикът те отпуска, отпускането предизвиква апатия, апатията води до инерция, а инерцията – до безразличие. И освен че пречи да имаш нормални критерии за морал, безразличието унищожава инстинкта за самосъхранение. Този, който те кара да се пазиш, да се бориш. Чудя се как ще реагират италианците, когато чудовището ги нападне в собствената им къща. Когато ги атакува, докато се разхождат със семейството си или работят в някой небостъргач, или пътуват с влака, или присъстват на служба в църквата. Защото рано или късно и на нас ще се случи това, което се случи в Ню Йорк и в Мадрид, и в толкова други краища на света, което се случва непрекъснато в Израел и в Ирак – там те убиват и когато си в църквата. Спасението ни няма да дойде, като отправяме призиви за гостоприемство, като приемаме всички, нахлуващи в Лампедуза, като им даваме политическо убежище и правото да гласуват, редейки хубави приказки за пацифизма и множеството култури, наричайки касапите „бойци“.
Може би няма да се спасим точно заради онези, които вместо да се опълчат срещу Чудовището, му помагат. Вместо да се съпротивляват, приемат печата на челото и на дясната ръка.
Печатът, който ги определя, когато, говорейки за тероризъм, никога не произнасят думата „ислямски“. Бъдете внимателна – тези с печата никога не казват „ислямски тероризъм“. Казват „тероризъм“ и толкова. Най-много да кажат „международният тероризъм“. Като че ли съществува някакъв християнски или будистки, китайски, ескимоски или шведски тероризъм. И не само това – винаги когато могат, обличат тероризма в национализъм. Това значи любов към отечеството, това значи справедлива отплата. Всички – комунистите, фашистите, социалдемократите, тези от „Маргарита“, официалните представители на католицизма… Някога да сте ги чули да добавят думата „палестински“ към думата „мюсюлмани“? Някога да сте ги чули те самите да си спомнят или да напомнят на другите, че камикадзетата на „Хамас“ са синове на Аллах, тъй че подчинявайки се на Корана, биха убивали евреите дори ако Шарон им подари целия Израел и той самият приеме мюсюлманската вяра? В случая с чеченците е същото. По времето на трагедията в Беслан нашите вестници правеха чудеса, за да не се подчертае, че палачите в училището всичките са синове на Аллах. Най-напред беше „Осерваторе Романо“.
И да благодарим на Бога, че след атентата на страниците на благочестив вестник се появи фотография на окървавена ръчица, която люлееше кръстче. Всекидневникът, собственост на Конференцията на католическите епископи, онзи, с който преди три години воювах, защото вулгарно ме беше обидил, публикува редакторска статия, в която се казваше, че поставянето на етикет „ислямски терористи“ на бойците националисти е удобно алиби, за да се оправдаят „нехуманните репресии на Путин“. И така наречените „независими всекидневници“ непрестанно и изключително „добросъвестно“ посочваха факта, че на третия ден специалните части на Путин са атакували, за да се опитат да освободят децата. Мнозина заявяват открито, че разрушаването на физкултурния салон е било предизвикано от тях. И по-голямата част от италианците вярваха, че именно намесата на спецчастите на Путин е довела до толкова смърт. Така че палачът е едва ли не Путин. По телевизиите и по радиото се говореше същото… В това време новината, че похитителите са изнасилили и убили петнайсетгодишни ученички, се чу само в няколко репортажа и бе удавена в реката от напълно излишна информация. И като резултат – малцина бяха тези, които прочетоха изключителната редакционна статия на саудитския журналист Абдел Рахман ал Рашид, публикувана в неговия вестник „Ашарк ал Асат“.
Същият, който писа: „Не всички мюсюлмани са терористи, но всички терористи са мюсюлмани“?
Да, разбира се, кой друг?
Какво мислите за него?
Изпитвам дълбоко възхищение към този човек. Уважавам го изключително много. Ако аз самата не бях мишена, щях да го помоля да ми окаже честта и да ме наеме като охрана и бих прекарала остатъка от живота си да го пазя. Четохте ли цялата му статия? Ето няколко по-дълги откъса от нея: „Факт е, че не всички мюсюлмани са терористи, но също така е факт, че всички терористи са мюсюлмани. Тези, които взеха за заложници децата от Беслан са мюсюлмани. Тези, които отвлякоха и убиха дванайсетте непалци, са мюсюлмани. Тези, които взривиха луксозните жилищни комплекси в Риад и Кхоба, са мюсюлмани. Тези, които отвличат заложници и ги колят, са мюсюлмани. Тези, които осъществяват самоубийствени атентати, са мюсюлмани. Бин Ладен е мюсюлманин. Нищо ли не ни казва това за нас самите и за нашето общество?“. И по-нататък: „Шейх Юсуф ал Карадави, баща на две деца, които, пазени от английската полиция, учат в невярната Великобритания, оправдава или направо възхвалява убийствата на цивилни американски граждани в Ирак. Питам се как би погледнал в очите майката на Ник Бърг. Питам се също как си представя, че могат да му повярват, когато заявява по телевизията, че ислямът е мирна, състрадателна и толерантна религия. Ние, мюсюлманите, сме болни. Наистина болни, и болестта ни е много сериозна. Трябва да я лекуваме.
Бедата е, че за да бъде лекувана една болест, тя първо трябва да бъде открита, трябва да си признаеш, че я имаш. Но никой не го признава. Никой не казва, че е болен“. И накрая: „Ние няма да изчистим името си, ако не признаем, че тероризмът е едно изцяло ислямско зло. Няма да можем да освободим, да реабилитираме нашата младеж, ако не се противопоставим на шейховете, които, за да постигнат някаква идентичност, позират като революционери, по-скоро като псевдореволюционери, и изпращат на смърт чуждите деца. Но собствените си деца изпращат на обучение в американските и европейските университети…“. Настина изключително. Бедата е, че една лястовица пролет не прави. Неговият честен, храбър призив не бе подхванат от нито един мюсюлманин. Всички останали мюсюлмани си държаха устите затворени за безспорните истини, изречени от него. И въпреки този човек, който сега рискува да бъде убит, тези с печата на челото и на дясната ръка продължават да говорят за разликата между добрия и лошия ислям. Нещо още по-лошо – стана модерно да се говори за осъвременен, подобрен ислям.
Точно това е въпросът. Защото по измишльотината за умерения ислям на 2 септември, тоест точно по време на трагедията в Беслан, „Кориере дела Сера“ публикува един Манифест. Това нещо, иронично определено от „Фолио“ като „нашенският ислям“. Не са малко тези, които се питат как реагирахте тогава.
Най-напред се изсмях. Малко горчиво, но беше смях. Защото е чудновато, дори смешно да се говори за умерен ислям по време, когато бойна група от чеченски мюсюлмани държат като заложници хиляда деца и заплашват да ги убият едно по едно… Но сякаш за да ми напомни, че политическата логика никога не отговаря на логиката на Аристотел, този текст ми казваше: „Сигурен съм, че в Италия може да бъде създаден един италиански ислям със съвестни граждани, разполагащи с еднакви права и задължения в отворено, плуралистично общество“. Така, притеснена от израза „италиански ислям“, с възникнали от думата „граждани“ съмнения, побързах да прочета помпозната статийка, която разгръщаше темата. И меланхоличният смут се превърна в ярост, равна на онази, която изпитах на единайсети септември. И буквално виейки като побеснял вълк, се заклех, че никога няма да публикувам дори ред в „Кориере дела Сера“, няма да разреша дори некролога ми да отпечатат.
Защо?
Защото без каквато и да било скромност помпозната статийка определяше този манифест като „фундаментален документ“. А „фундаменталният документ“ няма нищо общо със святата истина, разкрита от честния и смел Абдел Рахман ал Рашид само два дена по-късно на страниците на „Ашарк ал Асад“. Думите в този манифест бяха далеч от признанието, че в днешно време всички терористи са мюсюлмани, там много внимателно се заобикаляше изразът „ислямски тероризъм“. И с една хлъзгавост, която би накарала и свети Франциск да побеснее, заглавието съобщаваше: „Ние, мюсюлманите от Италия, сме срещу всякакъв тероризъм“. По този начин ни карат да мислим точно това, за което говорих по-горе – че съществува и християнски, будистки, китайски, ескимоски или шведски тероризъм. Нещо още по-лошо: към всички тероризми подписалите Манифеста произнасят една пълна-тотална-силна-абсолютна-безспорна-решителна присъда (точно шест прилагателни). Но веднага след това сменяха темата. И забравяйки да ни обяснят какво, по дяволите, означава умерен ислямизъм, но подчертавайки изрично, че голямата-част-от-мюсюлманите-в-Италия-са-умерени, разкриваха истинската причина за своята инициатива: настояваха нашествениците да получат италианско гражданство.
Настояването им бе подкрепено от следното дълбокомислено твърдение: „Убедени сме, че вече настъпи това време, когато държавата и италианското общество ще се отнесат позитивно към една многообразна в етнически, религиозен и културен аспект Италия“ (Sic). И още: „Само този, който действа на базата на пълното равноправие на правата и задълженията, може да се издигне до създател на тази нова Италия“. И по-нататък: „Мюсюлманите днес не са само неразделна част от икономическата и социалната действителност на Италия; те са неразделна част от културното й наследство“. И всичко това завършва с прикрито, но безспорно изнудване: „Рискът е, че изоставени на самите себе си, в хватката на една криза на идентичността, тези мюсюлмани и особено младите, родени и израснали в Италия, могат да попаднат, да бъдат привлечени от идеологията на екстремистки групи“. Казано с други думи – или ни дайте гражданство, или ще видите какви можем да ги свършим.
