1989 – другите дати
От Георги Господинов*
Последна промяна в 12:00 на 10 ное 2009, 3014 прочитания, 70 коментара
Илюстрация: Иван Кутузов
Дневник
Нека го кажа още в началото – съмнявам се, че 10 ноември е датата за празнуване. Чакай малко, чувам вече глас, все ще се намери някой да развали празника на хората. Всичко е нагласено, тържествата текат, вдигат се и падат стени от стиропор...
Добре, но какво всъщност празнуваме на 10 ноември? Ако някой сега тръгне да събира лични истории с един-единствен въпрос "Къде бяхте по време на историческия 10 ноември", отговорите ще се въртят около това: "Напих се с едни приятели веднага като разбрах" или "Тъкмо се прибирам в къщи, пускам телевизора и..." и т.н. Впрочем някои медии вече зададоха подобен въпрос и отговорите бяха все в този всекидневно-битов ключ. Един бил на карате, една от НДСВ от се готвела за комсомолско събрание, трети (от левицата) учел виетнамски в Московския университет за международни отношения.
Всуе, както се оказало. Не случайно младежът с каратето, който не си губел времето с комсомола и виетнамския, стигнал най-далеч.
С други думи, на 10 ноември
на нас ни съобщиха по телевизията, че сме свободни
Пасивният залог в изречението е важен. Съобщиха ни. По същия начин, по който "пускаха" портокали, червен пипер и дамски превръзки. Чакаш, чакаш и един ден някой ти съобщава "пуснали са". 10 ноември се оказа нещо подобно на това да ти излезе номерът за автомобил или да ти дойде реда за апартамент след дълго чакане. Награда за изключителното търпение. Спомнете си, след съобщаването на новината в онзи късен ноемврийски следобед никой не излезе на улицата да се израдва.
Предния ден в Берлин пред Бранденбургската врата гъмжи от тела. Но тези тела са репетирали цяла година всеки понеделник пред църквата "Св. Николай" в Лайпциг. Въпреки служителите на реда. Българското тяло е малко по-бавно и предпазливо. Да, системата навсякъде се разпада, да, Живков е свален, но... Откъде да знаеш дали не е капан. Или грешка, която ще бъде поправена на следващия ден.
Не обвинявам никого, да не би аз да съм празнувал на площада, но все пак ми е странно сега и го изговарям.
Но, слава Богу, това не е цялата картина. Все пак имаше и други, по-смислени дати все през тази 1989 г. За тях ми се говори заради лекото им загърбване.
Преди няколко месеца един приятел ми даде неколкоминутен видеозапис на шествието от 3 ноември 1989. Записът е излъчeн по телевизията някъде около 1991-1992 в "Панорама" с Бойко Станкушев. Със сигурност не е правен от камерите на БНТ. Тогава, спомням си ясно, нямаше кадри по вечерните новини, само едно много късо съобщение от рода на "група граждани, които връчили петиция по хидротехническите проекти с разрешението на столичния народен съвет". Удивителен език, как сме могли да го забравим. Всичко може да бъде обезопасено с няколко кухи думи.
Няма как да се открие записът от 3 ноември, няма го засега в мрежата. Впрочем забележително е отсъствието на видеоматериал от 1989 г. Къде са репортажите от "Голямата екскурзия" - онези тъжни колони от хора с москвичите и каруците? Странно е, че никой не пита за тях, притеснително е това отсъствие. Да не би да има
прочистване на архивите в телевизията от онези години?
Имаме ли архив оттогава или някой бързо е изтривал и записвал отгоре други безобидни неща?
Гледах кой знае как оцелелия запис от шествието на 3 ноември и си припомних ясно кордона от хора с камери и фотоапарати, които стояха отстрани и спокойно, да не кажа цинично, документираха всяко лице. Този видеозапис вероятно е правен от точно такъв "оператор". Камерата просто запечатва лица отблизо, за да се разпознаят по-лесно после където трябва. И тогава се видях. За цели 4 секунди бях в окото на камерата, 20 години по-млад. За четири секунди на 21. И си припомних ясно цялата радост, уплах и неловкост на тялото, движещо се сред други тела – също неловки, радостни и поуплашени. Оглеждам се, въртя глава, виждам, че и другите го правят.
Сякаш всеки има нужда да види, че останалите са още там. Залагането на тялото като твое единствено притежание, излизането на улицата е нещо, на което тепърва щяхме да се учим. Сега си давам сметка, тогава едва ли, че тялото има памет и че на нашите тела им е липсвала памет за съпротива.
И така, на 3 ноември 1989, макар и плахо, под алибито на екологията, все пак се случи това, което липсваше през онази важна верига от години 1956-1968-1980. (Българският протест уникално тръгна тъкмо от екокаузите, кой да предположи, че днес те ще бъдат отново толкова важни.) Дали беше невинно и безопасно или не, тогава това не можеше да се знае. Както пише Тимъти Гартън Аш, да не забравяме, че това беше и годината на "Тянанмън", трябва да си даваме сметка и за неслучилите се, но възможни усложнения през 1989.
Ако трябва да избирам между 3 и 10 ноември, аз лично бих избрал първата дата. Защото
на 3 ноември поне имаше осмеляване
Нищожно, гледано от днешна дата, но пропукващо собствените ни сковани от несвобода тела. Тези колко там метри от градинката зад ЦДНА до Народното събрание трябваше да бъдат извървени. Странна е забравата на тази дата за сметка на други.
Както е странно забравянето на онзи Димитровден, 26 октомври същата година, с подписката и побоя над събралите се тогава в градинката пред "Кристал". Някой разказваше как Слабаков викал от камионетката: "Това не е филм, наистина бият."
Да върнем още малко лентата до събитията от пролетта на същата тази 1989 с гладните стачки и протестите на българските турци срещу "възродителния процес". Май първите открити митинги, първото открито изправяне на едни човешки тела срещу системата. Да, има известно неудобство, че това са български турци, мюсюлмани и че от другата страна на този конфликт, т.е. откъм страната на системата, сме били ние, повечето от нас. Но нека огласим това неудобство, нека говорим за него. Става дума за същата 1989, която празнуваме.
А ако излезем замалко от тази хипнотична година? Да припомним и протеста в Русе в началото на 1988, воден от майките с детски колички, и всички акции оттогава макар и не директно срещу системата. Онези малки зони на несигурност и осмеляване на крехкото гражданско тяло да се заяви, да излезе на улицата.
В този смисъл малките стъпки на 3 ноември, 26 октомври, Майските събития, Русенските протести са ми по-скъпи от така празнично изговорения 10 ноември. Липсват ми лицата на хората по улиците и площадите отпреди и след тази дата. Онези лица и онези, другите дати ме карат да не се срамувам чак толкова, че така внезапно и лесно сме научили за края на един режим.
* Георги Господинов е автор на стихосбирките "Лапидариум", "Черешата на един народ", "Писма до Гаустин" и антологичната "Балади и разпади" (2007). Неговият "Естествен роман" има шест издания у нас и е публикуван на десет езика, между които английски, немски, френски, италиански, датски, чешки и др. Автор е на книгата с разкази "И други истории", преведена на няколко езика. Редактор на сборника "Аз живях социализма. 171 лични истории" и съавтор на "Инвентарна книга на социализма".
http://dnevnik.bg/analizi/2009/11/09/812726_1989_drugite_dati/
