ВАРВАРИ НА БАЛКАНИТЕ
Векове наред Балканският полуостров бил арена на варварски нашествия, земя, която дивите племена плячкосвали, опустоша-вали и оставяли разорена след себе си. Но до шестото столетие нито едно от тях не я превърнало в свой постоянен дом. Готи и гепиди, сармани и хуни — всички минали оттук, оставайки зад гърба си кръв и пожарища, а после се отправили да търсят по-богати земи. На един по-мирен народ — славяните — се паднало да наследи Балканския полуостров.
Тук определението „мирен“ е относително. Но проникването на славяните станало почти незабележимо, скрито в сянката на по-страховити и драматични преселения. През IV в. славяните изглежда още са се спотайвали в своята родина — горите на Западна Русия. В началото на VI в. светът, който до този момент ги пренебрегвал, с изумление осъзнал, че славяните са залели цяла Централна Европа — от Елба и Алпите до руските реки, от Балтийско море до Сава и Дунава. Имперските държавници, следящи с безпокойство Дунавската граница, се разтревожили. Макар и не така диви като хуните, славяните били твърде многобройни, а едно от техните племена, антите, намиращо се тогава при устието на Дунава, се славело с войнските си качества.
Бурята се разразила по времето на император Юстиниан — в началото по-слабо, с отделни набези. През 534 г. славяните предприели първия си набег през реката. През 545 и 549 г. те проникнали до Тракия, през 547 г. — до Драч; през 550 г. застрашили Адрианопол и великия град, за който толкова дълго и все още напразно воювали — Солун.[1] През 558 г., следвайки кутригурите, те достигнали стените на Константинопол.[2]
Към края на века аварите постепенно се превръщали във все по-голяма заплаха и славяните решили да си намерят по-сигурни домове отсам Дунава. През 581 г. те за първи път навлезли в Балканите и останали там.[3] През следващите години поселищата им стремително се увеличили. Между 584 и 589 г. те нахлували не по-малко от десет пъти в Континентална Гърция.[4] Аварите последвали славяните-бежанци и дори се случвало да се съюзяват с тях срещу Империята. През 597 г. те извършили първата голяма обсада на Солун, когато се наложило св. Димитър да се притече на помощ за спасяването на своя град.[5] През 601 г. император Маврикий, след като победил аварите, сключил договор, според който границата на Империята все още минавала по Дунава.[6] Но това си останало само на думи. През следващите години размириците около узурпирането на властта от Фока, както и войната с персите наложили изтеглянето на имперските войски от Балканите и славяните се оказали с развързани ръце. Те нахлули в Далмация, разрушили старата столица Салона и залели целия полуостров на изток, докато към четвъртото десетилетие на века само големите крайбрежни градове и Албанските планини останали незасегнати; дори в Пелопонес възникнали славянски селища.[7]
Междувременно аварската мощ на Балканите нараствала, за да достигне своя апогей с голямата обсада на Константинопол през 626 г., в която участвували и славяните като техни васали.[8] След неуспеха на обсадата аварското могъщество отслабнало. В северния край на Аварския хаганат вождът Само освободил чехите и моравците; а на юг балканските славяни получили подкрепления от придошлите сродни на тях племена — хърватите и сърбите. С отслабването на аварското господство владенията на Империята нараствали; император Ираклий, който най-сетне извоювал победа във войните с персите и аварите, принудил балканските славяни да признаят върховенството му. Той дори се опитал да укрепи влиянието си посредством християнски мисионери. Но освен по крайбрежито на Далмация, където местните мисионери от светите латински градове подпомагали делото, опитите за покръстване почти не дали плодове.[9]
След залеза на аварите до идването на Аспарух откъм делтата на Дунава полуостровът се радвал на няколко десетилетия относителен покой. Империята успяла до известна степен да си възвърне властта. Крайбрежните градове така и не паднали в ръцете на славяните (макар че Солун неведнъж се избавял буквално като по чудо) и сега, с настъпването на мира, започнали да разпростират своето търговско, а следователно и политическо влияние над съседите си. В централната част на полуострова, в Северна Македония, в долината на Морава и край вододелните гръцки планини славяните били фактически независими, но на изток, край планините Хемус и Родопа, Империята поддържала няколко вътрешни градове-гарнизони, които охранявали пътищата към Константинопол — градове като Адрианопол, Филипопол и в самото сърце на варварските земи — Сердика (София).[10] Самите славяни не представлявали голяма заплаха. Те били разбойници и грабители, но не и организирани завоеватели. В по-стари времена единствено антите били постигнали известна политическа организация. И макар че скоро хърватите, а малко по-късно и сърбите щели да се избавят от хаоса, на този етап балканските славяни все още били разединени и неорганизирани. Езикът, който говорели, бил. в основата си общ, а вероятно еднакви били и езическите им вярвания. Но общото между тях свършвало дотук. Те били разделени на малки племена, всяко оглавено от своя местен вожд[11], и били склонни да завиждат на съседите си. Някои от племената се препитавали изцяло с грабежи, но изглежда повечето били миролюбиво настроени земеделци. Славяните били прекалено многобройни, за да се задържат дълго на едно място. Но след като залели цялата страна, вече нищо не им пречело да улегнат и поради своята разединеност постепенно, отстъпили пред здравата власт на Константинопол ските императори. Преди това славяните представлявали сериозна заплаха само когато нападали, следвайки кутригурите или варварите. И ако в този момент е било предотвратено нахлуването на нови нашественици, може би славяните не биха се превърнали в политическа сила и Балканите биха останали владение на Империята.
Но тогава прабългаринът Аспарух достигнал Дунава и го преминал.
Първото място, където се установил Аспарух след напускането на родните земи, и досега си остава загадка. Той преминал Днепър и Днестър и най-сетне се спрял в една местност, наречена Онглос или Оглос, но нито Никифор, Нито Теофан — нашите единствени извори — не. посочват със сигурност от коя страна на Дунава се е намирала тя. Съмнението остава и у следващите поколения, които клонят в полза ту на единия, ту на другия бряг. Вероятно отговорът е, че тя е била разположена и на двата бряга на Дунава или по-точно — сред самата река. Оглос е бил един от островите в делтата на Дунава, най-вероятно Пюки.[12] Объркването несъмнено се задълбочава от факта, че нито Теофан, нито Никифор (а и двамата са ползвали един и същ, сега изгубен, извор) не са разбрали точното местоположение , което вероятно е било описано неточно, и всеки от тях е добавил по нещо от себе си. Във всеки случай е безполезно да се стремим към прекалено голяма точност. Аспаруховите българи били многобройни. Оглос или Пюки бил техният временен център, но те вероятно са имали свой авангард в Добруджа и ариергард в Бесарабия. Известно ни е само, че местността е била трудно достъпна, природно защитена, блатиста и скалиста — макар че скалите са може би просто една от добавките на Никифор. Подобно описание лесно би могло да се отнесе към делтата на Дунава и околните земи.[13]
Но където и да се е намирала тази местност, тя е била в обезпокояваща близост със земите на Империята — с онези трудно управляеми балкански провинции, в които славяните стъпка по стъпка били обуздавани. Не можем да кажем точно в коя година Аспарух се е установил в Оглос. Вероятно това е станало постепенно, между 650 и 670 г.[14] През тези години Империята била погълната от кръвопролитна война с арабите в Азия, а в Европа — от религиозните и политически спорове около монотелитската ерес. А през 668 г. убийството на клонящия към Запада император Констанс, извършено от един кубикуларий в банята, било последвано от краткотраен бунт. Но към 679 г. тронът вече бил в безопасност и войната с арабите била към края си. Император Константин IV Погонат, Брадатият, отлично съзнавал колко опасно би било да се допуснат нови нашественици на Балканите, които да разбунтуват или, още по-зле, да организират славяните. Ордите на Аспарух трябвало да бъдат отблъснати или разбити.
И така, имперските войски се отправили към Дунава — същият онзи поход, който бил провален от „болните крака“ на императора (това вероятно е евфемизъм за подагра). Резултатът бил съвършено различен от плановете на императора. Прабългарите победоносно отблъснали имперските нашественици и сами нахлули в Империята. Ордите им залели страната на юг чак до Варна, плячкосали я и взели безброй пленници. А докъдето достигнели, там се и заселвали. Те покорили славяните, населяващи тези земи, и застрашили градовете на Империята. Балканите не били подготвени за такава атака и не могли да окажат съпротива. Така, бързо и неочаквано, в началото на 680 г. Аспарух положил основите на днешна България, България на юг от Дунава.
Императорът се примирил със съдбата. Съкрушен от броя на пленените си поданици, той побързал да сключи мир. Всички земи отвъд северните склонове на Хемус чак до Дунава и границата с аварите (разположена неизвестно къде) били отстъпени на прабългарския владетел; освен това му бил обещан годишен данък, ако не предприема набези в пределите на Империята — унизителна отстъпка, но типична за византийската пресметливост: данъците излизали, общо взето, по-евтино на държавата,’ — отколкото войните.[15]
Невъзможно е да се установят с точност пределите на новата Аспарухова държава. На юг от Дунава източната й граница била Черно море, южната — планинската верига Хемус (Стара планина), а западната — вероятно река Искър. Но освен това имало и значителни територии на север от Дунава, в които влизала Бесарабия чак до р. Днестър и вероятно по-голямата част от Влашката низина. Тази неясна северна граница достигала Аварския хаганат.[16] Но сега Аспарух прехвърлил столицата си на юг от Дунава. Той бил не само завоевател, но и държавник. От самото начало Аспарух разбрал, че съдбата на държавата му зависи от славянското население. Славяните от североизточната част на Балканския полуостров, преследвани от спомена за аварите и страха от възстановяването на имперското господство, охотно се подчинили на Аспарух и едва ли не го приветствували като вожд, който щял да ги брани от опасности. Аспарух се възползувал от сговорчивостта им, за да ги организира; той разположил племената им по границите на държавата, а сам ги контролирал от центъра й, като построил своя дворец в Плиска, която превърнал в своя столица.
Плиска представлявала просто укрепен лагер, сбор от палатки или примитивни жилища, заобиколени от високи землени насипи. Тя била разположена на възвишенията, простиращи се на запад от Варна и свързваща Добруджанската равнина със склоновете на Хемус. Тази област била сърцето на новата държава. Славяните вероятно са били изселени от нея — тяхната задача била да служат за буфер по границите. Трудно е да се каже точно какви са били взаимоотношенията между прабългарите и подвластните им славяни. Малко вероятно е те да са се смесили още в самото начало, както твърдят някои български историци славянофили. Неубедителна е и разпространената версия, че прабългарските завоеватели са били само една шепа хора. Племето, което се заселило в Оглос и с такава лекота разгромило голямата добре обучена имперска войска, трябва да е било, съдейки по описанията на имперските историци, значително на брой. Невъзможно е да се изкаже окончателно мнение по въпроса, но изглежда в покрайнините на прабългарската държава са били разположени славянските племена, които запазили старите си вождове (скоро в прабългарския двор откриваме елемент на славянска аристокрация), но били контролирани от прабългарски наместници, докато в центъра са се намирали прабългарският владетел — Великият хан, неговите прабългарски сановници и прабългарските войски. Имперските историци от следващия век, описвайки войните с България, обикновено наричат врага си „българите и славяните“, като явно имат пред вид съюз, но не и сливане между тях. А в края на века научаваме за славяни, потърсили в Империята убежище от прабългарите[17] — нещо, което показва, че населението на държавата все още не е имало предимно славянски облик.
За организацията на самите прабългари имаме по-богата информация. Като всички фино-тюркски племена, те имали родова система, а Великият хан бил всъщност най-високопоставеият сред останалите ханове, предводители на отделните родове. За момента родът Дуло, със своето високо хунско потекло, държал здраво властта в ръцете си. Но по-късно, когато династията залязла, опасностите, криещи се в родовата система, излезли наяве. Двамата главни сановници се наричали канарти (може би същата титла, както и „кавхан“) и таркан; последният изглежда е отговарял за управлението на провинциите. Аристокрацията се деляла на две групи: в по-висшата влизали болярите или боярите (през X в. имало шестима Велики боляри, но преди възкачването на Борис те вероятно са били повече), в по-низшата — багаините. Имало и други титли, като багатур и кулурат (колобър), но техните функции не са ни известни. През IX в. титлата хан била сменена със славянската титла княз, но останалите прабългарски титли се запазили до падането на Първата българска държава, а една от тях дори и по-дълго — титлата болярин се среща из целия славянски свят.
Аспарух живял повече от 20 години след преминаването на Дунава и ги прекарал в организиране на държавата си. Тези години не били съвсем мирни. През 685 г. на императорския престол се възкачил един буен, непокорен младеж — Юстиниан II. Недоволен, че трябва да плаща данък на варварите, той скоро нарушил мира от 680 г. и през 689 г. нахлул в територията на прабългарите — земя, наречена този път от имперския хронист „Склавиния и България“, т.е. прабългарската държава и славянското й обкръжение. Прабългарите отстъпили пред Юстиниан, а той проникнал чак до центъра на полуострова, до Солун, като довел със себе си множество славяни — някои от тях взети в плен, други — щастливи да се отърват от господството на прабългарите. Всички те били изпратени в Азия и заселени в тема Опсикион. Няколко години по-късно 30 хиляди от тях се наредили под знамената му, за да се бият със сарацините. Доволен от постигнатото, Юстиниан потеглил обратно през вражеската страна, но по пътя прабългарите му устроили клопка. Армията му била разгромена, а самият той едва успял да се спаси и да се добере до Константинопол. Така прабългарите били оставени на мира.
През 701 г., 58 години след раздялата си със своите братя, Аспарух умрял. Наследил го Тервел от рода Дуло — негов син или може би внук. Следвайки Аспаруховата политика, Тервел продължил мирно да укрепва държавата си, докато през 705 г. злокобната фигура на Юстиниан II — вече обявен извън закона, с отрязан нос и език — отново не се намесила в българската история. От детронирането си през 695 г. бившият император живеел в изгнание в Херсон, а в последно време — в двора на хазарския хаган, за чиято дъщеря се бил оженил. Но хаганът се обърнал срещу него и той трябвало да спасява живота си с бягство. По-разгневен и непоколебим от всякога, той дошъл при Тервел и го помолил за помощ. Тервел бил доволен — той знаел, че най-добре риба се лови в мътна вода. Той предоставил войската си от прабългари и васални славяни на Юстиниан и двамата владетели тръгнали на поход към Константинопол. Стените на града ги спрели, а отвътре гражданите се подигравали на бившия император. Но след три дни Юстиниан успял да проникне в града през един водопровод. Внезапната му поява можела да се обясни само с предателство, с магия или пък с подкопаване на стените. Градът бил обхванат от паника. Император Тиберий побягнал, а Юстиниан бързо възвърнал мястото си в двореца и на трона. Той не забравил своя благодетел — Тервел бил поканен в града, седнал до императора и бил удостоен с титлата кесар.
Кесар е висока титла, но вероятно императорът и ханът я тълкували различно. В имперската йерархия кесарят бил втори по ранг след императора, но все пак негов подчинен. Можело да се помисли, че приемайки титлата, Тервел признавал себе си за подвластен на императора — за нещо като имперски наместник в България. Но Тервел определено нямал такива намерения. Той не познавал тънкостите на византийската история и етикет. За него било ясно само, че императорът желае (и едва ли не е длъжен) да го удостои с гръмко звучаща титла и да го постави редом със себе си; той приел тези почести като признание за своето могъщество, което щяло да издигне неговия престиж в собствената му държава и в целия свят. Неговите представи за сключената сделка се потвърдили и от факта, че Юстиниан го отрупал с несметни дарове и му отстъпил малката, но важна област, известна на славянски език като Загория „отвъд планините“ — областта, която се намирала между източните склонове на Хемус и Бургаския залив. Но градовете, разположени в самия залив — Месемврия, Анхиало и Девелт — останали владение на Империята. На Тервел била обещана и ръката на императорската дъщеря, но тя все още била малко дете и бракът така и не се осъществил. България трябвало да чака още две столетия своята първа царица-чужденка.[20]
Междувременно византийците станали свидетели на интересно зрелище — прабългарският хан с щедра ръка раздавал злато на войниците си и мерел купищата императорски дарове с варварския си камшик.[21]
Мирът бил краткотраен. Юстиниан, който никога не забравил причинените му неправди, бързо забравил оказаната помощ. През 708 г. той се подготвил да нападне България — несъмнено Тервел бил поискал нови дарове или пък по-голям данък.
Юстиниановата войска се разположила край Анхиало, а флотата хвърлила котва в пристанището. Войниците му се чувствували в безопасност и забравили за дисциплината. Затова една ненадейна атака на прабългарите ги разгромила напълно. Сам Юстиниан потърсил убежище в крепостта; след тридневна обсада той успял да избяга на корабите си и се завърнал в Константинопол опозорен. Но Тервел не се възползувал от победата си: нещо повече, той проявил необикновена липса на злопаметност и през 711 г. изпратил 3000 души да придружат Юстиниан при бягството му във Витиния. Те останали с него, докато положението му не станало съвсем безнадеждно и едва тогава го оставили сам с трагичната му съдба.[22]
Вътрешните борби в Империята през следващите няколко години дали на Тервел нови възможности за намеса. През 712 г., под предлог, че иска да отмъсти за приятеля си Юстиниан, той нахлул в Тракия, достигнал до самите Златни врата на Константинопол и се оттеглил невредим и отрупан с плячка.[23] През 716 г., когато над Империята била надвиснала заплаха от арабско нашествие, Теодосий III (чието управление било мимолетно) се опитал да заздрави положението си, като сключи договор с Тервел — първият български договор, чиито условия са ни известни. На първо място договорът определял границата: тя трябвало да минава край Милеона, неизвестно за нас място, което трябва да е било някой връх на Голямоманастирските възвишения, може би Бакаджик. Вероятно границата е следвала линията, по-късно укрепена от българите и известна като вала Еркесия; тя била дълга километри и се простирала от северния бряг на Бургаския залив в посока запад-югозапад през Бакаджик до Марица. Областите по на запад били твърде неспокойни, за да може да се очертае определена граница. Втората точка от договора определяла данък, който императорът трябвало да плаща на хана всяка година — в дрехи и кожи на стойност 30 литри злато. На трето място договорът предвиждал размяна на пленници и взаимно предаване на бегълци, дори и такива, които са враждебно настроени към правителството на страната си в момента; гражданските войни в Империята вероятно са принуждавали много заговорници да търсят убежище в България. Четвъртата точка уреждала свободната търговия между двете държави, при условие, че търговците имали грамоти и печати на стоките си; на онези, които нямали, стоките трябвало да се конфискуват.[24]
Скоро след сключването на договора Теодосий бил свален, но неговият приемник, Лъв III Исавър очевидно го потвърдил чрез своя пратеник Сисиний Рендакий. През 717 г., когато арабите предприели втората си голяма обсада на Константинопол, Тервел оказал помощ на Империята, като извършил набег (впрочем много изгоден за него) срещу лагера на арабите. Но на следващата година, когато арабите били разгромени и прогонени, Тервел като че ли изгубил благоразположението си към Лъв III и дори се включил в заговор в полза на сваления император. Център на заговора бил Солун, в него участвувал и Сисиний. Но заговорът се провалил, а скоро след това, през май 718 г., Тервел умрял.
Управлението на Тервел било неспокойно, а политиката му — променлива и своенравна. Но тя била оправдана от постигнатите резултати. Готовността му да се притече на помощ в междуособ-ните борби на Империята, въпреки нарушенията на мирния договор от страна на императорите, го направила твърде важна фигура в политиката на Империята. През тези трудни години нито един император не можел да си позволи да се разправи с агресивните варвари — нещо, което иначе би било съвсем естествена политика. Единственият, който направил краткотраен и злощастен опит за това — Юстиниан II — не посмял да го повтори, опасявайки се, че ако успее, би изгубил най-сигурната си подкрепа. Междувременно незаменимият Тервел укрепвал собствените си позиции. Границата му отскочила далеч на юг от Хемус, обгърнала Загория и достигнала чак до Родопите. Не знаем точно докъде се е простирала на запад; Сердика и Филипопол все още били имперски крепости, но българското влияние непрекъснато се разширявало. Фактът, че солунските заговорници били в тясна връзка с хана, бил тревожен. Но още по-тревожно било това, че прабългарите били пуснали здрави корени в своя нов дом. Скитническите племена, дошли само преди 30 години, сега владеели държава, която се простирала от земите отвъд Дунава до Тракия, и при това се радвали на достатъчно спокойствие, за да могат да вкусят от благата на търговията. Те все още били обособени от славяните, най-вече в центъра на държавата (който изглежда бил с по-ясно изразен прабългарски характер); те били земевладелската, ръководеща аристокрация — подобно на норманите, които три века по-късно щели да внесат ред сред изостаналите англосаксонци. Но известно сливане на двете етнически групи било неизбежно, макар че все още много славяни недоволствували от натрапва-нето на прабългарите.
Подробностите, естествено, не са ни известни, но че такова смесване действително е съществувало, се доказва от историята на следващия половин век. В продължение на 37 години след последния заговор на Тервел имперските хронисти не споменават нищо за прабългарите. Дори в Именника на българските ханове липсва името на тервеловия приемник, който управлявал 6 години — до 724 г. След него дошъл хан Севар, управлявал до 739 г., но и за него не знаем нищо, освен че като своите предшественици и той бил от рода Дуло. С него този велик род, родът на Атила, залязъл.[27]
С края на старата почитана династия настъпил период на граждански войни. Съперничеството между прабългарските първенци и боляри било прекалено голямо, за да бъде признато за по-дълго време върховенстото на някой измежду тях. Нещо повече, те се разделили на две групировки. Едните, тълкувайки погрешно политиката на Тервел, били за пълно разбирателство с Империята и с жадно око поглеждали към благата на византийската цивилизация. Другите ненавиждали съблазнителния разкош и имперските стремежи на Византия и настоявали за война. Приемник на последния хан от рода Дуло станал боляринът Кормисош, който принадлежал към рода Вокил или Укил. Той изглежда се е числял към провизантийската групировка; в продължение на 16 години той успял да запази мира и с това се задържал на престола, докато накрая през 755 г. обстоятелствата го принудили да започне война.
При великите императори от Исаврийската династия, Лъв III и Константин V, Империята претърпяла религиозна схизма, но също така и политическа реорганизация и сега Константин V бил в състояние да нанесе удар срещу съседите си. Обикновеният народ в Империята можел и да оплаква загубата на своите икони и да нарича гонителя им с прозвището Копроним (Посеркото), но войската му била предана, а той я превърнал в най-могъщата сила в държавата. През 755 г. Константин преселил голям брой арменци от Теодосиопол и сирийци от Мелитина на тракийската граница, в построените за тях крепости, за да живеят там и да ги отбраняват. Прабългарите поискали данък и обезщетение за новопостроените крепости; издигането им вероятно е било нарушение на Теодосивия мирен договор.[28] Но Константин върнал българските пратеници с надменен отказ и Кормисош трябвало да отстъпи пред натиска на войнолюбивата групировка в страната и предприел поход срещу Империята.
Прабългарите победоносно достигнали чак до Дългата стена, но Константин внезапно ги нападнал и ги разгромил напълно. Дори и при главоломното им бягство той им нанесъл тежки щети.[29] Трудно е да проследим събитията в тази кампания, тъй като у двамата хронисти, от които черпим сведения — Теофан и Никифор — версиите се разминават. Първият просто споменава за страховитата победа на прабългарите при Верегава през 759 г.; вторият, по-подробно, но с по-малко дати, съобщава за голям поход, последвал този от 755 г. и завършил към 762 г., чиято връхна точка била победата на имперските войски при Маркели.
Явно, фактите, които излага единият хронист, не са били известни на другия. Никифоровият разказ е по-убедителен, но трябва внимателно да проследим сведенията, поместени между различни дати, и известието за поражението при Верегава. Изглежда Константин е бил решен да изведе докрай своята победа. Скоро след това той доплавал с флотата си до устието на Дунава и оттам победоносно поел през българските земи, като ги опустошавал и вземал пленници; накрая той разгромил прабългарската войска край една крепост, наречена Маркели, близо до границата с Империята.[30] Това вероятно е станало през 756 или 757 г. През 758 г., както знаем от Теофан, Константин бил зает с подчиняването на славяните по тракийската и македонската граница — те несъмнено са се възползвали от войната между двамата си повелители и са се опитали да постигнат независимост. С твърда ръка Константин ги принудил да се покорят. Много вероятно е сражението при Верегава, за което споменава Теофан, да е станало през 759 г. Навярно самият Константин не е взел участие в него и затова Никифор пренебрегва тази битка. Той загатва, че Константин бил подчинил много от племената в България, но става ясно, че към края на похода той вече не е имал власт над тях. Може би е оставил след себе си окупационни войски, които обаче, при преминаването си през прохода Верегава, по пътя от Диампол за Плиска, са били разбити от прабългарите и принудени да напуснат страната. Сред загиналите бил и стратегът на тракийските войски, както и много други видни пълководци. Но независимо от този обрат, чието значение вероятно е преувеличено от Теофан, походът бил твърде успешен за императора и прабългарите побързали да поискат мир, като по всяка вероятност се отказали от своя данък и върнали заложниците.[31]
По времето на тези конфликти, през септември 756 г., скоро след първото поражение, Кормисош умрял. Последиците от войната паднали върху плещите на неговия приемник Винех (от същия род и вероятно негов син) и накрая той трябвало да плати за пораженията с живота си. Поданиците му го подкрепяли през цялото време, но накрая сключването на унизителния мир предизвикало негодуванието им. В края на 761 г. те се разбунтували и го убили, заедно с всички представители на рода Вокил. На престола бил поставен злонравният болярин Телец от рода Угаин — водач на войнствено настроената групировка.[32]
Телец (който, както разбираме, бил на 30 години) веднага предприел енергични действия и принудително набрал войска измежду поданиците си. Това не се харесало много на славяните и в резултат около 208 хиляди от тях напуснали България и потърсили убежище в Империята. Византийските императори винаги поощрявали смесването на населението, което пречело на появата на национализъм; затова Константин ги приел на драго сърце и ги настанил във Витиния, край р. Артана.
Ханът започнал войната, като нахлул в Тракия и дори завладял няколко погранични крепости. След това, знаейки, че го чака разплата, той взел предохранителни мерки (нещо рядко сред варварите), като укрепил границите си и заел удобна позиция с многочислена войска, попълнена с подкрепления от най-малко 20 хиляди души, предимно славяни. Но Константин се отнесъл не по-малко сериозно към тази война и сега Империята разполагала с по-добре организирани сили. Първо той изпратил част от войските си по море до устието на Дунава (както и при първия си поход) — главно конна войска, като на всеки кораб били превозени по 12 конника. След това, докато конниците му се спускали през Добруджа, той се отправил през Тракия и през юни 763 г.[33] двете войски се срещнали и се разположили на лагер край Анхиало — големия имперски град на Бургаския залив. Там, на 30 юни, Телец ги нападнал и започнала страшна битка, която продължила от изгрев до залез слънце. Клането било невъобразимо, но накрая прабългарите били обърнати в бягство. Византийската войска поради твърде тежките си загуби не била в състояние да ги преследва. Константин триумфално се завърнал в столицата си, където в чест на победата били устроени състезания на Хипродрума и хилядите пленници били публично избити.[34]
Поражението нанесло тежък удар на прабългарите, но не сломило духа им. Опозореният Телец все пак се задържал на престола още една година, но не успял да изведе страната от създалото се положение и в края на краищата бил убит, заедно с първенците от своята групировка, от разбунтувалите се поданици. Престолът бил върнат на почти изтребения род Вокил — в лицето на Сабин, зет на Кормисош. Сабин незабавно се опитал да преговаря е Константин, но прабългарите съвсем не били настроени за мир. Обвинен, че предава страната в ръцете на Империята, Сабин сметнал за благоразумно да избяга в Месемврия, където поискал закрила от императора. На негово място прабългарите излъчили хан, наречен Паган.[35]
Константин охотно приел Сабин и дори изпратил да доведат от България жените и роднините му, като по този начин събрал в Константинопол цялото семейство на прабългарския владетел. Междувременно Паган разбрал, че е невъзможно да продължи войната, и изпратил посланици в императорския двор. Но императорът не ги приел, а вместо това подготвил нов поход. Паган бил отчаян; заедно с болярите си той дошъл лично при императора да моли за милост. Константин ги приел, с бившия хан Сабин до себе си, и сурово ги порицал за непокорството им спрямо техния законен владетел, като ясно дал да се разбере, че смята владетеля им за свой васал. Мирът бил сключен, но изглежда с цената на детронирането на Паган. Не знаем дали Сабин се е върнал в България или пък е посочил свой заместник. Според Имменика той умрял през 766 г. и бил наследен от своя родственик Умар. Междувременно императорът успял да се разправи с част от славянските грабители, които се възползували от войните, за да извършват набези по тракийската граница.[36]
Отново мирът бил краткотраен. Управлението на Умар продължило едва няколко месеца; преди края на 766 г. той бил свален и на мястото му бил издигнат Токту — както съобщава хронистът, „мъж българин“ и брат на Баян. Първото уточнение изглежда излишно; вероятно то означава, че Токту е принадлежал към националистическата военна групировка, за разлика от провизантийския род Вокил. В отговор на преврата Константин предприел нов поход и, заварвайки пограничните крепости изоставени, нахлул в страната. Прабългарите, които успели за избягат, потърсили убежище в крайдунавските гори. Токту и брат му Баян били заловени и ликвидирани, а бившият хан Паган бил убит от своите слуга при опита си да избяга във Варна.
През следващите няколко години в България царяла анархия, но прабългарите продължавали съпротивата си срещу императора. Следващият му поход явно бил безплоден. Войската му успяла да стигне едва до р. Тунджа, съвсем близо до границата, след което била принудена да се оттегли, вероятно поради междуособици в Империята. Но Константин не се отказват от намеренията си и бил твърдо решен да нанесе решителния удар. Затова (вероятно през 767 г.) той потеглил отново, този път напълно подготвен, и проникнал чак до прохода Верегава. Но походът не му донесъл окончателната победа, на която се надявал. 2600 кораба, тръгнали, за да докарат подкрепления в Месемврия, претърпели корабокрушение от силния северен вятър край брега на Бургаския залив и били напълно унищожени. Все пак прабългарите побързали да предложат мир и военните действия били прекратени за около пет години.
През тези години (не знаем точно кога, тъй като Именникът свършва с Умар) на българския престол се възкачил нов, по-способен хан — Телериг, чийто произход не ни е известен. Към май 773 г. той вече би заел достатъчно здрави позиции, за да разтревожи императора. Константин възприел обичайната си тактика. Голяма флота от 2000 кораба се отправила към устието на Дунава, където императорът слязъл на брега; същевременно военачалниците на темите нахлули в България по суша. Когато войските начело с императора достигнали на юг до Варна, уплашените прабългари поискали мир. Константин приел и се завърнал в Константинопол, където бил изпратен боляринът Цигат, за да преговаря за условията на договора. Но през октомври, докато преговорите все още се водели, Константин узнал от шпионите си, че Телериг смята да изпрати 12-хилядна войска начело с един болярин, за да покори славянското племе берзити, живеещи в Тесалия, и да ги пресели в България. Вероятно ханът се стремял да увеличи населението на държавата, намаляло вследствие на войните, а берзитите, родствени на подвластните му славянски племена, изглеждали най-податливи. Но Константин го изпреварил. Като успял да заблуди прабългарския пратеник, че подготвя удар срещу арабите, той потеглил бързо към България и с 80-хилядна войска нападнал прабългарите в местността Литосория[38], като ги обърнал в бягство, без да загуби нито един войник. Завръщането му в Константинопол било триумфално и походът му бил наречен „Благородната война“.
„Благородната война“ несъмнено ускорила сключването на мирния договор. За условията му не знаем нищо, освен че ханът и императорът се задължавали да не предприемат никакви взаимни нападения. Но мирът скоро бил нарушен. В началото на следващата, 774 г., Константин предприел нов двоен поход по суша и море, като този път застанал начело на сухопътната войска. Но явно походът не се увенчал с успех. И този път се намесили атмосферните условия и някои от корабите претърпели корабокрушение — макар че Теофановият разказ за почти пълна катастрофа прекалено много напомня предишното му описание за пораженията при Анхиало, за да звучи убедително. Теофан навсякъде гори от желание да преувеличава неуспехите на императора еретик.[40]
По-късно през същата година Телериг успял да надхитри императора. Според Теофан, ханът писал на Константин, че смята да избяга в Константинопол и затова го моли да му съобщи кои са доверените му приятели в България. Константин се оказал достатъчно лековерен, за да изпрати в отговор списък на всички свои агенти в страната. Така Телериг лесно успял да ги излови и да ги накаже със смърт и с това разстроил напълно шпионската мрежа на императора. Звучи доста неправдоподобно император като Константин V Копроним, неведнъж доказал голямата си прозорливост, да постъпи така наивно; но по един или друг начин Телериг успял да се сдобие със списъка на императорските агенти и го използувал възможно най-изгодно за себе си.[41]
Разяреният император отново преминал в настъпление. Но в самото начало на деветия си поход той бил повален от неизлечима болест и умрял в агония на 14 септември 775 г.в крепостта Стронгил.[42]
