Topic: Произход на българите !

[Subeyi Kurt]

През 4 век в българските земи един християнски епископ - Урфил - съставя азбука и превежда Библията на нов език - "готски". Германия го почита така, както ние почитаме Кирил и Методий - като създател на германската писменост и основоположник на германската литература. Но ...

В Германия тази азбука не се използва. Използваме я ние в България, където е съставена, използва я и Източна Европа.

Кои са всъщност готите? Германски народ ли са?

Българският професор в Берлинския университет д-р Ганчо Ценов установява и доказва, че древните народи готи и гети по нашите земи са един и същ народ и това сме ние - българите. Древните летописци (най-вече гръцките) наричат едно и също население на Балканите ту готи и гети, ту българи и славяни. Преди да станат "славянски", "седемте славянски племена" са седем готски племена.

http://bgsviat.narod.ru/drevnobulgarskaistoria/Urfil.htm

Българският професор в Берлинския университет д-р Ганчо Ценов установява и доказва, че древните народи готи и гети по нашите земи са един и същ народ и това сме ние - българите  
----------------------
Сега разбрах от къде е дошъл израза: Анци франци станахме германци

[MUSALA]

http://frognews.bg/news_40815/Balgari_shashkat_sveta_sas_super_falshifikat_na_antichna_moneta/

Гнус ме е от всичко фалшиво. Фалшифи монети. Фалшиви фактури за отчет по проекти от ЕС. Фалшива медицина. Фалшиви академици. Фалшиви лекари и медицина. Дори дипломата на Калинка която управляваше милиарди в земеделското министерство е фалшива. ББ е фалшив футболист и култоролог, а Ицата Стоичков е фалшив учен с докторска титла. Фалшиви отчети на депутатите пред електората си. Фалшива история разбира се. Фалшиви патриоти, клонинги-орки , служещи на путиновата доктрина за Балканите, а не на България.Най фалшивата в света. Фалшива съдебна система. Но кое е оригинално? Българина ли? Тцъ. И той е фалшив. Истинска е само путиновата олигархия в България.

[daczo]

MUSALA,по-спокойно.Продължи и с други фалшификати.Писана история по поръчка.Фалшив език,да не говорим за етноси.Като така ти е гнус,търи истински народи ,с чиста истинска история .Като има идиоти да търсят не свои антични монети,защо българските къдърни момчета да не спичелят.Доктор хонорис можеш да бъдеш и ти ,ака намериш кой да ти даде.Сигурно някога си купил фалшив златен пръстен,фалшиви маркови дрешки,или часовник маде ин Чина.От тези фалшиви фактури до Е.С.сигурно си откачил някой левчи от доплатите.Може малко ,но си далеко от коритото.Попитай Доган да ти обясни.

[Subeyi Kurt]

Поздрави от истинските булгари с истинската си история които не са си забравили западноогузкия език. Всеки турчин спокойно може да разговаря с тях без проблем

Gagauzlar

[daczo]

Всеки който има българска кръв и възпитание е българин.Kalofer - Bulgaria - EuroNews - No Comment

[Turas]

http://doktora757.blog.bg/history/2011/12/02/.860683

[ibrahim65]

                                                 БАЛКАНСКИЯТ ПРОИЗХОД НА БЪЛГАРИТЕ
Думи на най-известният популяризатор на "памирската теза" за произхода на българите:
"Хипотезита за балканския произход на прабългарите намира поддръжка и от Петър Добрев. Той пише следното:
“Съгласно една доста разпространена във Византия традиция на българите ... се е гледало като на народ,
 произлизащ от древното тракийско племе бриги или фриги. Преки сведения за това е оставил Димитрий Хоматиан.”

                                                 БЪЛГАРИТЕ НА БАЛКАНИТЕ ПРЕДИ 4 ВЕК
Касиодор (6 век, римски историк) пише, че Българите са стар мизийски или илирийски народ.
Енодий Тицийски (473-524, епископ, придворен историк на готския крал Теодорих) също посочва, че българите са стар мизийски или илирийски народ.
Омир нарича мизите "коньодоячи", които се хранели с конско мляко. А като описва извънредната храброст на българите Енодий пише, че що се отнася до храненето, за тях е било достатъчно пиенето на конско мляко.Българите са наричани мизи

Древните гръцки летописци обичат да наричат едно и също население с различни имена - мизи, скити, илири, хуни, българи, траки пеласги и пр. С тези имена означават българите. Това се доказва от различните разкази за едно и също събитие на различни хронисти - често там където едни говорят за мизи и скити, други ги наричат хуни и българи. Това описва и доказва д-р Ганчо Ценов - професор по древна история от Берлинския университет. / Книгите на Г. Ценов
Любопитно е, че Йоан Малала, писал между 528 и 540 г., разказвайки за едно и също събитие, употребява на едно място “хуни и българи”, на друго “хуни и готи”, а на трето “готи и скити”. Освен че Малала отлично е знаел българите (още през 540 година), чрез него можем да се обяснява терминологичната главоблъсканица: веднъж в дадено събитие се споменават по-общите прозвища на народите, а друг път се уточнява кои точно племена на тези народи са участвали в събитието.

Траки" не е име на етнос, а гръцка обидна дума - нарицателно - означава "варвари, неелини". Никога не е имало народ, който да нарича себе си "траки". Както няма народ "гяури". Това са над 80 сродни народности, които гърците наричат събирателно "траки".

Сега не разбирам кой са Българите -1  бриги или фриги. -2 "коньодоячи" -3  мизи, скити, илири, хуни, българи, траки пеласги и пр. -4  хуни и българи -5 “готи и скити”-6 Траки" не е име на етнос, а гръцка обидна дума - нарицателно - означава "варвари, неелини".
Моля ви се някой да ми помогне Какво е това Българин моля ви се.

[miroki]

Има едно предполежение за Траките, че са хората които е повел Тир и са кръстени на него Тираки.
До колко е резонно не мога да кажа. Но не по-малко от другото.

До колкото какво са българите и що е Българин, ще ни помогне като намерим каква е връзката със всички изброени до преди малко племена и народи.
Не ще да е съвсем случайна приликата и смесването, да допълня горният списък Пеонците също са българи и Мирмидонците също според някои автори.
До колкото гетите, те са траки, не е нужно да се отделят. А готите 2 ма средновековни хронисти са нарекли, че са едно и също с гетите, аз не съм никакъв да им се противя.
Единият е Филострогий, дугият го знаете всички предполагам, Йорданес.
Има един, който уеднаквява славяните с гетите, което си беше новина за мен.

[ibrahim65]

Здравейте miroki и всички останали мерси за допълнението но не се връзва
 не се получава затова задаваме въпроса по този начин--
Кой племена ако останаха такива гледам че останаха само ПОМАЦИТЕ
 не са Българи за да избистрим мозаците и най вече на мен.
Това ми заприлича както едно време когато гласувахме на изборите всички бяхме комунисти.
И ако Българите са били всички тези племена то защо са останали само шест седем милиона.

[miroki]

Това, че са отъждествявани, не значи че са били.
Допуска се, че от не знание са го правили, специално за всички народи идващи от към Малка Скития от (североизток) са наричали хуни, и българите, като казват, че идват от там и тях наричат хуни, така и сарматите и т.н.
За пеонците и мирмидонците е малко по-друга работата обаче. Та, не може от това да се изведе какви сме били. Според едното ми прочуване сме си от тука, според друго идвам е с хуните (или сме част от тях).
Как се връзваме с библейските дела и мирмидонците не мога да кажа, че и Ахил е намесен там.
Когато разкопаят всички Тракийски могили (не иманярите) и се съберат всички находки ще имаме много по-голяма информация за траките и ще знаем дали имат връзка с дошлите българи. А с нас, че имат е напълно ясно.
Не може 3 ма да дойдат у "наше село" да се сродят с местните и от тях само местни да не се раждат повече. Кръвта вода не става. Кой от където дошъл, дошъл, който си е, пак си е.
Донесено има едно име само, остава да разберем има ли и друго освен него. Това ще стане след, като разберем всичко за споменатите народи и най-вече за траките.
Поздрави.

[ibrahim65]

 

БЪЛГАРСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ
НОСИ КОСМИЧЕСКО ПОСЛАНИЕ

ИНДИАНСКИЯТ БЯЛ БОГ КЕТЦАЛКОАТЪЛ
 Е БЪЛГАРСКИЯТ ХАН АСПАРУХ 

ПРАБЪЛГАРСКИЯТ Е ЕЗИКЪТ НА КОСМОСА”

Расате това да не си ти бе брат или твой колега
абе направо паднах от стола 
http://www.bulgaria88.narod.ru/jechko.htm

 

 

[daczo]

НЕПОТЪРСЕНА БЪЛГАРСКА СВЯТОСТ               

 

Валя Христова

 

(Статия, публикувана във вестник “Шуменска заря” от 02.07.2003 г.)

 

 

          Християнизацията на българските земи започва от Апостолско време. Първите християнски проповедници са: в Южна Тракия – апостол Павел, достигнал до Кабиле и до Филипополис (Пловдив); в Скития и Малка Скития (Добруджа) – апостол Андрей; в Македония и Егейска Тракия – Тимотей, Сила, Тит и евангелист Лука. (Рим. 15:19; 16:18; 16:14; Деяния 19:21-23;16:8-12)

          Техни първи местни последователи са: Ерма - първият епископ на Филипополис, Амплиат – ръкоположен от апостол Андрей за епископ на Одесос (днешна Варна), Мелитон – основател на катедра в Сердика.

          В много селища има епископски катедри. Указание за степента на християнизация по тракийските земи е големият брой мъченици, особено от III век.

          С Миланския едикт от 313 г. Св. Константин Велики, тракиец, роден в гр. Ниш (Naissos), признава Християнството за равноправна религия в Римската империя. В следващите векове повечето тракийски градове имат организирани християнски общини и участват активно в живота на църквата. Един пример за народностния характер на църквата: При Маврикий Тиберий (582 - 602 г.) има случаи на противопоставяне между жители на Нове (край гр. Свищов) и официалната власт. След отказ да изпратят военен отряд в помощ на императорската армия под ръководството на епископа местните тракийци се затворили в една от църквите и се отбранявали. Това събитие станало в 396/7 година.

          Известни са житията на около 250 тракийски мъченици от Мизия, Тракия, Македония, Малка Скития, загинали за триумфа на християнската вяра. По-точно – с тях са запознати малко изследователи на онази епоха. Мнозинството българи и православни християни са убедени, че първият български мъченик е бил Св. Боян – Енравота, пострадал за християнската вяра през 834 г. Така е записано в житието му: първомъченик.

          Най-ранното житие на мъченица, просияла по българските земи, е на тракийката от Марцианополис (днешна Девня) Себастиана, ученичка на апостол Павел, загинала по времето на Домициан (81 - 96 г.).

          Между мъченическата смърт на Св. Себастиана и тази на Св. Боян - Енравота има почти осем века!

          Повечето българи не са чували както за 12-те силистренски мъченици, загинали през IV век, така и за Мелитина от Марцианополис, загинала при Антоний Пий. Също и за Асклепиодота, загинала при Максимий (137 г.), за Хармес от Бонония (дн. Видин), за Зоам от Аполония (дн. Созопол) и много други тракийски светци.

          За разлика от нас, българите под османско владичество са си спомняли първите светци по нашите земи. Например цариградските българи са избрали датата 11 май за честване на Светите братя Кирил и Методий, тъй като на този ден от стари времена почитали паметта на тракийския светец Мокий, който бил хвърлен в огън. Огънят обаче не докоснал мъченика, а обгорил мъчителите.

          На много места по нашите земи има късноантични храмове – мартирии (параклиси с мощи на мъченици) – знак, че още в епохата на ранното Християнство светците са били почитани и вярващите влизали в молитвено общение с тях. 

          В наши дни житията на тези тракийски светци служат предимно като източници на научна информация. Не се осъществява основната мисия на кулка към светците – да повдига духа и да призовава българите към святост. Имената им не са включени в празничния календар на Светата Българска Православна Църква, не се споменават при богослужения. Българските християни не ги познават, следователно не влизат в молитвено общение с тях.

          Ние ходим по земя, пропита с мъченическа кръв и по стъпките на светци, за които знаем малко или не знаем изобщо.

          От няколко години шуменци честват паметта на своя съгражданин Св. Райко Шуменски, загинал мъченически за Християнската Вяра преди два века.

          Но основание за почит имат и редица други светци, просияли в шуменския край. Един от тях е Св. Марко Преславски, живял по времето на царуването на цар Иван Асен II. Необяснимо е как този светец е бил почитан от българите в продължение на повече от седем века – до края на османското владичество, а по времето на вече свободна България – напълно забравен! Но през последните години в гр. Шумен и в Златарския манастир тази почит се възвръща. Ликът на Св. Марко е изографисан на икона, а за последното честване на 25 януари 2004 г. за него беше сътворен и тропар. Местните изследователи са насочили усилията и надеждите си да открият още данни, а защо не и житие на светеца.

           Българите са почитали Св. Марко Преславски до втората половина на ХIХ век, а името му е съхранено в православния календар от това време. Например: в календар, съставен от Еньо Хр. Хърпачев, издаден в Цариград през 1867 г. и озаглавен “Българско народно календарче за година 1868”, Св. Марко е записан като епископ. В календар за 1875 г., съставен, отпечатан и разпространяван от самия Христо Ботев (поместен като особена рядкост и ценност в края на неговите “Съчинения”, издадени в София през 1907 г. под редакцията на дъщеря му Иванка Хр. Ботйова-Христова), паметта на Св. Марко Преславски се чества на 25 януари (или 6 февруари по стар стил). Името му е поставено редом с това на Св. Григорий Богослов, а дословният запис на тази дата гласи: “Григорий Богословъ и Марко арх. Преславски”.

          В списъка на българските светци, представен в “История славянобългарска” на преподобния Паисий Хилендарски, под номер 23 е записано: “Св. Марко, Преславски митрополит. Той пренесъл мощите на преподобната наша майка Параскева от Епиват в Търново. Бил велик със светия си живот и учение, и починал на своя престол в Преслав.”

          Известна светлина върху личността на митрополит Марко Преславски хвърля откритият и обнародван от Стефан Кожухаров неизвестен летописен разказ от времето на цар Иван Асен II. За сюжет на този разказ служи пренасянето на мощите на Св. Петка Параскева Епиватска. По нареждане на цар Иван Асен II те трябвало да бъдат пренесени от Каликратия, където според преданието била погребана светицата. Пренасянето  трябвало да бъде извършено с участието на митрополит Марко.

          От разказа става известно още, че след смъртта на патриарх Василий и след пренасянето на мощите на Св. Петка Параскева от Каликратия в Търново царят изпратил  “монаха Йоаким” в Никея, за да бъде благословен за архиерей.

          За Марко Преславски свидетелства и друг български светец – патриарх Евтимий. В “Житието на Св. Петка Търновска” той описва как цар Иван Асен II, след преговори със завладелите Цариград франки, “веднага изпрати там с голяма почест всеосвещенния Марко, митрополита на Преслав Велики, та да пренесе тялото на преподобната от Епиват в славния град Търнов. А онзи отиде, уреди всичко за прославата, тържествено взе свещените мощи и с усърдие се връщаше в земята си, прославяйки Бога и преподобната. И когато, прочее, премина франкските владения и стигна до своята страна, всички околни се стичаха със свещи, с кадила, с благовонни масла и изпращаха ковчега на преподобната към славния царствуващ град Търнов. Щом благочестивият цар Иван Асен се научи, излезе от града с майка си царица Елена, със своята царица Ана и с всичките си велможи. С тях беше и всечестният патриарх кир Василие с целия църковен клир и неизброимо множество хора.”

          В Боянския поменик сред имената на патриарсите, преди Йоаким, е споменат Марко. Може да се допусне, че неизвестният съставител на поменика от Боянската църква е поставил митрополит Марко Преславски сред българските патриарси в знак на уважение. Това сигурно означава, че митрополит Марко е отстоявал твърдо православието в българската църква от католическите атаки по онова време.

          В по-късни преработки на Бориловия синодик, включващ решения на събора, свикан от цар Борис срещу богомилите, е вмъкнат разказът за възстановяването на Търновската патриаршия в 1235 година от цар Иван Асен II. В славословието за царе, боляри и патриарси, сред митрополитите се споменават: Василий, Марко, Никодим.

          В “Царственика или История болгарская”, издаден от Христаки Павлович през 1844 г. в Буда, сред българските светци под номер 25 е записан митрополит Марко Преславски.

          Интересно е също, че в този календар освен недвусмислено ясния “Марко евангелистъ” (25 април/7 май), срещу датите 29 март/10 април че- тем: “Марко еписк. и Кириллъ”, а срещу 28 септември/10 ноември: “Харитонъ испов. и Марко български”.

          Също така, във втората част на монографията на Стойчо Стефанов “Назад през вековете” (собств. изд. 2000 г.; стр. 217) се среща следният текст: “Новопостроените манастири, с напътствията на самия български господар Борис Михаил, се превърнали в училища за висши български църковни служители. От тези манастири излизат и голяма част от старобългарските книжовници, като презвитер Йоан Екзарх, Григорий Минх, презвитер Йоан, епископ Марко и много други.” Тъй като тук е налице просто изброяване на духовни деятели, живели и творили през различни векове, не е възможно идентифициране на източника, от който е почерпено сведението за Св. Марко.

          Изображенията на Св. Марко Преславски са рядкост. В Араповския манастир той е изрисуван на южната стена между фигурите на Св. Иларион Мъгленски и Св. Теофилакт, патриарх Търновски. Автори на този стенопис са Алекси Атанасов и Георги Данчов, работили там около 1864 г. Изоброжение на Св. Марко има и в Рилския манастир, в преддверието на параклиса “Св. Архангели”, на южната стена.

          Всички тези откъслечни свидетелства, които обаче произхождат от множество, и то коренно различни по своята същност и историческа епоха източници, дават основание за надежди, че животът и делото на Св. Марко могат отново да бъдат разкрити за признателните потомци, а името му – включено в празничния календар на Светата Българска православна църква.

          Времето на Свети Марко Преславски съвпада с най-щастливата епоха от средновековната ни история. Но духовният блясък на онова време на боголюбиви духовници и миряни, сравнено със съвремието ни, носи тъжни размисли. От стотиците манастири по нашия край – от Велико Търново до Варна днес е останал само един действащ – манастирът “Св. Св. Петър и Павел” – Шуменска духовна околия.

          Защо ние, днешните българи, сме лишени от спомена за Св. Марко Преславски?

          Вероятен отговор на този въпрос дава Константин Иречек, един от най-големите историографи на нашето Възраждане:

          “Историята на фанариотския клир в България е опетнена с дела, достойни само за вандали.”

          Може би написаното за Св. Марко е изчезнало около 1840 г., когато Шуменският епископ – грък, освещавайки църквата в село Въча, заповядал да хвърлят ръкописните български книги в една яма на гробищата. Но най-прочутото фанариотско аутодафе, според Иречек, било изгарянето на старата Патриаршеска библиотека през 1825 г. в Търново. По това време от там са изчезнали и мощите на Св. Михаил – войн, българин.

          Ние ходим по земя, пропита с мъченическа кръв и по стъпките на светци, за които не знаем. По-точно – нехаем . . .

          В “Църковен вестник” - бр. 3 от 2000 г. Пише: “Традиционно за Православието е починът за канонизация да тръгне спонтанно от народа . . .”

          Решението за това (в случая за реканонизацията на Св. Марко Преславски) взема Светият Синод . . .

          За да бъде честван определен светец от Светата Православна църква, за него трябва да има житие и служба. Той трябва да бъде включен и в празничния църковен календар.

          Зачитането на светците е заповядано от Господ Иисус Христос с думите: “Който приема Вас, Мене приема.” (Мат. 10:40)

          Нека по молитвите на епископ Марко Преславски Бог да благослови българския народ.

          Българската същност е в българската святост.

 

          За пострадалата в името на Християнската Вяра в Шумен Гана – девойка от провадийското село Кривен, разказва в спомени от 1848 г. бабата на Стефан Караджа – родственица на майка й (вж. Нейков, Б., Факийско предание. Сбирки от народния живот, С., 1985).

          Случило се през Страстната седмица на 1736 г. в провадийското село Кривен (дн. Кривня). Турска войска идела от Айтос към Дунав и Влашко. За Християните това била голяма опасност. В дома на Ганка отседнали турци и един от тях посегнал на честта й. Отбранявайки се, девойката убила насилника си. Това довело до убийството на брат й и на други местни жители, а самата Ганка затворили в тъмница – първо в Провадия, а после – в Шумен. Десет години тя лежала там, докато шуменският паша не й предложил да приеме исляма срещу свободата. Девойката отказала. Обесили Гана на Св. Троица, 19 май 1746 г. След три дни предали трупа на майка й. На празника на Св. Константин и Елена, 21 май, я погребали в Шумен.

          От жалост към горката Гана хората я преименували на Ганча, Ганчица и запяли песен за нея:

 

 

                                       Набедили са Ганчица

                                       темница хвърлели.

                                       в темница в темно дъното.

                                       Лежала й Ганча, боляла

                                       тъкмино девет години.

                                       В десето лято проклято

                                       заръча Ганча, проръча

                                       по равненски кираджии,

                                       по кривненски чорбаджии:

 

                                       “Млого здраве кажете на мака,

                                        на мака и на бубаля.

                                       Да ми армагано раздадат:

                                       шити ми са бели месали

                                       със коприняни кенари.

                                       В понделник ще ма обесят

                                       в  шуменския панаир,

                                       под Илчов баир на Кошир.”

 

 

 

          През онези години българите преживявали големи изпитания. Там, където икономическите съблазни не помагали, мохамеданството прокарвало пътя си с помощта на ятагана.

          Благодарение на една приписка към богослужебна книга от 1787 г. до нас е достигнало и сведение за друг мъченически подвиг – на шуменския учител Кузман.

          В тази приписка е отбелязано: “Дойде Караасан с хилядо аскери, та право у Шуменграда, изтурчи селата. Три села изтурчи за умножение грех человечески. Лето 1787. Даскал Кузман рече на Караасан: “Княз ли си, или цар, или войвода, то помисли от кого си приел тая власт!” Та му отсекоа главата. В събота му отсекоа главата. (Писа) рука Сава, син Вълков.” (из “Най-късата литература”, Г. Тахов, С., 1985).

 

          “. . . И понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му не го познава” (Библия).

 

          Непознаването на българската святост води до лъжливото внушение, че българинът е пришълец без корен на земята си, случайно минал от тук и без следа отминал. Такава е съдбата на народите, забравили най-светите от дедите си.

 

          Имаме ли пред Бог по-добри молитвени застъпници от нашите светци?

 

          БЪЛГАРСКАТА СЪЩНОСТ Е В БЪЛГАРСКАТА СВЯТОСТ.

 

[Svetlina]

БЪЛГАРСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ
НОСИ КОСМИЧЕСКО ПОСЛАНИЕ

ИНДИАНСКИЯТ БЯЛ БОГ КЕТЦАЛКОАТЪЛ
 Е БЪЛГАРСКИЯТ ХАН АСПАРУХ 

ПРАБЪЛГАРСКИЯТ Е ЕЗИКЪТ НА КОСМОСА”

Расате това да не си ти бе брат или твой колега
абе направо паднах от стола 
http://www.bulgaria88.narod.ru/jechko.htm

 

Ибрахимчо65, ти непрекъснато падаш отнякъде като четеш за каквото и да било, хеле пък за българска цивилизация - ами какво да те правим като не СИ ЧЕЛ ДОСЕГА. Казах ти вече - прочети Акад. Лихачов, прочети Янко Сакъзов, Йордан Иванов, прочети Митеран, прочети Каен, прочети Щайнер, Асен Чилингиров...

Лично аз не ти се сърдя - толкова можеш, съфорумнико "дежурен оплювач". По-лесно е да се плюе, отколкото да се чете, за да разширяваш общата си култура.

[Svetlina]

За неизяснените въпроси около старите българи 

Написано от Миранда   

Едни от големите празноти в  българската историческа наука се дължат на системното омаловажаване  на българския етнос в създадената от кан Аспарух държава, както  и на продължителната липса на интерес и изследвания за съдбата на древните български племена, останали извън нейните предели.

Историко-географският ареал на името българи в античността и средновековието е огромен. Името се  среща във всички географски посоки : от Урал до Атлантическия океан, от р. Кама до Афганистан (дори Индия) и на юг до Средиземно море. Това изключително широко разпространение на етнонима води до свързването му с редица етноси, спорове около тях и противоречащи си теории.

Причините за белите петна, както  в по-раншната така и  в  съвременната официална историография, са много. Най-общо, те могат да се очертаят в следната широка  рамка: преоткриването на античната елинска и римска книжнина през Ренесанса и създаденият пиетет към нея  предпоставят както бъдещата атеистична насоченост на хуманитарните науки, така и безкритичното възприемане от просветените умове на Европа на характерната за Рим и Византия (Източна Римска империя) дълбока омраза и пренебрежение към съседните им древни народи, наричани от тях диваци и варвари.

 Такъв подход предполага не само "римоцентричен" възглед за историята и културата на древните народи, но изключва  християнството и историческата надеждност на неговото писмовно наследство  в хода на формирането на европейската цивилизация.  В българския    случай        този  най-общо очертан изследователски подход   се допълва и от щедро финансираното от Руската империя, претендираща за Трети Рим,  славянофилство. Неговото влияние оставя силен отпечатък върху следосвобожденската историография,  дори  до наши дни. Фактор, разбира се, е и сводът от политически документи как да се пише история след 1944г. (виж документалния сборник "Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944-1950", С.1995,т. І,АИ "М.Д."  съставители: В.Чичовска, В.Мутафчиева, Д.Панайотова, Е.Нончева, Зл. Николова и Цв.Величкова)

Смятаният за родоначалник на българската историческа наука проф. Марин Дринов (1838-1906), избран по-късно за академик на БАН, не включва (пра)българите в генезиса на българския народ: " ... защото този въпрос си нема место в историята на наший народ, който не е техен потомък и нема нищо общо с тех, освен само името, което той случайно прие от тех." (М.Дринов,Трудове по българска и славянска история, т.І,1909).

Друг български академик и историограф Константин Иречек (1854-1918), изказва не по-малко краен възглед, в пълен разрез с историческите факти, който изглежда и до днес  не е изживян , особено в езикознанието: "... прадеди на днешните българи били не шепата Исперихови българи...", а славяните, тъй като "кръвта на финските българи, която текла предимно в жилите на дворянските родове в същата българска страна между Дунав и Балкана, както се вижда, отдавна се изпарила." (К.Иречек, История на българите, 1886г.)

Цитираните по-горе исторически авторитети игнорират всички научни натрупвания по въпроса през епохата на Българското възраждане и задълго предопределят насоката на интерпретациите.
Отхвърлянето на държавнотворческото значение на българския етнос в създаването на Аспарухова България неизбежно води до извода, че става въпрос едва ли не за случайно възникнала   държава  и незаслужена неблагодарност на потомците "към подаграта на Константин ІV Погонат" (ироничната  забележка е на П. Добрев, "За държавата и властта", ИК "Галик", С., 2003).
Действително, при подобна гледна точка Дунавска България не само се разглежда извън контекста на държавническите традиции на Старата Велика България, но  се пренебрегват сравнителни изследвания на българската  с византийската  държавна система или, в най-добрия случай, те са "полезни", доколкото са направени в опозицията неразвита-развита. Сведението на Михаил Сирийски, че т.нар. от римляните варвари, казвали на местното население: "Излезте. Сейте  и жънете. Ние ще ви вземем като данък половината от това, което сте давали досега." (Христоматия по история на България, С., 1978, т.І, с.24), се смята за непотвърдено. 

В някои историописи създаването на България напомня приказка за непозната в историята на света готовност на местно население не само да се подчини на непознати чужденци-нашественици, но и спокойно да изчаква завръщането им още в първите две десетилетия след създаването на държавата, напр. при военните походи на кан Аспарух и кан Тервел.

От друга страна, изключително силният акцент върху върху славянския фактор в новосъздадената държава, всъщност замазва съществената разлика между етнос и етноним. Всеки етнос е сложен резултат от развитие на  генетически, икономически, културни и религиозни процеси  на базата на териториално и езиково единство, а етнонимът е само негово название.
Вероятно като своеобразна  екстравагантност  би следвало да се приеме и изключването на Анонимен хронограф (латински превод на гръцката хроника на Иполит за събитията от  до 230г. сл. Хр.; "Анонимен фронограф", 1958г. превод: проф. В. Тъпкова-Заимова) от изворите за българската история. Макар  да има известни основания за спорове, доколкото преписите на Иполитовата хроника  се различават, това е първото споменаване на българите от средата  на ІV век (353-354 г.).

Поради липса на други  извори, се определя като измислица написаното в "Хронография"
("Всемирна хроника") на Йоан Малала (491-578), според когото българите участват в Троянската война в ХІІІв. пр. Хр.: "Ахил заминал заедно с Атридите, като водел своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи." (Йоан Малала, 1959г., С., стр. 206, прев. Г. Цанкова-Петкова).

В изключително интересната си и стойностна докторска дисертация покойният Христо Тодоров -Бемберски, систематизира в кратка справка разпилените в различни исторически трудове сведения за нападенията на Византийската империя от българите през V - VІІв. ("Името българи -  история и същност, С., 2004, ИК "Огледало", стр. 21-23).
Предлагам на вниманието ви резюме от цитираната по-горе справка. В скобите, след автора , са посочени годината на издаването на български и страницата  от съответното произведение.
Както и може да се очаква, българите са представени като крайно негативен образ.

479г. -  Сражения (на българите) в Панония срещу готите. (Йоан Антиохийски, 1960, 32)

480г. -  "Племето на българите, което по-рано не било познато, нахлуло в Илирик и Тракия" (Зонара, 1968, 150)

488г. - Отправилият се от Константинопол за Рим остготски крал Теодорих в Панония  "унищожил и бълг. цар Бузан, като извършил голяма сеч на отредите му"   (Павел Дякон, 1958, 410)

493г. -  Докато траела  вътрешноготската война между Теодорих и Одоакър "...българите  жестоко опустошавали цяла Тракия. През същите дни огромен пожар опустошил Константинопол" (Павел Дякон, 1958, 410)

499г. -  Българите разгромяват 15-хилядна римска армия край р. Цурта в Тракия (реката не е уточнена; Комес Марцелин, 1958, 313)

501г. - Българите нападат провинциите Илирик и Тракия и "се завръщат преди да се разбере за тях" (Теофан Изповедник, 1960, 233)

502г. -  Българите безпрепятствено оплячкосват Тракия  "по обичая си" ( Комес Марцелин, 1958, 313)

505г. -  Като съюзници на византийската войска българите водят сражение с готите при Маргус. Готите побеждават и си възвръщат Сирмиум (Касиодор Сенатор, 1958, 313)

512г. - Император Анастасий І  (491-518) "постороил така наречената Дълга стена, която стигала от Голямото море (Черно море) чак до Силиврия (на Мраморно море) поради нападенията на мизите, т.е. на българите и на скитите." (Зонара, 1968,51)

513г. - "Узурпаторът Виталиан превзел Тракия, Скития и Мизия до Одесос и Анхиало, като водел със себе си множество хуни и българи".(Йоан Малала, 1959, 209)

514г. -  Същият Виталиан с хуни и българи във войската си стигнал до Константинопол (Теофан Изповедник, 1960, 234)

517г. - "Българите отново нападнали Илирик и някои от ромейските военачалници им се противопоставили със своите отряди. Но понеже онези си послужили с магии и заклинания, (те) претърпели позорно поражение... Звезда-комета предсказала тяхната гибел" (Зонара, 1968, 151)

530г. -  Началникът на илирийската пехота и конница, федератът Мундо, води успешно сражение с българите (Комес Марцелин, 1958, 313)

535г. -  Военен сблъсък между българи и редовна римска войска край р. Янтра (Комес Марцелин, 1958, 313)

535г. - Българите нахлули в Мизия, пленили и отвели стратега на Илирик, хуна Акум(Аскум) (Скилица- Кедрин, 1965, 203)

538 или 539г. -  Двама български царе с множество българи и с "дронго" опустошават провинциите Скития, Мизия и Тракия (Теофан Изповедник, 1968, 237-238)

540- 542г. - Споменатият вече началник на федератите Мундо отново се сражава с български отряд в Илирик (Теофан Изповедник, 1960, 238)

до 550г. - В завършената през 551г. "Римска история" римският историк Йорданес отбелязва, че император Юстиниан Велики (527-565)  "се противопоставил в многобройни сражения  на херули, гепиди и българи, които опустошават често Илирик..." (Йорданес, 1958, 333-334)

В "Гетика", завършена към средата на VІв., Йорданес определя постоянното местожителство на (пра)българите така: "Над Понтийско (Черно) море се простират местата, обитавани от българите, които са станали твърде известни поради лошите последици от нашите грехове." (Йорданес, 1958, 337)

560г. -  Лангобардския крал Албоин (560-572) "довел със себе си в Италия множество хора от различни племена, които били покорени или от други крале, или от самия него. Затова и до днес селищата, в които те живеят, наричаме гепиди, българи, сармати..." (Павел Дякон, 1958, 413)

569г. - Сирийският епископ от гр. Митилина, Захарий Ритор, в книга ХІІ на своята "Хроника"  (кратко допълнение на Птоломеевата география) поставя българите и на север от Кавказ: "Зад вратите (прохода Железни врата в Кавказ, днес Дербент) (живеят) булгари със (свой) език, народ езически и варварски, те имат градове и аланите имат пет града..." (Захарий Ритор, 1941, 165)

585г.- Интересен епизод от българската история предава Павел Дякон в "История на лангобардите". Лангобардите,след продължителни войни с аварите се настаняват в Панония. Една нощ "внезапно върху тях налетели българите, наранили повечето от тях и погубили мнозина. Те толкова много вилнели из лагера им, че погубили самия крал Агилмунд и отвели в плен единствената му дъщеря" (Павел Дякон, 1958, 411)

597г. -  Византийският стратег Петър, брат на император Мавриций, оглавил поход от Одесос (Варна) до десния бряг на р.Дунав срещу течението. Някъде след устието на р. Осъм ромейската войска се натъкнала на 1 000 българи, които "си вървели безгрижно, понеже между ромеите и хагана имало мир". ( Теофилакт Симоката, 1959, 334-335)

598г. - Приск, поел поста на стратега Петър, "довел по реката (Дунав) корабите на Сингидунум (дн. Белград), разрушил града, изгонил българите от него и започнал да застроява града. Когато настъпила зимата, и едните и другите се завърнали в земите си", т.е. българите отново заели Белград (Теофан Изповедник, 1960, 252)

618г. -  Българи и авари обсаждат Солун (Деянията на св. Димитър, 1960, 135-136)

626г. -  Българите заедно със славяни и гепиди в състава на аварската войска обсаждат Константинопол (Теофан Изповедник, 1960, 259)

631 или 632 -  Междуособна война за наследството на аварския престол между българи и авари. След поражението на българите, 9 000 от тях заедно със семействата си потърсили спасение при франкския крал Дагоберт (Фредегарий, 1958, 389)

634 - 635 -  "Господарят на  уногундурите (българите) Кубрат... въстанал срещу хагана на аварите", изгонил войската му и сключил мир с  византийския император (Ираклий), (Патриарх Никифор, 19601 294)

Списъкът, направен от д-р Хр.Тодоров -Бемберски,  не е изчерпателен, но е безспорно, че името българи не само е познато, но и широко разпростряно от Каспийско море до Алпите през V-VІІ-в.

Няма нито едно доказателство, че създаването на Дунавска България  от кан Аспарух е някакво неочаквано събитие за средновековния свят. Много интересни са Актовете на Шестия вселенски събор, проведен през 680-681г. в Константинопол, в които официално е вписано името на държавата България: "Дойдох при вашия Свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на Събора и да помоля да стане мир, така, щото да се извърши нещо, което да обедини двете страни, та нито едните, нито другите да се измъчват..." (Из речта на сирийския презвитер Константин от Апамея, произнесена на 09.08.681г. на 16-то заседание на Събора, Гръцки извори за българската история, т. ІІІ, 169-170).

И още едно интересно сведение за образуването на България. То е  от църковния събор  в Константинопол през 869г.: "Римският апостолически престол - казват папските легати - някога е управлявал  и владял двата Епира -  Стария и Новия, цяла Тесалия и Дардания (Скопската област), в която днес се вижда градът Дардания, която страна сега от тези българи се нарича България... Тъй като българите по право са  си завоювали  тази своя родина, ето те от толкова години владеят това, което са завзели". ( Блазиус Клайнер, История на българите, съставена в 1761г., С., 1977, с.69)

В същото произведение  Блазиус Клайнер влиза и в своеобразен задочен спор със средновековните автори: “Смятам, че е станало така главно затова, че този извънредно войнствен народ, слабо загрижен за писмеността, е бил склонен повече да върши славни и достойни за споменаване дела, отколкото да ги описва".

В едно много интересно изследване на Николай Чернокожев ("Български възрожденски идентификации -  приложенията на християнството, стр.16 http://balkansbg.eu/bg/blog-balkan-ident/142-balgarski-vazrozhdenski-identifikatzii-prilozheniyata-na-hristiyanstvoto.html) са разгледани съвпаденията в изводите на Блазиус Клайнер (цитатът по-горе) и Христо Ботев (статиите му "Народът. Вчера, днес и утре", в. Дума на българските емигранти, бр.1 и бр.2 от 10 и 25 юни 1871г.;  и "Излечима ли е нашата болест" , в. Знаме, бр. 11/16.03.1875). В тях Ботев остро критикува "православно-идиотическата култура", възприета от Византия и ширеща се в Османската империя и необходимостта от освобождаване от  чуждото: "Както с приемането на византийската култура ние се показахме маймуни и достигнахме да бъдем робове на азиатските варвари, така и със сляпото подражание на Европа ние ще достигнеме да бъдеме робове сами на себе си".

Имплицитно подобна теза прокарва и сър Стивън Рънсиман (1903-2000), британски историк и дипломат, състудент и приятел на Джордж Оруел от колежа Итън) в "История на Първото българско царство"  (С., 1993, ИК И.В.-С. ООД с оригинално заглавие The History of the First Bulgarian Empire, 1930).

 Разбира се, в този текст не се дават никакви съвети как се пише история. Доколкото той силно натежа от цитати, струва ми се, че една шеговита поетическа илюстрация, (пак цитат!) ще е удачен завършек. Нейният автор не е поет, а покойният акад. Димитър Ангелов , който е обичал  да се шегува, че кан Аспарух се  плашел само от две неща-  от историци и белетристи. (Д. Ангелов, Спомени, С., Парадигма, 2004, с.210)

Влезе Аспарух във столицата Плиска -
всеки да го види се натиска.
Па се братски със славяните прегърна,
ала в миг от ужас се сърце му преобърна.
Затресе се вождът като лист-
зърнал бе го белетрист!
Свърши, рече, в книга ще попадна...
ще ме правят монгол, лют и кривокрак,
па ще ми измислят и злощастен брак...
Що ли трябваше ми Дунав да минавам
и държава нова тука да създавам

http://forumat-bg.com/civilization/1473-za-neizyasnenite-vaprosi-okolo-starite-balgari

Приятно четене, Ибрахимчо65.

[ibrahim65]

                                                 До моята мила нежна единствена неповторима Светлина.......

Светлина, в микроскопична държава като България, няма празноти в историята.Бих казал че сред папагалстващите ви историци има изчерпаност. Изчерпаност до дупка.Изчерпаност, при положение че за това се дават десетки милиони лева на тези феодални старци, да пишат фалшива история. Берзкрайна, като вселената , с милиарди варианти, подобно на квантовата физика. Светлина, това което съм благодарен на Всевишния е че ми е помогнал да се предпазвам от вашите фашизоиди-историци, който сътворят безспир исторически пасквили, никому ненужни, банални до такава степен че с това се въздейства като кокаин на хора като тебе и неуважаемата ти компания. Всъщност идва ми да кажа - "Луно, луно, земя българска! Ами Марс! ? И той е български. Там им марсиански Паийси Хилендарски и марсиянски Иларион Макариполски който пишат там специална - "История Марсо-болгарская". Време е да се каже на цялото човечество че Слънчевата система е изконно, автохтонно българско времепространство.