"Проф. Тодор Балкански: Българската именна система е уникално явление в славянското ономастично пространство
Проф. Тодор Балкански, завеждащ секция "Българска ономастика" в Института по български език към БАН, в интервю за Агенция “Фокус”.
"Фокус: Богата ли е българската именна система? Кои са най-характерните й черти?
Тодор Балкански: Българската именна система е едно уникално и изключително явление в славянското ономастично пространство. При нас църквата никога не е била толкова силна, че да наложи само християнския именник. Мога да ви дам като пример Русия. Има един период, през който всички селяни са се казвали Иван. При нас разнообразието от християнски имена, които идват с християнизирането на българския народ, е огромно, но все пак се зачитат така наречените патрони или светци. Вие знаете, че при българите много често има т.нар. “именни икони” – имената, които се повтарят в семейството. Правят се четвероикония, обикновено на светците, чиито имена се наследяват. Това е едната страна на богатството. Другата страна обаче – изключително голямо богатство на нашата именна система е приносът на славянски и български имена. Славянските имена, които са с ясна за българите словообразувателна структура, са едни чудесни имена, носещи старото пожелание за здраве, дълголетие, спиране на смъртността по децата – Дабижив, Огнян, Велимир, Велислав, Десислав.
В това богатство безспорно трябва да се включи онзи елемент от българите, които са имали друго разбиране и понятие за именна система. За тях имената са били преди всичко имената на племената, племенните родове и колената на племенните родове, към които принадлежат. По този начин при нас идват имена като Аспарух, образуваното от него Паруш, Демир, Мадар и др.
Читателите вероятно ще попитат – в историята се твърди, че българите са наследници и на траките и са компонент в етническото образуване на нашия етнос. Тук трябва да разочаровам любителите на тази хипотеза. Езиковата археология или ономастиката е една много сериозна и точна наука, която борави с почти математически точни методи на изследване. Контакти между българи и траки не е имало, т.е. имена, заети при пряк езиков контакт с траки, не е имало.
По-друго е положението обаче с т.нар. латински имена или имената на римските граждани в империята, те навлизат в именната ни система и така се завършва нейният уникален вид – имена като Траян, Вергилий и т.н.
Уникалността на българската именна система трябва да се разглежда и имайки предвид едно обстоятелство, в което другите славянски народи не са попадали – а именно 500-годишното надмощие на турския език. За 500 години нито едно турско име, име с турски произход не е влязло в българската именна система като лично име. Разбира се, тук не става дума за имена т.нар. орендни имена, т.е. имена, с които се приема силата на по-силната, по-влиятелната личност – Султан, Демир и прочие. Това е също факт, допринасящ за уникалността.
Уникалността на българската именна система обаче беше донякъде разбита след появата на войнстващия болшевизъм у нас, в резултат на което влязоха такива имена, “варваризми” направо – Будьони, Сталин, Владоктобер и т.н.
Но именната система е жив организъм, т.е. една изключително самопречистваща се система, тя се освобождава от такива имена, сега обаче за сметка на други модни тенденции.
Фокус: Кои са най-разпространените имена според последните проучвания?
Тодор Балкански: Това са старите християнски имена, които никога не са отстъпвали от класациите на най-предпочитаните – Иван, Димитър, Георги, Тодор. Към тези имена обаче в резултат на модни тенденции изведнъж се появиха имена като Албена (после българските помаци направиха от него личното име Албен), Десислава. Най-уникалното е, че се появи Ивайло - едно име-призрак, разчетено от един небългарин – руския учен Попов, което няма никакви, никакви основания в историческите документи за средновековния български цар. Там името е записано в родителен падеж – “царя Иваила”, т.е. именната форма е Иваил.
Това са имена, които вече стоят на една предна позиция и в резултат преди всичко на модни тенденции, но и на естетизма на българина, който усеща красивото и като историческо правдоподобно и достоверно.
Фокус: Може ли с цифри да подредим най-популярните имена?
Тодор Балкански: Ние такива класации не водим. Но имаме един речник – “Честотно-етимологически речник на българските лични имена” на Николай Ковачев. Това е нашата последна екзит пол извадка. Но след това се получи разместване. В последно време има тенденция имена като Димитър и Иван да минават към класа “селски имена” и започва тяхното изоставане, което не е много редно. Но с модата е трудно да се бори някой.
Фокус: Кои са тези имена, които са най-характерни за българите и ни различават от останалите славянски народи?
Тодор Балкански: Ще започна отговора на този въпрос с един епизод – когато бях в Румъния и изследвах българските села, в които вече не се говори нашия език, един старец ме срещна на пътя и каза: “Чедо, където срещнеш във влашко село името Тудор, да знаеш, че ако сега не са българи, то те са били българи”. Оказа се, че името Тудор, Тодор е едно от етноразличителните имена, които православната църква е преориентирала към християнския светец Теодор. Но нещата стоят малко по-иначе. Оказа се, че “ту дор” е бил месецът на пролетното равноденствие, когато българите са проверявали дали са оцелели бойните коне. В резултат на това конете са яздени само от малки деца.
Сред другите важни имена е Трифон. Само българите имат празник Трифоновден, както и Тодоровден, сред другите славянски народи. Също имена като Ценко, Стоян... Стоян е едно изключително българско име, с пожелателен характер, но най-вероятно е калка на прабългарското “Таш” – камък, т.е. тежи на мястото си като камък. Ще кажете – такова име има и при сърбите, но не бива да се забравя, че сръбски са вече бившите български земи от северозападните покрайнини – Пиротско, Нишско и Вранско. Това са едни чудесни имена, които нашата именна система пази.
От имената на прабългарите голямо внимание заслужава и името Паруш, което пряко се извежда от Аспарух.
Фокус: Днес във века на технологиите имената ни до известна степен са се унифицирали, но някога е било възможно по името да се определи от кой регион произхожда човек. Дайте ни пример за характерни имена от различните региони на България.
Тодор Балкански: Българската именна система, разгледана строго научно, дели имената на три класа. Мъжколичностите имена, завършващи на съгласна, са характерни за цялата българска езикова територия, която не е само в България, но и в Банат, Бесарабия, Македония, Северна Гърция. Тези имена са общобългарски.
Имената, които завършват на “-о” - като Стойо, Пейо (Пею), Пено, Дано, са преди всичко имена от Източна България. Когато имената завършват на “-е” като Пене, Дене, Тоше, там и ударението дори се измества, това са имена от югозападните краища и никой не може да ги раздели на български и македонски – те са едни и същи.
Обаче има и други имена, които на пръв поглед за съвременника ни, говорещ книжовен език, звучат като женски – Фила, Дана, Петра, Ивана (Иваница). Това са т.нар. “–а мъжколични” имена, които са характерни за севернопокраинските или т.нар. торлашки групи на българите (б.ред. това са т.нар. сръбски шопи – българите, живеещи в областите Ниш и Пирот, останали в територията на Сърбия).
Когато срещнеш човек, определян за турчин, пък името му е Асьо (Асю), Юзю и т.н., веднага разбираш, че става дума за българин-мохамеданин, който по български маниер умалява личното име, което обикновено е турско или арабско съгласно Корана. Така Асан става Асо, Асьо; Мехмед, Метин стават Мето. В турския няма умалени (галени) имена.
Освен това има една “групова антропонимия” – една голяма селищна група (2-3 села) се наричат със странното име “Тошета”. Такава е групата в Ботевградско. Случаят е много прост – оказва се, че в този район има изключително много хора, кръстени с името “Тодор”. Това е така, защото наблизо е манастирът “Свети Тодор”, който упражнява огромно влияние при именуването. Да не забравяме, че и Тодор Живков е от този регион. В Пазарджишко има едно село – Черногорово, където едва ли не всички хора са “Харалановци”. Това е така, защото църквата е на името на свети Харалан. Мога да ви дам десетки други такива примери.
Когато срещнете човек с името Трифон Степанович Терзийски, веднага разбираме, че става дума за българин от Бесарабия, който е принуден от тамошното законодателство, да изписва бащиното си име на руски.
И да приключа с един уникален момент – стремежа на съвременните българи-мохамедани да изоставят българското основание на своите имена на –ов и –ев и да кажем, довчерашният Метко Чернев днес е Метко Юзтурк (б.ред. – юзтурк – чист турчин), пък е забравил, че турците не умаляват имената и от Мехмед при тях никога не може да се получи Метко (както е при нас от Методи). По този начин той е запазил или записал своята българщина.
Фокус: През Средновековието, съдейки по записаните владетелски имена и тези на аристокрацията, двойните имена не са били рядкост – Иван Асен, Иван Срацимир, Иван Александър, Гавраил Радомир и пр. Според една теория така се получава, защото едното име е християнско, а другото – народностно. Характерни ли са за българите двойните имена или това се е отнасяло само за елита? Знаете, че сега има подобна мода...
Тодор Балкански: Това е изключително важен въпрос – за характера на тези имена. Оказва се, че традицията да се запази старото “езическо” име – било то славянско, било то прабългарско, а имайте предвид, че после в езика ни навлизат много имена на куманите (които са тюркизирани българи по произход), при този стремеж новороденото дете първоначално е записвано с т.нар. домашно име, което е разбираемо, но при кръщаването институтът на кръстника или църквата са налагали само християнско име. Този обичай доскоро е бил запазен в обратен ред обаче – при т.нар. торбеши (българите-помаци в Албания и Македония) или мияци.
Този обичай е запазен дори при българите-помаци в Родопите. Така например в с. Света Петка много от жителите носят и пазят дадени им по някакъв повод старинни български имена и по този начин в резултат на някаква идеология това население пази сакралната си връзка с истината за произхода си – вероятно да не би да обиди Господ или поради друга причина, с която се занимават етнолозите и психоанализаторите.
Фокус: Нека си поговорим и за имената на прабългарите. Вие вече споменахте някои мъжки. Има ли запазени женски прабългарски имена?
Тодор Балкански: Всички имена, които бяха пуснати в употреба от българските писатели в техните исторически романи - като Ахинора, Пагане, са измислени, фантастични имена, които никога не са съществували. Единственото женско име, което е засвидетелствано в историята, е на съпругата на Атила, за когото се смята, че е представител на прабългарския род Дуло – Херка, Херака. Предполага се, че това име Херака с формите Герака, Керака, е наследено в българския царски именник, където има една Керака. Името после е сближено с гръцкото Кераца. Знае се и името на една от принцесите – Чикчик, Чикчак, и означава “цвете”. Това са единствените документално записани български имена.
Що се отнася до прабългарите, разполагаме с голям брой, достигнали до нас имена.
Например името “Маламир”. Българските ономасти, като виждаха отзад това “-мир”, предполагаха в началото, че това е славянско име. Тогава имаше една концепция – че българите са били много малко на брой. Как са били малко, пък са завладели огромна империя от Карпатите до Тесалия? Оказа се, че прабългарите редуват гласните “б”, “п”, “м” и в резултат на това Маломир, Маламир е прабългарското с крайното “-ир”, което означава “народ, племе”, а първата част е името на самото племе. Това са т.нар. епоними.
Такова е името на “Пресиан, Персиан”, където “-ан” е етнос, а първата част от името идва от тази част на прабългарския народ, който се съотнася с народа “перси”, защото, знаете, голяма част от ираните се включват в прабългарския народ.
Такова е името на Борис. По една особеност на българския (не на прабългарския) език – променя всяко коренно “а” в “о”. Така името от “Бар-ис, Барс” (тотемно име за силно животно – снежен тигър) става “Борис”.
Фокус: Понякога някои имена се извеждат като турски заемки, а пък се оказва, че имат прабългарски корен според други изследователи. Има ли такова преливане и близост между турските и имената на прабългарите?
Тодор Балкански: Има преливане, но то не е често срещано. Например българите са имали “мекия вариант” на опозицията д-т – при българите е “Тимир” (Тимур), при турците – “Демир”. Това преплитане се установява по-късно по паронимни причини и затова точната граница между турско, прабългарско и куманско не може да се установи.
Фокус: Името “Чавдар” не съществува в турската именна система, но има такава дума в езика им, която означава “ръж”. Други езиковеди пък твърдят, името е с прабългарски произход, извеждат го от “Чау дар”.
Тодор Балкански: “Чавдар” в турски означава “ръж”, но е от персийски произход. Но българският тюрколог проф. Емил Боев допусна, че тук става въпрос за едно прабългарско име. Един от родовете на прабългарите се наричал “Чавдар, Чоудур” и прабългарската етимология на името е много точна. Имайте предвид, че прабългарите са първи братовчеди на тюрките, но са от друг клон – прабългарски, към който принадлежат три народа – авари, хазари и прабългари. Потомци на прабългарите (освен нас – б.ред.) са днешните чуваши, също и балкарците и карачайците, но те през ХІ-ХІІ в. са били куманизирани.
Прабългарската характеристика на имената е изключителна.
В записките на християнски, минал около 1420 г. през нашите земи, пише, че минава през земята “Аспас ери”. Никой от учените до днес не се е сетил какво значи “Аспас ери”. От другата страна на р. Днестър стоят огузи – куманизирани ногайци, които изговарят по огузки маниер това, което при прабългарите е било “р”. Ще ви дам един пример – българите наричат един вид риба “шаран”, турците “сазан”, разбирате по какво се е различавал прабългарския език и следователно земята, през която е минал рицарят, е била земята на Аспарух или “земята на народа аспар”.
Фокус: Как българите са давали имена на децата си? Сега действа правилото за “първата буквичка” на баба и дядо...
Тодор Балкански: Уникалността на българската именна система е и в това, че притежава “традицията на кръстното име” или традицията на дядовото и бабиното име, т.е. и по това се познават българите – всеки наследява името на предците си през поколение. Изключително рядко е било да се наследява името на баща. И това е било само в случаите, когато бащата умира, докато майката е бременна или в други редки случаи. Кръщаването с родово име през поколение е било със силата на закон.
Днес то е изместено по т.нар. именуване по първата буква, а пък и по смисъл – знаете вица: “Кръстихме го Светльо на дядо му Ламби”. Това са парадоксални неща, с които при много слабото влияние на българската наука, нашата ономастична, езикова политика не можа да се пребори с това грозно явление. То придоби и още много по-грозни параметри – с т.нар. “конски” имена, както ги наричаме на жаргона на ономастите. Така българите си кръщават конете – взимат началото от името на бащата, края – от името на майката или обратно. По този начин се появиха такива “конски” имена като “Цветерада”, “Радована”, “Петремил” – като се събират имена от баба и дядо, баби и т.н. Това е най-просташко измисленият начин за съставяне на “тъмни”, т.е. безсмислени имена!
Фокус: Дайте примери за странни, смешни и нелепи имена.
Тодор Балкански: Наскоро дадох пример с оня българин, който е бил пленник във Франция, чул е името Козета (б.ред. героиня от “Клетниците” на Виктор Юго) обаче го разбрал като Клозетка. Има случаи с Телефонка, Салфетка, Контрибуция. Сред най-фрапантните имена е Проститутка - бащата попада в градска среда, харесва му звученето на името, но не знае значението му, връща се на село и го налага като име. То по-късно е променено е с държавен акт. Телефонка пък е от началния момент, когато в България навлизат телефоните. Бях записал и име като Владоктобер по времето на социализма... Ужасно! Странни са и всички неразбираеми имена, които се появиха със сериалите – било латино, било индийски...
Фокус: Кога се появяват фамилните имена при българите? Как се образуват? Руска заемка ли са словообразувателните наставки -ов и –ев?
Тодор Балкански: Българското фамилно име се появява в края на 18-ти и началото на 19-ти век. То вече се изисква от новите икономически отношения в държавата. Наставките, с които образуват фамилните имена, са тези, с които се образуват прилагателните имена –ов и –ев, които означават принадлежност – Иван Стоянов, т.е. Иван на Стоян, или Иван Бакърджиев, т.е. Иван от рода на Бакърджиите; Дело Радин, т.е. Дело, синът на Рада – по името на майката или бабата, когато бащата е починал. Образували са се и по стария турски образец – Иван Стояноглу. Понякога се запазва като фамилно име – напр. Денкоглу, или пък в първите години след Освобождението се “побългарява” – Стояноглов. Има и имена по гръцки образец – на –пулу (Симопулу). В един момент, когато българските имена още не са конструирани, българските търговци (търгували не само в рамките на Османската империя, но и в Европа) се нуждаят от такъв знак. Българските търговци са наречени “судити” – “южни търговци”, “ганьовци” (оттам и името на Алековия герой “Бай Ганьо”). Поданикът на Османската империя има само едно име – личното си. Но в Австрийската държава трябва да има паспорт, в което да е записано и фамилното му име. И понеже в Брашов и в Трансилвания (Седмиградско) вече са били известни вече сръбските имена на –ович, -евич, по техен образец се създават имена като Ценович, Стоянович, Василович. Името на Берон е създадено по “крушовенски” модел и не е изключение, имало е Иванон, Тодорон, Стоянон. Това са “предхождащи” имена и когато започва засиленото българско Възраждане, всички те се усещат като небългарски и се изоставят. Започва т.нар. пуризъм, който променя всички усещани като небългарски имена. Така например Ставри става Кръстьо, Теодор става Божидар, Евангелия става Благовеста и подобни. Калкирането е една от особеностите и уникалностите на българската именна система.
Фокус: Правени ли са изследвания за имената на българите-католици? Какви имена си избират? Следват ли българския модел за именоване?
Тодор Балкански: Българите католици имат по-ранно конструирана личноименна система с особеностите на католическия именник – а той е по имената на католическите светци, които в един момент се покриват с имената на българските от гръцки произход – като Йосиф, Ангел и т.н. Но там се появяват и имена като Тереза, Франческа, Франко. Тези имена са изучени от българския ономаст Людвик Селимски, който в момента преподава “Българско езикознание” в Полша и е автор на книгата “Католишките имена на българите”.
Мария ФИЛЕВА
Ономастиката се занимава със значението, произхода и разпространението на имена, преди всичко лични имена (антропонимия), но също и имена на географски понятия (топономастика) и др."
Е, какво ще кажете? Не е ли всяка теза тук доказателство, че българите нито са славяни, нито пък са тюрки? А са БЪЛГАРИ! Сред езиковедите, историците и археолозите има едно неписано правило: "Когато имената /личните и топонимите/ говорят и най-великите учени мълчат " !!! ...
