Бурджан - другото име на Дунавска България
В периода 836-847 г. ал-Хорезми полага началото на арабската географическа наука. Той тълкува някои от основните географски топоними на Птоломеевата география (ІІ в. от н.е.) и стига до заключението, че „Бурджан” съответства на птоломеевското разбиране за „Сарматия”. А според Птоломей, Сарматия е територията от Карпатите до Кавказ.
Голяма част от арабоезичните средновековни историци са от персийски произход. Именно те въвеждат в оборот името „бурджан”.
По всяка вероятност „бурджан” е арабската форма на персийското „банджар” (или „бунджар”).
Най-авторитетният арабски средновековен историк ат-Табари (839 - 923 г.) в „История на пророците и царете” (Тарих ар-русул ва-л-мулик) употребява и двете форми (банджар/бунджар и бурджан), с което е засвидетелствувал как по-старата персийска дума „банджар/бунджар” е усвоена на арабски като „бурджан”.
Това име при ат-Табари е употребено като етноним на народ, който живее в Предкавказието преди пристигане на тюрките на Истеми (към средата на VІ в.).
Според учените, както посочи и Тодор Чобанов в „Свещените дворци на българските канове” (2009), с тази „пехлевийска” дума „банджар” се обозначават българите.
Ат-Табари дава изключително ценни сведения за банджар/ бурджан. Персийският цар Кавад (488-496;499-531)бил плащал данък на този народ, според ат-Табари...
През 562 г. е сключен 50 годишен мирен договор между Византия и Персия. В първа точка на този договор предкавказките врагове на Персия и Византия, които често преминавали дербентският проход и извършвали атаки в Персоармения и в сирийските земи на Византия, са наречени „хуни”.
Очевидно в персийските късно-антични извори „банджар/ бунджар” е било названието на същите онези предкавказки хуни, които – както знаем от Прокопий Кесарийски – са си оспорвали с Кавад владението на стратегическият дербентски проход в Кавказ.
Ако приемем, че произходът на арабоезичната форма „бурджан” е в персийската „банджар/бунджар”, което основателно можем да заключим от ат-Табари, се оказва, че арабоезичното средновековно отъждествяване между основаната през края на VІІ в. на Балканите държава България и именуването й на арабски като „Бурджан”, е всъщност последица от една стара късно-антична традиция. Последната, за радост, може да бъде експлицирана, благодарение сирийските исторически източници.
Ние разполагаме с два сирийски източника, където името Бунд (бундур, v`hndur) се свързва с името „българи”.
И двата сирийски източника са коствени. Единият е достигнал до нас, чрез арменската география на Мовсес Хоренаци (V или VІ в.), а другият – чрез хрониката на Теофан(краят на VІІІ в.). В първият се упоменава за „Бунд” и народа му „бундур” и те се свързват с българите от Кавказката планина. А във вторият имаме формулата „уновундбългари”, т.е. хуни-бунд-българи.
Фактически, арабоезичната корелация между „бурджани” и „българи”, прокарана за първи път през ІХ в. от историка от персийски произход Муслим ибн Абу Муслим ал-Джарми (или „ал-Хурами”), който е бил във византийски плен и е откупен през 845 г., не е своеволно, а се основава на една традиция, която свързва народа „бунд” и народа „българи” до краят на VІІ в. (тогава е писан т.нар. в науката „неизвестен източник”, от който черпят данни за „древна Велика България” Теофан и Никифор, в който се съобщава за „уновундбългари”,Οννοβουνδοβουλγάρων ).
Тоест, средновековната арабоезична школа просто продължава една традиция, съхранена в два източника(сирийският писател „Мар Абас Катина” на Мовсес Хоренаци и „неизвестният източник” на Теофановата хроника в частта за „древна Велика България”) на късно-античната сирийска историческа литература.
Ат-Табари, който отъждествява и смесва етнонимите „банджар” и „бурджан”, се явява изключително важен справочник, благодарение на който ни става ясно, че сме свидетели на една устойчива многовековна парадигма, свързваща и отъждествяваща в сирийските източници до края на VІІ в. „бунд” и „българи”, а в арабоезичната историческа литература след VІІІ в. – „бурджан” и „българи”.
Кои са тези „банджар/бунджар” и „бурджан”?
Какво „бяло поле” зее в историческото познание за старото българско минало?
Аз самият доскоро смятах, че арабоезичните източници са въвели условно в употреба всеизвестният предкавказки топоним „Бурджан” като етническо наименование на дунавските българи, за да ги разграничават от приелите исляма волжки българи.
Но този мой извод е грешен, понеже конфесионалното официализиране на волжките българи от гр. Болгар, става едва към 922 г., след халифатското посолство, в което участва Ибн Фадлан, докато ал-Джарми още към средата на ІХ в. нарича държавата, която византийските летописи отбелязват като България, с името Бурджан.
Тоест, причината за именуването на дунавска България в арабоезичните източници като Бурджан, не е религиозна. Те правят това не за да разграничат мюсюлманите българи на Волга и Кама, от езичниците, а след това християни-българи на Балканите.
С други думи, употребата на названието „Бурджан” и „бурджани” не е условно, а обратното – тук става дума за интерполирани в арабската средновековна географска и историческа наука на стари персийски и сирийски елементи, които почти отсъстват от гръкоезичните и латинските източници за древните българи.
И, ако сирийските елементи, чрез арменската история на Мовсес Хоренаци и чрез хрониката на Теофан, дават някакви бледи контури, вън от вниманието на учените е останал факта, че тези „бледи контури” биха могли да бъдат интегрирани с онези данни от арабоезичните източници, които имплицитно носят в себе си късно-антична персийска историческа информация.
P.P. - Северокавказките българи не са се нарекли - бурджани защото арабските писатели така са ги записали в книгите си...Те са се нарекли така защото
бурджан е синоним на булгар и означава - "вълча душа".Дунавска България са я наричали така защото основната част от българите дошли с Аспарух,Кубер и Лачин са били именно бурджани от Северен Кавказ.Днес потомци на тези бурджани ,които са останали там са - кумиките,балкарците и кабардинците- карачай.
http://74.63.99.199/blog.php?user=tonibg&blogentry_id=12337
