Author Topic: Произход на българите !  (Read 714731 times)

0 Members and 6 Guests are viewing this topic.

Offline Hashashin

  • Defendor of the Truth
  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2013
  • Gender: Male
  • Has odabaşi
Re: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #465 on: July 15, 2010, 22:18 »
Е да чрез наложената руска версия.
 Но йок археологически находки за прочутото "славянско земеделие" в региона уж ,където възникват в сравнение с Траките и българите да кажем.

Може,но надали-много се спори за произхода на съвременните русини,но за словаците съм напълно сигурен от  лингвистична гледна точка(има много сходства между словашкия и българския, и по малко с хърватския и др. славянски езици с изключение на чешкия.)-те са част от Българското царство до Симеон и падането на град Унгвар при Княз Лоборец-за който има фолклорни податки  само в Словакия и Украйна.
Аз лично смятам,че Русините произхождат от Северите,а словаците от белохърватите.

http://www.pomak.eu/board/index.php?topic=3582.0-тук се опитах да изложа различните влияния или сходства с българския
От Северите са нашите ваяци. А Русините са си южни славяни. И да словашкия е близък до българския, но много по далечен от руския, сръбския и хърватския. Ходил съм там. И какви други находки изкаш освен съдовете за жито и земеделска продукция вкопани в земята. Сега ще ти кажа как са ги правили по моя край съвсем до скоро: Изкопава се трап, замазва се с глина и се чака да изсъсхне. После в него се пали огън за да се изпече глината. В така пригитвеният съд се слага жито и се закрива с капак и чимове трева. Така врага не може да ти го открие ;)

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Re: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #466 on: July 15, 2010, 22:41 »
От Северите са нашите ваяци. А Русините са си южни славяни. И да словашкия е близък до българския, но много по далечен от руския, сръбския и хърватския. Ходил съм там. И какви други находки изкаш освен съдовете за жито и земеделска продукция вкопани в земята. Сега ще ти кажа как са ги правили по моя край съвсем до скоро: Изкопава се трап, замазва се с глина и се чака да изсъсхне. После в него се пали огън за да се изпече глината. В така пригитвеният съд се слага жито и се закрива с капак и чимове трева. Така врага не може да ти го открие ;)
Точно де-но това не е характерно само за словаците и русините и дунавските българи-този тип на съхранение на житото е характерен и за Вложките Българи-при разкопките на опожарените от монголите вложко-български градове са открити делви вкопани в земята с жито-дадох пример с изследваното жито от напълно избития град Бултраз и направения анализ на това жито в московския институт.
Но пак отричам изкуствения термин "славяни" и цялата му измислена история-без реални доказателства-в хрониките се говори за венети,склавини и анти-но не само до там доста се бъркат българите и склавините(сакалибите),а и на редица места се подчертава близостта на готи и българи,гети и венети.
За венетите знаем от походите на Гай Юлий Цезар в Галия.


Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Re: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #467 on: July 15, 2010, 22:59 »
СВЕДЕНИЯ ЗА БЪЛГАРИТЕ, ЖИВЕЛИ НА БАЛКАНИТЕ ПРЕДИ АСПАРУХ

През 7 век:

Първата поява на сърбите в историята (или една от първите появи), описана от император Константин Порфирогенет е при император Ираклий (610-641).  Порфирогенет пише: "Когато България се намираше под римска власт, умря князът на сърбите, който бе избягал при императора."

През 6 век:

1. На карта на света от 6 век от "Равенски космограф" е отбелязано името "bulgare" и следния текст: "В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят ...". Картата е съставена 100 години преди времето на Аспарух. За автор на тези думи, косомографа посочва Йорданес - готски историк от 6 в. ('Inter vero Thraciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant'. Ravennati Cosmographus, IV)

2. В хрониката от 7 в. на владиката Йоан от Никиу Мизия е наречена "провинция България". Там се казва, че роденият в Залдаба, днес Шумен, българин Виталиан (Биталиан) се е бил надигнал (516 г., сподер други - 514 г.) против император Анастасий. Срещу него Анастасий изпратил военачалника Кирил. Сражението станало между Шумен и Варна, след което Кирил се оттеглил във Варна и спрял там, а Виталиан останал в провинцията България. (H. Zotenderg, Jean, eveque de Nikou, p. 378)

Византийския летописец Теофан потвърждава: през 514 година Виталиан въстанал против имп. Анастасий и армията му се състояла от събирани в Мизия и Тракия българи.

3. Ето какво разказва Теофан за 538 година: "В тази година се раздвижиха в Скития и Мизия двама български княза с много българи и други." Първо българите победили византийците, но последните получили подкрепление и на свой ред разбили българите. Връщайки се към Цариград обаче, византийците били посрещнати в Тракия от българска войска, която така разбила ромеите, та от тях оцелели една шепа хора. И Теофан, както и по-ранният хронист Малала използват термина РИГЕС за титлата на двамата български предводители Булг и Дронг, което е гръцката форма на тракийската благородническа титла РЕКС, РИХ. Тази титла е доказано ползвана от българските владетели Аспар-Рих, Теле-Рих, Кот-Раг и др.

През 5 век:

1. През 480 г. византийският император Зенон се принудил да се съюзи с местните българи, които живеели между Цариград и Адриатическото крайбрежие. Причината е, че Зенон бил притиснат от готите, водени от двама съюзни готски владедетели с еднакво име - Теодорих. Българите нападнали единия Теодорих (Триаровият син), но той ги отблъснал и продължил към Цариград. Тези българи преди това ту били подчинени на Византия, ту отхвърляли нейната власт. Това описва Йоан Антиохийски.

2. "В тази година (494 г. сл. Хр. - а според други учени годината 5994 от Сътворението у Теофан е 502 г.) и тъй наричаните българи в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек." - пише византийския хронист Теофан.

През 4 век

1. На карта от 4 век от Св. Йероним  (331-420), той е написал името на нашите земи в античността - Mesia hec & Vulgaria (Мизия, тук и България). Тя е съставена по още по-стари карти – на владиката Евсевий Кесарийски (270-338), наричан "баща на църковната история". Картата е запазена в препис от 12 в.
2. Хронографът на Момзен (Анонимен римски хронограф) от 354 г. споменава за българите, които живеели в днешните ни земи.

3. Император Константин Велики (274-337) поради партизанските нападки на българите направил от Тракия особена тема (за защита на Цариград) – пише император Константин Порфирогенет.

Той разказва, че причината била, че българите създавали проблеми в провинцията и императорът за удобство и излизане от ситуацията, дал на Тракия автономия (“to ton Bulgaron genos ton Istron potamon dieperasen”).

4. Българите се споменават и при едно тържество от времето на Константин Велики, където са поканени местните народи българи, Сини (венети) и Зелени (гърци), както и разни чужди племена.

5. В своя "Неделник" Софроний Врачански пише за времето на римския император Константин: "Втори бой направил цар Константин с Византия и като обладал България, взел Византия и пренесъл своята столица от Рим във Византия около 330 година подир Христа, и нарекъл Византия Константинопол на своето име."
6. Френските историци византолога Шарл Дюканж (1610–1688), Льо Киен и други започват списъка на архиепископите на България с Протоген Сердикийски (Софийски), който живял по времето на Константин Велики – 4 в.
През 4 век българите са старо местно население на Балканите:

7. Анастасий Библиотекар (ок.810 - 879/880) съобщава, че след разделянето на Римската империя през 364 г. при императорите Валентиниан I (321 - 375) и Валент (328 - 378) "българският народ връхлетял и заел всички страни по Дунав". Анастасий Библиотекар пояснява също така, че "БЪЛГАРИТЕ ОБЕДИНИЛИ СВОЕТО ОТЕЧЕСТВО, СЪГЛАСНО РОДСТВЕНОТО ИМ ПРАВО". От това излиза, че в края на 4 век българите са представлявали силен народ, способен да отнеме от Византия дунавските провинции. Важно е да се отбележи, че Анастасий (Historia de viti Rom. Pont. Patrolog. lat. 128, col. 1393 f) пояснява събитието с любопитната подробност, че българите обединили своето отечество, съгласно родственото им право. (”…quia Bulgares, qui jure gentile sibi pariam subjugantes”). Тези провинции били двата Епира (Стария и Новия), цялата Тесалия и Дардания.

Българите са един от основните воюващи, завладяващи, заселващи се, участващи в църковния живот на Балканите народи през IV-VII в.
/Йордан Табов - "Старите българи", С., 1998/"

Според Теофан, Стара България е опирала до Босфора. Според Йордан, "в Долна Мизия, Тракия или Македония само Българи живеят". През 499 г. в хрониката си Комес Марцелин пише, че при р. Цурта, днес Чорлу, българите разбиват военначалника Арист. Византийците панически бягат зад Босфора. Пълният контрол над Тракия на кого остава? Анастасий... построява дълга стена от Черно море до Силимврия на Мраморно "против нахлуванията на мизите или българите".

И така: Аспарух е дошъл на юг от Дунава при по-старите българи тук, които са живеели в нашите земи много по-рано.

Другият въпрос е: откъде е дошъл Аспарух?

 

Eдин древен български документ е "Именник на българските владетели" (публикуван под името "Именник на българските ханове", въпреки че в него не се говори за никакви ханове). Той изброява имената на петима владетели и черно на бяло пише следното: "Тези петима князе държаха князуването от другата страна на Дунава 515 години с остригани глави. И след това дойде на страната на Дунава Исперих княз. Същото и досега." Става ясно, че владетелите преди Аспарух са резидирали оттатък Дунава - земите северно от Дунав, сиреч в Дакия от II век.

А на самият Аспарух името е записано в документа по два начина, един от които е ЕСПЕРЕРИХ - т.е. българският владетел Еспер (Аспар, Еспор) е носел тракийската благородническа титла РИХ. Сред траките-даки е имало социално деление на две основни касти. Външните различия са били именно прическите - едните са поддържали косата си дълга, а другите са бръснели главите си.

"Името българи се споменава първо на Дунав

Чисто легендарна е историята на Теофан, че По времето на Константин по брега на Азовско море живял Кубрат (има всички основания да се смята, че е живял на територията на съвременна България). След смъртта му неговите петима наследници се разпръснали. Най-големият брат Баян останал там, където се е родил (?), вторият – Котраг – преминал Дон и се заселил на отвъдния бряг. Четвъртият брат отишъл в Панония, където попаднал под властта на аварите (защо е трябвало да ходи там? Нали българите бяха подчинени на аварите?), най-младият брат отишъл още по-далеч, чак в Италия. А третият брат, на име Аспарух, пресякъл Днепър и Днестър и се заселил на брега на долния Дунав.
Съвършено очевидно е, че нарисуваната картина е фантастична и не може който е да е народ да прекосява просто така половината европейски континент. Европа не е била вакуум, за да можеш да я прекосиш като в приказка. Историята е малко вероятна и като се имат предвид географското разположение на българите във всички останали сведения, които се потвърждават и от локализацията на други народи - например на аварите, които са били в Панония, а ако българите са им били подчинени, значи и българите са живеели там. Географското виждане на Теофан за реки и морета също подлежи на жестока критика.

Картината е била съвсем друга. След смъртта на Курт, както често се случва, държавата се е разпаднала. Една част от нея действително е била взета от аварите. Част от бягащите (от Панония) българи са преминали в близката северна Италия. Останалите българи са били свободни, но с отслабени сили. На един от синовете на Курт, а именно Аспарух, му се е отворила възможността да укрепи териториите на юг от Дунав, които са си били населени вече с българи."

"Можем с абсолютна сигурност и неопровержимо да заключим, че:

1. Името на българите се споменава на Балканите още от 4 век и те са си живяли там непрекъснато до Аспарух. Общоприетото схващане, че чак през 679 година българите дошли на Дунав, “покорили” “славяни” и образували “ханство” е пълна нелепост.

2. Още бащата на Аспарух е имал огромно царство, което е обхващало земите на Балканите и по Дунав. Българи са живеели и на юг от Стара планина, защото строената около 507 стена на Анастасий е била издигната именно като средство за защита от “мизите, тоест българите, и скитите” - Йоан Зонара. (Joannis Zonarae. Epitomae Historiarum. III. 144. Bonnae 1897). Тогава чия е била Тракия до стената, тоест почти до самия Константинопол?
Следователно историята на България трябва да започва не с Аспарух, а поне с Курт, но и това изобщо няма да е вярно, тъй като би било погрешно да се отхвърля по-старата държавност и история на българите, само защото не са се съхранили имената на техните предводители." /Всъщност има и съхранени./

проф. Сергей Лесной - "Загадката на българите (Кои са българите и как се образувала българската държава)"

На карта от 4 век Св. Йероним (331-420) е написал името на нашите земи в античността -
“Misia hec et Bulgaria” (“Мизия тоест България ”). Тя е съставена по още по-стари карти -
на владиката Евсевий Цезарийски (270-338), наричан "баща на църковната история".

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Re: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #468 on: July 15, 2010, 23:13 »
ЗА СМИСЪЛА И ПРОИЗХОДА НА ТЕРМИНИТЕ
“СЛОВЕНЕ, SKLAVOI И САКАЛИБИ”

     В сравнение с древните индоевропейски народи - траки, иранци, индоарии, елини, балти, келти и др., предците на славяните (протославяните) се появяват твърде късно на историческата сцена. Съвременниците на Римската империя (II-IV-ти век) не знаят за племена, говорещи на славянски език, а говорят за племена, говорещи на германски, келтски, илирийски или тракийски езици. Тацит, Плиний и Клавдий Птолемей (II век) споменават, че Голяма Сарматия е заета от племената венети (илирийско племе около съвр. град Сплит), бастарни и певкини, язиги и роксолани, гамаксоби и алани-скити. 

С отделно име славяните се споменават за пръв път в писмените източници едва в 6 век. За пръв път славянското име, под формата «oxhabnvos» се среща при Псевдо-Цезариус (около 525 г.). Племето венеди (западни славяни ?) е споменато в «Деянията на готите» от историците Иордан, Плиний Старши (79г.), Тацит (98 г.) и др., обаче това може да е илирийското племе венети.  Историците не отнасят историята на славяните по-рано от V-VI в, макар че лингвистите ги отнасят към по-ранни времена. Съгласно най-популярната "балтийска теория", от индоевропейският праезик най-напред се е отделил балто-славянския праезик, който впоследствие се е разпаднал на балтийски и праславянски. При това, най-вероятно славянските езици се обазували като диалекти на балтийския (Откупщиков Ю.В. Opera philologica minora (Античная литература. Языкознание). СПб: Наука, 2001). Съгласно теорията на Иванов-Топоров (1958), славянският език се образувал от периферийни диалекти на балтийския език под влияние на сарматите.

В светлината на тази теория, много учени определят славянския етнос като резултат на налагане на различни суперстрати върху балтийския субстрат. В частност, Пизани (1963) предполага , че славянският етнос се явява резултат от смесване на балтийци най-вече с иранци (сармати, алани). По-общо, Мартынов (1982) предполага и участие на германски, келтски и италийски компоненти.

         Първата  археологическа  култура, която  ги  идентифицира  е  т. нар. култура Прага-Корчак от 6-8 в. Протославяните се  обособяват в 3-4 в. в земите северно от Карпатите, когато  готското преселение на югоизток е довело до откъсване на югозападните покрайнини на балтопротославянската общност, известна като култура на щриховата керамика. Съществуващата по това време южно от тях  черняховска археологическа култура на територията на днешна Румъния и Украйна е оставена предимно от скито-сармати. Нахлулите през IV-V-ти век хуни почти унищожават това сарматско общество. Дошлите по-късно авари и прабългари, източноирански народи, родствени на заварените сармати, заемат част от опразненото пространство. Почти по същото време, протославянските племена се раздвижват на юг, към Византия, на запад, в освободеното от германците Одер-Елбско междуречие и на североизток, към рядконаселената с угрофини Руска равнина. На юг и югоизток, те влизат в контакт с аборигенни или новодошли ирански племена (скити, сармати, язиги, роксалани, алани, протобългари, протохървати, авари) и от смесването с тях се формират нови народи - българи, хървати, руси.

        В късната античност и ранното Средновековие, протославяните се делят на три групи, обозначавани от чужди автори като: западни - венети, източни - анти и южни - склави (склавини). Досега не са предложени приемливи обяснения за произхода на тези три етнонимни названия [Чавдар Бонев. Праславянските племена. Част 1. Институт по балканистика към БАН. София, 2007, с. 9]. За пръв път протославяните се появяват на юг от Карпатите след 453 г., годината на смърта на Атила и разпадането на хунския племенен съюз. Теофилакт нарича Sclabinia - Склавиния земите на север от долното течение на Дунав [ГИБИ, II, с. 353], откъдето идват техните основни потоци.

        За пръв път от средата на VI-ти век насетне византийските автори (Прокопий Кесарийский - 555 г.) наричат протославяните  на север от Дунава  Sclabhnoi (склавини) или Sclaboi (склави), а западните латиноезични автори (Иордан, 551 г.) – “sclavini, sclavi”. Масови заселвания на протославяни на юг от Дунава стават в края на VI-ти и началото на VII-ми век заедно с части от българи или сродни на българите групи - кутригури и утигури.

       В литературата на старобългарски език често се употребява понятието СЛОВЕНЕ, което по-късно се пренася и в църковно-славянската литература на средновековните славянски страни. Точното значение на този важен исторически термин също не е добре изяснено.

     Общото етнонимно название "славяни" се появява едва след около 10 века. В 1848 г. знаменитият чешки славист П. А. Шафарик  отбелязва, че формата "славяне" за пръв път се появява в граматиката на Милетий Смотриский в 1619 г. [Н. А. Шафарик. "Славянские древности", М., 1848, т. П, кн. 1, с. 64,65]. След това, названието "славяни" се утвърждава в Полша и посредством силното полско влияние в Русия, то се възприема и сред руската интелигенция. В българските земи, това название прониква през ранното Възраждане под руско влияние. Според Никола Виденов [Виденов, Н. Славянският мит, панславизма и съдбата на България. Авитохол. 2008, кн. 28, с. 31-45], думата "славяни" влиза в политическа употреба малко по-рано, за пръв път през 1593 г., като дотогава slavi е всъщност sclavi, означаващо "роби" на латински и тази дума се използва във византийските източници. Във връзка с пропагандирането на т.н. "илирска идея", целяща освобождаване и обединяване на южните славяни в нова Душанова империя, през 1532 г. Винко Прибоевич издава книгата "Слово за увенчаните със слава славяни", където се използва понятието "славяни", вместо "склави". Окончателно сборното понятие "славяни" се оформя под перото на абата от Млетския орден дон Мавро Орбини от Пиза, който през 1601 г. написва книгата "Царството на славяните, днес неправилно наричани скиавони (schiavoni - роби)". Между другото, от италианската дума schiavo - роб идва днешното "чао" - довиждане при българите.

            В много случаи съдържанието на етнонима "славяни" се прехвърля върху по-ранното понятие "словене", което не е строго обосновано. Със сигурност се знае, че новоизкованият късносредновековен термин "славяни" е етноним и идва от "славя, прославям своя народ, чувствам се горд от своя народ", което е различно от старобългарския термин "словене" - хора на словото, християни.         Според руските учени Иловайский и Голубцов [И. А. Голубцов. "О термине "склавины" - Проблемы общественно-политической истории России и славянских стран", М., 1963, с. 47-48] "...названието славяни или словене (!??) е собствено древнославянско (!?) и се извежда от думата "слава"; по такъв начин се получава "говорещ народ" (в противоположност на немците – "неговорещ народ"), а също така и "славен народ"”. В горното твърдение се прави опит да се прехвърли съдържанието на новото понятие-етноним "славяни" към по-старото с 10 века неясно понятие "словене". Въпреки, че това никак не е коректно, в Русия това се практикува още от ученическата скамейка [М. В. Нечкина, П. С. Лейбенгурб "История СССР, уч. пос. для 7 кл., М., 1962, с. 232; Б. А. Рыбаков. "История СССР" уч. пос. для 7 кл. М., 1985, стр. 26; М. В. Абгунов. "Путешествие в загадочную Скифию". М., 1989, с. 28-29].

            Уеднаквяването на "славяни" със "словене" днес е масова практика в руската литература и има за цел да докаже древния произход на великорусите и другите източнославянски народи. Това е довело до масовото утвърждаване на тезата, че "словене" е начална форма на славянския етноним. На тази основа са изказани множество хипотези за възникването на "етнонима" словени: 1. словени – народ, войска. Прави се паралел с келтското, ирландско  slúag – войска, кимвърското helw – владение, готското silbа – сам, т.е. човек, индивид, но в славянските езици, от този корен е думата слуга, служещ. Аналогично се търси  връзка между словени и старогръцкото λαός – народ, като развитие на общоиндоевропейски корен *slau̯os - народ. 2. словени – от  топоним. Свързва се с литовската местност  Slavenai на едноименната река Slave, но е  малко вероятно, тъй като води до тесен недоказуем, локализационизъм. 3. словени – прякор. Предполага се че  названието е дадено от съседните германци, като се изхожда от староанглийското sláw, slǽw, съвр. английското slow – бавен, литовското slačiūkas – ленив. 7. словенин – жълтокос, от протославянското *solvъ – сламеножълт, от този  корен е думата слама, солома и славей – жълта птица. 4. словени – ловци, от общославянското лов, в  украински  злов. 5. словени – свободни, от общославянското  слобода.

      Според словенския филолог Линхард [A. L i n h a r t. Poskus zgodovine Kranjske in ostalih dežel južnih SlovanovAvstrije. Uredil B. Grafenauer. Ljubljana, 1981], етнонимът slovani не произлиза от slava, нито от slovo, нито означава „наименувани, наречени” от sluti. Авторът предлага своя етимология, свързана със значението „преселване” (по словенски selitev) - онези, които са търсили и намерили нови обиталища. Линхарт полемизира с К. Г. Антон, който извежда лексемата selo означаваща „обиталище” от sedlo, ∫edęti. Линхард разграничава две думи – selo (всички „родствени” думи съдържат понятието движение) и sedeti (всички „родствени” думи означават покой, статично състояние). Ако думата славяни произлизаше от sedlo, а не от selo, етнонимът щеше да гласи ∫edlovani, ∫edlani – „седящи”, „неподвижни”, но най-разпространеният народ в Европа не би могъл да съдържа в своето име представата за покой, неподвижност. Следователно етнонимът е образуван от selo, seliti и означава ‘пътуващи, наново заселващи се’, което се подкрепя и от голямата разпространеност на славянството, неговата подвижност и адаптивност.

Б. А. Рыбаков представя твърде спорно етнонима "славяне" като съставна дума: "слы" + "вене" (изпратени от венетите, с привличане на естонската дума vänä, означаваща "руснаци".

        Най-голямо влияние има хипотезата за произхода на "словене" от "слово, словя - говоря на разбираем език". Хипотезата, че "словене" идва от "словя - говоря на разбираем език", се подкрепя от наличието на обратната характеристика "немец" - "ням човек, човек с неразбираем говор". Тази хипотеза заслужава внимание, защото в готски думата slawan, означава  "мълчалив, ням". Въпреки привидната си логичност, тази хипотеза не може да обясни защо названието "немец" възниква сред предците на западните славяни, а названието "словене" само на юг, край Дунава. Защото подобна антитеза би трябвало да възникне на едно и също място в контактната зона между немци и славяни - ние се разбираме, значи сме "словещи-словене", другите не ги разбираме, значи са "немци"!

          Самият факт, че за обяснение на "словене" има предложени десетки хипотези показва неяснотата на този термин и несигурността за неговото изтълкуване. Основната грешка на всички изброени хипотези е, че терминът "словени" се счита за етноним, при това древен, общ и възникнал в собствена протославянска среда. Защото едва ли предците на славяните са имали едно общо самоназвание в тази ранна епоха, след като нито траките, нито германците, нито даже шепата гърци на този етап на развитие са имали такова. Подобни названия на големи племенни общоности възникват обикновено много късно и се дават от външни народи. Най-големият недостатък на тези хипотези е, че никоя от тях не отговаря на въпроса защо "древното всеобщо самоназвание СЛОВЕНЕ" се появява първо сред дунавските протославяни, докато на северните и източните то е непознато до късно?

        Всъщност, южните протославяни са наричани "словене" само в старобългарската литература и в по-късната литература на т.н. църковно-словенски език. Това отразява факта, че това название възниква по Долния Дунав, в България и означава най-вероятно "писмен народ, христиьянски народ със свой език", без оглед на етническия произход (Нова хипотеза за средновековното съдържание на термина "словене" ). Както видяхме, древните гърци, византийците и латинците от VI-VIII в. наричат южните протославяни не "словене", а "склави, склавини", а заетите от тях земи "склавинии". Например, писмен източник на франките споменава за княз Ратимир, управляващ Склавиния (Sklavinia) в 838 г. Според [Imamović, M., Historija Bošnjaka, Sarajevo, 1997., p. 26.] тази земя Sklavinia е княжеството Босния. Във византийските източници от това време понятието sklavinia (Σκλαβηνία) е използвано по отношение на обособени територии от Балканите, населени със протославяни, където византийското управление de facto e свършило, но Константинопол не се е отказал от своите претенции. И на това обаче се намира обяснение. Според М. А. Голубцов "склави" произлиза от "ранното самоназвание славяни", което гърците, византийците и латините заимствали, като вмъкнали едно "К" в първата сричка. Появата на това вмъкнато "К" се обяснява твърде елегантно, но изкуствено. Забелязано е, че в речника от оригинални древногръцки думи липсват такива, които да започват с началното съчетание "СЛ-". Според авторите на горната хипотеза, водени от съображения за езиково удобство, гърците трябва да са вмъкнали звука “К”, получавайки SKLAVOI, SKLABOI. Полученото вторично гръцко название SKLAVOI, SKLABOI после преминало в латински (sklavi) и арабски (sakalib).

        Тази хипотеза обаче страда от сериозни противоречия. Не е ясно защо гърците трябва да вмъкват не някакъв друг, а именно звука “К” в думата “слово”. Те спокойно биха могли да вмъкнат и някой гласен звук. Например, като имаме за модел древните гръцките думи ТЕСАЛОНИКИ, ТЕСАЛИЯ можем да предложим промяна от вида "словени - селовени". Има още десетки други фонетични начини да се разреши неудобното за гърците "СЛ-". Освен това, защо "СКЛ-" да е по-удобно от "СЛ-"? Защо изобщо е необходимо да се гърцизира едно чуждо самоназвание, нали целта на всяка една писменост е да фиксира точно фонетичния състав на думите, свои или чужди? Защо римските автори, които самостоятелно познават протославяните, също трябва да вмъкват по "гръцки" модел "К", когато от гледно точка на латинския език това изобщо не е необходимо? Същите въпроси се отнасят и за арабското название САКАЛИБ, което на всичко отгоре най-често означава "българин", а понякога по-широкото "бял човек от източна Европа" [А. М. Щербак. "Огуз-наме. Мухаббат-намэ", с. 95].

        Средновековното гръцко название на съвременния български град Сливен е Стилвнос. От гръцкото Стилвнос идва арабското Истилифунос, записано от арабския географ Ал Идриси в 1153 г. Известни са и други средновековни названия на града, сходни на гръцкото: Савулен, Силимно, Сливно, късното османо-турско Ислимие и съвременното българско име Сливен. Вижда се, че най-ранното гръцко Стилвнос (Истилифунос в арабски вариант) е много по-сложно от по-късните названия, които се получават по пътя на опростяването и отпадането на съгласни от най-ранното Стилвност. Защо тогава при названието "славяни-склави" да бъде обратно, по-късното "склави" да бъде по-сложно от началното "славяни" ? Освен това, ако за гърците названието "славяни" е неудобно, то те биха го променили на "стилвяни" по примера на "стилвнос", а не на "склави", защото "стилвяни" е много по-лесно произносимо отколкото "склавяни". Ясно е, че обяснението на М. А. Голубцов за появата на "склав" от "слав" на гръцка почва е твърде изкуствена и нереална. Независимо от тези недостатъци обаче, това обяснение влиза в Советската историческа енциклопедия [Советская историческая энциклопедия. М., 1969, т. 12, с. 957] и се изучава масово.

            Съществува и един по-общ въпрос относно етническото съдържание на гръко-латинския термин СКЛАВОИ. Не е ясно дали под това понятие ранносредновековните автори на гръцки и латински са разбирали само южните протославяни или понякога са включвали и други народи дошли от севера, от т.н. скитски предели. Могат да се приведат доводи, че понякога прабългарите също са били наричани "скити, склави", защото за гръко-латинските автори прабългарите също са дошли от северните скитски предели и са говорили на език сходен с този на протославяните. В полза на това твърдение могат да се приведат много доводи, част от които е следния факт. В литературата на гръцки са регистирани десетина имена на вождове на племена, посочени като "скловенски" (склавойски). Тези имена обаче не звучат по "славянски", а направо са си скито-сарматски, част от тях прабългарски и алански:

           1. Хилвудий – склавянски вожд, през 530 – 533 г. е бил назначен от византийския император Юстиниан (527 – 565 г.) за стратег на област Тракия. Проявил голямо усърдие в отблъскването на славянските нападения. Името му е сходно с това на Кубрат (Курбат), и може да се получи от Курбат с обезвучаване на съгласните (к - х, р - л,  б -в, т -д). Трансформацията Р-Л е типична при сарматите. Вероятно Хилвудий е византийски вариант на известното име Курбат (Кубрат). Известен е и друг славянин от антите - Лъже Хилвудий, който се преструвал на известния Хилвудий, но бил разобличен. Самите анти първоначално са живели около Азовско море, на територията Стара Велика България, като името им "анти" се смята за иранско - "покрайнинци", от ант - край.

2. Хацон – склавянски вожд, убит при обсадата на Солун през 620 г. Името е близко до аланските  имена.

3.              3. Пребънд – княз на рихнините. В 640 г. заловен от византийците и убит в Цариград. Някои славянски учени считат, че това име не е славянско.

4.              4. Ардагаст – архонт на склавяните в Дакия. През 585 г. негов наместник бил Мусокий, който по-късно заема неговото място. Името Ардагаст е типично алано-сарматско и прилича на партянското Ардаксеркс и на името Анагаст, принадлежало на един от военоначалниците на аланския вожд Аспар. Анагаст е “скит” по произход, най-вероятно алан като Аспар. В 468 г. Анагаст разгромява хуните на Денгизих и лично обезглавява и изпраща главата на хунския вожд в Константинопол. Подобно е и прабългарското утигурско име Анагай, принадлежащо на утигурски вожд, живял около 576 г.

5.             5. След Ардагаст, вожд на дакийските склавяни става Мусокий. Това чисто прабългарско име е     носено от прабългарски болярин - комет по времето на Борис Покръстител, който е бил управител на областта Брегалница.

                6. Пирогаст. След Мусокий, вожд на дакийските склавяни става Пирогаст през 595 г. Името е сходно със сарматското Анагаст.

7.               7. Давритас (Даврентий) – архонт на дакийските склавяни. В 578 г. Аварите пращат делегация при него за да го склонят да им се подчини, но във възникналата свада хората на Давритас убиват аварите.

8.              7. Славун (всъщност Склавон) – отвлечен в Цариград и убит от византийците в средата на VIII-ми век. Съгласно византийската и латинска традиция, това име трябва да звучи като Склавон, което със сигурност е много по-близко до истинското му име, отколкото славянизираното Славун.

9.             8. Акамер, вожд да склавянско племе от Македония, участвал в обсадата на Солун, завършила неуспешно за нападателите. Това е типично прабългарско име от типа Безмер, Маломер, Пумир, Хумер и мн. др.         

        Както виждаме, не винаги зад гръко-латинския термин "склавои" стоят южни протославяни, възможно е там да се крият и други "скитски" народи със сходен език и култура. В заключение, трябва да правим разлика не само между "славяни" и "словене", но и между "словене" и "склавои". Иначе ще изпаднем в положението на Димитър Съсълов, който по подобие на названието "хуни" нарича всички околокитайски народи "хунори", макар че повечето от тях нямат нищо общо с хуните.

            Съществува още една, значително по-реалистична и убедителна хипотеза, съгласно която ранногръцкото название на протославяните - SKLAVOI, SKLABOI идва не от някакво недоказано "собствено славянско самоназвание СЛОВЕНЕ", а от гръцкото название на скитите. Това се потвърждава от факта, че във византийските разкази, описващи покръстването на княза на Киевска Русия Владимир и неговия народ в края на X-ти век, населението на Киевска Русия се обозначава буквално като "скити", а не като "славяни". Това, че византийците от X-ти век наричали източните протославяни "скити" било добре известно и на първия руски летописец Нестор. В разказа си за разселването на протославянските племена от Дунава към Източна Европа той пише: "да те звались от грек Великая Скифь"(и те се наричаха от гърците Великата Стития). Това, че ранносредновековните гърци наричали протославяните със същото название, с което наричали и скитите или с подобно, леко променено с времето название е лесно разбираемо, защото предците на славяните идват от "скитските предели" и имат език и култура сходни с тези на скитите. Освен това, известен е консерватизмът на гърците, които много пъти са наричали новите за тях народи с названието на техните предшественици.

        Какъв е произходът на древните етнически названия СКИТИ, СКОЛОТИ? Те се отнасят за огромния масив от източно-ирански племена, както чергарски така и земеделски, които от началото на бронзовата епоха до около V-ти в. сл. н.е. населяват степта от Карпатите до Алтай, включително и Северна Добруджа. Още от VII-ми в. пр. н. е., те имат своя държава и царе [Идантирс, Томирис, Саневн, Сарий, Савлий, Сагилл, Лик, Партатуа, Палак, Мадий, Ариант, Аргот, Ариапиф, Антир, Акроса, Атей, Агар, Атей, Аристагор, Зарина (Ζαρινα), Гнур, Канит (Κανιτα)], както и градове (Портмеи, Ρωξανακη – главен град на скитите-саки, Галон, Неапол Скитски) на север от Черно море. Потомците на тези племена съставляват важна част от населението на днешните славянски страни.

Тези племена говорят на езици, най-близки до авестийския и в по-слаба степен до санскрит, както показват изследванията на много учени: Карл Мюлленхофф [Месечни съобщения на Императорската Пруска Академия на науките, 1866], В. И. Абаев [Абаев В. И. Скифо-европейские изоглоссы на стыке Востока и Запада. М., «Наука, 1965, с. 130; Абаев В. И. Скифо-сарматские наречия // Основы иранского языкознания. М., 1979. Т. 1. С. 272-366], В. Ф. Миллер [Миллер В.Ф. Эпиграфические следы иранства на юге России // ЖМНП, 1886. C. 264-269], акад. О. Н. Трубачев [Трубачев О. Н. Лингвистическая периферия древнейшего славянства. Индоарийцы в Северном Причерноморье // Вопросы языкознания. 1977. №6. С. 13-29]; М. Фасмер [M. Vasmer. Untersuchungen uber die altesten Wohnsitze der Slaven, I. Die Iranier in Sudrussland, Leipzig, 1923. гл. 2, 3]; Янош Харматта  [J. Harmatta. Studies in the history and language of the Sarmatians. Szeged, Hungary, 1970. С. 95-97.]; Л. Згуста [L. Zgusta. Die Personennamen griechischer Stadte der nordlischer Swarzmeerkunste. Praha, 1955. С. 245].

Етническата и езикова хомогенност на европейските и азиатските арийски номади се отразява във факта, че най-древните писмени народи от тяхната периферия, персите и гърците ги обозначават с едно и също име. Персите обозначават като САКИ (Σακαι) както азиатските, така и европейските ирански племена на север от тях. За всички тези племена древните гърци от времето на Херодот също използват едно общо название – СКИТИ (Σκυθαι) [Херодот, IV, 1-7].

Между названията СКИТИ и САКИ обаче има генетична връзка, съгласно Вс. Ф. Миллер. Академик Н. Я. Марр ясно показва, че старогръцкото название СКИТИ произлиза от персийското САКИ, защото основата sak закономерно преминава в основата sku: sak → sak-u-ta (множествено число на sak) → σακ-υ-θα  → σκυ-θα  → σκυθαι (скити). [Н. Я. Марр, Избранные работы, т. 5, в очерке "Термин "скиф", М., 1935]. В същата си работа Н. Я. Марр изказва предположението, че думата САК означава “род, племе, потомство” [Ельницкий Л.А., Скифия евразийских степей. – Новосибирск, 1977, стр. 93]. Много автори обаче допускат и втора възможност, етнонимът САКИ може да произлиза от скитската дума САКА – елен, още повече, че за азиатските скити - саките, еленът е свещено тотемно животно.

Както съобщава Херодот, който е посещавал земята на скитите на север от Черно море, част от скитските племена - авхати, катиари, траспии и паралати се възприемат от другите племена като „царски скити”, понеже от тях се излъчвали управляващите царе на скитския народ. Едно от самоназванията на царските скити е СКОЛОТ (мн. ч. от СКОЛ). [М. И. Артамонов, Вопросы истории скифов в советской науке, ВДИ, 1947, №3, стр. 76]. Друго тяхно самоназвание е „сайи”, което се извежда от авестийската дума xsaya – сияя, блестя, светя, властвам [Ельницкий Л.А., Скифия евразийских степей. – Новосибирск, 1977, стр. 114 и стр.152; J. Harmatta, Studies in the history and language of the Sarmatians. – Szeged, Hungary, 1970].

Предполага се, че основното самоназвание на царските скити, СКОЛОТ, идва от името на техния цар Скил (Σκυλης) – син и наследник на скитския цар Ариапиф. В 470 г. пр. н. е. след смъртта на Ариапиф, Скил става цар на Скития и провежда елинофилска политика. В 450 г. пр. н. е. е убит от заговорници, възглавявани от неговия брат Октомасад [Геродот IV 80; Ю.г, Виноградов. Перстень царя Скила. Политическая и династийная история скифов первой половины V в. до н. э. // СА, 1980,  №3]. Името Скил (Сколо) е често срещано при скитите. Скилур (Skiluros, Σκιλουρος) е цар на Малка Скития, който в 108 г. пр. н. е. основава в Крим град Неапол Скитски [Strabo, Geogr., VII, 4, 3]. Скилея е женската форма на името Скил.

        Съгласно посочената по-горе "скитска" хипотеза, в съгласие със своя традиционен консерватизъм, гърците използват самоназванието на скитите, СКОЛОТ, където крайното “Т” е скитското (източноиранско) окончание за множествено число. Това окончание като граматична служебна частица от чужд език се изпуска и от получената основа (морфема) СКОЛ- гърците образуват новото название SKLAVOI, SKLABOI.  По-късно, това гръцко название се възприема от латинците като sklavi и от арабите като sakalib. Тази етимология на "склави" е много убедителна от историческа и от езикова гледна точка.

            По този начин става ясно, че опитът да се обясни ранното неясно понятие "словене" като древен  и възникнал в собствена среда, общ етноним на древните славяни е неуспешен. Не е ясно дали тази дума е етноним, а много малко вероятно е на нейна основа да е образувано гръко-латино-арабското название "склави - sklavi - сакалиб".
Иван Танев Иванов

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Re: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #469 on: July 15, 2010, 23:27 »
   Ранносредновековния термин "словене" възниква сред източната част на южните протославяни, т.е. в Първото българско царство. Неговият смисъл днес не е ясен. Съществуват множество хипотези за неговото обяснение (За смисъла и произхода на термините “словене, sklavoi и сакалиби”). През късното Средновековие се появява и придобива масов характер друг, фонетично подобен термин, "славяни", който има характер на етноним. Днес много автори бездоказателствено разглеждат двата термина като идентични, при което се счита, че словене е първична форма на славяни. Това внася неяснота и създава условия за манипулиране на ранната история на много народи, включително и най-вече на българския. По-долу се обосновава нова хипотеза за съдържанието на понятието "словене" на основата на историческия анализ на произведението "О писменех - За буквите" от Черноризец Храбър.

            “За буквите” е полемично произведение, писано на глаголица и е единствената засега дошла до нас творба на този автор (текста на произведението заедно с коментар на имената е даден накрая в превод на Климентина Иванова [1]). То е въведена в науката от К. Калайдович, който го публикува през 1824 г. Днес са известни около 80 негови преписа. Те са свидетелство за изключителната популярност на съчинението, особено в Русия до XVIII в. От всички преписи най-ранен е българският, известен от 1348 г. в т.н. Лаврентиев (Иван Александров) сборник (сигн. F. I. 376 - Петербург). Предполага се, че оригиналът е написан около 893 г., когато на събора в Преслав т.н. словенски (старобългарски) език е обявен за официален в българската църква на мястото на гръцкия.

Черноризец Храбър се счита за един от най-блестящите писатели на старобългарска литература от т. нар. Златен  (IX-X) век. Като се има пред вид, че “храбър” означава освен “смел”, още и “войн”, следва, че Храбър може да е лично име на някой монах. Правени са неубедителни опити за неговото идентифициране с известни исторически личности, между които самия Константин-Кирил Философ, Климент Охридски, Йоан Екзарх, Наум, Черноризец Доксов, цар Симеон.

Необходимостта от този анализ произтича от факта, че в това произведение, писано  от изключително ерудиран автор през първите десетилетия след официалното християнизире на България, се говори единствено и само за словене (славяни, по-точно протославяни, ако се приеме хипотезата за тъждественост на словене и славяни). Липсва каквото и да е упоминание за другият основен, при това властващ етнически компонент на българската държава – (пра)българите. Всъщност, този стил не е изключение само на споменатата творба, а е характерен и за другите ранно-средновековни български литературни творби.

Това е твърде странно, като се вземе пред вид, че по това време процесът на сливане на протославяните и прабългарите още не е завършил (нали за да се ускори този процес само преди 10-20 години е въведена новата религия!), а може би даже все още не е започнал и двете основни общности - прабългари и протославяни са териториално и културно разграничени една от друга. От друга страна, България е третата по големина и мощ империя в Европа и е станала такава благодарение на българите-оногхонтори, доведени от Аспарух, както и на другите български родове, заварени от тях по тези места (Карпатите, Сярско, Южна Албания и Охридско, скитите от Малка Скития). Ролята на протославяните в тази държава е второстепенна, както по отношение на държавното управление, така и във войската. На трето място, много от учениците на Св. Св. Кирил и Методий са дошли в България като изтощени и болни скитници или роби, откупени от пазарите. Гонени до смърт от Великоморавия, те са приети тържествено във владетелския двор на Борис в Плиска и са настанени в богати домове, отстъпени от областните управители, чийто прабългарски имена са добре известни – Тиридин, Есхач и др. И представете си сега при всичките тези обстоятелства един от последователите на светите братя или някой от техните ученици в България написва статия, в която се говори само за славяни и нито веднаж не се споменава, или даже намеква, че в тази държава освен славяни има и българи! Все едно, че в България само славяните са християнизирани, само те ползват глаголицата, само те четат книгите, написани от светите братя и техните ученици и само те се просвещават от словото божие. Сякаш българите или не съществуват или изобщо не се интересуват от новата религия, която с труд и лишения са въвели в собствената си държава!

Това е повече от странно! Как е възможно авторът на "За буквите" да знае имената и делата на множество елински и еврейски образовани люде (Паламид, Кадъм Милисий, Симонид, Епихарий, Дионисий Граматик), живяли хиляда години преди него, а да не знае, че в държавата, където живее, освен славяни има и българи, много българи, както обикновени, така и управляващи държавата? Дали това е проява на човешка неблагодарност или на буен славянски шовинизъм? Дали пък не бяха прави онези, които доскоро твърдяха, че веднага след християнизирнето “нищожното българско малцинство” се претопили в т.н. “славянско море” и следващото поколение вече не ги помни? Едва ли са прави, защото съвременната историческа наука говори, че прабългарите съставляват поне 30% от общото население на страната (според археологът проф. Ст. Станилов те са около 50 % от населението [2]) и етническата хомогенизация на страната е настъпила едва към края на X-ти век [3]!

 Както се вижда от представения превод [1], черноризецът Храбър живее в България (така се твърди на основа на езиковия анализ), но не вижда никакви българи, а само славяни...Само на едно място споменава, че Св. Кирил Философ създал азбуката във времето, когато са царували няколко владетели от Югоизточна Европа, един от които е българския княз Борис. Слава богу, поне държавата България е успял да забележи.

Обективният анализ на произведението разкрива още неясноти и противоречия. Най-много цитирани и експлоатирани са неговите начални изречения. Да вземем първото: “Преди, прочее, словените нямаха Книги (според преводача се има пред вид не изобщо книги, а библейски Книги), но, бидейки езичници, с черти и резки четяха и гадаеха”. Подобно нещо съобщава и арабският писател Ибн ал-Надим [Ibn Fadlan’s, Reisebericht von A. Zaki Yalidi Togan, Leipzig, 1939, c. 194], но не за (прото)славяните, а за българите. Арабският писател е по-конкретен и точен, защото пише, че както дунавските българи, така и тези от Волга били едни от онези народи, които си служили с писмо от резки. Действително, археологическите изследвания на прабългарите потвърждават, че те са използвали множество рунни знаци и въпреки опитите те да се омаловажат днес е убедително ясно, че те са начална форма на предхристиянска писменост. Обаче при славяните, включително чехи, поляци, руснаци, български славяни, византийски славяни и т.н. досега не са открити никакви форми на предхристиянска писменост, символи или знаци. Очевидно такива форми не е имало. Но все пак Черноризец Храбър е убеден, като казва, че словените имали “черти и резки”, които са можели да бъдат “четени и гадаени”. Къде е грешката? Или авторът жестоко се заблуждава (което е малко вероятно) приписвайки на славяните нещо, което те никога не са имали, или той говори за някакъв друг народ (примерно прабългарите), но по необясним начин го нарича “словенски” или когато говори за словените има пред вид множество родствени народи, между които и прабългарите. Възможено е и още едно обяснение - в оригинала авторът да е писал “българи” или етноним, подобен на този, но в следващите достигнали да нас преписи някой да е заменил тази дума със “словене”.

Второто изречение: “А след като (словените) се покръстиха, принудени бяха да пишат с римски и гръцки букви, без порядък. Но как може да се пише добре с гръцки букви: Богъ или животъ, или , или , или , или широта, или (отрова), или , или юность, или (език) и други тям подобни? И така беше много години”. Очевидно посочената причина за въвеждане на словенския (славянския?) за църковен език е твърде наивна. Хилядолетия наред стотици народи са изповядвали своята религия на чужд език и с чужда писменост без особени притеснения. Тук причините са други и са предимно политически. Твърдението “след като били покръстени, тези словене (славяни?) били принудени да пишат с римски и гръцки букви” вече дава по-определена информация за това, кои "славяни" има пред вид авторът на творбата. Тук са възможни два варианта за отговор. Според първия, по-общ вариант, авторът има пред вид вкупом както българските славяни, които са принудени да пишат с гръцки букви, така също и славяните от Моравия (по-късно Великоморавия), Панония и Хърватско, които ползват по принуда латински. Не трябва да се забравя обаче, че в първата половина от моравската мисия на Св. Кирил и Методий, Моравия е най-западен комитат на България и чак по-късно е завладяна от другата, Северна (чешка) Моравия, за да се стигне до Великоморавия. Според втория, по-ограничен вариант, авторът има пред вид само българските славяни, които освен на гръцки, в първите една - две години на християнизацията пишат и на латински (в Плиска са намерени  няколко каменни надписи на латински), пред вид на краткотрайното присъствие на папска делегация у нас. И в двата варианта обаче, тогавашните многобройни предци на днешните източни и северни славяни, които са езичници, изобщо не са упоменати. Дали пък под “славяни” авторът не разбира “населението на България, българска Моравия (по-късно част от доминираната от чехите Великоморавия) и Блатнешкото княжество, което е християнизирано”, независимо дали са протославяни, прабългари и т.н.? Действително, това население “слави” бога, от тук “православие”, а защо не и “славяни”?!

Необходимостта да се въведе собственния протославянски език и подходяща за него писменост за религиозните нужди на държавата за пръв път възниква в Южна Моравия - автономно протославянска княжество в западната част на България. Тази нужда е чисто политическа и е задоволена с мисията на Св.Св. Кирил и Методий през 863 г., но само за кратко време. Във Моравия (и Великоморавия) глаголицата се ползва само в периода 863 – 885 г., а в Блатненското княжество и Хърватско – до 925 г. На фона на този пълен неуспех, мисията на светите братя все пак постига нещо твърде важно. Според официалната историография, зад словенския език и глаголицата не стои никаква голяма и силна държава (а нима Моравия не е част от България?!), обаче Рим и Константинопол ги признават за четвърти свещен език и азбука поради "дар-словото" на Св. Константин - Кирил!

По това време България се ориентира към съюз с държавата на немците, защото нейният вековен враг – Византия е съюзник на Чешка Моравия (по-късно Великоморавия). Освен това тя е измъчвана и от вътрешната нужда да замени своята предхристиянска религия с нова, по-подходяща, но източникът на заимстване е натрапен и твърде опасен – Византия. След официалната християнизация на владетелския род Дуло и неговият народ (прабългарите) в 864-865 г., в 870 г. е обявена независимост на българската църква. Започва постепенна подмяна на натрапения отвън византийски църковен клир с новообучени местни хора, вероятно повечето от славянски произход. Процесът на откъсване на новосъздадената българска църква от византийската обаче се затруднява от факта, че за служебни цели тя ползва гръцки език, гръцка писменост и книги. В Плиска основателно считат църковната упротреба на езика и писмеността на агресивния си южен съсед за “бомба със закъснител” и през 892 г. го отхвърлят. 

Но с какъв език тогавашните български държавници заменят гръцкия език и писменост? Те не са имали много възможности. Собственият им прабългарски език е неподходящ, защото не е признат за свещен от Рим и Византия. Освен това, неговото въвеждане би засилило позициите на привържениците на старата религия, чийто втори опит за преврат току що е потушен. Вероятно протославянската етническа “партия” е подкрепила княз Борис в потушаването на бунта на сина му, княз (кан?) Расате, и с това е спечелила важни позиции в държавата. Така че везните са се наклонили силно в полза на протославянския език. От тук нататък, под мощната подкрепа на тогавашната българска империя (която не е славянска), започва възходът на славянската писменост.

Могат да се посочат още причини за приемането на протославянския като служебен език за българската църква. Значителен компонент от населението на държавата е протославянско и славянския език на църквата би улеснил интегрирането му към управляващия народ. На второ място, от запад, север и изток България е граничела със земи, населени с протославяни и приемането на техния език за църковен би ги спечелило за съюзници, би улеснило връзките с тези народи и би усилило българското влияние там. На практика така и става, особено по отношение на източните славяни и съседните сърби. България печели влияние и над северните протославяни но за кратко време - Краковското княжество става православно и ползва кирилица за около 50 г., но след нахлуването на войската на фанатичния чешки епископ това влияние е ликвидирано. На трето място, езиците на прабългарите и праславяните, представляващи клонове от по-стария индо-европейски праезик би трябвало да са близки и с известна трудност – взаимноразбираеми. Още повече, че прабългарският е вариант на скито-сарматския (авестийски) език, а протославянският е език на “сарматизираните” балтийци. На четвърто място, славянския език става основа на служебния език на българската църква, но продължителното му използване в България го е изградило и оформило под силното влияние на управляващите многобройни прабългари. Така че, завършената му форма, известна днес като “старобългарски” или “църковно-славянски” език сигурно “бъка” от прабългаризми ("бъка" е согдийска, т.е. прабългарска дума).

В противотежест на славянската етническа “партия”, етническата “партия” на прабългарите е успяла постепенно да прокара след събора един нов езиков елемент, който е чужд на славянската “партия”. Това е писмената система, наречена след много векове кирилица, създадена според мнението на много съвременни учени в Преславската литературна школа на основата на преди това ползваните в Плиска гръцко писмо и прабългарски рунни знаци. И наистина, най-старите надписи на кирилица са открити в днешна Североизточна България, където кирилицата напълно измества глаголицата още в края на X-ти век. В Югозападна България, където действа Охридската литературна школа и работи Климент Охридски, употребата на глаголицата продължава чак до XII-ти век. Климент Охридски е преживял младостта си като ученик, последовател и сътрудник на светите братя във Великоморавия и Панония и като всеки човек, навлязъл в най-консервативния период от своя живот едва ли е долюбвал кирилицата, меко казано.

Имайки пред вид гореказаното, можем да заключим, че “За буквите” е създадена след Преславския събор, когато глаголицата и славянския език са въздигнати в сан на служебен език в една голяма и силна държава като българската. Преди това просто няма повод и причини да се защищава тезата на произведението, тъй като навсякъде този език и писменост са гонени и преследвани. Ако тази писменост и книжнина не са били приети на Преславския събор в оногхонторска България, тяхната по-нататъшна съдба се очертавала твърде мрачна. Друг важен момент в творбата е съсредоточаването на вниманието само върху едната “славянска” писменост, глаголицата. При тази си ерудираност едва ли авторът не е чувал за кирилицата, по-вероятно той да я е познавал, но подценявал в сравнение с глаголицата. Не говори ли това за определена политическа позиция на автора и за наличието на сериозен конфликт между привържениците на глаголицата и тези на кирилицата? В този смисъл авторът на "За буквите" може да бъде и самият Климент Охридски, за когото е документирано, че е мизиец (българин, по-вероятно български славянин, а не българин-оногхонтор) по произход.
Особено интересен е наивният начин, по който авторът обяснява названието на първата буква на глаголицата – Азъ. Това название очевидно идва от прабългарското, ирано-българско и общоиранско местоимение за 1 лице, ед. число – “аз”. Вместо да каже това, авторът ни обяснява, че това название било избрано, защото съдържало широко отворено “а”, с което се посочвало “отварянето” на устата на учещите се от славянския род (а къде са учещите се от българския род ?) към грамотност и разум. А какво да кажем за “фрът – брадва”, “чръв – сърп”, "хер - слънце, хорс" - буквени названия, заимствани от езика на прабългарите? Твърде е възможно и много други названия (юс, ер, хер, ук) да са също прабългарски, тъй като те нямат смислена славянска етимология. Значи и прабългарите имат интерес към тази азбука, и те се учели на ум и разум, и за тях има букви, звучащи близко и познато. А защо те липсват от вниманието на черноризеца? Дали пък този черноризец не е един стар, злобен и обиден старец, мразещ българите? Или авторът е бил обективен, но някой пристрастен преписвач е изхвърлил от оригинала всичко, което не му харесва!

Много въпроси, но които е трудно да се даде окончателен и общ отговор.

          Един възможен отговор на повечето (ако не и на всички) въпроси може да бъде следният. Може да се допусне, че използваното от автора понятие "словене" не е етноним, равностоен на по-късното "славяни", както сега безрезервно се приема, а културно-религиозен термин. Той може да означава "хора, които могат да записват, четат и слушат божието слово, просветени хора, славещи християнския бог", без оглед на това дали става дума за българи или протославяни или за някои други. Нека да вземем пред вид, че в Библията е писано "В началото бе словото и словото беше в бога, и бог беше слово". Силата на словото е голяма, но тя става огромна, ако словото може да се запише и съхрани. Ето защо според автора само населението на България (и евентуално на Моравия и Великоморавия), са "словене -просветени" без оглед на това дали са българи или протославяни. Ето защо предците на още по-многобройните източни и северни славяни (т.е. източните и северните протославяни) изобщо не са споменати, защото по това време те са невежи езичници, т.е те не са "словене". С други думи, терминът "словене" може да е антоним (антипод) на "невеж езичник".

Идеята, че "словене = славещи християнския бог, т.е, християни" се подкрепя и от примери с други старобългарски писатели. Например, в “Стихове Добри Константинови” от Епископ Константин Преславски (между 884 – 892 г.) се казва:

 

Каноните – тез светлици на (нашето) покаяние,

Добре е да се пеят и Бог да се прославя

по цялата земя! Сберете се, словене!

Христа възпявайте и ето днес славете

дървото кръстно ...

 

         Според Васил Гюзелев [4], обръщението към словенене-славяни (и игнорирането на прабългарите - бел. авт.) е обичайно за старобългарските писатели, които пишат на словенски език и имат пред вид главно своите съплеменници (т.е протославяните). В периода 884 – 892 г., когато са писани тези стихове, прабългарите и протославяните в България са все още различни етноси, чието смесване тепърва предстои. Непонятно е защо Константин Преславски ще призовава само единия етнос, а ще пренебрегва другия, който специално в района на Плиска - Преслав е мнозинство. В действителност, авторът призовава словените да се сберат, за да прославят Бога и да славят кръста. Вероятно авторът има пред вид не точно хората от едно конкретно племе (протославяните), а всички християни без оглед на техния етнически произход. Това, което обединява призованите “словене” е, че те ще прославят Бога и ще славят кръста, от тук – те са “словени”, което в контекста на казаното изглежда да е равносилно на “християни”. 

        Ако разсъждаваме в тази посока можем съвсем основателно да стигнем до извода, че новоизкованата дума "словене" е била просто дума - заместител на по-късната българска дума "християнин"! И наистина, нейното съдържание се припокрива напълно с традициония термин "християнин". Тогава за какво е била нужна тази нова дума в новия старобългарски език, след като в тогавашния християнски свят това понятие е обозначавано с традиционната дума "християнин"? Била е нужна и още как! Защото в продължение на около 200 години, от 680 до 865 год. за българите думата "християнин" е означавала "ромей, византиец", т.е "смъртен враг", а омразната Византия е била "държавата на християните". Ето защо е било нужно новото понятие "вярващи в Христа"  да се обозначи с нова, лишена от омраза неутрална дума, каквато е "словене". Между другото, някои автори твърдят, че думата "слово" е иранска и е заимнствана от протославяните сред втората вълна "иранизми" (през първата вълна от заимствания са усвоени иранизмите "бог, топор, собака, хорошо и др."). Ако това е така, думата "словене" ще да е била еднакво близка и разбираема и за протославяните и за протобългарите.

            Тази хипотеза обяснява без проблеми странното "отсъствие" на (пра)българите от старобългарската литература и изобилното присъствие на термина "словене", който е нов и характерен само за тази епоха и тази литература. Няколко века преди това в гръцката и латинска литература се появява морфологично подобният термин "склавини", който обаче е ясен етноним, отнасящ се конкретно до прото-славяните. В първите векове на Дунавска България византийските автори разграничават земята на българите (България) и земята на "склавините" - т.н. "склавинии". Така че, конкретният етноним "склавини" не бива да се смесва с по-късния кирило-методиевски (църковно-славянски, старобългарски), термин "словене". Разграничаването на "словене" от "склавини" обяснява и "грешката" на Черноризец Храбър, който съвсем правилно приписва на "словените" предхристиянската традиция на пишат с черти и резки, която по всички данни и свидетелства е присъствала при прабългарите, но е отсъствала при склавините (пра-славяните).   

         Тази хипотеза силно се подкрепя и от най-важното, но необяснено досега твърдение в киевско-славянския летопис от 1112 г. "Повесть временных лет" [5]. Обяснявайки произхода на словените, авторът на този летопис Нестор пише: "... еже суть словене по Дунаеви, где есть ныне Угорьска земля и Болгарьска. И от тех словен разидошася по земле и прозвешася имены своими..." В превод: "защото словенете са по Дунава, там където днес (1112 г.) е земята Угорска и Българска. И от тези словене се разотидоха по земята и създадоха своите имена". В 1112 г. двете земи, Угорската и Българската, общо са покривали територията на бившата Борисова България, където се възприема християнството и глаголицата и възниква царството на "словенете", т.е на просветените хора, познаващи и четящи словото божие (т.е на новите християни). По-късно тези "словене", т.е, християни, се разпръскват (разотиват) по света, т.е. и много други народи (има се пред вид киевските славяни) възприемат християнството и българската писменост и също стават "словене - просветени християни".

        Обикновенно под посоченото "разотиване на словенете по света" се разбира физическо разселване на славянското население, което автоматически прави фразата безсмислена и недоказуема. Защото знаем, че предците на славяните (склавините) се разселват не от южния Дунав на север, а от север на юг към Дунава. Причината за това недоразумение е, че изначалният (IX-ти век) културологичен термин "словене - просветени хора, християни" се приравнява със средновековният (XVII-ти век) етноним "славяни" [6] което, както видяхме, е груба грешка.  Тук не става дума за физическо разселване и миграция, а за пренос на религия, култура, писменост, просвета и книжнина от България на север и изток. В този смисъл посочената фраза от "Повесть временных лет" звучи исторически достоверно и изключително благоприятно за България.

         В същата повест руският летописец Нестор изказва още едно твърдение, още по-странно и неразбираемо от горното за ортодоксалната теория "словене = славяни". Той пише: „Словѣньску же языку . . . живущю на Дунаи, придоша от Схуфъ, рекше отъ Козаръ, рекоми и Болгаре, сѣдоша по Дунаеви, насилници словѣномъ быша” [17]. В превод: "Словенският народ, както бях казал, живеещ на Дунав, дойде от Скития, т.е, от Хазария, същото се отнася и за българите, които се установиха на Дунав и станаха насилници над словените". Ясно е, че за Нестор дунавския "словенски народ" и дунавските българи са дошли от едно и също място, Скуфъ на козаръ - Хазарска Скития. По-нататък Нестор косвено пояснява какво разбира под "хазарска Скития" чрез фразата: "Дулеби живяху по Бугу, где ныне велынене, а улучи и тиверьци седяха бо до Днестру, приедеху къ Дунаеви. Бе множъство ихъ, седеху бо по Днестру оли до моря, и сутъ гради их и до сего дня, да то ся зваху от грекъ Великая Скуфъ“. В превод: "Дулебите живееха около р. Буг, където днес са велините, а уличите и тиверците седяха до Днестър и се приближаваха към Дунав. Те бяха множество, заемаха земята от Днестър до морето, която се наричаше от гърците Голяма Скития". От този текст става ясно, че под Козарска Скуфъ Нестор разбира района на Долен Днестър, това което гърците наричали Великая Скуфъ и където по-късно се установяват хазарите, а това е всъщност част от Стара Велика България на Кубрат! Следователно в представите на Нестор и "словенският народ" и "больгаре" идват от Кубратова България, което потвърждава уеднаквяването на двете понятия. Защото добре се знае, че в Кубратова България не са живели славяни, по-точно протославяни или склави, които се появяват по тези места 4-5 века по-късно. Съпътстващото твърдение на Нестор, че след като се установили на Дунав българите станали насилници над дунавските славяни ( в текста "словене") се обяснява с факта, че текстът е писан от киевски автор 300 години след създаването на понятието "словене" и 400 години преди създаването на понятието "славяни". Безспорен факт е, че Аспарух е упражнил насилие над мизийските склави, като ги е принудил да опразнят завладяната от него земя. Явно Нестор не е познавал или не е искал да ползва исторически точния гръко-латински термин склави и го е заменил с понятието "словене", имайки пред вид себе си и своя киевски народ.

         В известната Солунска легенда (XI-XII в.), в която се описва мисионерското дело на братята Св. Св. Кирил Философ и Методий през 855 г. в българската земя, се казва: ".... Чух отправен към мене глас, казвайки ми:  “Кириле, Кириле, иди в (обширната) земя и сред словенските народи, наречени българи, защото господ те е определил да ги покръстиш и да им дадеш закон. ... Българите ме взеха с голяма радост и ме заведоха в град Равен и на река Брегалница. Аз им създадох 32 (или 35) букви. Аз ги учих малко, а те сами много постигнаха" [Христоматия по старобългарска литература. С. 1967, с. 296; Народопсихология на българите. Антология.Минчо драганов –ред. С. 1984, с. 38]. Когато светите братя са дошли до река Брегалница, която вече е част от България, те заварили значителен брой покръстени християни и още повече непокръстени. Точно това състояние отразява терминът "словенски народи, наречени българи". По това време словенските народи в България са били няколко, но всички те са наричани българи, защото държавата е България. Ясно е, че в този текст терминът "словене" не служи като народностно име на един отделен етнос - "славяни, протославяни", а отразява характеристика на няколко различни народа едновременно - тяхната религиозна принадлежност.

        В заключение трябва да се посочи, че е повече от нужно да се прави разлика между ранно-средновековното културологично понятие "словене" и късно средновековния етноним "славяни". Задължителното днес интерполиране на "славяни" напред във времето до "словене", въпреки привидната фонетична близост на двете понятия, поражда груби исторически несъответствия. Освен че прави ранната българска литература да не съответства на историческата реалност, тази интерполация създава условия за груба фалшификация на историята и кражба на културни достижения и приноси. Така цял един многоброен народ като прабългарите се изхвърля от собственната им, създадена от тях, държава, култура и история, а всички техни приноси се присвояват от днешните северни и източни славяни. Напълно разбираемо е, при това положение, защо тези славяни така безогледно, безпощадно и упорито налагат тезата за малобройността и нискокултурието на прабългарите.

        От друга страна, напълно е възможно, късният етноним "славяни" да е съзнателно изкован с цел културно и историческо сближение с първоначалния "словене", който така или иначе междувременно вече е пуснал дълбоки корени в средновековния славянски свят и е играел обединяваща роля. Не случайно, етнонимът "славяни" е използван като идеологическа основа на няколко великоимперски доктрини - тази на средновековна Русия и балканска Сърбия. И не случайно тези две държави (но не и техните народи) са били жестоко враждебни към българския народ, който със самото си съществуване и история е опровергавал идеологическата база на имперските им амбиции.

 

 

ЛИТЕРАТУРА:

 

        1. Климентина Иванова, Светлина Николова – съставителство, редакция и научен коментар. Тържество на словото. Златният век на българската книжнина. Превод от старобългарски. Стр. 97-99 и коментар на стр. 143-146

        2. Станилов Станислав. Славяните в Първото царство. Второ допълнено и преработено издание. Класика и Стил ООД. София 2002. стр. 67. Цитат: "Откритите в последно време езически некрополи на славяни и прабългари са приблизително еднакви по брой. Числото на гробовете в тях също е приблизително еднакво. Предположението, че на първо време славяните и прабългарите били равностойни по брой поданици на държавата, има сигурно бъдеще, макар че са необходими още доказателства".

        3. Димитър Ангелов. Образуване на българската народност. Издателство Наука и изкуство, “Векове”, София, 1971

        4. Гюзелев В. Покръстване и християнизация на българите. Център за изследвания на българите. София. 2006. с. 65

        5. Повесть временных лет. М. - Л., 1950, ч. 1, с. 9-11

        6. П. А. Шафарик отбелязва, че съвременната форма "славяни" се появява за пръв път в граматиката на Милетий Смотриский от 1619 г. [Н. А. Шафарик. "Славянские древности", М., 1848, т. П, кн. 1, с. 64,65]

 

ДОБАВКА: "За буквите" от Черноризец Храбър и коментар [1]: Преди, прочее, славяните нямаха Книги1, но, бидейки езичници, с черти и резки2 четяха и гадаеха. А след като се покръстиха, принудени бяха да пишат с римски и гръцки букви3, без порядък. Но как може да се пише добре с гръцки букви: Богъ или животъ, или 4, или 5, или 6, или широта, или (отрова), или 7, или юность, или (език) и други тям подобни? И така беше много години.

След това човеколюбецът Бог, който урежда всичко и не оставя човешкия род без мъдрост, но всичко привежда към мъдрост и спасение, смили се над славянския род, изпрати им Константин Философ, наречен Кирил, мъж праведен и правдив. И (той) им състави тридесет и осем букви - едни по реда на гръцките букви, а други според славянската реч; като отпървом започна по гръцки.  Те – “Алфа”, а той – “Азъ”. От “Аза” започват и двете. И както те, подражавайки на еврейските букви, (ги) направиха, така и той - на гръцките. Защото евреите имат първа буква “алеф”, което значи “обучавам се”. Когато детето се завежда (на училище), и се казва "Учи се" - то е “алеф”. И гърците, като подражание на това, казваха “Алфа”. И се пригоди изразът на еврейската реч към гръцкия език, та да се казват на детето вместо “учение” – “търси”8. Защото “алфа” на гръцки значи “търси”. Подобно на тях свети Кирил сътвори първата буква азъ, но понеже азъ е първа от буквите и е дадена от Бога на славянския род за отваряне устата на учещите се на грамотност към разум, произнася с широко отваряне на устата, а другите букви с тясно отваряне на устата се произнасят и изговарят.

Тези са славянските букви и така трябва да се пишат и изговарят: а, б, в, г, дори до 9.

Други пък казват: "Защо е създал тридесет и осем букви? А може да се пише с по-малко от този (брой), както и гърците пишат с двадесет и четири”. Но не знаят с колко пишат гърците! Понеже има, прочее, двадесет и четири букви, ала не се изпълват с тях книгите, но са прибавили единадесет двугласни, та и три в числата: шест, деветдесет и деветстотин. И общо се събират тридесет и осем. По подобие на това и по същия начин свети Кирил създаде тридесет и осем букви.

Други казват: "Защо са славянските книги? Нито Бог ги е създал, нито са изначални, както еврейските, римските и елинските, що са исконни и са от Бога приети?" А други пък мислят, че Бог ни е сътворил буквите, и не разбират, окаяните, казвайки: “Бог е заповядал да съществуват три езика, както пише в Евангелието: "И имаше дъска, написана с еврейски, и римски и елински (букви) (по Йоан, 19:20), а славянски няма там. Затова и славянските книги не са от Бога”10. Какво да речем или какво да кажем за такива безумия? Нека да им кажем, което научихме от Светите книги: всички неща по реда (си) стават от Бога, а не от друго. Бог, прочее, не създал първо ни еврейския език, ни елинския, ни римския, но сирийския11, на който и Адам говори, и от Адама до потопа - докато Бог раздели езиците при стълпотворението, както пише: "Когато езиците бяха размесени (по Бит. 11:9). И както се размесиха езиците, така и нравите, и обичаите, и наредбите, и законите, и уменията на народите: на египтяните -землемерението; на персите, и халдеите, и асиряните - звездобройството, гаданието (магията), лекуването, вълшебството и цялото човешко изкуство; на евреите - Светите книги, в които е написано, че Бог сътвори небето, и земята, и всичко, що е на нея, и човека, и всичко поред, както пише (по Бит. 1); а на елините - граматиката, риториката, философията12.

Но преди това елините нямаха букви на своя език, ала записваха речта си с финикийски букви. И така беше много години. А Паламид13, който се появи отпосле, като почна от алфа и вита, изнамери за елините само шестнадесет букви. Кадъм Милисий14 пък им добави още три букви; и така те много години пишеха с деветнадесет букви. И после Симонид15 намери и прибави две букви. Епихарий, тълкувателят16, намери и прибави три букви и се събраха двадесет и четири. След много години Диониси Граматик17 изнамери шест двугласни, после друг - пет и друг - трите числени. И така мнозина за много години едва събраха тридесет и осем букви.

Много години по-късно, по Божие повеление, се намериха седемдесет мъже, които преведоха (Библията) от еврейски на гръцки език18. А славянските Книги сам свети Константин, наречен Кирил, (той) и буквите създаде, и Книгите преведе за малко години, а те - и за много години. Седем от тях подредиха буквите, а седемдесет -превода. Затова славянските букви са по-свети и по-достойни, поже свят мъж ги е създал, а гръцките - елини езичници.

Ако пък някой рече, че не (ги) е направил добре, понеже и още се поправят19, ще му отговорим с това: “И гръцките (Книги) също многократно са поправяли Акила и Симмах20, и след това много други. По-лесно е прочееедно нещо после да се поправи, отколкото за пръв път да се сътвори.

Ако пък попиташ гръцки книжовник, казвайки: "Кой ви е създал буквите, или превел Книгите, или в кое време?" - то немного тях знаят. Ако попиташ славянските грамотни (хора), казвайки: "Кой ви е създал буквите или превел Книгите, то всички знаят, и, отговаряйки, ще рекат: "Свети Константин Философ, наричан Кирил, той ни създаде буквите и преведе Книгите, и Методий, неговият брат. Още са живи онези, които са ги видели” 21. И, ако попиташ в кое време, то знаят и ще кажат: “По времето на Михаил, гръцкия цар22, на българския княз Борис, моравския княз Растица23, и блатненския княз Коцел24 в годината от сътворението на целия свят шестхиляди триста шестдесет и трета25.

Има и други отговори, които другаде ще дадем, а сега не е време. Такъв разум, братя, Бог е дал на славяните, нему слава и чест, и власт, и поклонение сега и винаги в безконечните векове. Амин.

 

КОМЕНТАРИ (отчасти са ползвани коментариите на преводача [1]):

 

1)      В контекста на думата “Книги” се разбира не книги изобщо, а текстовете на Свещеното писание (Библията).

2)      Не е ясно какво се разбира под “резки”. Протославяните са нямали никаква форма на писменост, нито руни, нито идеограми, каквито са имали скито-сарматите и прабългарите. 

3)      Няма данни протославяните да са записвали нещо с гръцки букви. Напротив, прабългарите още от началото на своята държава записват важни държавни дела и договори с гръцки букви, използвайки грацкия език и даже своя език.

4)      “Много”

5)      “Църква”

6)      “Очакване”

7)      “Къде”

8)      В смисъл “търси учението”

9)      В някои преписи са изредени всички букви, но това вероятно е характерно за по-късните преписи.

10)  Надписът над главата на Иисус Христос е главният аргумент, който се привежда от “триезичниците” срещу свещеното достойнство на славянската азбука.

11)  Известието, че Адам е говорил на сирийски е взето от неизвестен и вероятно пакрифен извор.

12)  Тази част от трактата е несъмнено повлияна от Словото срещу Юлиан Отстъпник от Григорий Богослов.

13)  Паламид е герой от гръцката митология, участвал в Троянската война, прославян като учен и поет, комуто се приписва изнамирането на мерките, теглилките и повечето букви от гръцката азбука.

14)  Кадъм Милесий, т.е Кадъм Милетски (XVI в. пр. н. според легендите), финикиец, основател на гр. Тива, който се смятал за съставител на гръцката азбука.

15)  Симонид (556 – 469 г. пр. н.е.), старогръцки поет, обогатил гръцката азбука като въвел двойните съгласни z и w.

16)  Епихарий, т.е Епихарм (ок. 525 – ок. 450 пр. н. е.) – старогръцки поет, баща на комедията, родом от Сиракуза. Вероятно е наречен “тълкувател” поради това, че част от драматичните му творби са възпроизвеждали митични сюжети.

17)  Дионисий Граматик или Дионисий Тракийски – грък от Александрия, ученик на Аристарх и автор на най-старата гръцка граматика (Граматическо изкуство – II пр. н.е.)

18)  Това е т.н. превод Септуагинта, направен на остров Фарос по времето на Птолемей II Филаделф.

19)  От контекста става ясно, че това сведение се отнася до превода на Свещеното писание, а не до поправки и промени в буквените знаци, както обикновено е тълкувано.

20)  Акила е еврейски книжовник (II век), превел каноничните старозаветни книги от еврейски на гръцки език. Симах (II – III век) също е преводач на Стария завет на гръцки език.
21)  Тази фраза, която преобладаващия брой учени считат за принадлежаща на първоначалната редакция, се е запазила само в 3 преписа и е допълнително доказателство за ранния произход на  творбата.
22)  Император Михаил (842-867 г.)
23)   Растица (Ростислав) – великоморавски княз (846-870)
24)  Коцел (860/861 – 874г.) – княз на Блатнешкото княжество в Панония
25)  Ако се изчисли по византийското летоброене, годината отговаря на 855г., но това противоречи на други исторически данни. По-вероятна е хипотезата, че Черноризец Храбър използва т.н  моравско-панонско летоброене (теза на Ив. Добрев, виж Добрев Ив. За александрийско моравско-панонското летоброене и за някои дати в старата славянска писменост. Годишник на СУ, Фак. слав. Фил., 69, 2, 1976, 138-142), при което се получава 862  (изважда се 5001) или към  александийското летоброене (теза на К. Куев), при което се получава 863.

Иван Танев Иванов

Иванов е систематизирал и изложил хипотезите за произхода на термините Словене,Сакалиби и Склави- като изведеш всичко накрая се получава едно словене= на българи-плюс някой хроники = на сакалиби,но за склави = българи има доста противоречиви източници,говорещи и че са едно,и че са различни племена. казано с две думи доста умешана работа е без наличието на наши собствени хроники.

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Re: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #470 on: July 16, 2010, 23:04 »

По време на троянската война народът който е живял  по бреговете на Егейско море, по онова време и в земите на Мала Азия и целия  Беломорски район са били населени с преобладаващо тракийско население. ( Диодор - хроникьор който отбелязва в своите  записки за хората живели по време на Троянската война).

Тракийските племена според нашите историци, са били около 77 на брой.  Тук ще спомена по- големите племена и по - известните.

СПИСЪК  с   най - известните тракийски племена, населяващи  районите  на Егейско море,  Мала  Азия,  северна   днешна България,  днешна  Македония,  днешна  южна  България, по бреговете на р. Дунав и в ройона  на Дарданелите.

Няма да ги записвам в колона, защото са много. Ще ги запиша в редица.

Абанти, агатирси, агриани ( живяли по поречието на р. Хемус), асти - живяли са в района на  Странджа и Хемус, беси - живели в южните Родопи, бистони - Егейско море, гети - в сев. Тракия  от двете страни на Дунав, дардани - обитавали са земите на Дарданелите.  дерони - в земите на югозападна Тракия,  диобеси - те са били планинско племе, едони - югозападна Тракия и Македония, венети - в Мала Азия, кайни - до гр. Кипсела,  кабири - Самотраки, кападокийци - в Мала Азия - близо до Троя, кедони - днешна  Македония, кикони - между р. Места и р. Хебър,  койлалети - между р.Струма и р. Тунджа,  кробизи - между р. Вит  и р. Осъм,  лидийци,  мадуатени - край гр .Кипсела,  меди - югозападна Тракия, мелти - живяли около днешен Ловеч, меонци - край гр. Амфиполис,
мизи, пеласги, пеони - в западна Тракия  и Илирик край р. Axios, пирогери - между  Сърнена  и Средна  гора, сатри - в южните Родопи до Егейско море, синти - съседи на пеоните,  трибали - живели край р. Морава и р. Искър.

ТРАКИЙСКИТЕ ПЛЕМЕНА,

За тях се знае от изворите, че са многобройни, често са воювали по между си. За планинското тракийско население в Родопите са известни племената - беси, сапеи,  бистони  и  кикони.   В  района на горното течение на р. Стримон (Струма) е живяло племето  -  агриани. В района  на Кюстендилско са живели древните траки - дентилетите.   В района  на Благоевград - медите,  около  Петрич - сантите, край Егейско  море - едоните, бисалтите и одомантите.
В югозападна Тракия - племената: тини, асти.
В Северозападна Мала Азия  племената: витини и част от племето - тини.
В североизточна България са живяли племената - гети, теризи и кробизи.
В Северозападна България - племето трибали.
В Централна северна България са живяли  мизите.
На север от Итрос са живяли - даките.

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Re: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #471 on: July 27, 2010, 12:39 »
Антропологични данни за българитеМалко пояснение. За преобладаващата част от българският народ е характерен т.нар. понтийски расов тип в неговите две разновидности-долнодунавска и византийска. Според някои учени първият се е формирал възоснова на протоморфния понтийски тип,изпитал дунавско и незначително динарско влияние (само западния клъстер)Наблюдават се преходни форми към византийския тип. Разспространен е в България, Егейска и Вардарска Македония, Южна Румъния, части от Молдова, сред бесарабските българи и българите гагаузи. Понтидите по принцип са разспространени в Югоизточна Европа и преобладават в районите прилежащи на Черно море (вкл. Кавказ) и други, по чието название Бунак е нарекъл типа понтик (гърците са наричали Черно море „понтос”-„море”). Неудомение буди, че на въпросната карта почти цяла Сърбия е представена като населена с носители на динарски расов тип, което не е вярно (виж сл. карта)
Също е повече от очевидно, че не сме от един расов тип с гърците (това, че понтийският расов тип се среща в Северна Гърция е лесно обяснимо и сега там голям процент от населението е с български корени. Може би читателят ще се запита от къде идва този понтийски тип при нас? Отговорът е, че негови носители са били древните българи и те са ни го предали на нас, защото сме техни преки наследници. Достатъчно е да си спомним какво каза руският археолог проф. Г.Белорибкин при неотдавнашното си посещение у нас. Около 75 % от волжките българи загинали в битка с татаро-монголите край Пенза през 13 век са били брахикранни понтиди.

 

            Изводи:

1. Генетично българите не са славяни и славянският примес не е определящ.

2. Българите са относително хомогенен народ, а не сбирщина от мелези.

3. Македонците са чисти българи.

4. Торлаците спадат към българската нация.

5. Сред албанците има не малко албанизирани българи.

6. Българите са най-близко генетично до иранци и грузинци.

7. Българите се различават силно от „братята” сърби генетично.

Допълнение към антропология на българите

(по: http://www.bulgaria-is-alive.com/vavedenie.html)

 Коментар: Блондините в България (Обаче повечето деца в ранна детска възраст са русички и едва по-късно им потъмняват главиците на някои.), които са около 20 - 25 % от населението (като се има предвид че светлорусите са рядкост, а преобладаващите блондини са тъмноруси) са от следния антропологичен тип - средни на ръст или високи, обикновено от долихокранен (дългоглав) тип с прави или леко гърбави носове, теснолики или среднолики, обикновено със зелени и далеч по-рядко със сини очи. Рижекосите са изключителна рядкост. Този антропологичен тип съответства доста точно на представителите на т.нар. "Карасукска археологическа култура" от Централна Азия и Минусинската котловина, които са зафиксирани през III - II хилядолетие пр. н.е. Засега приетата теория е че тези хора са били прототохари. Което не означава славяни, ако и тохарите, скитите и сарматите да са влели доста от своите гени в етногенезиса и на ранните тюрки, а сарматите на славяните, между които, видимо е, няма голяма връзка. Просто защото в етногенезиса им участват и други компоненти. В случая с тюрките - алтайски монголоидни племена и сибирски европеиди, а при славяните - балти, фини, келти и германци. "Славянският" генетичен тип R1a1, който всъщност е сарматски е на трето място с 17,4% разпространение сред съвременните българи. При българите от Македония се среща в количество 35%. Този ген е с висока честота на разспространение и в районите на Алтай, Тян-шан, Памир и Таримската котловина (дн. Синзцян), където никога не е имало славянско присътвие, но със сигурност е имало масирано скито-сармато-тохарско присъствие. За сравнение този ген е предствен при сърбите в рамките на 63%, у поляците около 56%, у украйнците около  54%, при казанските „татари” (преки потомци на волжките българи) - 34%, у хаджанските таджики 64%, при киргизите 63% , при ишкашимците 68%  Скитите и техните наследници сарматите се формират в Средна Азия върху основата на на т.нар. „Андороновска археологична култура”. Като анторпологична характеристика, андроновци се отличавали с брахикранен череп и „ниско лице”, т.е. „кръглоглавост”. Това е т.нар. „палеокрьоманьонски расов тип”. Той е бил характерен и за представителите на една друга по-стара индоевропейска група, първа проникнала в Минусинск и Синцзян, още в ІV-ІІІ хил.пр.н.е. Именно „афанасиевци” са оставили голяма част от „Таримските мумии” изследвани от Виктор Майер.

Най-разпространениея хаплотип сред българите е J2B1. Той е типичен за зоната на Източното Средиземноморие и съвсем погрешно се смята, че е бил присъщ на траките-коренното население на Балканите. Тях още Методи Попов определи като представители на северния, нордически тип, а акад. Вл. Георгиев установи, че езиково са стоели твърде близко до съвр. латвийци и литовци.

Причината е следната: бактрийците (бахтияри, пакти) са били от абсолютно същия антропологичен тип. Европеиди с правилни черти, тъмна и чуплива (обикновено кестенява) коса, най-често с тъмни очи и матова кожа. Фактът че генът J2b1 е разпространен (или негови модификации) и в района на Средна Азия и Индия, не игнорира фактът, че все пак, този ген е най разпространен в Източното Средиземноморие, и то - очевидно от дълбока древност. Същото важи и за антропологичния тип. Впрочем, масираното присъствие на генът J1b2 при нашия народ (този ген в България се среща в рамките на 75%, а в Македония в рамките на 50%),  не може да бъде представян като доказателство за автохтонност, защото други подгрупи на група J са широко разпространени сред народите в Близкия изток, Средна Азия и Индия, пък и този хаплотип според генетиците се е отделил от общата група J вероятно в зоната на Предна Азия, и по-специално Загроско-Кавказко-Тавърския планински масив, където е широко разпространен и до днес. А това говори и за участието на хурити, кутии, лулубеи в етногенезисните процеси на Иранското плато. В дълбока древност именно урартци, хурити, лулубеи, каски, народи с най-вероятен кавказки произход (далечни роднини на съвр.неиндоевропейски народности в Кавказ) са били коренното население на Северен Иран, по-късно разтворило се сред мигриралите през Кавказ индоарии и западни иранци, достигнали до Индия и Бактрия.  В етногенезата на бактрите, които мигрират на изток заедни с мидийците и персите е имало и групи които не са били от индоирански произход,, а най-вероятно народ близък до хуритите. Например това се доказва от съществуването на т.нар. «митанийски език» съдържащ и индоирански и източнокавказки (хуритски) думи. Българите притежават и една друга антропологична особеност – брахикранията, която е наследство от «памиро-ферганския» расов тип на прабългарите, формирал се от смесването на брахикранните андроновски племена със заварените «авестийски бактрийци» които са били долигокранни източносредиземнопорци. Брахикранията е характерна за сарматите.

На второ място на распространение сред българите с 20% са гените от група I1 близки с този на двете германски групи (германска и скандинавска). Най-вероятно част от носителите на тази хаплогрупа в древността са били светли европеиди. За отбелязване, е  хаплогрупите J и I, както уточнихме вече най-разспоространени сред българите се срещат в голям процент в северен Иран и при ардонските осетинци, като процента на I hp в Дагестан е  същия като при нас. С аварците в Кавказ сме много близки генетично, което въобще не трябва да ни учудва имайки предвид,че в тяхната етногенеза участват авари, вероятно и прабългари.

Келтският ген R1b е представен сред българите в рамките на 17%. Петър Голийски, определя част от дошлите от Изтока българи като „тохаро-келто-кимерийци”. Всъщност тохарите в езиково отношение са били родствени с предците на келтите, а кимерийците са най-ранните представители на „пототохарсакта” карасукска общност, мигрирали на запад, факт доказан от археологията. Според една от хипотезите тази протообщност се изселва в Азия от региона на Кавказ и нейното предвижване е обозначено в историчеката литература с термина „понтийска миграция”. Алтайският генетичен хаплотип C3c е разпространен в България в рамките на 5%. Той е типичен за казахите, ойрятите, якутите, нивхите, коряките, чукчите, но се среща и при узбеките и таджките, които не са гентично тюрки. Скромното предствителство на този ген у съвременните българи разбива на поставя под съмнение тезата, че българите и техните предци са тюрко-алтайци. Алтайското езиково семейство включва монголски, тюркски, тунгусо-манджурски, японски и корейски езици.

 

Ж. Войников): Формирането на прабългарите е сложен и многоетапен процес. В него взема участие едно тохарско ядро, носителя на етнонима „българи” (булодзи на китайските хронисти, които са част от юечжите, т.е. тохарите), една не добре фиксирана алтайска езикова прослойка, вероятно от ранно алтаизирани тохари, донесла със себе си някои алтайски по произход прабългарски думи (напр. белчуг - браслет, дохъторъ - възглавница, двалма - коняр, кудерма - палач, тетегъ - носилка, колъмагъ - палатка, харания – казан, куралък – еталон, образец, твалага – телица, тикър - огледало, губер, бъбрек, и др.), както вероятно и алтайския по своя произход, изкуственно превъзнасян до небесата от някои наши лаици „прабългарски календар”, която е била в основата на формиране на чувашкия (савирския) етнос, но в основата си в голямото си мнозинство, по данни на археологията и антропологията, прабългарите са били сармати и управляващата прослойка не е „тюркска” както погрешно смяташе покойния проф. Рашо Рашев, а е била сармато-аланска, родът Дуло са двалите, дуласите от Кавказ, станали основа върху която днес се е формирала дигорската общност на аланския, осетински народ. Затова и почти всички имена на български владетели и аристократи познати ни от езическия период имат своите ирански и осетински аналози! Дори самото използване на термина „тюркска прослойка” е изцяло погрешен. Тюрките се формират едва в периода 3-6 в. главно от смесването на южните хуни и протомонголците сянби, в районите на Ордоса, Хеси, най-източните разклонения на Тяншян, източната част на Кансу, а антропологично са подчертани класически монголоиди. При прабългарите липсва такова нещо. Разминаването на прабългари и тюрки е голямо във времето и пространството, така че нека не дотам любезните ни опоненти, смятащи прабългарите за една „тюркоезична” общност да коригират това крещящо по своята некомпетентност определение „тюркска” с по-издържаното - „алтайска”!
http://www.protobulgarians.com/Statii%20ot%20drugi%20avtori/Rumen%20Ivanov%20-%20Varna/B7lgarite%20izv7n%20B7lgariya.htm

Offline Marlboro

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1354
Re: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #472 on: July 28, 2010, 08:37 »
6. Българите са най-близко генетично до иранци и грузинци.

taka si e,severen Iran  e nasela s turkite ot vremeto na  Alp Arslan -seljukite i po4ti celiq kavkaz e naselen s turki .

Offline Hat

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 1059
  • Gender: Male
Re: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #473 on: July 28, 2010, 09:07 »
Генералният извод,който може да си направи един здравомислещ човек  без той да е историк от всичко прочетено дотук е че прабьлгарите наистина са тюрки но винаги до сега те като че ли са правили всичко вьзможно да се изкарат какви ли не само и само да не са тюрки.Не са безмислени изказаните мнения тук в сайта ни за силно изопачената история на Бьлгария и то не от някой друг а от силно заблудени и подплатени с финансови средства слепи бьлгарски "историци" Рано или кьсно истината излиза наяве.Абсолютно по сьщият начин е работено и вьрху заличаването произхода на помаците.Пьлен крах за сега.Нека истината вьзтьржествува и поне новите поколения научат истината за предците си от учебниците по история,както всьщност трябва да бьде.

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Re: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #474 on: July 29, 2010, 01:04 »
Хора правите ли разлика между тюрки и турци-не са тъждествени ;D ;D ;D ;D
Северен иран не ми се вярва да е населен с тюрки-там остават последните остатъци на зороастризма,която религия сегашното управление на Иран се опитва да заличи.Светлокоси и светлооки няма как да бъдат тюрки.
Генетично потомците на тюрките се различават от потомците на Иранците по няколко маркера-в българите са по малко от 2% монголоидните гени-много по малко от средният за Европа,т.е. с две думи ние имаме много по малко от доста европейци. ;D ;D ;D- в сравнение с унгарците- който са с най засилен такъв показател(защо ли?  ;D ).
Преди няколко месеца се завърна една експедиция на учени антрополози и лингвисти до Таджикистан-която експедиция стигна до извода,че езиците са ни доста близки и то не славяно-тракийския конпонент,а с иранския в нашия език-както и думи до скоро обяснявани с тюркския се намериха в тези езици и то с близко до нашето значение.
От антропологическа гледна точка българите( и румънците-защо ли ?) се различават от останалите европейски народи и от всичките си съседи по строежа и съотношението на пропорциите на черепа и скелета си.Това съотношение е подобно и при таджиките-а го няма при останалите тюрки ;D ;D ;D ;D
Апропо до всички поддръжници на тюркската теория-когато българите са били народ-тюрки въобще не имало,а само прототюрките-монголите ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D
И не на последно място спрямо лингвистите,генетиците и антрополозите българите като съставка на съвремената ни нация са били в пъти повече от трако-славяните.

п.с. Някой ще ме попита защо използвам думата трако-славяни-това е защото при направения генетичен анализ на намерени останки на тракийски скелети у нас се установи ,че генетично до този скелет са най близки балтийските народи-латвийци и литовци-а както се знае според разбиранията славяните се формират като балто-славяни- отделейки се от немците като самостоятелна група между Карпатите и балтика-т.е.балто-славяни  ;)

Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3894
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!
Re: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #475 on: July 29, 2010, 06:38 »
Rasate,
           Опитвам се но не виждам и не разбирам,защо е нужно да натрапвате с постингите ви " Вашата история през призмата на вашето мислене" ?????
 
Няма диалог,публикувате едно след друго копие от други източници!
 Какво мислите,да водите диалог сам със себе си,или натрапване!
 Мерси,няма нужда някой всеки ден тук да дава отдушник на собственото мислене и е нахален,както се вижда!
 
 Не виждам смисъл от такива теми какво е било преди XXXX века....Естествено,когато няма диалог значи сте безинтересен с постингите ви и желанието всеки ден да копирате десетки страници,които никои не чете.
Замислете се!

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Re: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #476 on: July 29, 2010, 10:44 »
Генералният извод,който може да си направи един здравомислещ човек  без той да е историк от всичко прочетено дотук е че прабьлгарите наистина са тюрки но винаги до сега те като че ли са правили всичко вьзможно да се изкарат какви ли не само и само да не са тюрки.Не са безмислени изказаните мнения тук в сайта ни за силно изопачената история на Бьлгария и то не от някой друг а от силно заблудени и подплатени с финансови средства слепи бьлгарски "историци" Рано или кьсно истината излиза наяве.Абсолютно по сьщият начин е работено и вьрху заличаването произхода на помаците.Пьлен крах за сега.Нека истината вьзтьржествува и поне новите поколения научат истината за предците си от учебниците по история,както всьщност трябва да бьде.
генералният извод,който може да си направи един наистина здравомислещ човек от прочетеното дотук е,че "Славянският" генетичен тип R1a1, който всъщност е сарматски е на трето място с 17,4% разпространение сред съвременните българи.
На второ място на разпространение сред българите с 20% са гените от група I1 близки с този на двете германски групи (германска и скандинавска). Най-вероятно част от носителите на тази хаплогрупа в древността са били светли европеиди.
Най-разпространения хаплотип сред българите е J2B1.(този ген в България се среща в рамките на 75%, а в Македония в рамките на 50%).Той е типичен за зоната на Източното Средиземноморие и Загорско-Кавказко-Тавърския планински масив,както и за  района на Средна Азия(Таджикистан,Афганистан) и Северозападна Индия.(Защо ли ?!) ;D ;D ;D ;D
За отбелязване, е  хаплогрупите J и I, както уточнихме вече като най-разпространени сред българите се срещат в голям процент в северен Иран и при ардонските осетинци, като процента на I hp в Дагестан е  същия като при нас. С аварците в Кавказ сме много близки генетично, което въобще не трябва да ни учудва имайки предвид,че в тяхната етногенезиса участват авари и българи.
Келтският ген R1b е представен сред българите в рамките на 17% т.е. на четвърто място.
Във връзка с това Петър Голийски, дошлите от Изтока българи като „тохаро-келто-кимерийци”, а не като монголо-тюрки  ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D ;D

п.с.Генетиката е основното потвърждение иранската теория за етногенезиса на българите-тя определя,че българите заселили се на балканския полуостров са били мнозинство-от 50 до 75%,на второ място сме близки с немците(в етногенезиса на германците и шведите влизат готите-трако славянки племена живели по нашите земи,прогонени в последствие от българите) и чак тогава идват така наречените от историците "славяни".Дори имаме и келтски гени,които са на четвърто място-докато наличието в генотипът на българите на монголоидни гени е толкова незначително,че това напълно отхвърля алтайската монголо-тюркска теория. ;D ;D ;D ;D ;D

Иранското море се е простирало от най източния си клон-Ефталитите до на западния-келтите.

Offline Hat

  • Moderator
  • *****
  • Posts: 1059
  • Gender: Male
Ynt: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #477 on: July 29, 2010, 14:29 »
Толкова много се обьркваш,че чак започваш да си противоречиш.Каквито искаш генетични изследвания прави,отколкото искаш места вода носи трудно ще  вкараш в етногенезиса на бьлгарина генетична близост с немци а още по малко с шведи и готи.Ти вкарваш и келти и всичко стана мацано т.е. манджа с грозде.Не можеш да избягаш от самият себе си.Приеми сьществуванието си като смирен тюрк иди помоли се и живей спокойно защото,колкото повече мьрдаш толкова повече се оплиташ и по бьрзо потьваш в необятното море от изкуствено сьздадена информация относно произхода на бьлгарите.

Offline Rasate

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2173
  • Gender: Male
  • Българите носят произходът си- в своето име.
Re: Ynt: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #478 on: July 29, 2010, 15:39 »
Толкова много се обьркваш,че чак започваш да си противоречиш.Каквито искаш генетични изследвания прави,отколкото искаш места вода носи трудно ще  вкараш в етногенезиса на бьлгарина генетична близост с немци а още по малко с шведи и готи.Ти вкарваш и келти и всичко стана мацано т.е. манджа с грозде.Не можеш да избягаш от самият себе си.Приеми сьществуванието си като смирен тюрк иди помоли се и живей спокойно защото,колкото повече мьрдаш толкова повече се оплиташ и по бьрзо потьваш в необятното море от изкуствено сьздадена информация относно произхода на бьлгарите.
Хат ако толкова познаваше Историята като мен щеше да видиш,че за всичко си има обяснение-но ти продължавай да живееш не информиран.
Не дели тук е не са живели готи,не дели е имало келтско царство-но живей си и пиши.И ми опонирай.