За българите:
Българите са сред най-древните народи на земята. Според една легенда Ноевият син Яфет имал син Гомер, чийто син пък е Тагарма. Същият имал 10 сина от които деветия се казвал Болгар. Според легендата той е родоначалникът на българите.
Напоследък много учени се изказват в подкрепа на библейската теза за Потопа, който геоложките проучвания датират около 5800 – 5500 г. пр. Хр. Това ще рече, че Тагармовият син Болгар е пето поколение от Ной т. е. той се е появил около 5300 – 5250 г. пр. Хр. Толкова отдалечало от нас време (7300 години) е преди писмената история, а и праисторическите и археологическите данни от тази епоха са изключително оскъдни Затова можем да предполагаме само, че българите принадлежат към малобройната група на най-древните народи в човешката история.
Византийският летописец от VІ в. Йоан Малала, чиято “Световна хроника” е много популярна сред историографите, респектиран от древността на българите, ги отъждествява с Омировите мирамидонци. А Омир според византийците е пределна граница за древност. Въз основа на несъмнено древния им произход някой автори смело лансираха хипотезата за българите като родоначалница на шумерската цивилизация. След близо 20века престой в долината на реките Тигър и Ефрат, твърдят защитниците на тази хипотеза, българите шумери преминали кавказките проходи и се заселили в земите на древно Скития. Близостта между културите на скити и сармати (главно в керамиката и строителството) с тази на древните българи ни кара сериозно да се замислим върху това твърдение.
През последните 250 години в науката са изказани 17 предположения за произхода на българите и тяхното първоначално местонахождение. Но много хипотези говорят поне за две неща: или подходът е погрешен, или коренът на българите е толкова древен, че са възможни всякакви предположения. Според едни от тях произходът на нашите прадеди варира от тюркско – алтийски до памиро – фергански и ирански, според други – от северно индийски и западноиндийски до славянски.
Голям интерес представляват старокитайските източници. В тях има сведения за народа богор (или болор), който сторите автори сочат в районите западно от Тибет. Като посока тава съвпада с лансирана теза за Памирско –Хиндокушкия регион, където се предполага, че било най-старото местообиталище на древните българи. Това становище намира подкрепа и в древноарменската география “Ашхарацуйц”, съставена от Мовсес Хоренаций (VІІ в.). Според познавача на този паметник акад. С. Емерян “Ашхарацуйц” споменава като обитатели на района Памир – Хиндокуш народа булх. Сведението се допълва от описанието на арабския пътешественик ал –Истарих, който споменава, че “древният Богог” се намира недалеч от земите на тохарите. Южно от тях са индийците от днешен Кашмир.
Казаното до тук се различава от застъпената в нашата историография теза за тюркско – алпийския произход на българите. Според тази теза първоначалните местожителства на българите са земите на западен Сибир. В езиково и антропологическо отношение това становище сближава българите с татаро-монголите. Впрочем, така сме представени в някой авторитетни западни енциклопедии, въпреки доказаната етимология на “татар”, който монголски означава “чужденец”, а не име на народ. Освен това всички предположения в тази хипотеза са само умозрителни и косвени, без да посочват нито един безспорен факт.
За разгадаване произхода на един древен народ съществена помощ оказва определянето на рода и семейството на езика. Старата и поддържана до скоро теза за тюркския произход на древно българския език вече е сериозно оспорена от някои езиковеди. В оцелели реликти от старобългарския език и в каменни надписи от орхонски и фергански произход се открива немалко тюркски заемки, както показват и изследванията върху предкирилската руническа писменост. За средата и обкръжението, в което живеели нашите прадеди, това е нормално. Според езиковеди по състав старобългарският език най – много се доближава до иранската група езици от Памиро – Фреганския регион. За това свидетелстват имена като Бузан, Вунд, Аспарух, Тервел, Крум, Расате и думи като бати, кака, куче, кръчма, кърчаг, стрина, кунки, хубав, чунким и др., чиито ирански корен е очевиден. Може би старите афгански надписи биха не помогнали в разчитането на старобългарските езици, но след като арабите завладяват тези земи, всички местни паметници са унищожени.
Етническите имена “България” и “българи” също са много оспорвани. Рядко е бивало някои от многобройните съставители на хипотези за техния произход да не са предложили свое, понякога твърде странно тълкуване. Така с времето се създаде вредната практика хипотезите да се обявяват за доказани факти. Някои от по-известните становища за името България – земя на синове на светлината, българ – “жител на град”, българи – “горско племе”, “смесени”, “пет хуни”, и още много други.
На сегашния етап се налагат два извода, които също не са безспорни: 1. прародина на древните българи е районът на реките Аму Даря Сър Даря, Памир и Бактрия, известна още и като Балкхара; 2. езикът е сравнително обособен с ирански корени и памирско – фергански лексема.
Един от първите източници за ранната история на българите е “Именникът на българските ханове”. Текстът на този интересен документ е разкрит от руския учен А. Попов през 1866 г. сред един по-голям ръкопис, назован “Летописите Елински и Римски”. В него са изложени четирите Книги “Царства” от Библията, а интересуващият ни текст е веднага след четвъртата книга. Учените са на мнение, че в тоз препис “Именникът” е включен по нареждане на цар Симеон, за да се покаже древността на българската държава.
Първите упоменати владетели на българите в него са Авитохол и Ирник, дълго време отъждествявани с хунския владетел Атила и синът му Ирник. Първият е управлявал 300, а вторият 150 години. Тези години очевидно са легендарни и визират по-скоро управлението на дадена династия (или род). Някои изследователи правят съпоставки с имената и някои легенди от епохата, при които важна роля се отрежда на сърната и еленчето като “слънчеви животни”, смятани от много народи за техни легендарни праотци. В случая за нас по-важно е указаното начало на българската държавност. Според “Именника” нейното начало е между 158 – 165 г., след което да преминаването на река Дунав от Аспарух са изминали почти 515 години. Ако приемам данните или поне част от тях за достоверни, те сочат онова исторически познато време, в което българите са устроили първата си самостоятелна държава в т. нар. от византийците Меотидски район. Днес се смята, че той се е намирал северно от Кавказ между Черно и Каспийско море. Северната му граница е трудно определима, но по всяка вероятност достига средното течение на река Дон и Волга.
До тези земи българите достигнали, след като напуснали първоначалните им известни место-обиталища в Памиро-Хиндокушкия регион около планината Имай, известна и като “конска” планина. Докато обитавали земите северно от Кавказ, много вероятна е част от българите да са били увлечени от устрема на кхонските(конните) народи, които през ІІ в. формират Хунския съюз(ако не и неговото ядро-именик на българските канове) . Това е и причината често пъти неосведомени автори да отъждествяват българи и хуни. Зенитът на хунската мощ е по времето на Атила, “бичът Божи”, който създава огромна империя с ядро в земите на Панония (днешна Унгария). След фактическия разгром на хуните при Каталунските поля през 451 г. техния пакс, съставен от множество племена и народи, постепенно се разпада. Между напусналите това хлабаво варварско обединение са и българите формирали своя държава в източният му край.
Междувременно се появява още едно известие за ранните българи и тяхното име. То е дело на т. нар. “Анонимен хронограф”, който в годината 354 съобщава, че синът на Ноевия син Сем е Зиези, “от който произлизат българите”. Заедно със староарменското известие в “Ашкарацуиц” на Мовсес Хоренаций това са първите и най-стари известия за българите, към които трябва да добавим и косвеното известие на “Именника”.
За кавказкия период Ритор. “Отвъд Каспийските врати – пише той, - са бургарите със свой език, народ езически и варварски; те имат и градове”. Интерес представлява последната част от цитираното изречение, където се казва, че българите имали градове. По-нататък Захарий Ритор споменава, че другите изброени от него народи живеели в юрти. Това е важно писмено известие, което се потвърждава и от някои археологически разкопки.Според тях българите са полуотседнал народ, познаващ земеделието, занаятите, металургията и строителството. Като вид стопанска дейност нито едно то тях не е присъщо но номадските народи, които постоянно чергаруват, следвайки стадата си в търсене на паша. Живеенето в градове предполага строителство, а това е умение, което българите очевидно добре познават. Живеенето в градове предполага строителство, а това е умение, което българите добре познават. За него ни дават представа монументалните строежи по днешните български земи от края на обичайното по тези земи строителство от предаспаруховия период.
Вероятно след преселението в района на север от Кавказ (около средата на ІІ в. сл. Хр.) започва и трайно етническо стабилизиране на българите. За онази епоха и регион не може и дума да става за някаква етническа, езикова и расова чистота. Взаимоотношенията в областта на културата, религията, езика бита и нравите са повече от обичайни.Дори имената на народите не са съвсем сигурни поради слабата осведоменост на основните информатори. Византийските автори често не прецизно определят народите от Изток с названието “унои” (хуни) поради популярността на хуните и сравнителната близост във военното им поведение с народите от региона. Дори най-авторитетният историк на ІV в. Прокопий Кесарийски пише, че хунският владетел имал двама сина Утигур и Кутиригур, които навсякъде другаде срещаме като етноними на два народа от най-тясното обкръжение на българите(или две от българските племена). За самите китайци, които са историческите първооткрители на хуните и в чийто хроники се срещат данни за тях от ХХ в. пр. Хр. До VІІ в. сл. Хр., названието “хун – ну” означава “чужденци”, т. е. “варвари, идващи от север”. С други думи, и те не сочат хуните като обособен народ, който властвал над другите, а както название на група народи с враждебно поведение спрямо “Поднебесната империя” (Китай).
Вече бе споменато, че според хрониката на Захари Ритор българите са строяли градове, което в значителна степен опровергава досегашните становища за техния номадски произход. Разбира се, продължителното съжителстване на този народ с племена на номади-тюрки е дало своето отражение в смисъл, че българите може да са взаимствали някои елементи от културата на тюрките,но само до тук.
