Author Topic: Произход на българите !  (Read 728415 times)

0 Members and 3 Guests are viewing this topic.

sirrio

  • Guest
Ynt: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #285 on: February 19, 2010, 10:56 »
Произходът на българите, респективно на пра-българите, може да се установи много лесно посредством новите технологии за ДНК тестове, като се направят ДНК-изследвания на примерно 1000 българи и на същия брой хора, населяващи днешните земи на стара Волжка България, Иран, че и Турция ако щете. Такива изследвания вече са правени в Северна Америка и Африка за доказване на произхода на определени народи и връзките (родството) между тях. Принципът е елементарен и доказва на 100% произхода и родството между отделни етноси или народи - при всички участници в изследването се проследява точно една определена хромозома, която се предава само по майчина линия и е абсолютно една и съща при всички поколения, които имат родствена връзка. Чрез този метод съвременната наука позволява установяване на родствена връзка до 7000 поколения назад или до около 150 000 години назад във времето, като в нашия случай не се налага датиране чак толкова назад във времето, а става дума за последните 2000 години. Въпросът е, че някой трябва да плати за едно такова проучване (което не би трябвало да кой знае колко скъпо) и това трябва да е държавата. ;)

Offline PETER

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1028
  • Gender: Male
Ynt: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #286 on: February 20, 2010, 08:18 »
Връх Мусала!!!
Най-котирана е версията за арабския произход. Според тая теория името идва от арабското "мусаллах", което е термин в исляма, означаващ място, където се отправя молитва или където се събира конгрегацията (паството, религиозната община), за да се моли. ...

Африка пък произлиза от призива "А в реката" дето надали българите като стигнали да Нил.
Америка от "А, намерихме я"
Австралия от "А осра ли я"
и т.н.
:)

Offline muti6

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 927
Ynt: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #287 on: February 20, 2010, 10:04 »
Африка пък произлиза от призива "А в реката" дето надали българите като стигнали да Нил.
Америка от "А, намерихме я"
Австралия от "А осра ли я"
и т.н.
:)
Колкото и да се правиш на остроумен, си оставаш атеист-циник!!!!
 Логиката е систематизиран метод за достигане до грешни изводи и заключения с увереност.

Offline PETER

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 1028
  • Gender: Male
Ynt: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #288 on: February 20, 2010, 11:21 »
Правилно, Мутиш
Да се търси "мусаллах" в "Мусала" не се прави с логика, а само с гола вяра.
:)

Offline muti6

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 927
Ynt: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #289 on: February 20, 2010, 11:29 »


По добре гола вяра,отколкото безверие.

Offline tersid

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 874
Ynt: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #290 on: February 20, 2010, 11:37 »

По добре гола вяра,отколкото безверие.
Мутиш ,запърви път бъркаш.Не става въпрос за безверие,защото безверието е резултатна величина и е породено от бездушието.Така че че по добре гола вяра ,отколкото бездушие ,пардон безверие.

sirrio

  • Guest
Ynt: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #291 on: March 10, 2010, 11:29 »
Българите при тяхната поява в Европа

Името на българите става широко известно в Европа през далечния V век, когато те се появяват в съседство с двете най-големи някогашни империи - Византия и превзетия от готите Рим. Тогава се появява и първата характеристика на българите като народ, написана от епископ Енодий,
придворен историк на готския крал Теодорих. Ако искаме да разберем най-съкровените особености на българите, трябва непременно да надникнем в тази първа и най-ранна характеристика, защото в нея са отбелязани национални черти, които дори до днес остават присъщи на българския характер. Затова нека да започнем своето пътешествие по далечните български следи с това ранно и твърде ценно описание.
„Това е народът - съобщава Енодий на своя крал - който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал. Народ, придобиващ титли за благородство само чрез пролята неприятелска кръв, за който бойното поле прославя рода, понеже според него несъмнено по-благороден е оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение. Те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези... По-рано вярваха, че светът е открит за тях, сега вярват, че за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш."
Мисленият събеседник, към когото се обръща епископ Енодий в тези свои редове, е прочутият готски крал Теодорих, а приведеният пасаж е част от известното „Похвално слово", написано в негова чест и предназначено за прочитане пред най-високите дворцови кръгове. Това показва, че
споменатите редове са писани твърде внимателно и грижливо и всяка дума, съдържаща се в тях, е добре претеглена. Ето защо, ако епископът подчертава в едно дворцово слово, че българите са били един от най-силните народи в края на Античността, който е печелил победите си в доблестни и открити двубои със своите врагове, това сигурно е било така. Този съвременник на някогашните българи, по всичко личи, ги е познавал доста добре, за да си позволи да ги представи пред очите на своя крал като „народът, който е имал всичко, което е пожелавал", макар днес българите да изглеждат твърде далеч от това.
Но не е ли допуснал все пак епископ Енодий, някакво неволно преувеличение, когато рисува ранните българи като необикновено силен и доблестен народ, пред който бил открит целият някогашен свят. Не са ли неговите думи изблик на някаква литературна екзалтация, или на цветиста дворцова реторика, целяща да възвеличи по косвен начин Теодорих, въздигайки до
небесата воюващите с него българи. Поводът, по който е съставено словото, като че ли изключва такава възможност, но не е излишно да надникнем в друг негов пасаж, който разказва не за битките на Теодорих, а за сражението между българите и готския пълководец Пиция. Ето как са обрисувани българите в този случай:
„Дълго време изходът на боя се колеба върху несигурните везни на победата, понеже и двете страни проявяваха еднакво ожесточение в битката. Сблъскваха се два народа, на които бягството никога не беше помагало по време на сражение. И готите, и българите са учудени, че се намират хора, подобни на тях, и че виждат в човешкия род противник, равен на себе си... Боже, небесни съднико, умножи дадените в изобилие дарове! Те /българите - Бел.авт./, които никога не се съмняваха в победата си, и на които се учудваше светът, сега се оттеглят, след като изгубиха бойните си знамена, и смутени от това, че са оцелели, се провикват, че са много по-щастливи онези от тях, на които се бе паднало да загинат".
Светлината, в която са представени българите и в този случай, е изненадващо
приповдигната. В тях готският епископ вижда един необикновен народ, създаден като че ли специално, за да учудва света със своите подвизи. Доблестта на този народ е била в неговите очи толкова висока, че той без колебание го поставя на едно стъпало със своето собствено племе -
готите - подчертавайки, че и готите, и българите се учудват, че виждат противник равен на себе си. А следователно имало е в някогашните българи нещо, което ние недостатъчно познаваме. Нещо, за което си струва да се заровим по-дълбоко в техните ранни следи, които както България, така и
Европа за съжаление твърде слабо познава.
За да проникнем още по-навътре в изчезналия свят на ранните българи, добре е да надникнем и в летописите на редица други историци от V - VI в., които също са запечатали някои дири от пътя на българите през Европа - Йорданес, Касиодор Сенатор, Павел Дякон, Йоан Малала и др. Ето какво може да се открие там.
Описвайки местоположението на българските земи около 550 г. Йорданес отбелязва: „Над Понтийско море се простират местата, обитавани от българите, които са станали известни поради лошите последствия от нашите грехове." Авторът, подобно на Енодий, е виждал в лицето на българите нашумял и известен с победите си народ. Но причината за българската известност той е отдавал на грешките, допуснати от неговия собствен народ - готите, които са понижили неговата военна сила.
Съвременикът на Йорданес - Касиодор /490-583 г./ също споменава българите. За тях той говори по повод на сраженията, които са водили готските пълководци Киприян и Толуин.
„Варварският Дунав те видя вече като воин - отбелязва Касиодор за Киприян - Не те изплаши дружината българи, която с упоритостта си щеше да попречи дори на нашите!" А за другия пълководец той отбелязва: „Толуин победи между другите народи и хуните и като спечели в първите сражения слава надделя и над страшните по целия свят българи."
И този ранен историк, подобно на Енодий и Йорданес, е гледал на българите като на един от най-могъщите народи на Ранното Средновековие - народ, над който е било твърде трудно да се надделее, тъй като по онова време той е бил „страшен по целия свят".
В същия план - като необикновено силен народ - са описани българите и от лангобардския историк Павел Дякон. Според неговия разказ по своя път към Италия лангобардите претърпели жестоко поражение от българите и изгубили в боя дори своя крал.
Твърде много описания на ранните българи са оставили и византийските историци от VII - IX век. Още в началото на VI век българите са били вече известни като един от най-коравите и най-
трудно преодолими противници на Византийската империя. За един кратък период те спечелили няколко внушителни сражения и страхът от техните нападения нараснал в такава степен, че император Анастасий се видял принуден да построи пред своята столица огромна каменна стена,
съединяваща Черно и Мраморно море /известната Анастасиева стена от 512 г. дълга 70 км./. Само в едно от големите сражения през този период рухнали четири византийски армии и била унищожена почти цялата военна мощ на провинциите Илирик и Тракия. А общо през периода между 500 и 560 г. били проведени над 15 военни кампании - нещо което показва още веднъж, че
възхвалите по адрес на българите у готските и лангобардски историци не са били случайни, а са израз на траен престиж, който българите са притежавали през V - VI век.
Тонът, с който говорят за българите ранните византийски историци, обаче силно се различава от този, който звучи в готските летописи и слова. За тях те рядко изказват думи на възхищение и признание от рода на онези, които откриваме у Енодий, Касиодор и Иорданес, но при все това на места дават и доста интересни оценки. В две от най-авторитетните византийски ранни истории - хрониките на Теофан и патриарх Никифор - първата българска държава, създадена край Кавказ, е наречена Старата Велика България. А в самия край на Х век, когато Източна България вече е била завладяна от Византия, един византийски военачалник, известен под условното прозвище „готският то-парх", е казал за българите следните знаменателни думи: „Те бяха загубили предишната си справедливост и законност... докато по-рано те най-много са почитали тези добродетели, сами достигнали до големи трофеи и градовете, и народите се присъединявали към тях доброволно." От този източник личи, че големите успехи, постигнати от българите между V и Х век, са се дължали не само на тяхната военна мощ, но и на още две твърде важни качества - силно развитото чувство за справедливост, което карало другите народи да търсят опора в тях, а също редът и законноста,
която царяла в тяхната държава. В отслабването на тези качества споменатият византийски военачалник е виждал главната причина за бедите, сполетели българската държава. Но дори по негово време българското чувство за чест и справедливост все още не е било напълно заглъхнало, тъй като малко по-надолу в своя разказ той съобщава, че българите никак не искали да се
примирят с робското си положение и отказвали да търсят благоразположението на византийските императори: „Те - пише той - никога не бяха вкусили от благоразположението на императорите и не уважаваха гръцките обичаи, и преди всичко се стремяха към независимост, било че бяха съседи на този, който царуваше отвъд Дунав /тогава все още независима българска територия - Бел. авт./, и който едновременно с това беше мощен със силната си войска и се гордееше с мощта си в сраженията. Техните собствени обичаи не се отличаваха от тамошните обичаи. Те решиха да сключат мир и да им се предадат /т.е. да се съединят със свободните българи - Бел. авт./. И заедно решиха, че и аз трябва да направя същото."

sirrio

  • Guest
Ynt: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #292 on: March 10, 2010, 11:45 »
Като цяло най-ранната следа, оставена от българите на картата на Европа, е необикновено ярка и триумфална. Не е случайно, че като венец на българските постижения, след почти двувековна борба с Византия именно българите се оказват народът, който успява да създаде на Балканския полуостров и съседните с него земи своя независима държава — нещо, което преди това не се е удало на нито един ранен народ, включително на силните във военно отношение сармати и готи и на още по-силните хуни и авари. Значението и вътрешният строеж на тази държава струва ми се най-добре са разбрани от английския историк Ст. Рънсиман, който я нарича Българската империя, подчертавайки както нейния сложен многонационален характер, така и нейната значителна мощ.
Ако българите са успели да направят през V - VII век това, което много други народи са мечтали, но не са сполучили да постигнат, ако те са се оказали в състояние да сломят силата на една могъща някога империя, разпростряна на три континента, това показва, че не е излишно да се вгледаме по-внимателно в миналото на почти непознатия за Европа български народ. Защото съвършено очевидно е, че този народ е дошъл под европейско небе, зареден с огромна енергия, и името му дълго време се е носело като гръм, всявайки респект у неговите съседи. На какво се е дължала тази несъмнено необикновена енергия на ранните българи и защо тъкмо на тях се е удало да създадат на Балканския полуостров своя държава и да накарат визан-тийския император да се загради от тях със седемдесет-километрова стена - едно умалено балканско подобие на Великата китайска стена? Ето един въпрос, над който си струва да се замислим, защото той все още не е разискван в научната литература.

Триумфалната поява на българите в Европа за мнозина историци остава и до днес необяснимо явление. Но тя става напълно понятна, ако разчупим границите на нашия тесен европейски хоризонт и погледнем далеч на изток, където се губят най-старите български следи в света. Ако се систематизират всички стари източници, в които са споменати българите, ще се окаже, че държавата, създадена на Балканите, не е нито първата, нито единствената в целокупната българска история. От византийските източници е известно, че преди да се преселят към Дунав, българите са имали голяма държава на изток, между реките Дон, Днепър и Кубан. Тази тяхна първа родина в Европа се е наричала по думите на византийците Старата Велика България и е просъществувала, по всичко личи, дълго време, защото е спомената още през V в. от най-известния арменски историк Мовсес Хоренаци под името „българската земя във веригата на огромната Кавказка планина". При това от нея според Хоренаци е имало две ранни български преселения, които според най-новите издания на арменската история са станали преди покръстването на Армения, т. е. преди 301 година. В най-стария български летопис, известен под името „Именник на българските канове" и съставен около 765 г., за тази най-ранна българска земя се говори, че просъществувала в течение на 515 г. преди основаването на българската държава на Балканския полуостров, а това показва, че нейните основи са били положени през далечния II век.
В течение на повече от пет века преди появата си на Балканите българите са водили организиран държавен живот и вероятно поради това дори и след разпадането на своята първа държава в Европа те всячески се стремили да изградят свои нови държави. Едната от тези държави - Аспарухова България - е добре известна на науката, тъй като е запазена до днес на Балканския полуостров. Но малцина знаят, че по същото време, когато се появява държавата на Аспарух, в един съвсем друг край на Европа - край реките Волга и Кама - възниква и още една българска държава известна в историята като Волжка или Волжко-Камска България. Тази голяма, но за съжаление вече полузабравена, българска държава е била създадена от брата на Аспарух - Котраг, който се насочил със своята част от българите на изток и успял да обедини под своя скиптър множество приволжки народи. И в резултат на нейната поява, в течение на повече от пет века на картата на Европа е имало две Българии - една на Балканския полуостров и втора край Волга, прочута някога като голям търговски център и като значителна военна сила.
През 1225 г., когато войските на Чингиз хан завоюват Русия, споменатата Волжка България отбива монголския удар и става известна с това, че единствена от много други царства нанася поражение на непобедимите по онова време монголци. Но единадесет години по-късно в резултат на специално подготвена монголска кампания, в която са участвали пет големи армии, ръководени от преки сродници на Чингис хан, Волжка България престава да съществува и на света остава само една българска държава - тази, която днес виждаме на Балканския полуостров. Фактът, че древните българи са създали в Европа не една, а цели три държави, е сам по себе си знаменателен в историческо отношение. От него личи, че големите успехи, постигнати от българите в ранната история на Европа, са свързани с това, че те са дошли на този континент не като неорганизирана тълпа, а като народ със свои древни държавни традиции.

Offline Hashashin

  • Defendor of the Truth
  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 2013
  • Gender: Male
  • Has odabaşi
Ynt: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #293 on: March 10, 2010, 11:57 »
Sirio, дай нещо по кратко моляте, че тия дългите неща почти никой не ги чете, оти е изморително.

sirrio

  • Guest
Ynt: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #294 on: March 10, 2010, 12:28 »
OK.

Начело на всяка от ранните български държави е стоял владетел, който е носел особената титла КАНА СУБИГИ, зафиксирана многократно в надписите, оставени от Аспаруховите българи, а също и в материали от района на по-старата по време Кубратова или Велика България. Подобна титла не се среща в нито една от известните на науката европейски или източни държави, включително и в тюркско-монголските държави, в които титлата на владетеля е ХАН, но никога не се явява под формата КАНА СУБИГИ. Тази особеност, както и оригиналните звания КАНАР-ТИКИН, КАВХАН, БАГАИН и др. показват, че българската държавност е възникнала на своя собствена основа и не е била повторение на държавността на някой друг народ.
От достигналите до нас летописи личи, че в ръцете на българския владетел е била съсредоточена огромна власт. Единствено той е бил човекът, който е имал правото да присъжда и отнема звания, да назначава или освобождава държавните функционери и магистрати. Но всичко това той е вършел, придържайки се към редица стародавни български традиции и преди всичко - традицията да се раздават рангове в съответствие с личните достойнства, показани в държавните дела и особено на бойното поле.
По всичко личи, че върху този принцип се е основавала не само държавата, създадена от Аспарух на Балканския полуостров, но и по-старата българска държава - Велика България. И до днес сред част от кавказките народи, които някога са влизали в състава на тази държава, е запазена старинната българска дума КАНА, която значи вожд, старейшина. Тази особена дума едва ли е била пренесена в Кавказ от тюрките или монголците, у които съответната титла е ХАН, а не КАНА, а следователно тя е един далечен спомен от древните българи, у които върховната титла е била КАНА СУБИГИ. Вторият човек след КАНА е носил у българите особеното звание КАВХАН, което също не се среща в тюркските и монголски държави. Това звание се открива паралелно в Дунавска България и в Източен Кавказ, където то звучи като КАВХА и е останало несъмнено също като спомен от Старата Велика България.
Най-висшите магистрати в българската държава са носили титлата БОИЛА, а войсковите командири са били наричани БАГАИНИ. И двете споменати титли имат подобни на себе си най-вече в Източен Кавказ сред вейнахските народи, в чиито езици думата БОИЛА значи господар, а думата БАХОИН - воин, защитник.

Offline Сидхарта

  • Historian
  • *****
  • Posts: 887
Ynt: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #295 on: March 10, 2010, 12:33 »
Материалите които изнася sirrio са интересни-и не може да са толкова кратки ,защото информацията по темата е обемиста.

Offline gece yolcusu

  • Adviser
  • ****
  • Posts: 297
Ynt: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #296 on: March 10, 2010, 13:35 »




За нас Българите, сведенията на публикуваните в настоящия сборник арабски извори са от особена важност за разлика от византийските автори и голяма част от латиноезичните - арабските не са тенденциозни и не търсят ефекта на омаловажаването. Арабските писатели не говорят за Дунавските Българи и Волжките Българи като за два различни народа. От контекста на описанията им и специфичната етноупотреба личи, че се говори за един и същ народ. Това прави интереса към предлаганата христоматия още по-голям.


http://www.bgbook.dir.bg/book.php?ID=7311

sirrio

  • Guest
Ynt: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #297 on: March 10, 2010, 14:38 »
В течение на много векове българската държава се е намирала в долините на Кавказ и затова във всички най-ранни летописи се говори за „българската земя в Кавказ", а също и за българите при Каспийските врати /Източен Кавказ/, за българите, които дошли от планината Имеон и се заселили в кавказките градове и т.н. В степите и равнините на север от Кавказ - в днешна Украйна - българите проникват сравнително късно, затова там реални остатъци от българското минало се откриват само в няколко стари градища от древнобългарски тип - Цимлянското градище, Маяцкото градище и др. Но в кавказките планини, където българите и съюзените с тях народи са се спасявали в течение на векове, са запазени стотици стари български следи. И до днес в Северна Грузия сред сваните, хевсурите и други малки народи звучат десетки старинни имена, в които са вградени древни и вече полузабравени български държавни титли. Общо в Грузия и Северен Кавказ се наброяват 278 стари народни имена, подобни на наши стари български имена, а 36 от тях съдържат и старинните български държавни титли. Но откриването на тези имена стана възможно като се заех с грузинския език и се направиха подробни справки в Речника на грузинските имена от академик Ал. Глонти и в Справочника на личните имена на РСФСР, издаден в 1981 година.
Днес вече е очевидно, че старата българска следа в Кавказ е била твърде мощна и внушителна, особено, ако се има предвид, че там наред с изредените по-горе несъмнено български следи се срещат и имена като Булгарук, Кубра, Кутрангче, Аспарук, Крунцо, Омиртха, Дзвинис, Бориси, Борели, а едно от най-разпространените имена е Кардан, което носи дори фамилията на един от най-големите тамошни езиковеди - Карданов.

sirrio

  • Guest
Ynt: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #298 on: March 10, 2010, 16:01 »
Хазарският каган Йосиф, описвайки историята на своя народ, съобщава, че земята, в която живеел той, някога принадлежала на българите-оногундури, които били многоброен народ „по-многобройни от пясъка в морето". А това доста добре обяснява защо, разпръсквайки се по света,българите са създали още две държави и защо в Кавказ са оцелели толкова много старинни български имена.
Но от сведението на Коган Йосиф личи и още нещо. То подсказва, че по времето, когато българите са живеели край Кавказ, заеманата от тях територия, е съвпадала по граници и размери с територията на по-късния Хазарски каганат. Ако искаме да разберем какви са били размерите на първата българска държава в Европа, най-добре е да се вгледаме в картата на хазарския каганат - една доста голяма по мащаби държава, която през десети век, когато е писал каган Йосиф, се е простирала от Каспийско до Черно море.
Несъмнено е, че след като българите според самия хазарски каган са били предишните господари на земята, в която царувал той, тогава тяхното старо царство - Велика България – трябва да е обхващало същия обширен район, на който е била разположена по-късната Хазария, т.е. районът между Каспийско и Черно море заедно със съседните степи и северокавказките долини.
Старата Велика България се оказва една наистина велика по своите размери страна. Но тази истина изпъкна едва в последно време, когато беше открито неизвестното по-рано писмо на хазарския каган.
На този фон вече се вижда, че не само поради своя висок боен дух и енергия българите са постигнали значителни успехи още при своето първо появяване в Европа. Това те са направили и защото са били доста голям по численост народ, под чийто контрол се е намирала в течение на векове значителна по размери територия, населена както с коренни българи, така и с гравитиращи
към тях племена - алани, касоги и част от източните славяни.

sirrio

  • Guest
Ynt: Прабългарите-тюрки или иранци
« Reply #299 on: March 10, 2010, 16:34 »
Повтарящите се строителни начинания, които българите са предприемали в своите държави, показват, че едва ли е точно те да бъдат причислявани към номадските народи, както доста повърхностно допускат някои автори. Макар в българските земи да се е срещало на места подвижното скотовъдство, значителна роля в българския държавен и стопански живот са играли градовете и укрепените селища. Сирийският хронист Захарий Ри-тор, който доста добре е познавал кавказките българи, специално е отбелязал тази особеност. „Зад Каспийските врати живеят българи - пише той - Те имат градове. И алани - те имат пет града...". За никой от останалите северокавказки народи Захарий Ритор не подчертава тази особеност. Тях той представя като типични номадски племена, които не притежават градове. Това показва, че по своето държавно и стопанско равнище българите определено са се отделяли от доминиращата в подножията на Кавказ номадска маса. По своя живот и бит те са се отличавали от хунските номадски народи и са приличали най-много на аланите, за които римският историк Амиан Марцелин пише през V век, че били също така войнствени като хуните, но се отличавали с красива външност и уседнал начин на живот. Но за съжаление и до днес в научната литература могат да се срещнат публикации, в които древните българи се рисуват като изостанал номадски народ, който едва след заселването си на Балканския полуостров се е запознал с градския живот.
Благодарение на това, че българите са имали навика не само да изграждат държави, но и да строят градове, днес българският път през света е почти навсякъде двойно индикиран — веднъж чрез названията на държавите, които носят името на някогашните българи и втори път, чрез името на създадените от тях градове. Чрез това те изпъкват като народ със собствен почерк не само във военното дело и управлението, но и в съзидателната и стопанска дейност. Народ, който по-рано и в по-голяма степен от други източни народи е разбрал огромното значение на градовете като център на стопанския живот.
Ако някогашните българи бяха преминали през света като обикновени завоеватели, днес едва ли щяхме да открием нещо забележително по техния път. Защото всеки обикновен завоевател е консуматор, а не създател на ценности, и дори държавите, създадени от най-големите завоеватели, са се разпадали набързо след тяхната смърт. Но зад гърба на древните българи ние виждаме трайни държави, всяка от които е просъществувала векове наред, а също и градове с особен и твърде оригинален градеж и не по-малко оригинални светилища.