Една статийка от интернетмегданья !?!ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО В центъра на София, до Петте кюшета, има една уникална градинка. Уникална е с две неща, които ги няма другаде в София, а може би и в цяла България.
Първото е, че в тази градинка има паметник на фентъзи герой. На български фентъзи герой. Ако още не сте се сетили - на Ян Бибиян и дяволчето Фют.
Не знам какво учат днес децата, но знам какво четат - не само децата, но и възрастните. Затова искам само да напомня и на едните, и на другите, че нароченият за „селски" български писател Елин Пелин създава едно от най-красивите си и увлекателни произведения - фентъзи дилогията за Ян Бибиян - през 30-те години на миналия век, няколко години преди Толкин дори да е започнал да пише „Властелинът на пръстените".
Статуята е подходящо място, на което могат да се заведат децата от детската градина например, да им се разкаже за книгата, героя или автора, да се организират драматизации, детски веселия и игри. Такива обаче няма - никой не се сеща или не му пука за това.
Днес обаче научих, че инициативен комитет предлага да се вдигне паметник на героите от... „Време разделно" по случай 80-годишнината на Антон Дончев. И останах с отворена уста - в шок.
Какво ли би могъл да представлява такъв паметник?
Вероятно турчин с фес, режещ с ятагана си гърлото на българин, навел глава и стиснал молитвено кръст? Или дори нещо още по-зловещо - фантазията няма граници...
И за какво би могъл да ни служи такъв паметник? За отбелязване на уважението ни към писателя Антон Дончев - или по-скоро за националистически и антитурски сборища?
Ако някой болен мозък наистина направи такова нещо, тогава вече ще говорим не само за бесен национализъм, шовинизъм и език на омразата, но и за паметник на омразата... защото подобна уродлива идея би могла да се превърне само в това.
Не ме разбирайте криво - аз не съм от кресльовците псевдодемократи и псевдокритици, на които пяна им излезе на устата да обясняват колко поръчково и комунистическо било това произведение „Време разделно".
Факт е, че е поръчково. Факт е, че е идеологическо. Факт е, че според историята днес описаното в романа не се е случило и не би могло да се случи - поне не там и тогава, където твърди романът. Факт е, че тоталитарният режим използва писателя, романа и филма по него за да промива мозъците на населението и да оправдае едно от най-гнусните си престъпления - „възродителния процес".
Факт е обаче и че това е един страхотен роман. Факт е, че филмът по него е потресаващ и - в най-лошия случай - е сред топ-3 или поне топ-5 на най-добрите български филми за всички времена. В него са вградили най-доброто от себе си гениални български творци и актьори, а ролята на Караибрахим е сред върховете в кариерата на Йосиф Сърчаджиев, когото никой не би могъл да упрекне в любов към комунизма, БКП/БСП или във великобългарски шовинизъм и национализъм.
„Време разделно" е просто роман/филм
И трябва да се възприема точно така - просто като роман/филм. Всеки, който го възприема като чиста истина или исторически факт, вероятно страда от някакъв вид комплекси или болна фантазия.
Това, че действието не е исторически достоверно, не означава, че трябва да отречем произведението или че то няма право на съществуване.
„Карибски пирати" - примерно - също не е исторически достоверен филм, но някой да е протестирал за това? А помните ли „Ало, ало" - британският ТВ сериал за Втората световна война, който е не само исторически недостоверен, а направо политически некоректен и е грозна сатира с германци, французи и със самите британци, но пожъна огромен успех из цяла Европа?
Разбира се, не можем да отделим напълно едно произведение на изкуството от контекста на епохата, в която то е създадено. Но изкуството има това свойство, че когато е истинско, надживява политиката. И дори автора си. „Време разделно" е такова произведение. „На всеки километър" също, ако щете. „Тютюн", „Под игото", Богомил Райнов... Списъкът е дълъг.
От друга страна, такива спорни като внушение произведения трябва да бъдат придружавани от адекватен коментар, за да може читателят или зрителят да разберат достатъчно ясно художествения продукт и идеите му. А дали този продукт си струва - моля, оставете на публиката, а не на историците и политиците да решават.
Тезата за „правилното" и „неправилното" изкуство си отиде заедно с идеите на комунизма и фашизма. Но апологетите й - уви! - са още тук.
„Време разделно" е добър лакмус за това кой още живее в миналото, обременен с изпразнени от съдържание идеологеми, и кой осъзнава коя година е вече и къде сме днес.
Пълно е с дървени глави между нас
- от политици на най-високо ниво до комшията на етажа срещу вас. По делата им ще ги познаете - и по думите в случая. Много от нас вече се научихме тихичко и без да спорим да ги отбягваме.
Но когато въпросните дървени глави изпълзят и почнат да пълнят публичното пространство с омразата си, аз поне не мога да подмина това. Затова харесвам „Време разделно", но съм против паметник на героите му.
Обществото очевидно има нужда от този роман/филм - какъвто ще да е, но той е инстинктивната реакция на народопсихологията ни на онези 500 години. Ще минат вероятно още стотици години, докато напълно преживеем онова, което се е случило с нацията ни през това половин хилядолетие под чуждо иго/робство/присъствие. „Време разделно" е едно драстично, брутално и с много странични ефекти лекарство за тази болка. Но лекарство - в подходяща опаковка.
Паметник на героите му не би бил нито лекарство за нещо, нито почит към Антон Дончев, а чиста отрова. Средище на омраза. Просто си представям как Волен Сидеров държи реч под някаква такава скулптурна композиция и това ми е достатъчно да определя отношението си към идеята за паметник...
А що се отнася за Антон Дончев, той със сигурност добре си спомня Пушкин: „Я памятник воздвиг себе нерукотворний...". Един творец приживе едва ли има нужда от друг вид почит.
Накрая да се върнем пак в градинката от началото на този коментар - нали ви казах, че има ДВЕ неща, с които е уникална. Второто е
скромна паметна плоча - на немски фашистки офицер
В центъра на София. Тя е в памет на германски пилот, загинал през 1944 г., отбранявайки София и жителите й от атаките и бомбардировките на англо-американските „летящи крепости".
Минавайки оттам, често се питам - как ли трябва да се отнасяме ние днес към този човек? Той е бил фашистки офицер и, в общи линии, окупатор. Сражавал се е за интересите на германския Райх, а не от любов към България. Но е спасил сигурно немалко животи на българи -с цената на своя собствен: най-голямата жертва, която е можел да даде.
Кой е той днес за нас - фашист и някогашен враг или защитник и някогашен съюзник?
Много ми се иска някой от така словоохотливите ни новоизпечени националистически политици, които пръскат слюки по псевдонационалистически и антитурски теми, но същевременно претендират, че са „европейци", да прокоментира тази паметна плоча - ама публично, пред всички и в контекста на днешния ден. Просто за да лъсне жалката им посткомунистическа същност.
Иначе аз за себе си лично имам отговор на този въпрос. Имам и отношение. Отговорът е от Дебелянов: „Мъртвият не ни е враг..." Казва го човек, загинал за свободата на България. А отношението ми - аз се гордея с тази скромна паметна плоча на нацистки офицер в центъра на София.
А от паметник на „Време разделно" бих се срамувал. Колкото и да харесвам книгата/филма.
Ще правят паметник на героите от “Време разделно” !Героите на Антон Дончев от “Време разделно” да бъдат увековечени в паметник, предлага инициативен комитет за честването на 80-годишнината на писателя. Акад. Дончев ще празнува юбилей на 14 септември. Творци, бизнесмени, политици и журналисти са се заели с организирането на тържествата. Те ще са в градове, на които писателят е почетен гражданин - Бургас, Велико Търново, Перник, Сливен и Смолян. Кулминацията ще е в София навръх рождения му ден.
Патрон на честването е генералният директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова. По повод юбилея президентът Георги Първанов подписа преди месец указ за награждаването на Антон Дончев с орден “Св. св. Кирил и Методий” – огърлие, “за особено значими заслуги в областта на културата”.
Освен фонд за набиране на средства за монумента на един от най-обичаните български романи, инициативният комитет ще създаде и уебсайт за писателя, който бе класиран от родната публика на второ място след Иван Вазов в кампанията “Голямото четене” м.г.
Антон Дончев е роден на 14 септември 1930 г. в Бургас. Завършва право в Софийския университет, а първият му роман - “Сказание за времето на Самуила”, излиза през 1961 г. Втората си книга - “Време разделно”, Дончев пише едва 33-годишен. Тя се превръща в бестселър и до днес е едно от най-обичаните български произведения. Романът е преведен на 25 езика в тираж над 2 млн. екземпляра.
Акад. Дончев е носител на множество български и чуждестранни награди. През 1999 г. получава наградата за балканска литература “Балканика”, през 2004-та - Голямата награда на Софийския университет.
в-к "Труд", 24.08.2010 г.
http://www.webcafe.bg/id_831114160_Vreme_razdelno 
