ПРОТИВОРЕЧИЯ В ЕВРОПЕЙСКИТЕ ИДЕНТИЧНОСТИ
Васил Проданов
Част -2
2. Локални етнически идентичности срещу национални политически идентичности.
Втората дилема на идентичността в Европа е свързана с противопоставянето на локални етнически срещу национални политически идентичности. Националната държава и националната идентичност в Европа са резултат от последните няколко века на централизирана хомогенизация на населението върху определени територии, асимилация на малцинствата, потискане на етническите групи и обособяването на единно цяло. Националната държава навсякъде в процеса на своето развитие е била враждебна към вътрешното етническо и културно разнообразие, стремяла се е да утвърди някаква обща идентичност, която да бъде по-силна от каквито и да е локални идентичности. Тази обща идентичност се е градяла или на етническа основа около доминиращия етнос, или на политическа основа, когато е имало по-голямо етническо разнообразие – такъв политически смисъл на нация е американската или канадската, а по-рано бяха съветската и югославската нации. Увеличаването на емигрантските потоци дава тласък в Европа, а и не само там, към акцентиране на политическо, а не на етническо, понятие за нация, при което водеща е идеята за нацията като политическа общност. И у нас най-различни фигури – от Ахмед Доган до неговите противници от в. “Зора” например – са склонни да кажат, че са “умерени” или “модерни” български националисти в смисъла на политическа нация, т.е. на българска държава, в която с равни права са различните етноси на българи, турци, арменци, евреи и т.н.
Проблемът обаче е, че именно това политическо понятие за национално е подложено на ерозия. Има тенденция на разпад на политическата за сметка на етническата нация. Факт е, че политически нации като в СССР и Югославия се разпаднаха с гръм и трясък, а на тяхно място се появиха множество етнически нации, а в някои от тях, както например в прибалтийските държави, чуждата руска етническа група е подложена на директна дискриминация. Но подобни процеси протичат и в Западна Европа. Така например уелският език и идентичност, които допреди няколко десетилетия бяха на изчезване, започнаха да се възраждат, а този феномен се наблюдава и на много други места. Бившите кралства Шотландия и Уелс имат автономни парламенти. Сега на мястото на общата национална (в смисъл на политическа) идентичност все повече имаме преход към локални етнически идентичности, свързани с общата тенденция на фрагментизация и партикуларизация, резултат на глобализацията, но в същото време и подтиквани мощно от процеса на европейска интеграция.
Първо.
Глобализацията води до ситуация, при която държавата се превръща в редица отношения твърде голяма институция, за да ръководи всекидневния живот на хората, и твърде малка, за да управлява международните проблеми. Поради това навсякъде протичат процеси на разтоварване на централните правителства чрез прехвърляне на техни правомощия не само към централата в Брюксел, но и към местните власти, към области, провинции, големи градове, общини, части на федерации. Преразпределят се финансови потоци. Така например в края на 90-те години вече само 40 % от германските публични разходи са се извършвали на централно равнище, 30 % са били на равнище провинции и 30 % на равнище градове и селища. Това благоприятства възраждане на локални култури и идентичности. Така регионализацията на държавите се превръща в една от реакциите на глобализацията, така както изграждането на ЕС е противоположният тип реакция. Това води до засилване на множество различни проявления на феномена регионализъм или местничество, до възход на регионални политически структури, локални култури и идентичности, които започват да подминават в своите действия националните правителства и структури и да се опитват да комуникират директно с Брюксел. Тази тенденция се подсилва от специалната политика на Евросъюза по отношение на регионите. Според Маастрихтския договор от 1991 г. бе създадена специална Комисия по регионите, провеждаща европейската политика за засилване на ролята на регионите и на регионалните идентичности и за тяхната все по-голяма самостоятелност по отношение на държавите. Германската провинция Баден-Вюртенберг например провежда своя външна и търговска политика и вече е сключила няколкостотин договора с други региони, области, градове. Така възникват опасения, че Европа все повече започва да изглежда като съвкупност от все по-плътно обвързани помежду си региони, а не като съставена от национални държави. Описвайки например корените на германския регионализъм, който днес се засилва, Джон Нюхаус отбелязва, че повечето германци се чувстват най-напред все повече като тюрингци, баварци, вестфалци и прочее, а след това като германци. За тях е по-лесно да кажат “Аз съм шваб” или “Аз съм саксонец”, отколкото “Аз съм германец”, макар че някои биха могли да добавят евентуално и “Аз съм също и европеец”.
Второ.
Малките етнонационални общности, които искат да избегнат доминирането на по-големите си съседи, откриват в разтварянето на границите от процесите на глобализация и евроинтеграция възможност за обособяване. Не е случайно поради това, че сепаратистите например в Каталония или Баския в Испания са силни поддръжници на европейската интеграция. Но населението и в едната, и в другата област е склонно да мисли за себе си като за нация, а не като за жители на региони. Така дезинтеграцията на държавите получава нови възможности благодарение на разгръщането на наднационална интеграция. Отваряйки границите си в процеса на интеграция, всяка от държавите, включващи се в ЕС, получава възможности да действа на равна нога с останалите. Това важи обаче и за отделните им провинции и региони, които са етнически специфични. Държавите, които са започнали да се регионализират или са федерализирани в определена степен, откриват как отделни техни региони изпитват по-силни симпатии към евроинтеграцията, отколкото към единна национална идентичност. Уелсците, шотландците, каталонците са силно проевропейски настроени, откривайки в европейското равнище нови възможности за идентифициране, различни от класическата национална обвързаност. По-рано например баските имаха само испански паспорти и можеха да работят само в Испания, докато сега носят европейски паспорти и могат да работят навсякъде в Европа. И ако решат да създадат своя държава, това няма да им струва скъпо, защото няма да се създават нови митнически граници, нови валути, няма да се губят работни места, търговски отношения и прочее. Във Франция бретонци, баски и елзасци говорят за самоопределение, в Корсика има сили, настояващи за независимост и право да говорят на своя език; в Италия съществува Лига, която не би имала нищо против да раздели страната на Северна и Южна, а във Венеция по едно време бе образувана партия, мечтаеща за отделяне на този град от държавата. Движения на сепаратисти има не само в Италия, но и в Шотландия, Уелс, Бавария, Баския, шведската област Скан, в Белгия и на редица други места. Това се подсилва и от факта, че в политиката и дейността на ЕС регионите играят важно място и голяма част от неговите закони се прилагат към области, които са в компетентността на регионалните власти. Така допълнително се стимулира културното разнообразие.
Трето.
В същото време се разгръща уплътняване на зависимостите, които пресичат националните граници, и се създават връзки, при което гранични зони на две държави може да бъдат по-силно обвързани помежду си, отколкото със своите собствени държави. След време в този процес например Кърджали и Родопите могат да се окажат по-силно обвързани с районите отвъд границата в Турция, отколкото с българските области.
Четвърто.
В същото време на основата на исторически, културни, езикови, икономически връзки се създават отделни междудържавни зони на по-висока степен на интеграция в рамките на регионалната групировка. В Европейския съюз това се отнася например за южноевропейските държави, скандинавските държави, но субрегионалните групировки могат да не бъдат просто между държави, а да обвързват силно отделни региони на различни държави, каквито са комплексите по осите Баден-Вюртемберг – Бавария - Западна Австрия – Северна Италия или Северна Белгия -Холандия – Хамбург – Северна Европа. Барцелона, която е част от Каталония и от Испания, се включва в икономически район, който се простира отвъд границата в Южна Франция.
Така границите на националните държави стават все по-неопределени, а етническите идентичности се подсилват за сметка на политическите.
3. Емигрантски идентичности срещу национални и локални европейски идентичности
Третият тип дилеми на идентичност са свързани с емигрантските потоци и тенденцията на мултиетнизация. Слабите темпове и размери на вътрешни емигрантски потоци се съчетават с нарастващи темпове и размери на идващи отвън емигранти.
Страните от Европейския съюз са изправени пред двойствена ситуация. От една страна, в тях има устойчива безработица, която ражда негативизъм към външното имигрантско население, особено ако то е с твърде различни традиции, култура, религия и носител на престъпност. От друга страна, населението в европейските страни застарява и прогнозите сочат, че то ще става все по-възрастно, натоварвайки силно бюджетите на отделните държави, за разлика от САЩ, където раждаемостта и притокът на имигранти са високи, което е едно съществено предимство. ЕС може да компенсира само ако отвори по-широко вратите си за движение на работна ръка. Без имиграция европейското население ще застарява и ще намалява, ще изпитва недостиг за работна ръка и икономически проблеми. От двадесетте нации с най-ниско равнище на раждаемост в света осемнадесет са европейски. Средното равнище на раждаемост в Европа е паднало до 1,4 деца на една жена, а за запазване на сегашната численост на населението се изисква минимум поне 2,1. При най-голямата нация в ЕС – германската, в продължение на десет години вече равнището на раждаемост е 1,3 деца в семейство и затова има автори, които я характеризират като “умираща нация”. При тези темпове до 2050 г. населението на тази страна ще намалее от 82 на 59 милиона, а съотношението между стари и млади хора ще бъде две към едно в полза на старите. Равнището на раждаемост в страните от ЕС през 2003 г. е било такова, че на сто работещи са се падали 35 пенсионери, но при запазване на съществуващите тенденции на раждаемост, през 2050 г. на сто работници биха се падали 75 работници, а в Италия и Испания съотношението би било даже 100 на 100.
Като се има предвид застаряването на населението в страните от ЕС, за да може да се развива успешно, той ще се нуждае допълнително от милиони емигранти през следващите десетилетия. Само за Германия се смята, че се нуждае от 300 – 400 хиляди нови имигранти всяка година. През 2000 г. Германия въведе “зелена карта” за специалисти по информационни технологии, научни работници, ръководещи менажери. През февруари 2005 г. Европейският комисар по труда и социалната политика Владимир Спидла заяви, че след 20 години Европа ще има 20 милиона по-малко работници, даже ако се има предвид раждаемостта на сегашните имигранти в нея. За да има социални фондове за бързо увеличаващото се възрастно население, европейските работници ще трябва да работят по-дълго, преди да се пенсионират. След две десетилетия почти половината от населението на ЕС ще е над 55 години, поради което през идващите години легалната имиграция в този регион ще се увеличава бързо. Испания вече реагира, като даде в началото на 2005 г. амнистия на около един милион нелегални емигранти, работещи там. Търсят се млади хора и специалисти, като същевременно стремежът е да се ограничава нелегалната имиграция на недостатъчно квалифицирани хора, които натежават на бюджета на държавите от ЕС. Ако се остане на сегашното равнище на раждаемост, до 2050 г. Европа трябва да приеме 169 млн. имигранти, за да запази съществуващото съотношение между петнадесет годишните и шестдесет годишните.
Независимо от желанието си, Европа не може да мине без емиграция и това ще я превръща все повече в етническа и религиозна смесица, тя става и ще става все по-плуралистична. Поради своето застаряване и необходимостта от допълнителна работна сила Европа в някои отношения и по-бързо от САЩ се превръща в емигрантска държава. Натискът за емиграция отвън се засилва и в средата на 90-те години числеността на чуждестранните работници, пребиваващи в страните от ЕС, е над 10 млн. души или около 11 % от работната сила, което съответства на дела на безработицата в много от водещите държави в Европа. При това чужденците, създаващи конкуренция на пазара на труда, са готови да работят за 55-70 % от дохода на европейците, изпълняващи аналогична дейност. По официални данни делът на чужденците като процент от населението в 2001 г. в различните страни на ЕС е следното: Австрия – 9.1 %, Белгия – 8.4 %, Великобритания – 4.1 %, Германия – 8.9 %, Гърция – 1.6 %, Дания – 4.8 %, Ирландия – 2.3 %, Италия – 2.2 %, Люксембург – 37.3 %, Холандия - 4,1 %, Португалия – 1.9 %, Финландия – 1.8 %, Франция – 6.3 %, Швеция – 5.4 %. През 2001 г. в Германия са влезли 237 000 души повече, отколкото са заминали от страната. От тези хора 84 000 са германци и 188 000 чужденци, голяма част от които попълват икономически активното население на Германия. Броят на влизащите годишно нелегални имигранти в страните от ЕС е около 500 хиляди души и строгите наказания срещу нелегалния трафик на хора не дават сериозни резултати. Известно е, че в Холандия например има черен пазар на работници в оранжериите за цветя, във Великобритания има голямо количество нелегални сезонни работници и т.н. Към 2000 г. етническите малцинства са били вече 40 на сто от населението на Лондон, а социологическите прогнози са, че към 2010 г. бялото население ще бъде малцинство в този град.
В много отношения Европейският съюз започва да прилича на обградената от бедни варвари Римска империя, които я обсаждат от всички страни и се опитват да преминат стените и укрепленията, които тя изгражда, за да преодолеят нейната мощ и да получат благосъстоянието и възможностите, притежавани от нейните членове. Всекидневно във водните пространства на Средиземноморието са залавяни различни транспортни средства, натъпкани с емигранти. Независимо от ограниченията обаче в условията на глобализация големите маси хора трудно могат да бъдат спрени. По официални данни около половин милион нелегални имигранти влизат годишно в страните на ЕС, независимо от Шенгенската система, изградена да предотврати този процес. Тези нелегални потоци пристигат главно от държавите от Средиземноморския басейн, Източна Европа, Балканите, бившия Съветски съюз, а и от Азия и от африканските страни, разположени южно от Сахара. По-строгият Шенгенски контрол по летищата и границите не препятства тези процеси, а увеличава печалбите на т.нар. каналджии, занимаващи се с нелегален трафик на хора. Европейският съюз има програма за узаконяване на присъствието на хората без документи. Преговорите за присъединяването към ЕС допълнително засилват остротата на въпроса за национална и културна идентичност и ще водят до трудности в процеса на обединяването.
[/size][/b]
