Topic: ПРОТИВОРЕЧИЯ В ЕВРОПЕЙСКИТЕ ИДЕНТИЧНОСТИ

[Metka]

                      ПРОТИВОРЕЧИЯ В ЕВРОПЕЙСКИТЕ   ИДЕНТИЧНОСТИ
                                                           
                                                     Васил Проданов
                                    
                                                                 Част -1

Жизнеспособността на една организация силно зависи от степента, в която включените в нея индивиди са обединени от обща идентичност, създаваща индивидуални нагласи за принадлежност към една и съща общност, лоялност към тази общност, готовност да се носят отговорности и задължения спрямо нея, включително и лични жертви в нейна защита. Тази идентичност се проявява на две равнища – негативно и позитивно. По-елементарното е на  негативна идентичност, представа за това кои не сме и кои са евентуално нашите противници или тези, които са различни от нас. По-висшето равнище е това на позитивна идентичност – кои сме, какво е общото между нас на символично равнище (знаме, химн, обща символична среда) и на ценностно равнище (култура, идеология, ценностно-нормативни комплекси). Държави, които не могат да създадат достатъчно силна обща идентичност на своите граждани, се разпадат, независимо от силното си икономическо единство, както стана със Съветския Съюз и Югославия. Не случайно през последните години нарастват вълненията около общата идентичност на САЩ и дали с нарастващата мултикултурализация на тази страна, тя ще успее да се запази като единно цяло. В още по-висока степен това е валидно за нововъзникващи формирования каквото е Европейският съюз, който е обединение на множество общности с традиционно силни национални идентичности. Възможността на Европейския съюз като обединение на гражданите в Европа в най-висока степен е обусловена от изграждането именно на такава обща идентичност. В този процес на изграждане на обща идентичност ние се сблъскваме с три основни противоречия на идентичността -  между национални идентичности и европейска идентичност; между локални етнически и национални идентичности; между външни емигрантски и национални идентичности.

   1. Националните идентичности срещу европейската идентичност

В изграждането на ЕС централен проблем е как от отделни части да се изгради някаква цялост и непрекъснато отново и отново се поставя въпросът за съотношението между това цяло и неговите части, за да бъде то стабилно и конкурентно. Проблемът се усложнява от това, че тези, които създават цялото, са “частите”, т.е. националните държави, а техният брой непрекъснато се увеличава и това може да има и дестабилизиращи следствия за формиращото се цяло или система на ЕС. Пред отделните държави остро стоят въпросите: каква част от техните правомощия да бъдат предадени на “цялото”, т.е. на органите на ЕС, какви да бъдат границите на автономия на “частите”, какви да са закономерностите на функциониране на “цялото”? Индивидуалистичен или холистичен тип методология ще стои в основата на изграждането на ЕС? Дали ще го възприемаме просто като сума от части, или той ще бъде повече от всяка от тези части в икономическо, политическо и културно отношение? И тъй като самото му изграждане става от националните държави, т.е. от основните елементи, които ще конституират цялото, то това е изключително сложен и противоречив процес, непрекъснато сблъскващ се с претенциите, егоизма, предразсъдъците, интересите на националните държави.
Националната държава възниква и се развива най-напред, създавайки модерни институции и опит, не някъде другаде, а именно в Европа след Вестфалския мир през 1648 година. В продължение на няколко века националните държави в Европа укрепват в кървави войни помежду си и предлагат еталон за разпадане на империите и за националноосвободителни движения. Идеята за единна Европа идва да преодолее това многовековно противопоставяне.

Какви противоречия се появяват в този процес, които пречат на процеса на интеграция?

Първо.

Това е традиционно силната национална държава. Проблемът е, че това, което характеризира по начало европейския, за разлика от американския, социално-икономически модел, е по-голямата роля на националната държава в стопанския механизъм и високата степен на социална ориентация на държавата. Западноевропейският капитализъм повече от всякъде другаде попада под рубриката “социално пазарно стопанство” и солидарността в развитите европейски общества е твърде висока. Поради всичко това силните национални държави в Европа непрекъснато са в напрежения и противоречия с процеса на евроинтеграция. Тя се сблъсква със силни национални идентичности.

Второ.  

Принципът на субсидиарността не работи ефективно. Интеграцията е процес, имащ икономически, но и политически предпоставки. Във всеки случай можем да кажем, че европейската интеграция е стимулирана от отслабването на националната държава в условията на глобализация. На институциите на Съюза се прехвърлят правомощия, които отделните национални държави все по-трудно реализират и в мащабите на ЕС се търси управляемост на процеси, които не могат да бъдат повече овладяни успешно в рамките на националната държава. Така Европа е изправена пред алтернативата: “Или съществува една-единствена европейска държава (федерализъм), в който случай няма национални държави-членки; или националните държави-членки продължават да стопанисват Европа, в който случай единна Европа не съществува (междуправителственост).” Принципно се казва, че субсидиарността е основата на разпределение на правомощия, т.е. това, което не може да бъде решено на национално равнище, се прехвърля на наднационално. Както подчертава обаче Фелипе Гонсалес, “ аз съм участвал в безчислени срещи за знаменития принцип на субсидиарността, който твърди, че законодателството трябва да се разгръща на европейско равнище само ако това е по-ефективно, отколкото на национално равнище. Петнадесетте държави на ЕС почти никога не са постигали съгласие кои проблеми да се разглеждат като общи и кои са прерогативи само на националните правителства”. А това означава, че субсидиарността е на практика абстрактен и неработещ принцип.
Поради това и администрацията на Европейския съюз е обвинявана непрекъснато от национални партии, патриоти и националисти от всякакъв вид, че концентрира в себе си твърде много правомощия, че е бюрократизирана, скъпа, склерозирала. Привеждат се постоянно примери за бюрократичен гигантизъм и неефективност. Администрацията в Брюксел непрекъснато е критикувана за разхищения и корупция. През пролетта на 1999 г. всички 20 еврокомисари бяха сменени поради подозрения в корупция. Особено десните и националистки кръгове в различни европейски страни постоянно се оплакват от безотговорността на “брюкселските чиновници” и “еврократи”, от закритостта и лобистките интереси в техните действия, от съчетанието в тях на лош мениджмънт и национален егоизъм.

Трето.

Това е езиковият Вавилон. Ако вземем дори езиковите различия, непрекъснато се говори, че те водят до постепенното превръщане на институциите на ЕС във Вавилонска кула, в която разходите за превод от един език на друг език непрекъснато растат, а административните процедури все повече се “замърсяват езиково”. Тази тенденция се засилва с увеличаването на броя на членуващите в Съюза. Трудностите по превода на 80 000 страници европейски закони на езиците на десетте страни, които бяха приети през 2004 г. са големи. А сред тях са и езици, говорими само от около 400 000 души, какъвто е малтийският език. С приемането на България и Румъния евентуално през 2007 г. броят на преводачите ще се увеличи допълнително още с около 100 души. Институциите на Европейския съюз ще трябва да платят стотици милиони евро за около 1800 нови преводачи до 2008 г., когато официалните езици ще се увеличат от 11 на 20, а броят на възможните варианти на превод ще нарасне от 110 през 2002 г. на няколкостотин. Единственият изход от това “езиково задръстване”, ако не се създадат автоматични системи за адекватен превод, вероятно ще бъде нарастващата роля на един предпочитан език – евентуално английския.

Четвърто.

Препятствие са разнопосочните интереси и силата на държавите. Всички тези въпроси на разпределението на правомощията между органите на Съюза и тези на националните държави са свързани с непрекъснати напрежения между отделните  държави и единните им органи. Берлин, Париж и Лондон – столиците на трите най-големи държави на ЕС, твърде често действат по различен начин на международната сцена, имат различни виждания, “дърпат чергата” в различна посока. Големите европейски държави с дълго минало гледат много ревниво на суверенитета на външната си политика.  Германия е най-силната от държавите и нейният БВП значително надвишава този на Франция и Великобритания, но е гледана от останалите с опасения. Нейното обединение не беше желано от Франция и Великобритания. Интересите и вижданията на отделните държави нерядко се различават. Германия е насочена главно към Централна и Източна Европа (старата немска “Мителойропа”), тъй като изоставянето на този регион от Русия откри геополитически вакуум. Германия, която поради своята икономическа мощ получава лидерски възможности в Европа, запълва този вакуум. От своя страна Франция е ориентирана към Магреб и Северна Африка, откъдето идват голяма част от емигрантите и където са били нейните основни колонии. В противовес на французите, немците открито говорят, че Алжир лежи на изток от Европа.

Пето.

Проблем остава и запазващата се уседналост, слаба мобилност на населението в основните страни-членки на Евросъюза. Силната традиция на националната държава и политическата обособеност в Западна Европа запазват отделните страни като цялостности и като национални общности. Така например в средата на 1999 г., независимо от дългогодишния процес на интеграция и на падане на границите, от около 300 млн. жители на ЕС са се преместили от една в друга национална държава малко повече от 1 милион. И без това слабите темпове на този вътрешноемиграционен поток стихват. Въпреки неохраняваните вътрешни граници, броят на смесените бракове е колкото в началото на ХХ век.  При отсъствието на ограничения на придвижването на лица вътре в ЕС през първата половина на 90-те години само 2 % от работната сила намира приложение извън  националните граници и само за по-изостаналата Португалия процентът е над 10%. Както изглежда, Европа трудно може да стане Америка с нейната уникалност във връзка с мобилността на населението и въпреки падането на границите, хората в нея остават в рамките на националните си държави и държат на национални символи и идентичност, национално самочувствие, национална физиономия, национална икономика.
При това множество стереотипи, създадени в условията на формиране на европейските нации, продължават да съществуват в главите на хората и са фактор в тяхното общуване. За техните съседи например европейците изглеждат повърхностни – една нагласа, създадена още от Хердер, след знаменитото му посещение във Франция в средата на ХVІІІ век; германците изглеждат свръхорганизирани, британците като репресирани, италианците като хронично закъсняващи. При това има една характерна психологическа тенденция при нарастващото общуване между различните нации и етноси -  колкото повече се сближават и общуват активно, толкова повече усещат и акцентират различията помежду си.

Шесто.

Препятствия са и разделенията между националните държави във връзка с действията на световния хегемон САЩ. Както отбелязва Кристоф Бъртрам, “стремежът към наднационалните институции отслабва, а се засилва завръщането към междуправителствените пазарлъци”. Войната на САЩ срещу Ирак в 2003 г. и разделението вътре между държавите в ЕС по този въпрос  направиха особено очевиден факта, че като политическа общност той не е достатъчно зрял, за да взема интегрирани политически решения. Особено отчетливо бе поведението на Великобритания, която икономически има по-силни взаимовръзки със САЩ, отколкото с ЕС и Испания,  развиваща огромна активност по отношение на Латинска Америка, която би могла да бъде алтернативна на връзките й с ЕС. На всичко отгоре в това разделение се прояви и поведението на новоприеманите държави от Източна Европа, които демонстрираха проамериканска политика, породила тезата за разделението между “стара Европа” и “нова Европа”. Споровете във връзка с войната в Ирак превърнаха всички предходни усилия за обща външнополитическа линия в непостижима мечта. Има опасност конфликтите между 25 или бъдещите 27 страни-членки да станат повече, отколкото в предходните 15. Със своите 450 милиона души това ще бъде голяма икономическа сила, но перспективите изглеждат да остане в обозримо бъдеще политическо джудже, поради националните разноречия и възможността на САЩ да използват тези различия в своята политика на глобален хегемон.
Седмо. Досегашният исторически опит показва, че националният егоизъм и обособяване се преодоляват само чрез насилие или войни. Факт е, че САЩ, които възникват от обединяването на различни колонии, стават възможни само благодарение на две войни – външна, за независимост, която принуждава отделните колонии да се обединят пред общия враг, и вътрешна, гражданската война, която блокира отцепването на част от колониите. Ако две войни са били необходими, за да се създадат САЩ, и то от субекти, които съвсем не са били няколковековни национални държави, доколко това е възможно сега в Европа, и то доброволно и без насилие? Още повече, че във всяка страна се появяват сили, които говорят, че са за запазване на своята идентичност (за “силна България”, както се изрази един политик у нас днес). Обединяват се интелектуалци (и не само в България), за да защитават ерозиращото национално – има ли перспективи тогава ЕС? Това са въпроси, които не са още решени и съзнанието за тяхната значимост и сложност трябва да се създава именно от интелектуалците. Ако пътят на създаване на САЩ след тежки конфликти и със силата на оръжие и противопоставянето на съответен враг не може да бъде повторен сега, какво да се прави?
Това  обаче прави проблематичен самия процес на интеграция. Интеграцията се превръща само в търговски контакти и общо законодателство, но липсва ключовият фактор за този процес – нов европейски човек. Различията в езиците и традициите на отделните страни не само, че са големи и формирани в продължение на пет века от националните държави, но и идеята е категорично да се запазят. Във всички европейски страни основните нагласи са да се развива сътрудничество помежду им, да има обмен на стоки, хора, информация, но нито една не е готова да губи своята националност. Какво обаче ще бъде общото между тях? Този въпрос е много по-важен, защото без философското, културното, психологическото понятие за европееца, не е възможна единна Европа, а Вавилонска кула, която е обречена на разпадане.

[Metka]

                      ПРОТИВОРЕЧИЯ В ЕВРОПЕЙСКИТЕ   ИДЕНТИЧНОСТИ
                                                           
                                                     Васил Проданов
                                    
                                                                Част -2


   2. Локални етнически идентичности срещу национални политически идентичности.


Втората дилема на идентичността в Европа е свързана с противопоставянето на локални етнически срещу национални политически идентичности. Националната държава и националната идентичност в Европа са резултат от последните няколко века на централизирана хомогенизация на населението върху определени територии, асимилация на малцинствата, потискане на етническите групи и обособяването на единно цяло. Националната държава навсякъде в процеса на своето развитие е била враждебна към вътрешното етническо и културно разнообразие, стремяла се е да утвърди някаква обща идентичност, която да бъде по-силна от каквито и да е локални идентичности. Тази обща идентичност се е градяла или на етническа основа около доминиращия етнос, или на политическа основа, когато е имало по-голямо етническо разнообразие – такъв политически смисъл на нация е американската или канадската, а по-рано бяха съветската и югославската нации. Увеличаването на емигрантските потоци дава тласък в Европа, а и не само там, към акцентиране на политическо, а не на етническо, понятие за нация, при което водеща е идеята за нацията като политическа общност. И у нас най-различни фигури – от Ахмед Доган до неговите противници от в. “Зора” например – са склонни да кажат, че са  “умерени” или “модерни” български националисти в смисъла на политическа нация, т.е. на българска държава, в която с равни права са различните етноси на българи, турци, арменци,  евреи и т.н.
Проблемът обаче е, че именно това политическо понятие за национално е подложено на ерозия. Има тенденция на разпад на политическата за сметка на етническата нация. Факт е, че политически нации като в СССР и Югославия се разпаднаха с гръм и трясък, а на тяхно място се появиха множество етнически нации, а в някои от тях, както например в прибалтийските държави, чуждата руска етническа група е подложена на директна дискриминация. Но подобни процеси протичат и в Западна Европа. Така например уелският език и идентичност, които допреди няколко десетилетия бяха на изчезване, започнаха да се възраждат, а този феномен се наблюдава и на много други места. Бившите кралства Шотландия и Уелс имат автономни парламенти. Сега на мястото на общата национална (в смисъл на политическа)  идентичност все повече имаме преход към локални етнически идентичности, свързани с общата тенденция на фрагментизация и партикуларизация, резултат на глобализацията, но в същото време и подтиквани мощно от процеса на европейска интеграция.


Първо.

Глобализацията води до ситуация, при която държавата се превръща в редица отношения твърде голяма институция, за да ръководи всекидневния живот на хората, и твърде малка, за да управлява международните проблеми. Поради това навсякъде протичат процеси на разтоварване на централните правителства чрез прехвърляне на техни правомощия не само към централата в Брюксел, но и към местните власти, към области, провинции, големи градове, общини, части на федерации. Преразпределят се финансови потоци. Така например в края на 90-те години вече само 40 % от германските публични разходи са се извършвали на централно равнище, 30 % са били на равнище провинции и 30 % на равнище градове и селища. Това благоприятства възраждане на локални култури и идентичности. Така регионализацията на държавите се превръща в една от реакциите на глобализацията, така както изграждането на ЕС е противоположният тип реакция. Това води до засилване на множество различни проявления на феномена регионализъм или местничество, до възход на регионални политически структури, локални култури и идентичности, които започват да подминават в своите действия националните правителства и структури и да се опитват да комуникират директно с Брюксел. Тази тенденция се подсилва от специалната политика на Евросъюза по отношение на регионите. Според Маастрихтския договор от 1991 г. бе създадена специална Комисия по регионите, провеждаща европейската политика за засилване на ролята на регионите и на регионалните идентичности и за тяхната все по-голяма самостоятелност по отношение на държавите. Германската провинция Баден-Вюртенберг например провежда своя външна и търговска политика и вече е сключила няколкостотин договора с други региони, области, градове. Така възникват опасения, че Европа все повече започва да изглежда като съвкупност от все по-плътно обвързани помежду си региони, а не като съставена от национални държави. Описвайки например корените на германския регионализъм, който днес се засилва, Джон Нюхаус отбелязва, че повечето германци се чувстват най-напред все повече като тюрингци, баварци, вестфалци и прочее, а след това като германци. За тях е по-лесно да кажат “Аз съм шваб” или “Аз съм саксонец”, отколкото “Аз съм германец”, макар че някои биха могли да добавят евентуално и “Аз съм също и европеец”.  
Второ.

Малките етнонационални общности, които искат да избегнат доминирането на по-големите си съседи, откриват в разтварянето на границите от процесите на глобализация и евроинтеграция възможност за обособяване. Не е случайно поради това, че сепаратистите например в Каталония или Баския в Испания са силни поддръжници на европейската интеграция. Но населението и в едната, и в другата област е склонно да мисли за себе си като за нация, а не като за жители на региони. Така дезинтеграцията на държавите получава нови възможности благодарение на разгръщането на наднационална интеграция. Отваряйки границите си в процеса на интеграция, всяка от държавите, включващи се в ЕС, получава възможности да действа на равна нога с останалите. Това важи обаче и за отделните им провинции и региони, които са етнически специфични. Държавите, които са започнали да се регионализират или са федерализирани в определена степен, откриват как отделни техни региони изпитват по-силни симпатии към евроинтеграцията, отколкото към единна национална идентичност. Уелсците, шотландците, каталонците са силно проевропейски настроени, откривайки в европейското равнище нови възможности за идентифициране, различни от класическата национална обвързаност. По-рано например баските имаха само испански паспорти и можеха да работят само в Испания, докато сега носят европейски паспорти и могат да работят навсякъде в Европа. И ако решат да създадат своя държава, това няма да им струва скъпо, защото няма да се създават нови митнически граници, нови валути, няма да се губят работни места, търговски отношения и прочее. Във Франция бретонци, баски и елзасци говорят за самоопределение, в Корсика има сили, настояващи за независимост и право да говорят на своя език; в Италия съществува Лига, която не би имала нищо против да раздели страната на Северна и Южна, а във Венеция по едно време бе образувана партия, мечтаеща за отделяне на този град от държавата. Движения на сепаратисти има не само в Италия, но и в Шотландия, Уелс, Бавария, Баския, шведската област Скан, в Белгия и на редица други места. Това се подсилва и от факта, че в политиката и дейността на ЕС регионите играят важно място и голяма част от неговите закони се прилагат към области, които са в компетентността на регионалните власти. Така допълнително се стимулира културното разнообразие.

Трето.

В същото време се разгръща уплътняване на зависимостите, които пресичат националните граници, и се създават връзки, при което гранични зони на две държави може да бъдат по-силно обвързани помежду си, отколкото със своите собствени държави. След време в този процес например Кърджали и Родопите могат да се окажат по-силно обвързани с районите отвъд границата в Турция, отколкото с българските области.

Четвърто.

 В същото време на основата на исторически, културни, езикови, икономически връзки се създават отделни междудържавни зони на по-висока степен на интеграция в рамките на регионалната групировка. В Европейския съюз това се отнася например за южноевропейските държави, скандинавските държави, но субрегионалните групировки могат да не бъдат просто между държави, а да обвързват силно отделни региони на различни държави, каквито са комплексите по осите Баден-Вюртемберг – Бавария  - Западна Австрия – Северна Италия или Северна Белгия -Холандия – Хамбург – Северна Европа. Барцелона, която е част от Каталония и от Испания, се включва в икономически район, който се простира отвъд границата в Южна Франция.
Така границите на националните държави стават все по-неопределени, а етническите идентичности се подсилват за сметка на политическите.


       3. Емигрантски идентичности срещу национални и локални европейски идентичности

   Третият тип дилеми на идентичност са свързани с емигрантските потоци и тенденцията на мултиетнизация. Слабите темпове и размери на вътрешни емигрантски потоци се съчетават с нарастващи темпове и размери на идващи отвън емигранти.
Страните от Европейския съюз са изправени пред двойствена ситуация. От една страна, в тях има устойчива безработица, която ражда негативизъм към външното имигрантско население, особено ако то е с твърде различни традиции, култура, религия и носител на престъпност. От друга страна, населението в европейските страни застарява и прогнозите сочат, че то ще става все по-възрастно, натоварвайки силно бюджетите на отделните държави, за разлика от САЩ, където раждаемостта и притокът на имигранти са високи, което е едно съществено предимство. ЕС може да компенсира само ако отвори по-широко вратите си за движение на работна ръка.  Без имиграция европейското население ще застарява и ще намалява, ще изпитва недостиг за работна ръка и икономически проблеми. От двадесетте нации с най-ниско равнище на раждаемост в света осемнадесет са европейски. Средното равнище на раждаемост в Европа е паднало до 1,4 деца на една жена, а за запазване на сегашната численост на населението се изисква минимум поне 2,1. При най-голямата нация в ЕС – германската, в продължение на десет години вече равнището на раждаемост е 1,3 деца в семейство и затова има автори, които я характеризират като “умираща нация”. При тези темпове до 2050 г. населението на тази страна ще намалее от 82 на 59 милиона, а съотношението между стари и млади хора ще бъде две към едно в полза на старите. Равнището на раждаемост в страните от ЕС през 2003 г. е било такова, че на сто работещи са се падали 35 пенсионери, но при запазване на съществуващите тенденции на раждаемост, през 2050 г. на сто работници биха се падали 75 работници, а в Италия и Испания съотношението би било даже 100 на 100.
Като се има предвид застаряването на населението в страните от ЕС, за да може да се развива успешно, той ще се нуждае допълнително от милиони емигранти през следващите десетилетия. Само за Германия се смята, че се нуждае от 300 – 400 хиляди нови имигранти всяка година. През 2000 г. Германия въведе “зелена карта” за специалисти по информационни технологии, научни работници, ръководещи менажери. През февруари 2005 г. Европейският комисар по труда и социалната политика Владимир Спидла заяви, че след 20 години Европа ще има 20 милиона по-малко работници, даже ако се има предвид раждаемостта на сегашните имигранти в нея. За да има социални фондове за бързо увеличаващото се възрастно население, европейските работници ще трябва да работят по-дълго, преди да се пенсионират. След две десетилетия почти половината от населението на ЕС ще е над 55 години, поради което през идващите години легалната имиграция в този регион ще се увеличава бързо. Испания вече реагира, като даде в началото на 2005 г. амнистия на около един милион нелегални емигранти, работещи там. Търсят се млади хора и специалисти, като същевременно стремежът е да се ограничава нелегалната имиграция на недостатъчно квалифицирани хора, които натежават на бюджета на държавите от ЕС. Ако се остане на сегашното равнище на раждаемост, до 2050 г. Европа трябва да приеме 169 млн. имигранти, за да запази съществуващото съотношение между петнадесет годишните и шестдесет годишните.
Независимо от желанието си, Европа не може да мине без емиграция и това ще я превръща все повече в етническа и религиозна смесица, тя става и ще става все по-плуралистична. Поради своето застаряване и необходимостта от допълнителна работна сила Европа в някои отношения и по-бързо от САЩ се превръща в емигрантска държава. Натискът за емиграция отвън се засилва и в средата на 90-те години числеността на чуждестранните работници, пребиваващи в страните от ЕС, е над 10 млн. души или около 11 % от работната сила, което съответства на дела на безработицата в много от водещите държави в Европа. При това чужденците, създаващи конкуренция на пазара на труда, са готови да работят за 55-70 % от дохода на европейците, изпълняващи аналогична дейност. По официални данни делът на чужденците като процент от населението в 2001 г. в различните страни на ЕС е следното: Австрия – 9.1 %, Белгия – 8.4 %, Великобритания – 4.1 %, Германия – 8.9 %, Гърция – 1.6 %, Дания – 4.8 %, Ирландия – 2.3 %, Италия – 2.2 %, Люксембург – 37.3 %, Холандия  - 4,1 %, Португалия – 1.9 %, Финландия – 1.8 %, Франция – 6.3 %, Швеция – 5.4 %. През 2001 г. в Германия са влезли 237 000 души повече, отколкото са заминали от страната. От тези хора 84 000 са германци и 188 000 чужденци, голяма част от които попълват икономически активното население на Германия. Броят на влизащите годишно нелегални имигранти в страните от ЕС е около 500 хиляди души и строгите наказания срещу нелегалния трафик на хора не дават сериозни резултати. Известно е, че в Холандия например има черен пазар на работници в оранжериите за цветя, във Великобритания има голямо количество нелегални сезонни работници и т.н. Към 2000 г. етническите малцинства са били вече 40 на сто от населението на Лондон, а социологическите прогнози са, че към 2010 г. бялото население ще бъде малцинство в този град.
В много отношения Европейският съюз започва да прилича на обградената от бедни варвари Римска империя, които я обсаждат от всички страни и се опитват да преминат стените и укрепленията, които тя изгражда, за да преодолеят нейната мощ и да получат благосъстоянието и възможностите, притежавани от нейните членове. Всекидневно във водните пространства на Средиземноморието са залавяни различни транспортни средства, натъпкани с емигранти. Независимо от ограниченията обаче в условията на глобализация големите маси хора трудно могат да бъдат спрени. По официални данни около половин милион нелегални имигранти влизат годишно в страните на ЕС, независимо от Шенгенската система, изградена да предотврати този процес. Тези нелегални потоци пристигат главно от държавите от Средиземноморския басейн, Източна Европа, Балканите, бившия Съветски съюз, а и от Азия и от африканските страни, разположени южно от Сахара. По-строгият Шенгенски контрол по летищата и границите не препятства тези процеси, а увеличава печалбите на т.нар. каналджии, занимаващи се с нелегален трафик на хора.  Европейският съюз има програма за узаконяване на присъствието на хората без документи. Преговорите за присъединяването към ЕС допълнително засилват остротата на въпроса за национална и културна идентичност и ще водят до трудности в процеса на обединяването.
[/size][/b]

[Metka]

                
                      ПРОТИВОРЕЧИЯ В ЕВРОПЕЙСКИТЕ   ИДЕНТИЧНОСТИ
                                                          
                                                     Васил Проданов

                                    
                                                               част - 3


Европа се превръща все повече в място на “разлома” по схемата на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизации на една територия. В Украйна президентските избори в края на 2004 г. като че ли потвърдиха тезата на Хънтингтън, че това е страна на “разлома”, защото ясно пролича различието между прозападната и католически ориентирана част на страната и нейната източна част, където се говори руски и която се възприема в много отношения като част от Русия. Но същите тези процеси всъщност се проявяват на много други места в Европа, където нараства броят на ислямското население, идващо от Турция, Северна Африка, Близкия Изток, Азия, водещо след себе си специализирани мюсюлмански магазини за продукти, джамии, особен външен вид.  В сърцето на Европейския континент възникват анклави с арабска и мюсюлманска култура, традиция, вяра – копия на страни от Северна Африка и Близкия Изток. При това близостта с региони с висока раждаемост, каквито са Северна Африка, Турция и Близкия Изток, означава, че Европа ще става и все по-мюсюлманска.

Ако се приеме Турция в ЕС, това ще бъде гигантско включване на мюсюлмански маси, като се има предвид, че в момента броят на първокласниците в Турция е повече отколкото във Франция, Германия и Великобритания, взети заедно. Това означава, че след четвърт век например Турция би била не само най-голямата държава, но и общата й маса от население ще бъде по-голяма отколкото на няколко западноевропейски държави и това радикално би изменило етнорелигиозните баланси в Европа, превръщайки я в нещо коренно различно, пренасяйки опасностите от културни сблъсъци, за които предупреждава Хънтингтън. През 2003 г. в ЕС вече са живели около 15 млн. мюсюлмани и се очаква тази цифра да се удвои до 2015 година. Общият брой на мюсюлманите в Европа през 2003 г. е бил около 53 милиона, като техният брой в отделните западноевропейски държави е съответно: в Австрия – 180 000; в Белгия – 370 000; във Великобритания – 1,48 млн; в Гърция – 170 000; в Дания – 160 000; във Франция – 5,98 млн; в Германия – 3,06 млн; в Италия – 1,37 млн; в Испания – 500 000; в Люксембург – 10 000; в Полша – 40 000; в Португалия – 50 000; в Словения – 30 000; в Холандия – 870 000; в Чешката република – 20 000; в Унгария – 10 000; в Швейцария – 230 000; в Швеция – 280 000; в Норвегия – 50 000; в Латвия, Финландия и Естония – по 10 000 във всяка от тях. Тяхната раждаемост обаче е толкова висока, че около 20 % от децата и младите хора в ЕС вече са от мюсюлмански семейства. Ако преди половин век в Западна Европа почти няма джамии, сега във всяка от основните страни има с хиляди. Само в Германия през 90-те години вече е имало около петнадесет хиляди джамии. Количеството на мюсюлманите в Европа се е увеличило само за десетилетието между 1989 и 1998 г. със 142,35 %.  От половин милион нови имигранти годишно по-голямата част са мюсюлмани. Ислямът сега е втората по големина религия в Европа, а в Париж бе създаден първият ислямски университет на континента.
Така традиционно християнска Европа е изправена пред предизвикателството на ислямизация, която е по-бърза от промените в етнорелигиозните баланси във всеки друг регион в света. Този процес води до консервативни и националистически реакции на много места. Това от своя страна пък засилва идентичността на много мюсюлмани, които живеят в отделни, паралелни общности, в които бедността и безработицата са много по-високи.

Мюсюлмански групи за натиск, лобита, благотворителни организации действат със стотици във всяка от западните държави.  Броят на избирателите мюсюлмани се увеличава и те се превръщат все повече в политическа сила, влияеща върху резултатите при избори. Във Франция министър-председателят Жан-Пиер Рафарен бе принуден да включи двама мюсюлмани от Северна Африка в своя кабинет. В Германия мюсюлманите гласуват главно за социалдемократите и така през последните години влияят върху резултатите от изборите, противопоставящи се на антиемигрантската политика на християндемократите, които са и против членството на Турция в ЕС. На парламентарните избори през 2006 г. се очаква поне един милион германски турци да гласуват за социалдемократите и да намалят шансовете на християндемократите. Това превръща постепенно ислямското население в балансьор при изборите в различни страни в Европа, където две партии се състезават с близки резултати. Те подкрепят онази от тях, която има по-благосклонна към ислямското население политика. В същото време А. Меркел, лидерката на Християндемократическата партия, използва страховете от имигрантите и ислямизацията на страната, за да привлече избиратели на своя страна сред немалка част от работническата класа и по-бедните слоеве от населението, които се чувстват заплашени от притока на чужденци.

При това мюсюлманските общности в Европа стават все по-радикални – чувството за социална изолация и недостигът на граждански права (в Националното събрание на Франция например няма нито един мюсюлманин) е хранителна среда за нарастващо недоволство. За да смекчи напрежението, Националното събрание на Франция прие в началото на 2004 г. закон, забраняващ на мюсюлманските момичета да носят мюсюлмански забрадки в държавните училища, където се забраняват и всички други религиозни символи, включително и кръстове. Стремежът е така да се запази светският характер на обществения живот. Трудно е да се каже дали това ще увеличи религиозната и етническа търпимост и ще помогне за изграждане на мултиетнически и мултирелигиозни общества. Във всеки случай без специална образователна и социална политика съответните малцинства ще се превръщат в огнища на социално напрежение.
За тази тенденция ще допринасят два основни фактора.

Първо.

Особено силният конверсивен потенциал на исляма, който от САЩ до Русия се занимава с мисионерска дейност, водеща до бързи тенденции на ислямизация. Така например във Франция през 2002 г. около 100 хиляди души са приели исляма, във Великобритания – 50 хиляди, а в Москва само – 20 хиляди. Върви процес на коригиране на европейската идентичност, в която мюсюлманският елемент става все по-силен. В Русия също върви процес на реислямизация.

Второ.

На много места в големите градове в Западна Европа се оформят цели квартали-гета, ставащи опасност не само за западноевропейските държави, но и за останалия свят. В тях има паралелни общества и втвърдяване на отношението към исляма. Според цял ред данни повечето терористи в Европа са се появили в такива общества.  Само в Холандия службите за сигурност са разкрили до началото на 2005 г. над 15 различни терористки опита да бъде наказана страната за своя военен корпус от 1 300 души, пратен да помага на САЩ в Ирак. Независимо от това, че голямата част от мюсюлманите са мирни хора, които са избягали поради икономически причини от своите страни, интеграцията на немалка част от тях в западноевропейските общества се оказва изключително трудна. В много отношения Европа е изправена пред алтернативата: или ислямът да се европеизира, или Европа да се ислямизира.

Ето защо в проучването на експерти на американските разузнавателни агенциии и световни футуролози под заглавие «Глобални тенденции 2020» се отбелязва: “Изследванията показват, че мюсюлмански имигранти се интегрират в западноевропейските страни, които стават все по-способни да ги включат в своите общности, но в същото време множество имигранти, които са второ и трето поколения, са привличани от радикалния ислям, тъй като срещат препятствия при пълната си интеграция и бариери в това, което те разглеждат като нормални религиозни практики. Различията в религиозно и етническо отношение ще допринесат за бъдещи конфликти, ако са неконтролирани, което ще предизвика регионални борби.”
Досега съществуващият опит показва, че ако една емигрантска общност е под 10 %, по принцип е възможна нейната интеграция и отчасти дори асимилация спрямо съществуващата общност. Когато са повече обаче, това се оказва невъзможно. Съответните етнически или религиозни групи се обособяват в отделни райони на големите градове, образуват емигрантски анклави, които на много места не само в ЕС се превръщат в своеобразни “сиви зони”, които трудно се контролират от централните и местните власти. Така е в Париж и Москва, така е в Брюксел, Мюнхен, Лос Анджелис, Ню Йорк и на много други места в света. В тях има висока криминогенност, голяма част от хората не плащат данъци, подкупват полицията, а социализацията на младото поколение е затруднена.
Имиграцията променя състоянието на Европейския съюз и създава нови проблемни ситуации. Падането на раждаемостта, съчетана с нарастващата имиграция означава край на създадената в епохата на възход на националната държава и асимилация на местни общности еднородност на европейските традиционно национални държави. Възниква въпросът как да бъдат интегрирани тези общности в Европа и дали това може да стане на основата на хомогенизиращи и асимилиращи процеси, както е било в предходни периоди.
Факт е, че досега на практика това бе изключително трудно. В Германия доскоро гражданството се определяше “по кръв”, т.е. според националността, а не по месторождение, поради което родените в страната турци не се усещаха изцяло причастни към тази страна. Във Франция се прилага политическо понятие за гражданство, но в същото време нагласите срещу чужденците, особено тези от Африка, са много силни и там, както и в други страни, има тенденции на етническа сегрегация. Емигрантските общности се обособяват в свои си територии, със свой начин на живот, отделени от останалите, бедни и създаващи напрежение с другото население. Поради тези причини негативното отношение към емигрантите в страните от ЕС расте и през 1998 г. то се споделя от 27.3 % от французите, 39.6 % от немците и 41 % от белгийците, поради което и Шенгенските стени стават все по-здрави.

В Дания десноцентристкото управление дойде на власт с лозунгите за строги ограничения и квоти за икономически имигранти в ЕС. Във всяка от западноевропейските държави се появяват агресивни антиемигрантски партии, опитващи се да влияят върху политиката на правителствата.  Под натиска на десните сили се засилва консенсусът в страните на ЕС за нуждата от борба с нелегалната имиграция. Те влияят върху настроенията и на останалите партии, които също втвърдяват позициите си спрямо имигрантите.
Бъдещето на европейската интеграция във висока степен е обусловено от разгръщането на тези три вида противоречия. Тяхното изостряне и неспособност да бъдат регулирани и контролирани, както и липсата на механизми за изграждане на обща европейска идентичност, могат да доведат Европа в перспектива до тежки проблемни ситуации с дезинтегриращи следствия.

[PETER]

Метка,
не разбрах ти какво предпочиташ от дилемата предложена от статията
- ислямът да се европеизира, или Европа да се ислямизира?

[ЖАРКО ЖЕГЛЕВ]

PETER'e несе заяждай в горната статия на Васил Проданов
изпратена от Metka никъде  не се сповенава думата ислям. Така че не се опитвай да провокираш статията пък и темата ''ПРОТИВОРЕЧИЯ В ЕВРОПЕЙСКИТЕ   ИДЕНТИЧНОСТИ''.

[PETER]

Ако не си чел и не ти се чете:
Цъкаш на Edit -> Find , пишеш думичката и я намираш.

[abc]

PETER'e несе заяждай в горната статия на Васил Проданов
изпратена от Metka никъде  не се сповенава думата ислям. Така че не се опитвай да провокираш статията пък и темата ''ПРОТИВОРЕЧИЯ В ЕВРОПЕЙСКИТЕ   ИДЕНТИЧНОСТИ''.

Бих отметнал, че думата или производна се споменава 18 пъти. Има функция FIND

Както исляма ревниво държи на "самобитността" си, такова право има и Европа. Защо е нужно да адмирирам чужда ми религия, а да загърбвам своята?

А статията е прекалено дълга. Ако някой я прочете моля да я резюмира

[Isyankar]

PETER'e несе заяждай в горната статия на Васил Проданов
изпратена от Metka никъде  не се сповенава думата ислям. Така че не се опитвай да провокираш статията пък и темата ''ПРОТИВОРЕЧИЯ В ЕВРОПЕЙСКИТЕ   ИДЕНТИЧНОСТИ''.

Моите уважения,  корница, но ТИ не се опитвай да представяш всяко мнение несимпатично ти като провокация. Думата ислям се споменава много пъти в статията.

Иначе бих цитирал абц:

"Както исляма ревниво държи на "самобитността" си, такова право има и Европа. Защо е нужно да адмирирам чужда ми религия, а да загърбвам своята?".

Европа има самобитен ислям и той е в коренното ислямско население на Балканите. Имигрантите да задържат самобитността си там, от където са я взели. Самобитност може да пазим на местните етноси и нации, а не на имигрантските. Ако в Европа има традиционен ислям - то това е помашкия ислям, а не пакистанския (примерно).

[Shumarov]

Аз не забелязвам насилствено налагане на исляма в Европа, Исянкар! А от тази твоя фраза : "Имигрантите да задържат самобитността си там, от където са я взели. Самобитност може да пазим на местните етноси и нации, а не на имигрантските." даваш ли си сметка колко нищожно звучи? Придава ти облик на човек от който зависи демографския баланс във Европа! Големите европейски колонизатори от миналото, които ограбиха благата от колониите си, сега са застрашени от инвазия от техните бивши колонии. Да, допускам, че е така. Но сега не го наричат колонизиране, а емиграция.И тези емигрантски общности се интегрират успешно във страните.Разбира се, че има пресъпници сред тях, но това не е единственото поле на престъпност-сред местното население също има престъпници, и хубавото е , че има действащи органи, които дават отпор на тази престъпност.

[Isyankar]

Аз не забелязвам насилствено налагане на исляма в Европа, Исянкар!

А къде забеляза, че аз съм казал подобно нещо ?? Чужди думи в моята уста не искам.

Големите европейски колонизатори от миналото, които ограбиха благата от колониите си, сега са застрашени от инвазия от техните бивши колонии. Да, допускам, че е така. Но сега не го наричат колонизиране, а емиграция.И тези емигрантски общности се интегрират успешно във страните.

Бих казал, че като цяло НЕ се интегрират успешно. Процентът на неинтегрираните веряотно е доста по-малък от интегрирането, но пък негативите от тяхната неинтеграция заличават високия процент на интегрираните.

Относно колонизатори и империи - моята страна не е колонозирала, че сега да страда от колонозиторите. Сега може би няма силен емигрантски натиск, но в бъдеще вероятно ще има в България. Не ме интересува дали някой ги е колонизирал - моята страна не ги е колонозирала, а сега не иска да идват с емиграцията си.

Прости ми за въпроса, ама грешно ли е да не искам емигранти в страната ми от други страни ? Имаме си 1 млн цигани дето още не са интегрирани, а остава и още 1 млн африканци да поканим да интегрираме. Накрая нас ще трябва да интегрират.

[Metka]

Големите европейски колонизатори от миналото, които ограбиха благата от колониите си, сега са застрашени от инвазия от техните бивши колонии. Да, допускам, че е така. Но сега не го наричат колонизиране, а емиграция.И тези емигрантски общности се интегрират успешно във страните.Разбира се, че има пресъпници сред тях, но това не е единственото поле на престъпност-сред местното население също има престъпници, и хубавото е , че има действащи органи, които дават отпор на тази престъпност.

Това е много точно казано Шумаров.Особено за грабителската политика на западните колониалисти в миналото.Но прибави към това и факта че през последните сто години
доста емигранти са били поканени на Запад за да копаят на западняците метрото,да им правят магистралите, да им копаят канафките и да им мият мръсотийте в тоалетните.

Въпреки всичко Исианкар ми стана симпатичен с това -

Ако в Европа има традиционен ислям - то това е помашкия ислям, а не пакистанския (примерно).

Макар че тази идея е нереалистийчна, Исианкар може би съзнателно може би несъзнателно сочи общноста ни като потенциален авангард на Исляма в Европа.Което означава автоматически че религията ни е толерантна и ние не сме инкубатор на екстремизъм и сепаратизъм а напротив добър пример за подражание.

Но е хубаво да се замислим за успешната интеграция на емигрантските популаций в Европа идващи от Африка и Азия.
После да сравниме тази тяхна евроинтеграция с нашата интеграция в България, на Балканите изобщо.
Аз мисля че има огромна разлика, макар че в тази насока има известни промени и се надявам за бъдеще да е така.Просто съм оптимист.
Но бих дал пример за това че в българското общество все още цари националистически резерв които ни пречи да се интегрираме .
Ето един от многото примери , този път от нашия съфорумник Мусов:

Гледам тука, че се водят спорове за дискриминацията, дали е етническа или религиозна, или е еднаква както за християните, така и за помаците. И то по-конкретно за дискриминацията в казармата-дали е на етническа основа, или просто старите войници си тормозят новобранците. Освен това се твърди, че дискриминацията е била повече през комунизма и сега е, ако не хич, то сведена до минимум.
 Ще дам пример с мене, тъй като моята казарма беше малко по-специална. От една страна е по-добре друг да разказва, за да не излезе като самоирония, но пък от друга, кой знае по-добре от мен!? 
Детската ми мечта беше да стана военен. За нея още в училище започнах да работя здраво, учех математика, стараех се да имам висок успех, тренирах за изпитите по физическо. Още тогава нашите работеха здраво за да ме откажат от това, водени от същите „предразсъдъци”, че ние сме помаци и мястото ни не е там, и опасявайки се , че може да се окаже опасно дори, ми забраниха.  Казваха ми също, че с турско име никога няма да бъда приет и бяха прави. Целта ми беше в началото ВВВУ „Г. Бенковски” в Долна Митрополия, но в последствие се отказах и реших да кандидатствам във ВВОВУ „Васил Левски във Велико Търново сега Военен университет.  И така, убеден от многото съвети, които ми бяха дадени, аз си смених името с предишното ми българско , направих инат на родителите ми, кандидатствах и бях приет. Тогава, 17 годишен, все още не осъзнавах какво точно означава да си помак.  Дори се мислех за стопроцентов българин, възпитан от тогавашния строй. И това че съм мюсюлманин, мислех, че е някаква подробност. Постепенно с течение на времето, те започнаха да разбират какъв съм в действителност. Трябва да призная, офицерите се държаха изключително предпазливо с мен, но колегите ми не пропускаха да ми направят мръсно в първият удобен за тях момент.  Когато имаше нещо за чистене аз бях винаги в групата по почистване.  На караул ме слагаха почти винаги на неудобните смени, например втора смяна на нова година. Дневален по рота също през почивните дни много пъти съм давал дежурство. Въобще, имаха ли възможност, използваха я и мене ме набутваха в неудобните им смени. Опитвах се и опитвах да се сприятелявам, но уви-без успех. Едвам с двама-трима поддържах връзка, и то защото спяхме в едно спално помещение. Дежурните по роти нарочно ме държаха на смяна (както му викат,на стойка) повече от два часа. Понякога показвах повече умения в дадени области и това много ги учудваше-как така помак ще знае повече от нас!? Мога да изреждам до утре сутринта случки, показващи дискриминация. Това беше ежедневие.  И там това се случваше само на мен и то защото бях помак. И то само аз бях помак. Някои офицери също се опитваха да правят някои такива неща, но аз се опълчвах директно и не позволявах да ме малтретират.  Накрая ми писна и реших да подам рапорт за напускане. По принцип преди напускане се прави събеседване с началника на училището, като последният се опита да вразуми напускащият да размисли.  В моя случай това не се случи. Заповедта пристигна за няколко часа, разписана и подпечатана.

[PETER]

На крива ракета космосът и пречел...

Това с Мусов е пример точно за обратното. Че в БГ се дава шанс на всички.
Кой как го ползва си е негов проблем.
И на първия чернокож генерал в САЩ не му е било лесно да завърши Уест поинт, ама щом го е завършил значи не е мрънкал .

А тук мрънкне че чистел, че бил в неудобната смяна,че нямал приятели...
Айде моля. Чистили сме лайна и сме давали наряд всеки ден без откат... и кофата с луфтове сме "носили"... 

[Shumarov]

Относно колонизатори и империи - моята страна не е колонозирала, че сега да страда от колонозиторите. Сега може би няма силен емигрантски натиск, но в бъдеще вероятно ще има в България. Не ме интересува дали някой ги е колонизирал - моята страна не ги е колонозирала, а сега не иска да идват с емиграцията си.

Прости ми за въпроса, ама грешно ли е да не искам емигранти в страната ми от други страни ? Имаме си 1 млн цигани дето още не са интегрирани, а остава и още 1 млн африканци да поканим да интегрираме. Накрая нас ще трябва да интегрират.

Да, Исянакар-направо тръпки ме побиват, като си представя колко народ емигрира в България! Язък! Ще се навъди със чалми от Азия, и Африка-зян ще ни отиде чистата кръв, и нация! Носи се слух, че щели да възстановяват кльоновете по границата, и пак да минират за да се спре неудържимия наплив от емигранти. Не е грешно да не искаш емигранти-достойно е за съжаление! А за циганите в България-те нямат нужда по мое мнение от интеграция, защото това е родината им.Интегрират се чужденци.Българско общество има нужда да се научи на толерантност към малцинствата.Допускам, че имаш предвид престъпността на циганите, и това е проблем на властите в България, които не направиха нищо за тях през тези времена на свобода-даваха им подаяния пред поредните избори, и нищо, като отговорна, и сериозна политика.

[Isyankar]

Шумаров, ако искаш съжалявай, ако искаш се радвай - но емигранти в страната си повече от 0.1% от населението на година не искам. А дали имало или нямало наплив - ами отвори коя да е таблица за БВП/на глава от населението и виж България на което място в света е и си помисли колко от по-долните таблици биха дошли в България...Е, те естествено биха се пробвали в по-богати страни, но за тях и България не е бедна. Но всъщност дълбоко ми се иска да си прав и да няма "наплив от емигранти".

Уточняващ въпрос - какво е "чалми от Азия и Африка" ? Звучи нещо просташко и не мога да повярвам, че използваш такива изрази.

Относно чистата кръв и нация - това какво понятие и какво означава ?

Шумаров, НАЦИСТКА ЛИТЕРАТУРА ЛИ ЧЕТЕШ ? ИЗУМЯВАШ МЕ !!!

[Shumarov]

На крива ракета космосът и пречел...

Това с Мусов е пример точно за обратното. Че в БГ се дава шанс на всички.
Кой как го ползва си е негов проблем.
И на първия чернокож генерал в САЩ не му е било лесно да завърши Уест поинт, ама щом го е завършил значи не е мрънкал .

А тук мрънкне че чистел, че бил в неудобната смяна,че нямал приятели...
Айде моля. Чистили сме лайна и сме давали наряд всеки ден без откат... и кофата с луфтове сме "носили"...

Пишеш извън контекста на сравнението, ПЕТЕР!

Ами, Метка сигурно е нормално български автор да е загрижен от инвазията на ислям в Европа.На мене не ми прави впечатление тука да се чувстват застрашени от исляма.Наясно са, че сред емигрантите има, и не обслужващ персонал. Разбира се хората със интелектуално ниво под средното приемат болезнено този факт.Но е факт.