Бежещим през годините. Родопски сладкодумци
съст. Петко Величков, ред. Владимир Арденски
Будала помак
Бащата беше беден чилек—изметкерин, та и мене отрано напъди по чузди къщи. Даде ме овчерче в Доспат. Сетне аргатьовах тука, у Хаджиасановите. Най-сетне отидах войник. Когато изкарах аскерлика, един турчин в Драмско ме спре да му праша градините. Богат турчин бе, та имеше и други аргате.
Един ден пак отидахме да копаем на полето и едно младо, йеко
- турче, Кара Али го зовеха, ме пита: — Защо копаеш с една ръка?
— Защо — кликам — ще ся хабе силата, щом мога и с една ръка.
— Щом — вика — си толкова силен, хайде да се поборим.
Дотогава не бех се борил, та се почудих, ала то завтори:
— Чит (излез) бе, будала помак! — И фърли мотиката.
Като ми рече „будала помак”, мене ми шевна нещо, заигра ми кръвта. „Чекай — реках — да ти каже кой е будала помак!” И се награбихме. Другите турци и те се сбраха да гледат сеир. Ала доде рекот „Ха бакалъм”, йе заорах Кара Али в пръстта.
— Вай! — същисаха се сеирджиете.
Пък то каква била работата? Кара Али бил най-големият пехливанин в каазата и дотогава никой друг не бил го надвивал.
— Хайде пак! — подкокоросаха ни сеирджиете на ново.
Позеленел от гнев, Кара Али пак се нададе нах мене, стисна ме за кръста и а-ха да ме събори. Ала йе се извих, подфатих го между четала, метнах го и той се залепи по гръб на земята.
—Битта (свърши), Кара Али! — изохкаха и другите турци.
Брат му, който също бе там, заплака.
До вечерта цялото село научи, че един помак е завалил Кара Али.
В това село имаше двамина тютюневи търговци — Сюлейманаа и Фаридинаа. Порукаха ме и ми казват:
— Утре нема да ходиш на работа. И ние искаме да видим верно ли е, че можеш да надвиеш Кара Али,
И оставиха по една лира у кафеджията.
— Ага ищете— кликам, — ще покажа и вам. Сутринта още в тъмно тъпаните залумкаха прам-пурурум, прам-пурурум, — дойдоха, подбраха ме и — на поляната. А там цело село се е изсипало — мъжко, женско, всичко.
Кара Али ме гледа насреща с кръвесали очища, да може жив да ме изеде. Гледа ме и ми се заканва с главата. Демек : „Сега ще те оправя!”
Нейса, донесяха и кожените панталоне, намокнахме ги ние, че та ни полеха низ главите по едно шише зейтин. Даде се командата и ние чукнахме ръки. Ами сега като не можем да се фатим? Зейтина не дава.
Хеле по едно Ереме Кара Али ми се хвърли в ногите, не се извартех, не може другаде да ме фати, ами ме закачи за пръста и йе паднах на двете колене. Че та пак се изправих. Въртехме се, правихме, сукахме, че та най-сетне пак клекнах на колено и като го вдигнах на рамо, попадих
И толкова вейки би Кара Алиевиет пехливанлък.
Йе спечелих пет лири — две от търговците, дето ги беха оставили у кафеджията, и три ми сбраха другите.
След тока излезе още един пехливанин — турчин — попадих и него, излезе друг — и него, излезе трети — и него. . .
Наскоро един турчин от драмските села, преселен в Стамбол, бе питал нашенци: „Имаше от Доспатлъка един страшен пехливанин, жив ли си е още?”
„Жив си е, жив си е! — рекли му нашенци. — И още много има да живее. . .”
Разказал: Л. КЪНЕВ
Записал: Вл. Арденски
http://www.promacedonia.org/giliev/bg/bg_08.html
