Le Monde Diplomatiquehttp://bg.mondediplo.com/spip.php?article326Въобразеният етнос на политическия непотизъм
„Не питайте какво може да направи вашата страна за вас – питайте вие какво можете да направите за страната си.” Джон Кенеди, американски президент
На 13.09.2008 г. в Шумен се проведе Национална конференция „Малцинствата и дясното политическо пространство в Република България”. Според средствата за масова информация „...проф. Адриан Палов от Партията за демократичен прогрес и благоденствие се обяви за признаване на помаците за етнос...”, а „...общественикът Мехмед Дорсунски обвини ДПС, че е изхвърлило помаците от ръководството си и това наложило те, помаците, да си създадат своя партия...”. Събитието се наблюдава от представители на десет турски медии. [1]
ПРОБЛЕМЪТ за съществуването на „помашка нация”, „помашки етнос”, „помашки език”, има своята предистория. През последните 19 години отделни събития се оказват сегменти на един неслучаен и сложен, но еднопосочен по целеполагането си, спекулативно интернационализиран и формулиран проблем. Едва ли някой е предполагал, че от възстановяването през 1989-1990 г. на турско-арабските имена на част от българското население, изповядващо исляма, ще се стигне до днешното поставяне на проблема за наличие на „помашки етнос” в Република България и императивното искане той да бъде признат институционално.
Негативно натовареното наименование „помаци”, с което се обозначаваше в неформална среда общността на българите, изповядващи исляма, се превърна в етноним, ежедневно използван и от някои научни среди, и от средства за масова информация за обозначаване на част от българския народ!
През 1990 г. проблемът „помашки етнос” е поставен открито в Гърция като част от съществуващите нерешени проблеми на националната сигурност на страната. Акцентът се слага върху трудните, исторически обременени отношения с Турция и целта е да се неутрализира нейното влияние по проблемите на идентичността. Авторитетното гръцко списание „Икономикос тахидромос” [2] изтъква, че Турция иска да потурчи „помашкото малцинство”. Същевременно през юни 1990 г. тогавашният премиер на Гърция Мицотакис заявява: „...Гръцкото правителство ще уважава традициите на мюсюлманското малцинство, включващо турци, помаци и цигани...”. [3]
Няма никакво съмнение, че в този контекст „помаци” в Гърция назовават една част от мюсюлманската религиозна общност, а не някакво национално или етническо малцинство. През 1991 г. в открита информация [4] на Министерството на външните работи на Гърция се казва, че „немислимият език на помаците не може да бъде изучаван, но те са окуражени да го използват, както и да упражняват своите обичаи”. На 25.06.1999 г. в разговор с Георги Пирински посланикът на Гърция в София, г-н Сидерис заявява, че не е било и няма да бъде политика на гръцкото правителство насърчаването на действия, водещи до обособяване на „помашки език”. [5]
Впрочем, в Гърция признават, че т. нар. помашки език има славянски диалектни прилики. [6] Според Франс прес в международната научна общност се смята, че езикът на „помаците” е диалект на българския език. [7] Според доклад на Държавния департамент за спазването на човешките права, т. нар. помаци са българоезични мюсюлмани. [8]
Проблемната ситуация, свързана с т. нар. помашки етнос, се пренесе от Гърция в България и се разви, след като през 1993 г. Камен Митков Буров от с. Жълтуша, община Ардино, регистрира Демократичната партия на труда. „Родопският анклав”, „400 хил. помаци ще се пишат малцинство”, „дискриминирана етническа група”, „хората от планинските и полупланинските райони”, „преброяване с графа помаци” е част от впечатляващия лексикален арсенал на новопроявилия се лидер, който откровено заявява: „...Чувствал съм се дискриминиран и онеправдан, като ми кажат, че съм помак...” [9]
„...Никога не съм смятал да правя етническа или религиозна формация. Спекулациите през последните дни, че възнамерявам да правя помашка партия, вероятно са удобни за някои, за да се опорочи идеята ми още в зародиш. В България няма място за етнически или верски формации...” – категорично заявява в интервю [10] бившият кмет на община Неделино Стоян Беширов. И веднага след това твърди: „...В България живеят над 600 хил. българомохамедани. Те нямат нито един свой представител в държавната и изпълнителната власт...”.
От юни 2008 г. до 13.09.2008 г. проф. Палов, председател на партия Демократичен прогрес и благоденствие, стремително разви идеята си за национална политическа формация и заяви пред в. „Нов живот” [11]: „...Обединяваме освен помашкия етнос и останалите етноси в България. Имаме членове арменци, власи, българи, турци, каракачани, казълбаши и основно помаци. ...Не казвам, че помаците са отделен етнос. Те са част от българската нация... Този въпрос в настоящия момент мен не ме занимава. Това е проблем на историците. Не искам да правя нищо, което е в противоречие с конституцията и българските закони.”
И тъй като не може да избяга от научната си некомпетентност по проблема, проф. Палов демонстрира телеологично мотивираната си предубеденост, съчетана с неистово желание субективно да бъде натоварен с властови ресурс, заявявайки: „...Бойко Борисов настъпва в помашките региони. Няма да делим с никого нашия електорат...Няма да позволим роден в Разград да води листата в Смолян... Помаците изобщо не са представени във властта. Ако заемем подобаващо място в парламента, ще искаме позиции в правителството.”
След толкова противоречиви съждения на 13.09.2008 г. в Шумен проф. Палов изрича финализиращото си откровение без евфемизми и словесна акробатика, към която очевидно има риторична привързаност: „Искаме признаване на съществуването на помашки етнос в България”. [12]
Въздействия за предефиниране на етническа идентичност
ГОРНИТЕ ПРИМЕРИ дават основание за следната основна хипотеза:
българи от ислямската религиозна общност в страната, техни потомци и родственици, някои от тях атеисти, други приели християнството като своя религиозна самоидентичност, са обект на целенасочени, неслучайни и като цяло непроменящи се във времето и дълбоката си същност въздействия за предефиниране на етническата си идентичност. Субекти на въздействието са отделни представители на чужди държави от правителствени и неправителствени органи и организации, религиозни ислямски центрове и учени, светски преподаватели и книгоиздатели, които правят много сериозни опити за създаване и разширяване на социално отчуждение сред част от българския народ.
Индоктринирането на идеологемите на отчуждението не е възможно без решаващата роля на отделни политически предприемачи вътре в страната, които очевидно не могат да видят заплахата за единството на нацията и националния суверенитет. Не са случайни действията и словесните изяви на „ помашките лидери” и кандидати за „помашки водачи”, появили се на обществената сцена в различни периоди от най-новата ни посттоталитарна история.
Категорични в желанието си да се разграничат един от друг, с демонстрирана привързаност към основния закон на Републиката, тези нови водачи са еднакви в подходите при конструиране и реализация на „помашка” политическа формация. Непретенциозният лексикален и семантичен анализ на проявите им може да бъде синтезиран в следното: В Република България живеят около 500 хил. помаци, дискриминирани и маргинализирани от Освобождението досега, което неотменимо и нетърпящо отлагане предполага безусловно признаване от българските институции на наличието на помашки етнос, който трябва да получи статута на етническо малцинство. Този акт трябва да бъде придружен от всички органично произтичащи социално-икономически, политически, юридически, културни и др. последици. И тъй като това не се случва, е необходимо да се регистрира политическа организация, която да бъде легитимно лице на помашкия етнос пред света и вътре в страната.
Тази партия има много сериозни претенции по отношение на географията на властта, тъй като според „помашките лидери” „помашкият етнос” е териториално обособен в компактни маси и в региони като Смолянски, Кърджалийски, Благоевградски и др.
Въвеждането в употреба на термина „Родопски анклав” не е случайно, защото анклав (от лат.) означава заключен; земя, обкръжена от всички страни с територия на чужда държава. Всъщност понятието за анклав влиза в речника на социалните науки чрез изследването на Робърт Парк за градовете като означаване на гето, с висока концентрация на малцинствено население, събрано там в резултат на практиките на дискриминация и изключване, водещи както до социална, така и до географска изолация, и е обкръжено от население с различна идентичност, представляващо мнозинство.
Този преднамерен начин на спекулативна понятийна употреба през последните години придоби масов характер, така в публичното пространство произволно навлязоха: „помаци” – като етноним на една част от българското население, „помашка история”, „помашки език”, „помашки песни”, „помашки приказки” и пр. Безкритично подминавани, те се превърнаха в първични маркери на съществуваща небългарска етническа другост.
Този понятиен набор сякаш пряко кореспондира с общоприетите в световната научна практика базисни, основополагащи елементи на етноса:
- Споделено име, етноним или как се самоназоваваме и как ни назовават в общността;
- Мит за общия произход, изразен в легенди, символи и други прояви на повече или по-малко героична история;
- Обща история или историография, която интерпретира колективния опит;
- Обща култура, изразена най-вече в общ език, но също и религия, стил на живот, обичаи, норми и институции, както и физически характеристики;
- Връзки с определена територия, която не е задължително в настоящия момент да бъде обитавана, но дава оправдание за историческите претенции към нея;
- Ясна представа за общност, която може при определени условия да кристализира едва на последните етапи, но която представлява решителна стъпка в конституиране на етническа идентичност.
По така зададените научни критерии за оценка обаче,
политическите предприемачи в България трудно биха могли да посочат надеждни доказателства за реалността на „ помашкия етнос”. „Присвояването” на цели райони и превръщането им в свещен хабитат за измисления от тях „помашки етнос” по същество е посегателство върху националния суверенитет и териториалната цялост.
„Общественикът” Мехмед Дорсунски написа „ История на помаците” и търси общия им произход на потомци на Аврамовата наложница Агара. Петър Япов в своята книга „ Помаци” намира балканско родство с мюсюлманите от Босна и Херцеговина. Излязлата през 2005 г. книга „Етническите малцинства в България” на Ибрахим Карахасан-Чънар в гл. VІ, озаглавена „Помаци”, твърди, че „...Етническият произход на помаците у нас продължава да бъде дискутирана тема.” Ако въпросът е дискусионен, тогава що щат в книгата му, която очевидно е предназначена да изследва етническите малцинства, така наречените помаци и кои са етнообразуващите базисни елементи, които формират тази етническа общност? Що щат там „ахряни”, „юруци”, „казълбаши”? Последните са религиозна шиитска ислямска секта.
Според внушенията, пък и от написаното, отговорът би трябвало да бъде, че в основата е ислямската религия. Ислямското възраждане в световен мащаб не подмина страната ни. Бяха изградени, ремонтирани и възстановени стотици джамии и месчити ( молитвени домове) както със средства на чужди ислямски фондации, така и с доброволни дарения. Мюсюлмански емисари и учители подпомагаха населението за преодоляване на последиците от атеистичния период. Средните общообразователни мюсюлмански училища отвориха врати за ученици и в някои от класовете болшинството от децата са от български произход. В ритуалните молитвени домове се изучава Коран-и-Керим и се наизустява низпосланото в аяти слово на Аллах. Очевидно религиозният „Ренесанс” превърна исляма в институция, „циментираща” идентичността и придобила значимостта на устойчив маркер, само че прилаган произволно и по отношение на етноса, като му се приписва окончателно определящ и етноформиращ характер.
Ислямското възраждане в България наложи езика на външните знаци и те като белези на различността очертават религиозната, културната и битовата другост. В това отношение по-характерни са носенето на бради по арабски образец, промяна в облеклото на жените, покриване на всички части на тялото, носене на забрадки, демонстрирано искане на снимките на официалните лични документи и при посещение на занятия в училище и ВУ З мюсюлманските деца да са облечени според изискванията на ислямската догматика.
Разширяващото се влияние на исляма като религия се отрази върху процеса на възстановяване на турско-арабски имена, ритуално-обредната система и междуличностните отношения. В описваната културно-религиозна и битова среда понятието българомохамеданин постепенно се измести от понятията мохамеданин, мюсюлманин и помак, като логиката на понятийното развитие беше насочена към формиране на категорична диференциация – мюсюлманинът или т. нар. помак не е и не може да бъде българин. Тази логика експлоатира новосформирания политически кръг около Палов при учредяване на Партията на демократичния прогрес и благоденствието. Основният замисъл е търсене на членска маса сред българите от ислямското вероизповедание и техните потомци и използването им за устойчива социална база.
В сянката на новопоявяващите се лидери стоят ислямски духовници, които чрез юридически неуловими прийоми създават дискретен дискомфорт на инакомислещите – откази от погребения на починалите с български имена, спазване на ислямското изискване за брачна забрана, ограничаване на подрастващите и особено на девойките за участие в светски събития, редуциране на възможностите за социални контакти и др. И тъй като освен религията не могат да посочат други базисни елементи, за да се обоснове наличието на „ помашкия етнос”, религиозната идентичност се превръща и в псевдоетническа идентичност, от която според волунтаристичното схващане трябва да се роди и една нова етнополитическа общност.
Ако принадлежността към ислямското вероизповедание е достатъчно основание за идентифициране на индивида като принадлежащ към „помашкия етнос”, защо трябва да назоваваме „помаци” децата и внуците на българите мюсюлмани, които са приели светото кръщение или не са мюсюлмани и следователно не приемат основния принцип таухид не изричат свещеното свидетелство шахада, или просто са атеисти, тоест, невярващи и непринадлежащи към никоя от религиозните деноминации.
Балкански политически ориентализъм
НЕ МОЖЕ да се твърди, че етническата идентичност е нещо статично и непроменливо във времето. Използването на исляма обаче за формиране на нова етническа идентичност или за предефиниране на идентичност в условията на преход е спекулативно преднамерено и проява на балкански политически ориентализъм. Ако на ислямската религия се придава ролята на социално-мобилизиращ фактор, то трябва да се знае, че тя има и различителна социална функция. Абсолютизираното й ролево значение при формиране на етническа идентичност, иманентно съдържа отрицанието на другите и различните поради непреодолимия монотеизъм на ислямската парадигма, а опитите на новопроявяващите се „помашки” лидери да виктимизират „помашкия етнос”, са предпоставка за трибалистично капсулиране, групова интровертност и сегрегация.
Митологизираните описания на преживени в близкото и далечно минало групови и индивидуални несправедливости целят да се постигне максимална социално-групова мобилизация и обединяване на „етноса”. На общността се приписват омаловажаващи характеристики с цел някои от индивидите в нея да се самовъзприемат като обекти на системно дискриминационно икономическо и културно въздействие, описвано като резултат от рестриктивна практика както от страна на българската държава, така и от страна на по-многобройните етнически общности. Неблагоприятната икономическа посттоталитарна конюнктура се оценява като ситуация на перманентна относителна депривация на „помашкото” население.
За преодоляване на социалния дисбаланс се създава „помашката” партия, която чрез организирани форми на политическо въздействие ще неутрализира и промени ситуацията на ощетеност. Тя ще превърне „помаците” от маргинализирани „излишни” хора в равноправни субекти на една нова етнополитическа общност - хомогенна, идентично обособена общност, чиято осъзната и свободно избрана етническа принадлежност предполага настъпването на политически последствия, изразяващи се в диференцирано третиране на членовете на общността.
Това диференцирано отношение и съответстващите й политически последствия „помашките” лидери очакват да се материализира с придобиването на така желаните от тях властови ресурси и позиции. И не защото сега българите от мюсюлманската религиозна общност са лишени от възможности за властови реализации и заемане на държавни служби! Става дума за ново качество на споделяне на властта чрез полагаеми квоти за новопроявилото се и институционално признато етническо малцинство, което съвпада и със световните цивилизационни стандарти за недопускане на дискриминация и предизвикване на конфликтно положение на етно-религиозна основа.
Този квотен принцип означава компенсиране с допълнителни права на една общност по етно-религиозен признак, който изключва принципите на либералнодемократичния модел на държавност. Проявеният откровен политически ориентализъм е резултат от несъстоялия се мултиетнически модел на политическите структури на Балканите. Тези политически структури, конструирани по етнически или религиозен принцип, по дефиниция превръщат незадоволените интереси и очаквания на електората си в приоритети, ощетявайки другите общности. Придобитите по този начин ресурси се превръщат в привилегии с характеристиките на изключителност и често предизвикват сред общността на различните и другите усещане за етническа или религиозна малоценност и незначителност. Най-характерна подобна ситуация съществува в районите с обратна, обърната етно-религиозна и демографска проекция. Претендиращите и самовъзприемащи се като ощетени, но новоидентифицирали се етнически и етно-религиозни общности постепенно се превръщат в привилегировани и доминиращи заради етническата си и религиозна принадлежност и паралелно с това се сдобиват с етническата вражда и омраза на новоощетените различни.
Когато етнията и вероизповеданието се превърнат в основен критерий за оценка на субективните качества, обективните възможности или потенциала за реализация на индивида, тогава отпадат всички възможности за проява на конституционно уреденото равноправие. Когато етнически и религиозни политически критерии определят демократичните норми за придобиване на властови ресурс, тогава няма конкуренция на интелект, личности и програми, а противоборство за заемане на максимални властови позиции от противостоящите „ние” и „ те” етно-религиозни другости. А това вече е конфликт на етно-религиозни интереси, недопустим в контекста на европейските и общочовешките ценности. Етническата и религиозната самоидентичност са резултат от свободата на личността да се самоопредели по своя воля и вътрешно убеждение. Или поне така трябва да бъде!
В съвременна и демократична България маргинализирани социални групи – жертви на изключване, дискриминация и потисничество заради етническата си, религиозна, класова или расова принадлежност няма и не може да има. Опитите да се стратифицира българският народ по етнически или религиозен принцип, да се създават политически структури чрез откровени спекулации в наукообразен вид, да се насърчава сегментирането на българското общество за сметка на отслабване и обезличаване на националната идентичност, носят белега на нетолерантността и деструкцията.
„Помашкият етнос” съществува, но единствено и само във въображението на несъстояли се, поради липсата на харизма, лидери и политически предприемачи. Те трескаво търсят легитимност и социална база за прагматично ориентирана самореализация на политическия си непотизъм. Жалките им опити за социално инженерство не могат да прикрият желанието да се сдобият с власт, с която да възнаградят себе си и непосредственото си обкръжение за положените усилия в разединяването на нацията.
