Предлагам на форума част от международен документ, показващ по какъв начин сме били освободени през 1912 година.
Карнегиева фондация за международен мир
ДОКЛАД НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ
за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ
ГЛАВА II ВОЙНАТА И МИРНОТО НАСЕЛЕНИЕ
1. СТРАДАНИЯТА НА МАКЕДОНСКИТЕ МЮСЮЛМАНИ ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВАТА ВОЙНА
Първата от балканските войни се приема от общественото мнение в Европа като освободителна. Тя означава краха на Турската империя върху Европейския континент. Победите следват една след друга и човек лесно може да повярва, че това означава също така край на всякакво потисничество от един народ спрямо друг - нещо, което в продължение на пет века бе превърнало историята на Балканите в разказ, където се редуват въстания, репресии и кланета. Погледнато по-отблизо, случилото се в Македония след напредването на българските войски на юг разкрива тази освободителна война откъм един твърде познат и не много похвален аспект. Тя отприщи натрупаната омраза, а също така и желанието за отмъщение, наследено от вековете. В продължение на няколко месеца превърна угнетените християни в господари и съдници над техните мюсюлмански повелители. Тя създаде възможност за отмъщение от страна на всеки селянин, който е питаел омраза срещу някой суров земевладелец или друг съсед. Всяко българско село в Северна Македония помни страдания и неправди. Организациите на въстаниците са действали в продължение на цяло поколение и периодичните въстания са нормални условия на живот за тези села. Неизбежните репресии от турска страна се понасят веднъж от едно село и след това от друго. Цената, която тези селяни заплащат в своята непрекъсната борба за независимост, се изразява в обиски за оръжия, побоища, мъчения, масови арести, а понякога и кланета. Във всичките подобни случаи на потисничество местните мюсюлмани взимат известно участие, като вървят след Турските войски като башибозуци и като участват в ограбването и в убийствата. Тези обстоятелства не са забравени, когато българските победи създават възможност за отмъщение. Към ненавистта между отделните народности се прибавя и омразата на селячеството към бейовете, които в продължение на много поколения са налагали тежки налози върху техния труд и реколтата им. Поражението на турската армия означава нещо повече от обикновена политическа промяна. То преобръща отношенията между завоевател и крепостен селянин; то представлява обещание за социална революция.
Само най-висока бдителност, проявена от дисциплинирана армия, както и решителна полиция биха могли да спрат естествения импулс към отмъщение, който съществува сред освободените македонци. Мерките, предприети от българското управление в защита на местното мюсюлманско население в Северна и Централна Македония, се оказват фактически недостатъчни и закъснели. Редовната българска армия не е многобройна и при бързото й
68
напредване на юг към Солун тя не оставя достатъчно гарнизони зад себе си. Не е правен никакъв опит да се включат въстаническите чети в редовната войска. И те остават да действат свободно върху една широка и доста населена област, където се саморазправят с местните турци по начин, продиктуван от собствените им инстинкти. В някои случаи гражданските служители пристигат да организират редовна администрация цели шест седмици след изчезването на турските власти. При такива предпоставки няма нищо чудно в това, че през първите седмици след войната мюсюлманското население е претърпяло незаконна мъст и неизмерни страдания. В много области мюсюлманските села систематично са изгаряни от жителите на съседните християнски села.
Населението страда не само в районите, окупирани от българската армия. В района на Битоля, окупиран от сърби и гърци, представителите на Британския помощен фонд за Македония изчислиха, че 80 % от мюсюлманските села са опожарени. Солун, Битоля и Скопие са задръстени от хиляди бездомни и гладни мюсюлмански бежанци, много от които емигрират в Азия. Ислямският квартал в град Енидже Вардар е бил почти напълно опожарен въпреки обстоятелството, че е окупиран от редовна гръцка армия. Гръцките войски опожаряват мюсюлмански селища, намиращи се в непосредствена близост до град Солун, (вж. приложение А12). Гръцкото население от района на Драма се отдава на грабежи, убийства и изнасилвания на мюсюлмани, докато един енергичен български префект най-сетне възстановява реда (вж. приложение В16).
Един странен документ (приложение А13а), съставен от служебни лица на мюсюлманската общност в Правище и подпечатан с нейния печат, дава ясна картина на преследванията, които се считат за нещо обикновено през ранните месеци на Първата война. Районът на Правище се простира край брега на запад от Кавала и е населен с около 20 хиляди мюсюлмани и 7 хиляди гърци. Той е бил окупиран най-напред от български чети, командвани от войвода на име Бабчев, и след това са го завзели отчасти български и отчасти гръцки войски. Доколкото е съществувала някаква гражданска администрация в началните етапи на окупацията, тя е била провеждана от гръцкия епископ, на когото Бабчев е бил подчинен, макар и с известна степен на независимост. Този документ дава подробности за всяко село, данни за броя на убитите или ограбените мюсюлмани. Списъците са подробни и дават имената не само на жертвите, но на убийците. Съобщават се подробни данни относно извършените грабежи, а в едно село дори се споменава какъв е бил цветът на откраднатите крави. Нашият опит показва, че този вид списъци са обикновено точни, когато се отнасят за Балканския полуостров. Преувеличенията започват само в случаите, когато селяните се опитват да изчислят загубите си. Броят на убитите мюсюлмани във всяко едно село се движи между 1 и 25, а загубите, нанесени чрез грабежи и плячкосване, се движат от стотици до хиляди английски лири.
Всички тези изстъпления в селата са вероятно дело на местни гръцки чети. Най-активната от тях е водена от един свещеник и един войнолюбив бакалин, член на митрополитския съвет. Турците действително обвиняват владиката, че е ръководел тези жестокости. Общият брой на убитите мюсюлмани възлиза на 195. За разлика от някои други български войводи Бабчев, изглежда; се е държал сравнително добре. Неговите насилствени налози или грабежи възлизат на около б хиляди турски лири, но той е убил само 10 души, след което владиката и неговият съвет са произнесли над тях нещо като присъда. За него и за неговите хора се казва, че не са извършили
69
никакво насилие спрямо жените, и че даже са спасили две жени от гърците. Казва се също така, че мюсюлманки са бягали от селата, окупирани от гръцките войски, към заети от български войници села. Вероятно този документ е точен и верен, но трябва да се има предвид, че той е твърдение на една от страните. Турците считат, че мотивът за кланетата е бил чисто и просто желание да се сплаши населението в тяхната общност, като се удари по неговите ръководители. Но също така е вероятно местните гърци да са имали отдавна и множество поводи за оплаквания срещу тези турци. По всяка вероятност отмъщение и алчност са истинските причини за тези изстъпления, а не някаква възприета политика. Доколкото се вижда, в тази област няма ни едно опожарено село, но извършеното е достатъчно, за да накара местните мюсюлмани да определят положението си като непоносимо.
Опожаряването на села и изселването на жителите им представлява обикновена и традиционна последица от всички балкански войни и въстания. Това е в природата на всички народи в този регион. Те причиняват на другите това, от което самите са страдали. То би могло да бъде избегнато само чрез абсолютно задължителни заповеди от Атина, Белград и София и само ако църквата и въстаническите организации бяха подкрепили решимостта на правителствата. Един общ призив за хуманност е издаден действително от „Вътрешната организация" на македонските въстаници*, но очевидно е останал без отговор.
За нещастие опустошението не е най-тежкият инцидент, опетнил Освободителната война. Особено в северозападната част на Македония населението предприема с чувство на победител една акция за систематично обявяване на мюсюлманското население извън законите. Комисията разполага с пълен доказателствен материал за една от тези кампании на убийства, извършена в Струмица. Тя представлява може би най-тежкия инцидент от този вид, но все пак е характерна за случилото се в по-малък мащаб, отколкото на други места. Нашата информация идва от следните източници: 1) Оживели мюсюлмански първенци на града, които свидетелстваха лично пред нас (вж. приложение А1 и 2); 2) От един американец, посетил града малко след тези събития; и 3) От едно българско длъжностно лице. През лятото на 1912 година Струмица се е намирала под смесена власт: гарнизонът бил сръбски имало е един нисш български чиновник, а българските въстаници са били многобройни. Сформирана била комисия под председателството на сръбския комендант майор Гърбич и членове двама младши сръбски офицери, българският помощник-управител поручик Николай Вълчев, водача на българските чети войводата Чеков и няколко видни жители на града. Местните мюсюлмани от града били разоръжени чрез претърсване на къщите. По улиците са станали няколко безразборни убийства на мюсюлмани и след това била издадена заповед, забраняваща им да напускат къщите си под страх от смъртно наказание. Междувременно била организирана местна жандармерия и докато мюсюлманите пасивно изчаквали своята съдба, един стражар и сръбски войник ходили от къща на къща и извиквали мюсюлманите един по един пред комисията. Когато всяка от тези жертви заставала пред съдниците, майор Гърбич задавал въпроса: „Този човек добър ли е, или е лош?" Не е имало никакви разисквания и никаква защита. Всеки член от комисията си е имал лични врагове и никой не се е осмелявал да се намеси в негодуванието на своя съсед. Един глас е бил достатъчен за издаването на смъртна присъда. Само около една десета от извиканите пред комисията са избегнали смъртна-
70
та присъда. На осъдените грубо събличали горните дрехи, връзвали ги в присъствието на комисията, а майор Гърбич прибирал парите им. Осъдените мюсюлмани били навързвани по трима и след това откарвани в скотобойната, където ги убивали. В много случаи били измъчвани и обезобразявани. Хората от щастливото оцеляло малцинство получавали удостоверение, с което им се разрешавало да живеят. В някои случаи се смята с основание, че за едно такова удостоверение се е заплащало до 100 турски лири. Мотивът за тези изстъпления е толкова алчност, колкото и народностна омраза. Сред жертвите има не само граждани на Струмица, но и голям брой бегълци и пленници от околните села. Нашият турски свидетел съобщава като брой на убитите една твърде невероятна цифра - от 3 до 4 хиляди души. Това е негово предположение. Американските и българските източници на информация, които били в състояние да направят по-внимателна преценка, изчисляват общия брой на убитите в тази акция на 700 до 800 души. Тук би било справедливо да се добави, че след това са взети мерки от българските военни съдилища да подведат под отговорност българския служител Вълчев, както и главатаря на българските чети Чеков, както и едно трето лице на име Манов. Всички са осъдени на петнадесет години каторжен труд. От друга страна, сръбското правителство не е наложило никакво наказание на майор Гърбич, който е бил старшият офицер и най-отговорното лице за тези жестокости.
Оставянето на българските чети да действат свободно, без контрол, е дало още по-лош резултат (ако това въобще е възможно) в района на Кукуш. В първите седмици от войната като гарнизон на града са оставени само няколко български редовни войници. Единствената власт, която е могла да накара хората да й се подчиняват, била властта на ръководителя на четите от град Щип, която той упражнявал с помощта на комисия от местни български първенци. Тази комисия съставяла списъци за целия район, в които всеки мюсюлманин е оценен. Цифрата би могла да представлява нещо като поголовен данък, но всъщност си остава чист откуп. За да могат да платят този откуп, турците често пъти се принуждавали да продадат всичко, което притежават. По-късно пристига една чета, командвана от някой си Дончев, един изключително жесток войвода. Той действал на своя глава, за което по-късно е отлъчен и осъден на смърт от Вътрешната македонска революционна организация. Говори се, че в един ден е изгорил 345 турски къщи в селата Райново, Планица и Кукуртево, затварял хора в джамиите и ги изгарял живи или ги е разстрелвал, когато се опитвали да бягат. Говори се, че бандата на Дончев избивала жени и деца; това твърдение се потвърждава и от европейци, които имат много местни източници на информация. Един разказ за тези събития е публикуван от отец Мишел, ръководител на френската католическа мисия в Кукуш (вж. приложение А6). С този разказ се е злоупотребявало и той е бил изопачел в някои гръцки и френски вестници, като че ли събитията се отнасят до действия на българската редовна армия непосредствено преди Втората война. Но той несъмнено дава вярна представа за изстъпленията, извършени от българските чети през есента на 1912 година.
Едно твърдение на местен турчин, жител на града, когото един европеец ни препоръча като честен свидетел, се намира в приложение А7. Тук трябва да се добави, че показанията на отец Мишел, общо взето, се потвърждават от протестантските мисионери, работили в същия район. В продължение на няколко седмици българските чети в района на Кукуш провеждали съвсем
71
необезпокоявано своите набези за грабителство и изтребление. Съществуват многобройни доказателства, че те са заклали стотици обезоръжени и освободени от военна служба турски войници, които са се предали на гърците при Солун и са пътували през Кукуш на път за домовете си в Северна Македония.
Посочва се, че за избиването на турци в град Серес наскоро след неговото завземане са отговорни редовните български власти. Тук е имало голям български гарнизон, както и редовна администрация. Ние разполагаме с пълни показания от водача на турската общественост в Серес, които се потвърждават от австрийския вицеконсул (по народност грък), както и от други гръцки жители. Показанията са неизбежно пристрастни и преувеличени, но за нещастие в главните си очертания те се потвърждават от едно поверително изложение, направено пред нас от един американец, развивал активна дейност след масовото избиване, за да облекчи тежкото положение на мюсюлманите. Събитията, предшестващи това клане, са твърде неясни. Дадени били няколко мистериозни изстрела. Предполага се, че редовни турски войници са се криели в града (ние не знаем до каква степен това е вярно). При едно благосклонно тълкуване на обстоятелствата би било справедливо да се предположи, че българските власти са се страхували от въстание. Това би могло да обясни, но не и да извини последвалото клане. Турският вариант на инцидента е даден в (приложение А8). Цифрите дадени от турци и гърци положително са преувеличени - те варират от 600 до 5000 убити. Нашият източник на информация, а именно цитираният американец, който е внимателен и почтен човек с дълъг личен опит в Македония, приема като възможен брой на убитите в града най-много двеста души. Той твърди, че изтреблението е било умишлено и непровокирано и че е било придружено от масови грабежи и от безчинства с много турски жени и деца. Подобни ексцеси са извършвани и в селата. Хората, провинили се в тези жестокости, са главно македонски комитаджии, действали пред очите на българските военни власти, които са разполагали с предостатъчно редовни войски в Серес, за да могат да ги контролират.
Тези примери ни дават достатъчна представа за страданията на мюсюлманското население през първите седмици на окупацията. За нещастие техният брой много лесно може да се увеличи. В приложенията се съдържат подробностите по едно по-малко масово избиване, което бе много преувеличено в печата. То е извършено в Дедеагач от утайките на местното християнско население (гърци и арменци) с помощта на български войници от македонското опълчение, които случайно останали в града без командата на офицер (приложение А9 и 10). Български очевидец описа пред нас избиването на голям брой местни турци в Скопие, извършено от сърбите в първите дни на окупацията (приложение А11).
Инциденти, довели до свирепи репресии, е имало и тогава, когато българските полкове са били в поход. Един доброволец от македонското опълчение, познат от миналото на член от нашата комисия като почтен и справедлив човек, разказва следния инцидент като пример за жестокостта, на която лично той станал свидетел. Когато минавали през Гюмюрджина, техният отряд видял мъртвите тела на около 50 български селяни. Трупът на жена висял от едно дърво, а друга с малко дете лежала върху земята с избодени очи. Хората от отряда си отмъстили, като застреляли всички турски селяни или демобилизирани войници, които срещнали на следващия ден в своя поход. По този начин са убили вероятно около 50 мъже и 2 или 3 жени. Офицерите от тази военна част се опитали да открият виновниците, но
72
техните усилия били осуетени от солидарността на войниците, които считали това клане за законно отмъщение. Турците, с които ние говорихме след това, общо взето, бяха на мнение, че периодът на крайни жестокости се ограничава до ранните седмици на Първата война. Много от тези турци казаха похвални думи за справедливостта на редовната българска администрация, която поела управлението след това. От разговорите с български служители, назначени за управители в някои от неспокойните райони (например Щип и Драма), където са върлували банди и чети и в които е нямало достатъчно войскови части, за да ги респектират, научихме подробности относно предприетите мерки за възстановяване на доверието сред мюсюлманското население. Много от тези мерки са се оказали успешни.
Несъмнено са направени реални усилия да се спре беззаконието на четите и да се справят властите със случаите на мародерство от страна на войските. Архивите на военните съдилища, които притежаваме, показват, че през януари 1913 година в българските щабове се е чувствала тревога от честите и тежки случаи на изстъпления, извършвани в окупираните територии. Една телеграма-циркуляр (вж. приложение А13) изпратено до командирите и управителите в Македония и Тракия, изисква от тях да започнат разследвания по всякакви случаи на изстъпления, извършвани срещу жителите на окупираните територии. Телеграмата им напомня, че в този случай е поставена на изпитание честта на армията, а също така, че всякакво безразличие от тяхна страна спрямо престъпления на отделни лица ще накара света да счита цивилизоваността на българина за не по-висока от тази на неговия неприятел. С две по-късни телеграми военните съдилища получават указания да се занимаят веднага с такива обвинения и да дават предимство на такива дела пред всички други, по-специално когато оплакванията идват от турското население. Тонът на тези инструкции е всичко, което може да се иска. Неприятното е, че до 15 февруари 1913 година военните съдилища в Македония са произнесли присъди само срещу 10 лица за убийство, срещу 8 лица за кражба или плячкосване и срещу 2 лица за изнасилване. Голям брой все още са в етап на разследване и тук са включени 78 дела за убийство, 69 за грабеж, 7 за изнасилване, 7 за кражба, прикрита под формата на налог или данък, 14 за палеж и 81 за най-различни видове кражба или измама. Измежду виновниците 37 са македонски въстаници, включително 6 войводи. Ние не знаем точно колко от тези дела са завършени и колко от виновниците са действително осъдени, тъй като архивите на македонските военни съдилища са били загубени при евакуирането на Серес. Но имаме информация, че при евакуирането на града, над 200 затворници, числящи се преди това към българската армия и към нередовните чети, са излежавали присъди в затвора на Серес. Имаме основание да считаме, че тогава те са били освободени - едно нежелателно нарушение, което може би е било неизбежно при съществуващите обстоятелства. Тези факти показват, че в Македония е направено значително усилие за справяне с изстъпленията, извършени срещу турското население. Това в известна степен може да се счита като закъсняла мярка, и няма съмнение, че една незабавна екзекуция на някои от по-видните престъпници в ранните седмици на войната би имала много по-благоприятен ефект. Общественото мнение на Балканите не осъжда със същата строгост изстъпления, извършени от християни срещу мюсюлмани, както това се извършва от неутрални наблюдатели. Това е нещо неизбежно, като се имат предвид историческите условия. Но няма съмнение, че ръководителите на българската армия са направили реален опит да възстановят нейната чест и че този
73
опит е успешен, тъй като е довел до голямо подобрение в поведението на българските войски и бойците от нередовните формации. Трябва да се зачетат усилията на българското правителство. С оглед да се спрат грабежите, то издаде указ, с който обявява всички прехвърляния на поземлена собственост от мюсюлманското население през периода на войната за незаконни и недействителни.
Нека споменем тук широко прилаганата от българите практика за насилствено покръстване в християнската вяра. Помаците са българи по народност и език, които в даден период от турското завоевание са били насилствено принудени да приемат Исляма. Те не говорят турски език и са запазили някои от традиционните спомени на християнското си минало. Но в повечето Случаи обстоятелствата са ги направили фанатични мюсюлмани. Техният брой в новоосвободените територии възлиза на не по-малко от 80 хиляди, съсредоточени главно на север и на изток от Неврокоп Светият синод на Българската православна църква е възприел план за масово връщане към християнството, като много често Синодът разчита на подкрепа от военните и цивилните власти, а също така несъмнено и от страна на въстаническите чети. Обикновено не е било нужно да се прилага някакво реално насилие; заплахите, подкрепени с наличието на явна сила и власт, гарантираща тяхното прилагане, се оказва достатъчна, за да накара цели села да се подчинят и да извършат покръстването. Това е систематично прилагана политика. Много време преди избухването на Втората балканска война помаците в повечето от районите външно са се подчинявали на Българската православна църква и с привидно усърдие присъствали на богослужението и проповедите на свещениците и монахините, изпратени от Светия синод, за да ги наставляват в основните принципи на християнството. Това отклонение влиза в ярко противоречие с толерантността, която българското царство обикновено проявява спрямо мюсюлманите, живеещи в неговите граници, и трябва да се счита за едно от най-малко извинимите бруталности по време на войната. Светият синод се аргументира с пояснението, че тъй като сила е била приложена за покръстване на християните в Исляма, то справедливо било отново да бъде прилагана сила в обратния процес. Такива доводи представляват още едно доказателство, че народите, чието съзнание в продължение на векове се е оформяло от принципите за отплатата и от практиката на отмъщението, клонят към едно общо ниво на деградация.
