Защо се случват лоши неща на добрите хора?
В-к Заман.
Преди близо десетилетие претърпях травма, която ме лиши завинаги от възможността да използвам почти осемдесет процента от тялото си; в резултат на това съм прикован на инвалидна количка. Отровната стрела на нещастието, което ме сполетя, сякаш беше крайно безмилостна - особено като се има предвид факта, че бях само на 20, силен и способен почти на всичко. Отведнъж се парализирах от средата на гръдния кош надолу, оставяйки ме тя с белега на непълна квадриплегия [парализа на четирите крайника]. Питам се: „Бях ли добър човек, преди да ме сполети тази беда? Да, достатъчно добър бях. А сега по-добър ли съм? Несъмнено.” Дали това беше божествена намеса или случайният ход на природата, предизвикан от действията ми - за миг започна все по-малко да има значение. И както си лежах в болницата, думите на Хариет Бичър Стоу [1811-1896; американска писателка] отекнаха в съзнанието ми: „Никога не се отказвай, защото точно тук и сега приливът ще се върне.” Наистина приливът се върна, а ужасното ми положение се превърна в едно светло ново начало.
В повечето от нас се намира една по-добра личност, скрита зад образа на лош или равнодушен човек; още повече, че при мен (защо се случват лоши неща на добрите хора) нещата не стояха, нито стоят по този начин, понеже сам избрах да бъде така, просто като разбрах, че това, което можеше да се интерпретира като лошо всъщност се оказа добро, маскирано като лошо, и това промени живота ми в по-добра насока. Смятайки за жестоко нещо дадена злополука в нечий живот и измъчвайки се непрекъснато от това, ние разпалваме „лошавината” в нея; несъзнателно се заливаме с негативизъм и оттук се поражда ново нещастие; скърбим за това колко добри хора сме били, като забравяме, че все още можем да бъдем; и накрая престъпно сипем ругатни върху Бог, света или върху най-близките си хора. Ако приемем изпитанието, ако приемем травмата и ако приемем болката - с мисълта, че скоро всичко ще отмине и ще изчезне, толкова по-скоро ще можем да започнем да се съвземаме и да се върнем в пътя на живота.
Съдба!
Да не забравяме, че нещастията и бедите, които се проявяват в живота ни, непременно ще са от всякакво естество; не всички, които са повалени, някога ще се изправят пак. Несъмнено някои ще си отидат от този свят, а съдбата - тази непостоянна сила, неподатлива на нито един от опитите да бъде контролирана - ще действа според своите си предписания, точно както сълзите на човечеството я отминават като вълни на самотно море...
Преди много време Софокъл се е изказал за съдбата: „Ужасна е загадъчната сила на съдбата - не можеш се избави от нея с имане или чрез война, посредством укрепен град или в мрака, кораби, удряни от вълни.” Действително съдбата може да бъде както противна, така и блага, подобно на времето. Деспотичната особеност, приписвана на съдбата, е нейната непроменяемост. Редно ли е съдбата да се изпречва по неблагоприятен начин срещу един великодушен човек (защо се случват лоши неща на добрите хора), това може да се тълкува като негов лош късмет или като нещо оскърбително и несправедливо. Но това толкова ли е просто? Хората притежават собствена деспотична черта - неблагоразумието. Една хипотеза, неспомената до този момент, е тази, в която благодетелните хора са отговорни за отстъпването си пред неблагоприятните обрати на съдбата, вследствие на техните собствени необмислени действия и бездействия. Превратностите на съдбата, тогава, не би трябвало винаги да ни изненадват, нито да ги смятаме за нещо неумолимо.
За момент нека си представим някой, който води живот според абсолютния образец за добродетелност. Този човек е благ, любезен, смирен и етичен, като дава всичко от себе си; с една дума, той е като светец. А сега да вземем друг тип хора, които се хранят нездравословно, пушат по много и въобще не спортуват - все неразумни решения, които довеждат до предвидими резултати. Изведнъж те откриват на млади години, че им е поставена диагноза рак на белите дробове, диабет или сърдечносъдово заболяване; и да предположим, че скоро умрат. Смятаме ли тези „лоши” неща (например болестта и евентуалната смърт) като такива, които се случват на добрите хора? В такъв случай това не трябва ли да го определим като пълно безумие? Техните собствени решения са ги довели дотам, че да бъдат сполетени от нещастие, а в примера съдбата вероятно е могла да се развие по друг начин, така че съдбовните им решения да бъдат по-благоприятни. Това не значи, че трябва да бичуваме хората за направения от тях решителен избор. А вместо това е редно да им дадем съвет и подкрепа, което би ги накарало да избегнат една зла участ.
Безразличието или бездействието могат да бъдат също толкова фатални. Даването на милостиня например е от делата на състрадателните хора. Ами ако тези хора станат напълно равнодушни и спрат да даряват парите си или да жертват времето си (като бездействат), колко още добри - сега вече и бедни - хора биха страдали? Бидейки инициативни, като цяло ние можем да облекчим страданието на онези, които са недотам щастливи, та дори това да намали и с един процент общото страдание на човешката раса, усилията няма да са били напразни. С помощи като храна, медикаменти или парични средства ние можем да заменим по-лошата участ с някоя по-добра: можем да спрем да се случват нещастия, а, правейки така, ще дадем на другите възможност за живот сред по-малко беди. Не вършейки нищо, ще позволим на страданията да се разрастват. Ето защо привидно лоши неща ще се случват на добрите хора - и най вече, ако останем в морално бездействие.
Както стана ясно по-горе в това есе, опитах се да изясня защо се случват лоши неща на добрите хора, не като нещо предрешено от Бог, който е по-любещ и по-милосърден от всеки друг Свой атрибут; нито от природата - в образа на нечестив изменник, вземайки ни за прицел по свой си начин - а по-скоро като резултат от решенията, взети от самите нас и от естеството на структурата на дистопията, в която всеки живот, минало и настояще, съществува. Нещастията могат да бъдат преодолени чрез приемането им; съответно можем да продължим напред, без да спираме. При това, вследствие на епизодично страдание, можем да станем по-добри и може би, след като надвием болката, ще сме в състояние да подадем ръка на другите в случай на нужда - а оттук ще последва и облекчаване на неблагоприятния обрат на съдбата.
В такъв случай съдбата е непроменима само дотогава, докато не се намесим. С действията, бездействията и съдбовните си решения ние допринасяме или за общото страдание, или за неговото отстраняване.
Нищо не се случва без определена цел, включително и бедите. Още повече, че те са като невидими стрелци. Все пак, ако запазим вярата си във Всевишния и ако приемем, че всяка мъка и страдание трябва да - и ще - дойде към своя край, сполетялото ни злощастие няма да ни навреди.
ХАРОЛД Р. ОЛКЕСЕ, СПЕЦИАЛИЗАНТ ПО ИСТОРИЯ !
