Topic: Гагаузите

[daczo]

Ne samo ezika,pravi narodnost.Nikoga v Bylgaria ne e otrichano che ima Tatari i Gagauzi v Dobrudzha.Az v uchileshte se uchih za tova.Sega vseki mozhe da byde takyv kakto si iska.Nikoj niama da gi asimilira.Za gagauzite v Moldaviia e nuzhna pomosht da mogat da zashtitat svoiata avtonomiia.Hubavi narodni pesni imat,koito mnogo prilichat na bylgarskite,samo na gagauzki ezik.Osmanskoto vladichestvo na Balkana,Kavkaz i Krim e doneslo i turska kultura.Prieta e poveche ot turskoezichnite narodi i musulmani.Nikoj tova ne postavia pod symnenie.

[PETER]

Щом имате мерак на Гагаузи научете езика им.

Нямам мерак към никого.
По-точно навремето имах мерак по една гагаузка, ама то си е друг вид мерак.

А иначе всеки език е богатство. Друга гледна точка към света около нас.
Колкото повече, толкова повече.

Пусни малко гагаузки филмчета и комикси, с превод,  че да се запознаем повече.

[daczo]

http://gagauz.ucoz.com/board

[AlperenKIRIM]

Нямам мерак към никого.

Пусни малко гагаузки филмчета и комикси, с превод,  че да се запознаем повече.

или български не разбирам или българската логика.

[AlperenKIRIM]

Gagauzki ezik e Turska, a kultura im e Balkanska i Hristiyanska. Etnosa i korenite im sa sporna tema za sega. Gagauzi ot Gagauzia se priemat che sa ot Turski etnos i koreni.

[daczo]

AlperenKIRIM,kato krimski tatar razberi bylgarskata logika,sigurno si roden v Bylgaria.Tyrsim tova koeto ni priblizava,a ne tova koeto ni deli.Ezik slavianski sme prieli s politicheski prichini,no ne znachi che tezi koito ne govoriat na tozi ezik triabva da gi odhvyrliame.Kojto iska da byde moj priatel shte byde,bez razlika na kakyv ezik govori.Samo da mozhem da se razbirem.Znaesh koga tatarite sa se priselili v Dobrudza.Edna chast e izbiagala ot Dobrudza i e doshla v Polsha.Kogato predi 20godini,poznah edin,i mi kaza che e syshto bylgarin ne mozheh tova da razbera.Choveka beshe s ne slavianska vyshnost,ne znaeshe bylgarski,no mi pomagashe kato na blizyk.Gagauzite govorish che se chustvat tyrci.Tova e dobre,no pomisli che predi.kato niakoj taka gi narekyl,sa vadeli nozhovi.Sega Turciia dava dosta pari na propaganda i chustvata sa se izminili.Tova e politika,a ne istina.V Moldavia sa otishli prez Osmansko,i sigurno e che nikoj ne biaga ot dobro.Mezhdu drugoto,prez tova vreme v Moldavia boliarite sa pisali na bylgarski.Potyrsi Moldavski gramoti.Kniaz Moldavski e fondator na bylgarskata cyrkva v Istanbul.Takava e logikata.Vsishtki sme bratia,edni po-obichani,a drugi po-malko.

[Hashashin]

А има и теория , че Гагаузите и Гаджалите са един същ народ. Разликата е само в религията.

Алперен, кого визираш с името гаджали?

[Беглик]

Един наш черноморски бисер

Пътепис от Иван Вазов. За първи път е публикуван на 1 септември 1901 г. в софийския вестник "Мир".

Да, бисер рядък, неоценен прилично от нас, пренебрегнат доскоро, даже не наш. И българинът, който пръв път посещава Варна, под влиянието на първото впечатление ще си каже поразен и наскърбен:
- Това на е български град, тук няма българи!

Това си казах и аз в първия ден, когато излязох да се поразходя из Варна, след като оставих чантата си в хотел "Росия". Тоя хотел, въпреки името си, нямаше нищо руско, ни славянско, ни българско. Домакинът е маджарин, и булката е също, което й се прощаваше за вкусните ястиета, що готвеше; слугите гърци, келнерицата немкиня, гостите на трапезата гърци и италианци!

Реших най-напред да посетя тъй хвалената морска градина. Улицата, магазините, дюкяните имаха български надписи, но когато попитвах хората у тях за пътя до градината, отговаряше ми се на турски, на гръцки или на непонятен български език, като ми сочеха посоката, из която да вървя.

Забърквам я скоро и продължавам към едно кафене, което има надпис на вратата: Неутрално кафене! Питам пак за приморската градина дебелия почтен кафеджия, който седи на пейка до вратата, гологлав в едно положение неутрално, тоест ни буден, ни заспал.
- Приморска градина? Бу сокак тут! - и ми сочи тясната улица. Познавам, гагаузин.

Най-после излизам пи морето и за да не падна в ново разочарование, питам вече един турчин, хамалин, по турски за градината. Той ми отговаря на същия език: - Иди там! Там е онова, дето дириш!

По насочването му спирам се пред жълтия стобор, който загражда една широка шуместа градина до морето. Но вратата не видя.
Питам един дрипав хлапак там, пак по турски:
- Отде се влиза в градината ?
-Там завий зад ъгъла и ще видиш отворена врата - отговаря ми по същия език и ме изглежда с любопитство, като познава в мене чужденец.

Полюбопитствувах и аз да знам арменче ли е, гърче ли, или гагаузче и му зададох въпроса си на турски.
-Булгар! - отговаря той.
Признавам си, че от тоя отговор аз тъй се зарадвах, както бих се зарадвал, ако го чуех в Нагасаки или в Рио де-Янейро.
И неволно го попитах по български:
- Тогава защо ми не говориш по български ?
- Ами ти защо ми говориш по турски ? - отговори той, ухилен

[isa71]

ВЪПРОСЪТ НА ГАГАУЗИТЕ

http://www.promacedonia.org/pm3/pm_seldzhuci_6_3.htm

[ivetko]

Ще ви върна още по-назад с една историческа статия, посветена на нашествията на печенеги и кумани. Ще стигнем и до гагаузите...
Разбрах, че всяко неудобно твърдение тук, във форума, се класифицира като комунистическо, димитровско, от априлския пленум и т. н., затова запазвам поостарелия стил на автора, само съм осъвременила правописа:

•    
  
  ПЕЧЕНЕЗИ И УЗИ-КУМАНИ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ
  ОТ ПРОФ. СТ. МЛАДЕНОВ
  Че в историята на първото и второто българско царство  доста често се споменуват племената печенези и узи или кумани; че особено  куманите са играли твърде важна роля в историята на второто българско царство и  че от кумански род е имало български царици и царе, цяла бележита династия —  всичко това се знае от всеки образован българин. Ала все пак ни най-малко не е  безинтересно да се поговори на тази тема, да се изтъкнат не само главните  събития и личности, но и да се поразправи нещичко за етнографическото положение  на тези две племена с особен оглед на отношението им към Испериховите  първобългари. Защото по всичко се вижда, че не току тъй българи и кумани са се  сближили и сдружили, та да действуват заедно. Наистина, много често у разни  народи между коренното население на държавата и владетелската династия може да  няма и в действителност няма никакво племенно или кръвно родство, тъй че  династиите остават и до край да се чувствуват като чужди народу. Но в нашия  случай с куманската династия на Тертеровци през второто българско царство  работата стои другояче: по език, бит и култура куманите са били много близки  сродници на първобългарите, та затова и славянобългарското население така  радушно сякаш е приело тая нова династия, която в лицето на Светослава Тертер  дава на България, ако и за не особено дълго време, един мощен владетел.
   
  Печенежки  нахлувания и поселения в Българи
   
   
  Несъмнено е, че печенезите са били народ от тюркско  потекло, и то — ако се съди по името — от онези тюркски племена, що са живели в  Китайски Туркестан: Китай се нарича Чин (френски  Chine, немски China и т. н. ), а тези от Китай дошли тюрки са се наричали  Па-чин-ак (Ба-чин-ак); у византийците Patzinakai, Patzinakitai; у славяните печенези,  винителен падеж печенегы; у маджарите с начално, по-старинно be: besenyö, по  латински у маджарски автори Bisseni, Bysseni; у известния Кремонски владика  Лиутпранд, който ни е запазил толкова интересни сведения от старобългарско  време и за Симеоновия син Боян, те се наричат Пизенаци, а у арабите — Баджнак,  пак със старинното би с дж, вместо правилното ч.
  Както повечето турански и ариоевропейски племена в средните  векове, а някои и по-късно, печенезите са странствували доста и са завземали  различни места от долното течение на Дунава, та до Трансилванските Карпати и до  южна Русия (праговете на Днепър, Крим и Азовско море). Тъкмо в областта на  Долния Дунав, недалеч от устието на тая ръка се намира и днес градът, чието име  ни представя първичната форма на печенежкото име, както го намираме и в  Kudatku-Bilik: Mачин, град в северна  Добруджа, на десния дунавски бряг, току-речи срещу големия търговски град  Браила (на левия дунавски бряг). И във Фримановия атлас по историческа  география, издаден под редакцията на проф. Бъри (Bury), Patzinaks завзематъ  левия бряг на целия долен Дунав, дори до Оршова (върху картите за времето около  910 г. и 1000 г. сл. р. Хр., възпроизведени и в приложенията към книгата на  проф. А. И ш и р к о в: Западните краища на българската земя, София, 1915).
  Най-подробни сведения за печенезите се съдържат в едно от  съчиненията на византийския император Константин Багрянородни („Порфирогенет")  — De administrando imperio, гл. XXXVII. от тези драгоценни известия на К.  Багрянородни са се ползували и ще се ползуват всички историци на югоизточна  Европа, па и представителите на сравнителното езикознание намират в тая глава  доста интересни показания, напр., имената на разните печенежки племена (срв.  напр., името Kulpei и село Кубей в Бесарабия, с което ще се занимаем по-долу).
  Подобно на другите тюркски или турко-татарски народи,  които проникват в Европа през различни времена, и печенезите са дошли от средна  Азия, дето именно в областта на Алтайските планини е била и тяхната прародина;  и печенезите, значи, са представители на тюркския, турко-татарския или  алтайския клон на голямата урало-алтайска или, може би по-точно, на още  по-голямата арио-алтайска езикова челяд.
  Из непосредствената предистория на печенезите¹ тука  заслужва да се отбележи само това, че през ІХ-ия век печенезите се намират  между Урал и Волга, а през втората половина на същия век изтикват от южноруските  степи накъм изток маджаритe поради това, че хазарите, които по-рано, в VII-ия  век били накарали първобългарите да бягат към Дунава, сега притискат пък  печенезите. И тия сега завземат южноруските степи от Дон до Дунав, па стигат и  до Седмиградско (Трансилвания).
  Печенежкият хан владеел, според Иречека, над 13 племена  или колена. У Константина Багрянородни на два пъти се изброяват имената на  печенежките племена; тези имена представят доста голям интерес, особено с оглед  към това, че видни учени са се опитвали да сближават печенежкото племенно  название Tzopon с името „шопи" за някои северозападни българи.
  У К. Багрянородни се казва, че Печенежко (Patzinakia),  печенежката държава се дели на осем области (themata): 1. Irtil, 2. Tzu, 3.  Gyla, 4. Kulpey, 5. Harovoy, 6. Talmat, 7. Hopon и 8. Tzopon; после ce именуват  и племената отта-тък Днепър. Интересни са всички по състав: редом с Irtim, Tzur,  Gyla, Hopon, Tzopon и явно сложни като Kulpey, Harovoy, Talmat, Kurtzi-tzur,  Syru-Kulpey, Voro-talmat, Bula-tzopon.²
  Византийските сведения за пребиванието на печенезите в  областта на долния Дунав се подкрепят и от показанията на един старотюркски извор,  а именно от уводните бележки на Махмуд-ал-Кашгари към „Diwan-Lughât at  Turk" (Сборен тюркски речник) от XI век.³ Името печенег е  дадено под форма Päcänäg с две значения: 1) тюркско племе близо до Византия  (Rûm); 2) племе на Guzz, сиреч на (о)гузите или узите. И това показание за  близостта на печенези и узи или кумани се потвърждава, както ще видим, и от други  източници.
  Преди да издаде самия речник на Махмудъ-алъ-Кашгари,  немският учен К. Брокелман преведе в Körösi Csoma Аrchuvim I. № 1 от април  1921, стр. 26—40, целия предговор с езикословните и етнографските му показания.  Изреждайки известните нему тюркски племена, Махмуд-ал-Кашгари поставя на първо  место като най-близко до ромеите племето Päcänäg, сетне кифчак, огуз, йемек,  башгирт, басмъл каи, ябаку, татар и киркиз,  после идат разни други племена между които и уйгури, китай (срв. Китайски  Туркестан) и напокон „Таvgatsch", т. е. „Mâschin", на другия,  противоположния край — Китай; и в Орхонските старотюркски надписи от VIII в.  сл. р. Хр. Tabgatsch е „китайски" или „Китай" (френ. chinois, Chine),  както и в уйгурски tapqatcsh. Mâschin (Maшин) пък отговаря на уйгурски Matschin  и на печенежкия Mачин в Добруджа.
  Още по времето на царя Симеона (888—927), именно при  войната му срещу маджарите, които според думите на византийския император Лъв  VI били пратени на този последния от божествения Промисъл за спасение на  византийската империя от българската опасност, Симеон се възползувал от помощта  на печенезите, които тогава още се скитали по степите около долни Днепър и все  били враждебно разположени към маджарите, та се сдружил с тях и заедно в 896  год. нападнали на маджарския Ателкуз (Etelköz), негли в Бесарабия между  Днестър, Прут и Серет, или в т. н. югоизточно европейско Петоречие (Днепър,  Днестър, Прут, Серет и Дунав), когато самите маджари, повикани, след  нахлуването си в България, от краля Арнулфа на помощ против моравския владетел  Светополк, опустошавали Моравия и Панония. В своята „История на българите"  Иречек не опредeля, как  Симеон е успял да привлече печенезите към себе си, за да му помагат в похода  срещу Ателкуз, като оставя да се мисли, че печенезите са се водили от своите  враждебни чувства към маджарите и, разбира се, от очакваната богата плячка.  Като има пред очи тая известна жажда на печенезите за плячка и добив, проф. В.  Н. Златарски твърде добре се досеща, че Симеон е успял да достигне очакваното  от тайните си преговори с печенезите, като ги е привлякъл с разни подаръци и  обещания, към каквито Симеон прибягвал и по-сетне, когато имал нужда от съюз с  печенезите.⁴ Тъй или инак, когато в 896 г. маджарите предприели  грабителски поход в земята на съседните славяни (Моравия и Панония), Симеон и  печенезите навлезли в Ателкуз, изклали повечето от оставените със слаба защита  маджарски челяди и нанесли такъв страшен и съдбоносен удар на маджарщината, че  маджарите след това напущат Ателкуз и потеглят на запад, към сегашните си  обиталища по средния Дунав и Тиса.⁵
  През второто десетилетие на Х-ия век, малко преди  прочутата Симеонова победа над византийците при Ахелое, тия последните се  опитвали да привлекат печенезите против Симеона, навярно срещу богати дарове и  плащания, ала тъкмо когато щяло да се започне прехвърлянето на печенезите през  Дунава, станали някакви спречквания между византийските двама най-големи военачалници,  та печенезите се възмутили и се отказали да нахлуват в България.
  За времето на Симеоновия син и приемник, слабия цар  Петър, се мисли, че печенезите ще да са се погаждали с българите, па и след  Петровото царуване, когато в североизточна България се бият руси с византийци,  печенезите не се явяват като съучастници на никоя от двете страни. Само за  претърпелия несполука при Силистра руски княз Светослава се знае, че не можал  да види пак родния си край, защото при Днепровските прагове паднал в битка с печенезите.
  От по-сетнешните военни действия, които ставали на  българско землище между печенези и византийци, трябва да се отбележи  ожесточената война от 1048 до 1053, водена от Дунава до Босфора. Това е времето  на първите десетилетия от българското робство под Византия след пропадането на  Самуиловото царство. Същински бич постига тогава българското население от Ниш и  Овче-поле до Черно море.
  Поченежкият хан Тирак, разлютен от това, че византийците  приятелски посрещнали въстаналия против него воевода Кеген, нахлул в подчинената  на византийците България с 80 000 души войска. Кеген се бил покръстил преди  1048 г. с две колена и 20 000 печенези, па бил получил за поселение три  погранични градеца по Дунава близо до Днестър. Наистина, хан Тирак с единайсет  колена бил надвит от византийските войски и от Кегена, ала от тая победа  произлезли големи беди за българското население. Кеген съветвал византийците да  избият всички пленени, което не било извършено, ами било решено да се заселят  пленниците в някой слабо обитавани местности около Ниш, София и на Овче-поле в  Македония, между Велес и Кратово.
  За поробените българи тези гости са били, както бележи  Иречек, толкова малко приятни, колкото по времето на турското владичество заселянето  на черкезите в някои от същите места.
  Не се минало много време и поселените при София печенези  въстанали, стигнали до р. Осъм, и там се разположили на стан, па и в местността  „Сто могили" (Неkaton Vuni) в Добруджа, около старата столица Преслав при  Шумен, па върлували и в Сливенско, като викали на помощ и своите съплеменници  оттатък Дунава.
  А отгоре на всичко и сам Кеген, поради когото тъкмо  възникнал сблъсъкът и който предлагал да се избият всички пленници, сега се  присъединил към въстаналите свои съплеменници! Печенежката сган върлувала на  север и на юг от Балкана чак до Одрин и вършила нечувани жестокости. Били  разбити до крак три византийски войски; през първата половина на м. юни 1050 г.  печенезите разбили и убили императорския пълководец Константин Арианит, на  северозапад от Одрин, пред самите зидове на крепостта, па чак на следната  година (1051 г.) византийците успели да изгонят печенежките пълчища из Тракия и  Македония. Подир това византийците предприели поход срещу главния стан на  печенезите в североизточна България до Преслав, ала Тирак сам предложил  примирие, на което византийците склонили.⁶ Бил сключен сетне уж и  тридесетгодишен мир между печенезите и Византия, ала той не попречил на първите  да нарушат договора: в 1072 год. те подпомогнали въстаническото движение в  областта на долния Дунав около старобългарския град Дръстър (латин.  Durostorum), сега Силистра.
  И по-сетне нахлуванията на печенези, а след 1065 год. —  когато куманите за пръв път преминали Дунава — и на куманите продължават  току-речи непрекъснато, та Иречек с право бележи, че техните нашествия нямали  край. Често тези нахлувания били подпомагани или някак негласно съвпадали с  движенията у самите българи, които не били, разумява се, твърде доволни, още по-малко  пък честити под византийско владичество. Тъй, в 1078 год., докле неканените  гости на империята грабели страната до самия Одрин, някакъв гръцки павликянин  от Пловдив, Лека, възбудил народа около София, а пък един славянобългарин  богомил, на име Добромир, дигнал въстание в Несебър (Месемврия) в 1087 год.  Целгу хан нахлул с 80 000 печенези и кумани в Тракия, но бил убит при едно  несполучливо сблъскване, ала и византийският император Алексий I Комнин, който  потеглил към Дунава в 1083 год., едва се спасил в една ужасна битка. Само  когато успял да скара печенези и кумани помежду им, Алексий I отклонил  надвисналата над Византия опасност. И напокон в 1091 год. императорът нанесъл  решително поражение на печенезите около Левунион при устието на Марица и турил  по такъв начин край на печенежките опустошения. Част от печенезите били  изклани, а останалата част била заселена в планинската област Мъглен в Македония,  на северозапад от Солун, па ги пръснали и по цялата византийска държава като  наемници и военни колонисти. Мъчно е да се каже, дали тюркското население на  няколко Мъгленски села (Цакон-махале, Биджо-махале, Торомин-махале и  Ени-махале), за едно от които говори и Васил Кънчов⁷, представя  остатък от заселените там в XI век печенези, или пък е от по-ново време (т. е.  от т. н. юруци или коняри). Любопитно е, че в статистическия дял на книгата си  (стр. 150) Кънчов изрежда четирите гореспоменати села и посочва, че жителите и  на четирите са по народност турци (в Цакон-махале 550 д. ж., в Биджо-махале 700  д. ж., в Торомин-махале 225, в Ени-махале 200 души ж.), а в етнографския дял  (Общи бележки за разселението на Балканския полуостров, стр. 64) само казва, че  в околността на гр. Воден „са запазени значителни турски колонии в мъгленските  села Драгоманци и Цакони. Част от тях са коняри, част — по-стари  преселенци". В статистическия дял село Драгоманци е представено като  българско с 220 д. жители българи-християни и 1000 д. жители  българи-мохамедани, пък село Цакони, според същия дял, е чисто българско с 260  души жители християни. С други думи, в етнографския дял, вместо Цакон-махале, е  поставено Цакони, а пък имената на другите три турски села просто са изпаднали,  може би, по технически причини. Във всеки случай и Кънчов добре, мисля,  загатва, че някои от мъгленските турци са „по-стари преселенци", т. е.  заселени навярно от византийците преди падането на Македония под турците и  преди заселването на т. н. юруци или коняри⁸. Може да се вярва, че  едно по-подробно изследване на турските говори в Мъгленско би допринесло негли  да се установи, дали наистина поне някой от мъгленските турци не са потомци на  заселените от Алексия в Мъг-лен печенежки пленници.
  За преселените в Нишко печенези се знае, че по време на  първия кръстоносен поход са посрещнали недружелюбно участниците в похода: кога  минавали през река Морава и при Ниш, кръстоносците имали да се сражават с  „печенезите, що населяват България" („Pince-narii, qui Bulgariam  inhabitant").
  Последното си нахлуване в България под византийското иго  печенезите предприели през 3-то десетилетие на ХІІ-ия век и били съвършено  разбити от император Иван Комнин през пролетта на 1122 год. около Бероя (Ст. Загора).
   
  Вероятни и мними  следи от печенезите в днешно Българско
   
  Покойният професор Константин Иречек, най-добрият  познавач на българите, на няколко пъти се е изказвал ясно по въпроса за расови  следи от печенезите у днешните българи. В „Пътувания по България"⁹ той  отбелязва, че в половината на XI век около Средец (Triaditza), днешна София, са  били заселени разбити от византийците печенези, заддунавски чергари от турски  произход, чийто тип и до сега се отражава в лицата на известна част от селското  население при полите на Витоша.
  По-подробно говори той по това в „Няколко бележки върху  остатъците от печенези, кумани, както и върху тъй наречените народи гагаузи и  сургучи в днешна България".¹⁰ "В България, в чисто  славянски места се съгледват дири на турански тип на лице, който може да се  обясни в свръзка с печенежките колонии". Тоя тип господствувал, според  Иречека, в покрайнината около изворите на р. р. Видима и Росица, в околността  на Ново-село, по северния склон на Балканската верига между Троян и Габрово. И  авторът цитува едно място из Каницовата немска книга „Дунавска България и  Балканът", дето се изтъква пъргавия вървеж на жителите в казаната покрайнина,  снага висока и яка, коси и очи тъмни, носове остри, вежди често сключени, лобни  кости силно развити, ябълките на страните издадени и тилната occipitale  Dolichocephalie ясно определена. И Каниц заявява: „Рядко съм намирал, както  тука, такова очевидно напомняне за кръстосване на фино-уралска кръв в  България". Срещу това има да се забележи, че днес малко по-другояче се  гледа на разните расови теории, че твърде рядко, да не кажем нигде в Европа  няма чисти раси и че що се отнася до печенезите, тяхната раса не ще е  фино-уралска, а туранско-алтайска. От друга страна, фините имат не тъмни очи и  коси, а светли, па и за куманите, които езиково и расово не могат да се отделят  от печенезите, е установено, както ще се разправи по-долу, че са били в  значителна степен синеоки. Изобщо за всички европейски народи може се каза, че  представят в расово отношение по-големи или по-малки смесици, както и в  близката област на езиково-психологическите издирвания се говори у Бодуена де  Куртене „о смешанномъ характере всех языковъ" (за смесения характер на  всички езици).
  Друга местност с подобно население била близката околност  на българската столица: жителите на селата покрай полите на Витоша имали широк  костелив образ, тип, който на пръв поглед се различавал от другите българи,  дори от населението по насрещната Балканска верига. Това можало, според  Иречека, най-добре да се наблюдава върху женския пол, напр., празничен ден на  хорото в село Бояна под Витоша, близо до развалините на прочутия в историята на  X и XI век градец. Самият рид на средновековния градец се казвал Батил, име, по  Иречека съвсем несловянско, тур. Къзъ-тепе — „Момин-върхъ". Всичко туй  наумявало сведенията на византийския писател Кедрин, според когото грамадни  множества печенези били заселени в равнините (полята) на Сердика (Средецъ,  София) и Ниш (anà tàs pediàdas tîs Sardikis, tîs Naissû).
  След Иречека с въпроса за печенежките следи на типа в с.  Бояна се занима и археологът В. Добруски¹¹.
  Добруски привежда целия гръцки текст на К. Багрянородни с  имената на 8-те печенежки области и с имената на 8-те главатари на тези  области, от които осмото главатарско име за темата Tzopön гласи Batan¹².
  Под началството на този Батàн печенежкото племе Цопон  ще да се е заселило, споредъ Добруски, в Софийското поле през XI век и по  негово име е добила названието си Боянската крепост Батил, име и според Иречека  съвсем несловянско. А от печенежкото име „цопон" пъкъ било произлязло  названието шопи¹³.
  Това мнение за връзката между името шопи и печенежкото  Tzopon приемат и други след Добруски, включително и проф. Йордан Иванов, който  в своята книга „Северна Македония"¹⁴ пише, че поселените през  XI в. в западна България печенези, бидейки пръснати между населението и оженени  за българки, скоро се пословянили и изгубили, като оставили само името шоп,  шопи, както се наричат и сега жителите от Софийско, Трънско, Босилеградско,  Кумановско, Овчополско и Кратовско. Името шоп е от печен. Tzopon у К.  Багрянородни. Проф. Иванов отива и по-далеч, та допуща, че печенежката носия —  къси дрешки до над коленете и къси ръкави съответствувала досущ на сегашната  шопска носия, особено в Софийско. Що се отнася до женския тип в Софийско, той  наумявал за несловянско, „татарско" потекло, в отличие от мъжкото  население в същите места, което е стройно, високо, със словянски тип.
  Нека изтъкнем тука, че според Каница и Иречека, високите,  стройни снаги в Троянско били признак на несловянска, фино-уралска кръв, а тук,  у г. Иванов, тъкмо наопаки, високият ръст се брои за словянска черта!...
  Това привидно противоречие между женския и мъжкия тип било  вече обяснено от антропологическата наука в смисъл, че у жените се спазвали  винаги по-силно расовите белези, па се обяснявало и с принципа на  кръстосването, дето бащините качества — в случая печенежките — се предават на  женските рожби. Ала това т. н. кръстосване не е безусловен закон, защото в  милиони случаи и женските рожби наследяват еднакво и майчини черти редом с  бащините.
  Изобщо, в заключение за расовите следи от печенезите в  Българско трябва да се каже, че те са съмнителни, толкова повече дето и самата  представа за печенежкия расов тип не е твърде определена, както показва между  другото схващането на високия ръст като черта „урало-финска" у Каниц —  Иречек и като черта „словянска" у проф. Йорд. Иванов и както показва  разпространението на лица с тъмни очи и коси дори и в северните страни, дето би  трябвало да има само люде с руси и светли коси и сини очи, но и наопаки —  съществуването на руси човеци и в южноевропейските земи. Науката е установила,  че в средиземноморската област от край време е бил владеещ тъмният расов тип.  Защо лицата с тъмни очи и коси в Българско да не се броят тогава за остатъци от  южноевропейското прастаро население, а не непременно за остатъци от печенези?
  Повече право имат Иречек и неговите последователи, когато  сочат дири от печенежки имена по българската земя и другаде, дето са обитавали  печенези. Оставяйки на страна имена като село Печенеги в южна Русия (Харковска  губерния), или измененото по народна етимология Печеноге в Крагуевачкия окръг в  Сърбия, или румънското село Печенешка, между Оршова и Мехадия, ние сме длъжни  да се спрем тука на имена от рода на следните: в Добруджа, между Хърсово и  хълмовете на несъмнено архаично печенежкия Мачин, се намира село Печеняга на  десния Дунавски бряг, по турски означавано на времето (с т. н. вокална  хармония) „Печеник", с остров и поток със същите имена. При гр. Лясковец,  на Ветерница, в Моравско, има село Печеневце, Печеноевци, обяснявано по народна  етимология с печенето на някакъв началник пред една битка. Тъкмо от това село  Печеневце е бил един от спомоществувателите на новобългарската „Исторia на  Великiй Александра Македонеца" от Карловския словяно-български учител  Христо П. Василиев (Белград, 1844), както посочва още Иречек¹⁵.
  В Македония, в областта Полог, в басейна на р. Вардар е  имало в средните векове Печенежкий път; споменува се в една грамота, дадена на  монастира „Св. Богородица" у Трескавец, при Прилеп, в която грамота се  определят границите на монастирските имоти.
  Едно от печенежките племена се е казвало берендеи. Следи  от името на това племе, което през XI и XII век е живяло в южните предели на  Киевска Рус, имаме и в България, дето ще са дохаждали и принадлежници на това  племе: между София и Ниш, дето тъкмо са били заселени, както се каза, множество  печенези, има и днес две села с име Беренде, едното в Царибродска околия, а  другото в Радомирско¹⁶. В. Добруски свръзваше имената „шоп" и  Батил с печенежките Tzopon и Batan, а проф. Иордан Иванов, като приема тези сближения,  притури още името на село Батановци между Перник и Радомир.
  Ала мнението, че „шопите" са потомци на печенези,  което от Иречека и Добруски възприемат, разширяват и преувеличават Д. Е.  Такела, Йорд. Иванов, Йорд. Захариев и сърбинът Й. Цвиич, не се намери  убедително от г. Юрдан Трифонов, който написа обширна статия „По произхода на  името „шоп"¹⁷, в която доказва, че това мнение не издържа  критика нито от етнографско, нито от историческо гледище, та заключава: „И  така, мнението, че днешните шопи дължат името си на печенежкото племе Цопон, не  може да бъде подкрепено нито с исторически свидетелства, нито с  местожителството, типа и облеклото им. Също така то не може да бъде подкрепено  и със звуковата близост на думите „шоп" и Цопонъ"^ı8.  Руският автор В. Мошков сближава доста остроумно печенеж. Tzur с името на  турците-християни в Одринско — сургучи.
   

[ivetko]

•     Куманите в България  през средните векове
  
  Много по-значителна роля в историята на средновековна  България са играли близките сродници на печенезите — куманите, народ от тюркско  потекло, наричан с разни имена. Тяхното същинско, домашно име е било узи,  запазено и до днес в името на бесарабските и добруджански гагаузи, чието  тюркско потекло е несъмнено. Куманите са били непосредни печенежки съседи и  заместници или „приемници", както ги нарича Иречек. В действителност това  са люде от същия тюркски народ, към който спадат и печенезите: и по сведенията  на средновековните писатели, и по новите езикословни издирвания, куманите по  език и народностна принадлежност са неразделни от печенезите, сиреч, и те са  дошли откъм централна Азия и по-точно откъм китайски Туркестан, към който сочи  и т. н. уйгурски език; а имената уйгури и огузи, гузи или узи стоят, според  тюркските звукови закони, в несъмнена връзка: съгласни р и з се редуват и тук,  както в думи като турското боз „бозав" и татар.-рус. бурый; тат.-рус. кутуз  (Кутузов!) и османското кудур-(муш) „побеснял"; тат.-рус. сазан и тур. шаран,  и др.
  Византийците с право наричат узите „твърде голям",  многоброен или „величайши народ" (mégiston éthnos ton uzon), защото тоя  народ е заемал някогашните печенежки степи, южно-руската ниска равнина от долна  Волга, та до Трансилванските Карпати заедно с част от Крим. Името Кумания се употребявало  дори и след разнебитването на куманската сила и в северното крайбрежие на  Азовско море, и в Молдавско и Влашко до р. Алута (Олт). Всякак от XI век  казаната обширна област, означавана по-рано с името на печенезите, почва да се  именува Rumania (Cumania), та и в Фримановия исторически атлас под редакцията  на проф. Bury, за год. 1150, вместо „Patzinacs" се явяватъ „Cumans".  По времето на 168-годишното византийско владичество българите не са търпели  съвсем безчувствено под чуждото иго, а са правили, както се знае, няколко опита  за въстание и освобождение, па са помагали на разни народи (сърби, нормани,  печенези и кумани), та дори и на въстанали императорски пълководци в борбата им  с Византия.
  Куманите, като приемници на печенезите, преминуват за  пръв път през Дунава и нахлуват в България, та до Елада в 1065 година, на брой  60,000 души. Повечето души от тази орда загинали от болести и мор и в боеве  срещу печенези и българи, а оцелелите били заселени в Македония.
  В последните години на българското робство под Византия в  придунавските области върлували и се разпореждали пак хищни кумани. С тяхно  съдействие се извършва и възстановяването на българското царство в 1186 година  или основаването на второто, средно-българското царство, след пропадането на  първото, старобългарското в 1018 година. Знае се, какви достойни съюзници са  били тъкмо куманитe в биткитe на първите български владетели от Търновското  царство срещу византийци и латинци. Знае се също така, че когато въстаналите  българи били разбити от византийския император в един от балканските проходи  при гъста мъгла, водителите на въстанието (братята Петър и Асен), избягали с  останалите здрави войници пак отвъд Дунава при куманите. През зимата на 1186 г.  Асен пак се бие против византийците, но вече в съюз с куманите.
  И в 1189 г., когато кръстоносците под предводителството  на Фридриха І стигнали в западно-българските земи, Петър и Асен, както и  сърбите се договарят с Фридриха да участвуват в военните действия против Цариград,  а именно по сухо 80,000 кръстоносци, 40,000 българи и кумани и 20,000 сърби.  Ала до изпълнение на тоя договор не се дошло, понеже кръстоносците се погодили  с Византия да минат по мирен начин към Хелеспонта, но важното е, че и в тоя  случай пак са щели да действуват задружно българи с кумани. И по времето на  Калояна били предприемани току-речи всяка година нападения в Тракия и  Македония, при които нахлувания най-много се проявявали в свирепства пак  Калояновите верни съюзници — куманитe, към чиято народност принадлежала и  самата Калоянова съпруга. Тези хищници прониквали чак до зидовете на Цариград и  се връщали с богата плячка из тракийските и македонски градове. В самото начало  на ХШ-ия век (1202 г.) руският волински княз Роман Мстиславич нахълтал в  Молдавия и по тоя начин принудил куманите, Калоянови съюзници, да оставят  византийската империя поне за малко време на мира. Наскоро, обаче, Калоян води  победоносни боеве пак с куманите и дори с византийците заедно против Латинската  империя на кръстоносците. В битката на 14 април 1205 год. тъкмо куманският вожд  Коцас изиграл важна роля, като нападнал франкския лагер, ала изведнаж ударил на  престорен бяг, та някои от франките се подали да го преследват и тъй попаднали  в засада, па при последвалия бой и сеч изчезнал и сам император Балдуин, който  се оказал в плен у българския цар Калояна. В 1205 год. още с пролетта войната  на Калояна против Византия се подновила и Калояновите кумани грабили до пред  вратите на Цариград. На следната пролет (1207) Калоян обсаждал Одрин с 33  метателни машини и куманите пак действували задружно с Калояна, но сетне били  принудени да се върнат в становете си през Дунава, та и Калоян трябвало да  прекрати обсадата.
  Монголското нашествие в XIII век разслабило куманската  сила. В 1233 седем кумански колена (septem generationes Cumanorum), около  40,000 души кумани с челяди и стада избягали накъм Маджарско, други пък през  Дунава отишли у българите, византийците (Никейската империя) или у латинците, а  една част от тях останала под монголско владичество в южноруските степи около  Черно и Азовско море и на полуостров Крим.
  Избягалите в казаните държави кумани не са вземали съвсем  незначително участие в разни събития, напр., Сичиган в борбите между двамата  Андрониковци във Византия.
  В 1237 г. франки, българи и кумани настъпили срещу  византийските крепости в Тракия, но когато Иван Асен II превземал с пристъп  Чорлу (Цурулон), дошло известие, че жена му, маджарка, син му и патриарх Иоаким  умрели от чума. Асен изгорил обсадните машини и се върнал, като видял в смъртта  на близките си божие наказание.
  За жалост, ние не разполагаме с подробни сведения за  куманското заселване в българските земи, но затова пък знаем, че една силна  куманска династия през три поколения държи българския царски трон в Търново —  династията на Тертеровците. Основател на тая славна династия бил Георги Тертер  Старий или Тертерий I, Търновски знатен болярин и опитен военачалник, когото  цар Иван Асен ІІІ издигнал в сан деспот. Слабият цар Ив. Асен ІІІ, който бил и  оръдие на византийците, не можал да спечели доверието и любовта народни, та и  не се удържал, вместо него имал повече привърженици Тертер, който бил роднина с  най-силни родове, па поради ума и храбростта си бил яко обикнат. Схващайки, че  Тертер му е голям и опасен съперник, Иван Асен ІІІ се погрижил да го привърже  към себе си чрез роднинство: откак го назначил за деспот, дал му и сестра си за  жена, а Тертер изпратил първата си жена, родом българка, заедно със сина си  Светослава в Никея, у византйците, като заложници.
  Но победите на „селския цар" Ивайло над византийците  като покровители на Ивана Асеня III до толкова уплашили малодушния и недостоен  Асеневец, че тоя, след като прибрал всичкото съдържание на царската хазна, избягал  тайно през Месемврия в Цариград, и по тоя начин опразнил мястото, което с  достойнство било и заето от Георги Тертера: в края на 1280 година Георги Тертер  бил коронясан за български цар, а народът ликувал от радост.
  Знае се, че не в честито време е царувал основателят на  куманската династия; то е времето, когато хитрият сръбски крал Стефан Милутин  завзема значителни части от Македония и когато, за да се ожени за маловръстната  Симонида, дъщеря на византийския император Андроник по-стария, Милутин,  прогласеният от сърбите за свети крал, изпратил на византийците третата си жена  — дъщерята на българския цар Тертера. То е времето, когато, както се изразява  Иречек, съдбата на Балканския полуостров се е решавала не във Византия или  Търново, а при сръбския двор. За да се задържи на търновския престол, Георги  Тертер бил принуден да даде дъщеря си за жена на Чоки, синът на татарския хан  Ногай, ала и това не помогнало: Ногаевите заплашвания накарали Тертера да бяга  из опустошеното си царство и да се крие в околностите на Одрин, докле бил  пратен на заточение от византийците.
  Появата на Ногаевия син Чоки, Тертеров зет, в България  имала добри последици за куманската династия, защото Чоки се наговорил да  действува заедно с шурея си Светослав Тертер, който е бил, както се каза, през  детските си години заложник в Никея заедно с майка си. Разполагайки с голяма  зестра от жена си, Светослав помогнал на Чоки да заеме Търново, като законен  съпруг на Тертеровата дъщеря. Ала Светослав подир това изведнъж изменил  поведението си спрямо своя зет: Чоки бил хвърлен в тъмница и удушен, а главата  му пратена на враговете му в Крим. Търновският патриарх Иоаким III, който бил  подозиран, че бил привързан към татарите и че изменил на отечеството си, бил  хвърлен долу от една крепостна скала по Светославова заповед.
  И така, Светослав Тертер освободил българското царство от  татарското иго. Като възвърнал свободата на пленените византийци, пратени  против Светослава от императора Андроник II под главатарството на Смилецовия  брат Радослав, младият цар Светослав Тертер сполучил да освободи баща си Георги  Тертер I от византийското заточение. Собствено, севастократор Радослав бил  разбит и ослепен от Светославовия чичо Елтимир, чието име представя куманска  успоредица към прозвището на немския рицар Гец фон Берлихинген, „с желязната  ръка": el по кумански и тюркски въобще значи „ръка", a temir е  куманската форма на османското demir — „желязо".
  Този Елтимир, деспот Крънски (Карнобатски или  Казанлъшки), се оказва добър съюзник и помагач на Светослава: с него Светослав завоювал  южнобългарските градове от Тунджа до морето — Ямбол, Месемврия, Анхиало и  Созопол. Войната се продължила с променлив успех три години и между това  византийците успели да скарат царя Светослава с чича му Елтимира, без, обаче,  да извлекат от това никаква облага. В полза на Светослава, а против  византийците дохожда намесата на турци и каталанци. Византийците побързват да  сключат мир със Светослава, като му отстъпват всички завзети от него области.  Били докарани и грамадни количества българско жито, та бил спасен Цариград и от  глад. Втората половина от 28-годишното царуване на Светослава Тертера преминала  в мир, какъвто България от дълго време не била виждала. Светослав се оженил в 1320  год. за Теодора, внучката на Андроника II, па и със Сърбия и генуезците гледал  да подържа добри отношения.
  След смъртта на Светослава Тертер търновският престол бил  завзет от Светославовия син Георги Тертеръ ІІ, който побързал да се възползува  от някои междуособици във Византия, та нападнал Родопската област и превзел  Пловдив, ала наскоро бил разбит при Одрин от императора Андроник Млади. А на  1323 г. се прекращава куманската династия, тъй като тогава умира царят-юноша  Георги Тертер II.
  И за новоизбрания след това цар Михаил, син на Видинския  деспот Шишман, се бележи въз основа на Кантакузиновото показание, че е бил  наполовина от кумански произход („ek Mysôn kai Komanon tas tou genouselkonta  seiras").
  По-значителни кумански колонии ще да е имало през  среднобългарско време около устието на Дунава, в днешнитe области Бесарабия и  Добруджа. В последната покрайнина през XIV век се издигнал един кумански  владетелски род, с виден представител Баликас (archon Ваlikas), господар на  Карвона, днес Балчик. Този Баликас (срв. тур. balyk — „риба") бил изпратил  братята си Теодора и Добротица с 1000 конника на помощ на императрица Ана срещу  противника й император Иван Кантакузен. Наскоро след това Добротич се явява  като владетел на приморска България с титла деспот. Любопитни са и в тоя случай  успоредните кумански и славянски имена в една и съща челяд, които ще да се дължат  на смесени бракове: Баликас и Добротич, по чието име е наречена Добруджа, както  в царската куманска династия Тертер и Светослав.
   
  Остатъци от кумански  имена по Българско
   
  Още руският славист В. И. Григорович смятал гагаузите за  потомци на куманите (ср. стр. 131). А К. Иречек обърна внимание върху факта, че  следите от кумани в местните названия са по-многобройни, отколкото печенежките,  и то не само в българските земи, но и по целия Балкански полуостров, та че и  вън от него. В Търновския окръг има колиби Куманите и Кумановци, в община  Пършовска (с. Пърша) — Кумановци, Куманите в Бучуковска община (с. Бучуковци),  все в околия Дряновска¹⁹. Село Куманица има в Софийския окръг,  Софийска околия, община Кумаришка (с. Кумарица), па и колиби със същото име  (Куманица) има в Луковитска околия, община Карашка (с. Караш)²⁰. Има  и местност Куманова чука, като съставен дял на с. Зимевица, Зимевишка община,  Софийска околия, Софийски окръг²¹.
  Всеизвестен е град Куманово в Македония. В Македония има  две села с име Куманичево — първото е голямо село в Костурско, а другото в Тиквеш²²,  трето село с име Куменич има в Неврокопско²³, а в най-южна  Македония, в Кайларско има и село Коман, у немския пътешественик Барт — Кумана²⁴.
  Има и лични и челядни имена Куман, Куманов, които ще да  стоят в някаква връзка с племенното име на средновековните кумани.
  Несъмнени остатъци от езика на куманите ще да са и двете  имена на села в западна България, а именно село Алтимир в Оряховска околия,  Врачански окръг, и с. Алдомиpовци в Софийски окръг".
  Може да е било изпърво куманско и названието Дели-орман —  „Луда-гора" в североизточна България. Отвъд Дунава, във Влашко се среща  тъкмо форма Те1е-огman с по-старинно куманско t вместо d в началото.
  Несъмнено куманско е името на гр. Балчик: и в  източнотюркския джагатайски език, на който кумански е твърде близък, както и в  караимски балчик, балчых е „глина, кал"²⁶; и в среднотюркски у  Махм. ал-Кашгари балчык е „кал"²⁷.

[ivetko]

•     Преките потомци на куманите  или узите. Гагаузкият въпрос.
   
  Доста отдавна се допуща, че т. н. гагаузи, християнско  население, което говори един тюркски диалект, в Бесарабия, Добруджа, Варненско  и дори някога тук-таме в Шуменско, не ще са нищо друго, освен преки потомци на  куманите, чието име и носят, защото никой запознат с тюркските езици и племена  не би могъл току-така да отрече връзката между името гагаузи и името на  куманите узи, особено като се знае, че съществува и форма огузи (Oghuz-name) и  само гузи (guzzy Махмудъ ал-Кашгари), да не говорим за уйгури и други подобни.
  Не е безинтересно и да се проследи, какви мнения са били  изказвани за народностната принадлежност на гагаузите, напр., че Лежан ги  смесва с преселените в южна Бесарабия албанци, или ги брои за смесени с турци  българи. Някои англичани ги смятали за „твърде смесено племе" („very mixed  race"), произлязло от българи, власи(!), гърци и италиянци(!); освен  турски, гагаузите говорели и един много развален български диалект, или доста  нечист новогръцки с италиански чуждици. Още в 70-те години на миналия век Петко  Р. Славейков изказа у нас мнение, че гагаузите са потомци на „печенези и  кумани", твърдение, което е много важно и откъм тая страна, че не отделя  печенези от кумани в етнографско и езиково отношение.
  В изданието на своята Българска история от 1876 год.  Иречек смята куманското потекло на гагаузите не за невъзможно, но по-близолежащ  му се виждал гръцкият им произход. Когато, обаче, през 1884 г. посетил Черноморска  България, Иречек се убедил напълно, че гагаузите са отделен народ, различен от  гърците и българите. „По настоящем", казва Иречек в „Няколко бележки върху  остатъците от печенези, кумани и пр"., „гагаузите несъмнено служат само  като материал за увеличение на други по-големи народи". Гърците са успели  да привлекат към себе си част от гагаузите чрез гръцкото духовенство и училища,  ала не са могли да пропъдят турския език из вътрешността на гагаузките къщи. От  друга страна, и българите не стояли със скръстени ръце, та чрез военната служба  и чиновнически места са се оказали по-силни от гърците в борбата за гагаузите.
  За най-южно разклонение на гагаузкото землище във  Варненско Иречек брои голямото село Акъ-дере, бълг. Бяла, гръц. Аспро, със  съседното село Курукьой, „Сухо-село". край морския бряг, южно от устието  на Камчия; жителите на тия села сами се издавали за гърци. На север от Варна в  една гориста тераса се простирал цял гагаузки кът със села: Кестерич, Джеферли,  Еникьой, Джевизли, Капакли (Климентово), Чаушкьой, Екрене и др. Средище на  гагаузката област ще да е бил тогава пристанищният градец Балчик, сега под  румънска власт. Гагаузки бил и близкият градец Каварна, също голямото село Гяур-Суючук,  Шабла с Ял-юч-орман,. Караманли и др., Каракурт в Добричко, Маалич, Караагач,  Кадикьой и др. в Провадийско; последните още тогава силно побългарени.  Шуменското село Войводакьой ще да е било някога цяло гагаузко; през 80-те  години на 19-ия век Иречек споменува „двайсет християнски семейства, които  говорят само по турски". Имало е и другаде малко гагаузи, а в Бесарабия  има и днес доста много гагаузи в някои села и градовце.
  В типа на гагаузите има сякаш повече и несъмнени белези  на тюркска племенна принадлежност, отколкото в Софийско около Витоша признаци  на печенежки потомци, напр., дребна мускулеста снага с широка остра глава въз  къса шия и силни, дебели ръце и крака, черни очи и коса, с тъмен цвят на  кожата. Тук-таме имало и „примес на други елементи: светли български коси или  гръцки профил". Ала светлите „български" коси не са признак  непременно на чужди елемент: всеизвестно е, че се говори за синеоки куманки, па  и названията половци у русите, plavci у чехите, die Falben у немците сочат явно  към светли очи и коси (сърбохърв. plavi значи „син" или „рус", френ.  blond²⁸). Дори името гагаузи изглежда да е от gök-uz — „Сини  узи".
  Психологическата характеристика на гагаузите, дадена от  Иречека, не е лишена от известен интерес, при все че изтъкнатите в нея черти  съвсем не могат да се броят тъкмо за кумански или тюркски изобщо.
  Иречековото заключение в „Няколкото бележки" за  печенезите и куманите гласи, че в гагаузите ние без съмнение имаме остатък от някое  старотюркско племе, което още в средните векове се е поселило в землището на  тогавашното българско царство и е приело християнството много преди османското  завоевание.
  За гагаузите в южна Бесарабия са събрани доста ценни  сведения в Х-та глава от книгата на Йов Tиторовъ — Българите в Бесарабия".  В тези „Кратки бележки за гагаузите, заселени в южната част на Бесарабия"  авторът дава преди всичко имената на всички (14) чисто гагаузки села, сетне  имената на смесените (българи и гагаузи) 7 села, от които във висша степен  бележито е името на село Кубей, защото чудно напомня името на една от печенижкити  обасти или на едно печенижко „племе", „коляно" у император К.  Багрянородни — Kulpei! За две села се казва, че са населени с гагаузи и  молдовани, а за градеца Комрат се посочва, че е населен повечето с гагаузи,  малка част с българи, молдовани и арнаути.
  И. Титоров причислява гагаузите към българите, като  най-напред изтъква, че те сами се броят за българи, че са изселени от български  покрайнини (Силистренско и Варненско) и че много от народните обичаи на  гагаузите са български. За българщината на гагаузитe са писали преди Й.  Титорова и други автори. Един бесарабец, Г. Занетов, заяви преди 28 години, че  „днешните гагаузи в източна България са остатък от старите несловянски  българи", а пък други бесарабски българин, Ив. С. Иванов, писал на руски,  отива още по-далеч и брои гагаузите за „чисти българи, изгубили природния си  език в по-късно време..." Мнението на В. А. Мошков за потеклото на  гагаузите и за състава на името гагаузи³⁰, именно, че гагаузите не  са преки потомци на куманите или узите, не е приемливо, толкова повече, дето и  сам Мошков допуща, че в името гагаузи на първо място може да стои някакво  прилагателно гäк, гöк или rok, което е означавало един от родовете на племето  узи. Е добре, това прилагателно е тъкмо старотюрк. Kök или gök, което значи  „син" и което се среща в старинното източно-тюрк. kök-türki = нем.  Blautürkisch, а към това значение сочат и имената по рус. половцы, по чешки  р1а-vci и пр. за куманите, които спадат към източните тюрки (виж. no-гope).
  Във всеки случай трябва да се подчертае познатия факт, че  сами гагаузите обикновено не се наричат с това име, което за тях има обиден  смисъл. Особено любопитно и важно е, че те се смятат за българи. По време на  Балканската война, през м. май 1913 г. пътувах като запасен офицер с другари  офицери от разни части, и всички останахме доста изненадани, когато един от  спътниците ни се обърна към всички нас, та извика: „Какви сте вие българи? Вие  не сте българи! Аз съм българин, а вие сте славяни!" Оказа се, че говорещият  така беше от гагаузко потекло, с ония типични телесни белези, за които говори  Иречек, и с едно пренебрежително чувство към оная славянска маса, която се  отрекла от собственото си славянско име, за да си прикачи чуждото ней, но  славно име българи...
  Тоя факт, че сами гагаузите се наричат българи, не бива  да се оставя без внимание при решението на въпроса за народността на гагаузите.  Тоя факт показва, че е имал пълно право Иречек, когато е писал, че в гагаузите  имаме остатък от някое старотюркско племе в североизточна България, без. да го  определя по-точно. И като имаме пред очи главните от споменатите до тука факти,  ние смело можем да кажем, че в понятието „старотюркско племе" ще трябва да  включим не само куманите или узите, чието име се крие в прякора гагауз, но така  също и остатъците от Испериховите първобългари, някои от племената на които са  носили също така подобни имена (утигури, кутригури, ултизури), а тия не могат  се отдели от имената огузи и далечните източни уйгури, неразделни едни от други  според законите на тюркската фонетика. По език Испериховите първобългари са  били, както се установява по някои фонетични особености, по-близки до източно-тюркски,  към който се причислява и кумански³¹.
  Следователно, гагаузите могат от езикословно гледище да  се броят за преки потомци, както на Испериховите българи, така и на куманитe  или узите (огузите). И, може би, различието на „български гагаузи" и  „хасъл гагаузи" да се основава тъкмо върху различното потекло; може,  значи, т. н. български гагаузи да са потомци на Испериховите първобългари, та  затова се и наричат и броят сами за българи, а пък т. н. „хасъл гагаузи",  може би, са потомци на близките до първобългарите кумани.