Всъщност и аз до последният момент се колебаех дали да отида на събора в Юндола.
Там имам много приятели даже и роднини.За мене обаче този личен казус приключи когато се видях с Ахмет, които с охота се съгласи на предложението ми.
Жалко наистина че с нашя съфорумец @ pomag , там сигурно сме се разминавали ама не сме се познали.
Е и това се случва по широкия свят, надявам се че този пропуск би могъл да се компенсира.
За мене бе интересно там да видя и усетя местната атмосфера след 20 години на кардинални промяни в живота на помаците.
В българското публично пространство този край на границата между Велинградска и Якорудската, общини не е представен еднозначно.
Общо взето битуват негативни стереотипи.
Генезиса на тези негативни стереотипи са вклинени в съзнанието на средностатистическия българин още от мрачните времена на 1912 година когато там българската "освободителна " армия предвождана от Генерал Ковачев преминава прохода Юндола и навлиза към западните Родопи.
Хроникьорите на Кръстоносната мисия на БПЦ са описали местното население като - "диви хора" които живеят в колиби направо на голата земя или просто - "Колибаши".
Разбира се премълчават се погромите и палежите на тези села , като населението в тях е намало избор след това ,освен да живее на голата земя.
Аз мисля че днес тези неща и като част от устната традиция на хората от този край биха били неразривно свързани със съдбата на свойте събратя от останалите мюсюлмански общности на Балканите след разпада на Османската Империя.
Затова е нужно да се пише, да се разказва и да се споделя.
От видяното там обаче , бих казал че съм оптимист. Видимо е че модернизма е част от културата на тези хора.Традицийте са запазени и развити.
Глобализма се намесва безпардонно но хората имат имунитет и общуването помежду им ги сполотява и културния обмен оказва балготворен ефект върху общноста ни.
Хората там имат близки роднини навсякъде по света.
Там освен местният диалект чух и английски,турски,испански и гръцки езици.
През комунизма бяхме общество тип Джордж Оруел - "1984".
Една Нация, един Народ, един Вожд един език.
Докато в София и другите градове в България имаше разни езикови гимназий нашите обносто бяха изолирани изкуствено от тези благини.Даваше се само права и привилегий на онези помаци които се обявяваха за "най чистите българи" и намираха "случайно" в земличето където живеят християнски кръст или попска калимявка в стар дувар.
Именно затова аз се радвам че днес помаците самостоятелно и независимо от всякакъв вид културни и образователни институци учат чужди езици и лека ставаме билингвистично общество благодарение на нашите гурбетчий и емигранти по света.
Това го видях да се случва макар и в малък мащаб именно в Юндола .
Затова съм оптимист.
