Имало е време, когато пътуването с кораб до “обетованата земя” - Северна Америка е най-евтино с кораб. Може би е било така, не съвсем така обаче е било за българите, които са решили да търсят своето щастие далеч от родината. Усилията им да съберат необходимите средства, колкото и малко да са били тези пари, са многократно по-големи от тези на емигрантите от други националности. Това са били, а в голямата си част и са хора, които тръгват на този дълъг и опасен път, защото са принудени. Причините са различни и тогава, и сега, като цяло обаче те винаги са били обективни.
Въздухоплаването има сравнително кратка история, когато се касае за възможности за пътуване до Америка. Когато обаче този факт се персонифицира национално, стигаме до извода, че за българите въздухоплаването до Америка има още по-кратка история. Как пътуват българите до САЩ? Към края на 60-те години и началото на 70-те години на миналия век полетите до Америка, или поне една голяма част от тях, са били осъществявани от Белград или с прекачвания във Франкфурт, Париж и други. Именно поради това, голям процент от нашите сънародници предпочитат пътуването с кораб, защото е и значително по-евтино. По това време екзотиката на презокеанските круизи все още не е това, което е днес при осъществяването на необходими пътувания и се предпочитат корабите именно поради по-ниската себестойност.
Пътуването до Америка винаги е било едно безкрайно голямо приключение за българина. Факторите за това също са много. Първо, събирането на средства за осъществяване на едно такова пътуване представлява много голямо предизвикателство за нашите сънародници. На второ място, нашето патриархално общество трудно приема едно такова пътуване, като го счита предимно за необуздана авантюра, въпреки причинно-следствените връзки за осъществяването му.
Интересни данни публикува д-р Иван Гаджев в първия том на двутомната си енциклопедия за историята на българската емиграция в Северна Америка. Той посочва, че един от предпочитаните маршрути бил София-Букурещ-Брашов-Будапеща-Бремен. От тук пътуването с парахода “Кайзер Вилхелм” отнемало шест дена до Ню Йорк. Това коствало 45 долара до крайната точка. Тези пари обаче далеч не са съизмерими със съвременните 45 долара. Друг маршрут бил този от Загреб-Париж-Хавър /или Шербург/. Пътуването от тук с “Ла Прованс” съкращавало пътя с един ден. В същото време каютите били разчетени за шест човека, но цената пък била с три долара повече. От Шербург можел да се предпочете и прочутият кораб “Лузитания”, който по време на войната става мишена на германските подводници.
Като цяло не се препоръчвал маршрутът: София-Загреб-Триест на компанията “Австро-Америкън”, въпреки, че цената била 38 долара. Корабите на Хамбург америкън лайн пък били по-бавни и стигали до заветната Статуя на свободата едва за седмица. Разбира се, пътуването можело да се организира и от варненското пристанище, но то отнемало много повече време и криело редица рискове. Рисковете обаче тепърва предстояли. За да получи паспорт за Америка, нашенецът трябвало да плати някаква гаранция, както повелявал тогава действащият Закон за ограничаване на емиграцията. Избягването на тези разходи ставало със заплащането на един наполеон на полицейския пристав.
Само срещу двадесет лева корабни агенти из България “набирали” ентусиасти за работа в Америка, но това също криело много рискове, което е и основен мотив в известния български филм “Господин за един ден” с Тодор Колев.
Пътниците от първа класа почти безпроблемно стъпвали на американския бряг, но тези от трета класа, след митническата проверка, били откарвани на близкия остров Елис Айлънд, под надзора на охраняващи. Там се провеждал здравен преглед и интервю. При лош шанс компанията, която е осигурила пътуването, била задължена да върне пасажерите от изходната им точка в Европа. Понякога били връщани близо половината от пристигналите нашенци.
При потъването на “Титаник” например, сред намиращите се на борда 2228 души е имало поне 50 българи. Според изплатените от “Лойд” обезщетения, загиналите при катастрофата българи са 38. Някои изследователи обаче смятат, че броят на жертвите е по-голям и всички са били от трета класа.
В България съществуват и специални агенции, които набират сред селяните миньори, ж.п. и строителни работници и други за нуждаещата се от работна ръка Северна Америка. Такива са: “Българска параходна агенция” с управители Карагьозов и Фортомаров, “Параходна агенция” на П.Д.Василев, “Параходна агенция” на Марко Калудов. В тези времена наистина хиляди българи поемат дългия път към Съединените щати. Още през 90-те години на XIX век Франк Зоти успява да обхване по-голямата част от българския емигрантски пътникопоток от Съединените щати за Европа. Известни са още Балканската параходна агенция и кафене на Джон Кляшев в Илинойс, Параходната агенция на Васил Попстефанов в Ню Йорк, Параходният отдел на А.Ангелов, също в Ню Йорк и още стотици, част от тях в България, друга част-в Америка. Всички те осигуряват възможността на сънародниците ни да стигнат до “обетованата земя” или да се завърнат в така наречения “стар край” - родината.
Цитат в-к България сряда 24 юни. 2009 г.
www.bulgaria-weekly.com
