В тази тема не видях нищо,което да отличава къщите построени от Помаците от тези дело на някоя от българските архитектурни школи от възраждането построили хиляди къщи из Османската Империя.
ФОРМИРАНЕ НА ТИПОВЕТЕ ВЪЗРОЖДЕНСКИ КЪЩИ
Съществени промени през Възраждането настъпили и в архитектурното развитие на традиционните типове до възрожденски постройки: селскостопански и производствени сгради, черкви, къщи. Особено ярко се откроили тези промени при жилищното строителство, най- масовия елемент в изграждането на селищата.
Характерна за Възраждането жилищна сграда била едно-фамилната къща, разположена сред двор, оформен като градина или комбинация на градинска и стопанска част. При възрожденската къща жилищните функции за разлика от предишния етап взели привес над селскостопанските или производствените, особено в селищата от градски тип или в градовете, като варирали съобразно с материалните възможности, жизнените нужди, нивото на жилищна култура и численост на обитателите. Това се отразява главно върху предназначението, набора и броя на отделните жилищни помещения. Помещенията, които съществуват още във всяка развита до възрожденска къща са следните: помещението с огнището, наричано най- често ‘’ къщи’’,пруст- напълно затворено помещение пред ‘’къщи’’, с проходно и складово предназначение, характерно за планинските райони с развито овцевъдство, или чардак- отворено от една, две или три страни пространство пред ‘’къщи’’, осъществяващо главния преход между напълно открития двор и затворените жилищни пространства; килер- складово пространство, пряко свързано с ‘’къщи’’ и освобождаващо го от някои второстепенни за жизнения процес функции.
Най- малката и опростена композиция на ранновъзрожденската къща съдържа тези три основни градивни пространства. От тази форма започва по- нататъшното развитие и обогатяване на архитектурния образ на възрожденската къща. Развива се пълноценно спално жилищно помещение с нормални размери и дневно осветление, наричано най- често ‘’соба’’ по името на зиданото отоплително тяло в него. Наборът от помещения в къщата се докомплектува с изграждането на изба, появила се по- късни чрез преграждане от други помещения и разположена редом с тях върху част от приземието на двуетажните къщи или вкопана отчасти или изцяло в земята при теренна денивелация.
Белег на повишен жизнен стандарт и на по големи материални възможности е появата в композицията на възрожденската къща на повече от едно жилищни помещения ‘’къщи’’ или ‘’соба’’. При това второто ‘’ къщи’’ се разполага почти винаги на друг етаж, докато втората и третата ‘’соба’’ се групират с първата на същото ниво или се долепват към второто „къщи”. При наличието на повече „ соби” една от тях, обикновено достъпна от чардака, служи за гостна / приемна/ стая.
От различния набор и от взаимовръзките между тези шест основни помещения- чардак, пруст, „къщи”, „соба”, килер и изба- разположени на един или повече етажи, по едно от всяко или по повече от някои при по- сложните решения, а понякога и някое от тях липсващо, се композира цялото богатство от известни ранновъзрожденски къщи. В различните райони на страната те получават специфична планова композиция, вътрешнопространствено изграждане, обемно израстване и цялостен архитектурен образ. В резултат на това върху сравнително неголямата територия на стараната се обособяват значителен брой характерни регионални типове, назовавани според географската област, в която са се оформили / Старопланинска, Родопска, Странджанска, Добруджанска, Западнобългарска, Черноморска къща/ , или по името на средищното селище от по- малък географски район /Разложка, Котленска, Тетевенска, Плевенска, Арбанашка и др къща/ . А това още ведъж свидетелства за творческия размах и художествена изява на самоуците майстори- строители на Ранното възраждане, сътворили едно огромно многообразие от индивидуални решения подчинени на общите закони на архитектурното развитие.
Така за Котленската и Копривщенската възрожденска къща е характерен талпено-гредов градеж / Атанас Манатовата къща в с. Жеравна, Котленско, Павликянската къща в Копривщица/ и изключителната употреба на дървото в оформянето и богатата украса на интериора / Халтъковата къща в с. Жеравна, Котленско/ , а в плана- наличието на пруст / Джоголановата къща в Копривщица/ , който се превръща по- късно в приемно- представително помещение- посрещник / Филаретовата къща и къщата на Руси Чорбаджи в с. Жеравна, Котленско/ . Тревненската възрожденска къща е с паянтов градеж и с бялоизмазани стени, планова композиция, организирана около две взаимно перпендикулярни стени и с голямо ъглово огнище в „ къщи” / Попангеловата и Славейковата къща в Трявна/ . Каменен градеж за приземията и паянтов градеж за жилищните етажи характеризира къщите в целия Старопланински район / Хаджигригоровата къща в Етрополе, Йорговата къща в Тетевен, Даскаловата и Попангеловата къща в Трявна/ .
Филаретова къща, с. Жеравна, Котленско 1- чардак, 2- кьошк с одър, 3- пруст, 4- посрещник в пруста,
5- „къщи”, 6- соба, 7- менсофа, 8- стенни долапи, 9-вратичка-
Прозорец, 10- огнище
За Родопската възрожденска къща е типичен широкият и дълъг „ потон” / чардак/ с разширения между стаите във вид на повдигнати кьошкове / „ пейки” / , масивен каменен градеж на външните приземни стени и големи размери на сградите / Еминбейовата къща в с. Смилян, Смолянско, Сгуровския конак в с. Широка лъка, Смолянско, Гьорджеватам Радю Каракостовата, Чешитевата, Шереметовата къща в Смолян/ .
Разложката възрожденска къща има архитектурно решение с подобрени условия за живеене чрез създаване на ветробранно преддверие / „боария” / и специално домакинско- складово помещение / „брашненик” или „месилник” / , свързано пряко с допълнителната скалдова площ в подпокривното пространство. Нейната разновидност- Банската възрожденска къща- представлява укрепено жилище с каменни стени и със специално устроени скривалища /Веляновата и Сирлещовата къща в Банско/ .
Добруджанската възрожденска къща се характеризира с едноетажно редово разположение на помещенията без вътрешна връзка, докато за Странджанската е присъщо разположение на помещенията в дълбочина едно зад друго и заобикалянето им с обшит с дъски чардак / „стобор”/ . Обшиването с дъски на фасадните стени е характерен белег на Черноморската къща при различно планово решение /Богатевата къща и къщата на Мускояни в Несебър, Дука Дуковата къща и къщата на Ана Трендафилова с Созопол/ .
Всички възрожденски къщи са обогатени в различна степен с архитектурни детайли по фасадите и във вътрешността, преимуществени дървопластика- колонки и парапети на чардаците, рамки и крила на вратите и прозорците, плоскости на таваните и долапите, иконостаси и др.
В композицията на ранновъзрожденската къща през втората четвърт на XIX в. се забелязва съществено развитие. Обогатяват се наборът и броят на помещенията с чисто жилищни функции- соби, одаи, кьошкове. Избистрят се функционално връзките и разположението на помещенията едно спрямо друго, което способства за по- пълноценно и диференцирано задоволяване на жизнените процеси при по- високо стъпало на битова култура. Обогатява се пространственото изграждане на интериорите чрез разчупване на простите геометрични фигури на помещенията и създаването на кътове с различно предназначение, със снишени тавани или повдигнато подове. Това архитектурно- пространствено членение се допълва и с по- богат архитектурен детайл / дърворезбени и профилирани дървени тавани, декоративно обработени рамки с крила на врати и долапи, архитектурно оформени ниши и полици, кошове на огнища, колонки, парапети и др./ . В обзавеждането намират място по- богати форми и многоцветна украса / тъкани черги и губери, писани керамични и медни съдове и др./ . Всичко това създава ново вътрешнопространствено въздействие от жилищните помещения на възрожденските къщи.
Уголемените жилищни сгради получават и ново обемно и фасадно оформяне. Преобладават вече двуетажните постройки с раздвижени обеми, с хоризонтално подчертани етажи, било посредством употребата на различен строителен материал, било с пластичното им разграничаване чрез цялостно, частично или двойно еркерно надвесване на горния етаж над приземния. Появяват се, макар и по- рядко, и триетажни жилищни сгради, което свидетелства за нараснали технико- строителни знания у народните майстори /Лафчиевата къща в Дряново и къщата на поп Никола в Е;ена, построени межди 1830 и 1840 г.; къщата на Мавриди в Пловдив, построена през 1829/1830г., в която е отсядал през 1833г. френският поет Ламартин; конакът на Агушеви в с. Могилица, Смолянско; къщата на Георгиади в Пловдив; т. нар. къща с маймунката във Велико Търново, дело на майстор Никола Фичев, и др./ .
Лафчиевата къща в Дряново Къщата с маймунката във Къщата на Георгиади в Пловдив
В. Търново
Трудно е да се проследят по- обстойно и по отделно промените, които настъпват през втората четвърт на XIX в. в цялостния архитектурен облик на възрожденските къщи в различните райони на страната. Запазвайки в основни линии характерните за дадена разновидност, селище или район особености, те се включват същевременно в единния процес на постепенно художествено и композиционно обогатяване на плановото и вътрешнопространственото решение, обемното израстване и фасадното членение. Особено важно за тяхното въздействие при формиране на комплексния архитектурен образ на селищата е обстоятелството, че именно във втората четвърт на XIX в. се реализира масово строителство на такива сгради.
Нов момент в развитието на възрожденската къща през втората четвърт на XIX в. е все по- честото разполагане в нейния корпус, по- специално в приземния и етаж, на помещения с търговско или занаятчийско предназначение- работилници и дюкяни. С разполагането на работилници и дюкяни в приземието, които следва непосредствено да контактуват с потребителите, естествено се налага изтеглянето на къщата на уличната линия или в рамките на някое площадно разширение. От двуетажни къщи с дюкяни в селищата вече се оформят цели улици и квартали със смесено, жилищно- производствено застрояване.
Това влияе съществено и върху селищната структура. Жилищните и обществените зони в селищата все по- определено се заменят от смесени зони. Примери на такива решения, оформили се главно през втората четвърт на XIX в., има запазени в много градове и някои по- големи села: Трявна, Дряново, Габрово, с. Широка лъка, Смолянско, с. Жеравна и с. Градец, Котленско, и мн др.
С излизане на къщата на уличната линия се изменя съществено и найното обемно и фасадно изграждане. Тя става по начало дву- или триетажна жилищна сграда и получава две почти равностойно разработени главни фасади- улична и дворна- с диференцирани и степенувани функции и архитектурна обработка. А нерядко и четирите и фасади се подлагат на еднакво грижлива архитектурна разработка.
В планово- композиционното решение на жилищната част на къщата при наличие на дюкяни в приземието и също се наблюдават определени промени. Постепенно настъпва все по- пълно освобождаване на жилищните помещения от производствени дейности, подчертават се чрез архитектурни средства и чрез обзавеждането техните различни жилищни функции. Задълбочава се и тенденцията към по- голяма представителност на главните помещения- чардак, „ къщи” и „соба”, а във връзка с все по= пълно изясняващия се градски бит на обитателите- и постепенното преминаване от отворените чардаци към тяхното частично или пълно остъкляване.
Именно през втората четвърт на XIX в. е характерна за българската възрожденска жилищна архитектура с появата на т. нар. „Пловдивска къща” – затворена жилищна сграда със салон като главно композиционно ядро на плановата и и обемна композиция, заменил чардака от ранновъзрожденската отворена къща. Още някои от най- ранните и образци- къщата на Мавриди в Пловдив, Ослековата /1840/ и Гърковата /1842/1844/ къща в Копривщица и др. – показват високо стъпало на функционално избистряне и архитектурно- художествено оформление, което е достатъчно доказателство, че нейните корени са в предходното развитие и обогатяване на българската възрожденска къща. Но при пловдивския тип е налице един качествен скок, идващ да отговори на новите изисквания на най- горната прослойка от българското възрожденско общество.
Наименованието „ Пловдивска” за този тип градска къща е в известен смисъл условно, тъй като, особено след 50- те години на века, тя е разпространена в почти всички икономически активни и замогнали се селища в страната- не само градове, но и села- като жилище на градската буржоазия и селските чорбаджии. Но обстоятелството, че се среща най- рано и с най- много представители именно в Пловдив и в съседните му икономически и културно свързани с него селища- Карлово, Копривщица, Калофер, Пазарджик, Смолян, Райково и др., – което е закономерно и исторически обосновано явление, ни дава основание да я определим като тип Пловдивска къща. Забележителни нейни представители, изградени преди средата на XIX в., са къщите на Георгиади /1846/1848/ , Коюмджиоглу /сега Етнографски музей, 1847/ , Павлиди /1849/1850/ , Таквор Месробович и Драган Калофереца в Пловдив; Десьовската и Каблешковата /сега Етнографски музей/ в Копривщица; къщата на Николаки Христович в Пазарджик /1850/ и др.
В отделни принципи и форми на планово- композиционното изграждане на Пловдивската къща и особено в декоративното им оформление- изписване с характерни мотиви и похвати, художествено- декоративна обработка на тавани, долапи, рамки и табли на врати и прозоречни отвори, „алафранги” / декоративни ниши в интериора/ – се констатират известни заемки от различни руски и западноевропейски стилове и художествени течения: барок, рококо, класицизъм, еклетика на XIX в. и др. Но тези влияния са пречупени през силната местна архитектурно- художествена традиция. От тези два основни фактора- народностната традиция и подчинените на нея външни заемки и влияния- се е получил сложният резултат на една своеобразна българска архитектурна еклетика със специфични особености и високи художествени качества, чиито най- ярки представители са затворените симетрични къщи от пловдивски тип.
Из:http://www.arch-art-bg.com/index.php?lng=BG&show=books&book_id=48&cat_id=4
Трудът представлява продължение на том I. Средновековие. В него се анализира развитието на българската архитектура от периода XV XIХ век в контекста на Османската империя. В този смисъл той засяга въпроси и на имперската култура, а оттам чрез нейните характеристики от различни периоди и влиянието върху българските земи. Посочва се, че това се осъществява чрез българските строители, резбари и зографи, които са главни майстори в балканските и западномалоазийските територии на държавата. Формулира се наличието на архитектурно-художествени течения в рамките на единна Българска възрожденска архитектурна школа.Доказва се, че т.нар. “балканска архитектура” всъщност представлява творчеството на майсторите от тези центрове из целия полуостров, а също така и в Западна Мала Азия.Книгата представлява интерес не само за историци, архитекти и изкуствоведи, но и за широк кръг ценители на българските архитектурно, дърворезбарско и зографско изкуства.
П-С.Преди да почнете да пишете това направили помаците,онова напарвили помаците се запознайте с българските архитектурни възрожденски школи от 15-19 век.
Поздрави.
