Адиле Кади и Зайнеб Бекташ от село Брезница
Светослав Куцаров, снимка
ИМА ИСТОРИИ, КОИТО ЧАКАТ ДА БЪДАТ РАЗКАЗАНИ...Когато реших да започна да събирам материали за тази рубрика, дълго мислих за няколко неща. Първото е свързано с настоящето – живота, който водим. Голяма част от хората прекарват времето си изключително затворено и еднообразно. Работят много, вечер се прибират изморени, или се виждат с ограничен кръг от приятели, или запълват времето си пред телевизора, забравят за света около себе си, а постепенно и за самите себе си. Казвам това с уговорката, че съм наясно, че е личен избор на всеки как ще преминават дните, седмиците, месеците и годините, които има тук и сега. Второто е свързано с бъдещето – колкото и любопитен и търсещ да е човек, все не успява да срещне всички, които са му интересни, да види това, което му се иска, и да научи достатъчно... И не на последно място – миналото. Навсякъде около нас, близо или надалеч, има хора, които пазят, помнят, носят в себе си познание за нещо, което вече е изчезнало, и нямат търпение да го разкажат...
Тази история започва с търсенето на края на нишката. Шарена като есента в Гоцеделчевско, дълга и криволичеща като пътя до планинското село Брезница и усукана и плътна като песните на тъкачките.
... Когато търсиш познание,
намираш смисълАдиле и Зайнеб ни посрещнаха на входа на огромната, измазана в сиво къща, с толкова широки усмивки, че ми се прииска да ги прегърна и да не ги пускам. Рядко срещам толкова искрени, открити и весели хора като двете сестри. Говореха една през друга, вълнуваха се от срещата и се опитваха за краткото време, което имаме заедно, да ни разкажат всичко, което знаят, да ни покажат това, на което са научени.
Пъстрите им дрехи и забрадки контрастираха на белите стени в полупразната стая. Всъщност там се беше настанил единствено големият дървен, петдесетгодишен стан. Именно за него и историите около него ще ти разказвам сега.
Всичко започна в един есенен ден и още щом чух странното определение „пеещите тъкачки”, знаех, че зад него стоят много интересни разкази. Останеш ли само няколко минути в компанията на Адиле и Зайнеб, разбираш, че това определение е измислено точно и единствено за тях двете.
„Разликата ни е три години, аз съм родена през 63-а, а Адиле през 66-а. Майка ни е отгледала три дъщери и един син. И трите ни е научила да тъчем. Началото на нашата любов към тъкането е дошла с раждането ни, а традицията е от времето преди да се родят бабите ни и техните баби. Тук – в Брезница, е било на голяма почит всяка жена да може да изтъче чеиз или прикя, както казваме ние, на дъщерите си. Още щом се роди момата, старите жени казват: „Хайде, започвай да събираш прикя”, разказва Адиле, а ръцете й се местят напред-назад върху стана като на вълшебница, която рисува най-цветната си картина.
„Тъчем от ноември нататък, щом се застуди и прозорците започнат да се изпотяват, прибираме всичко и сядаме на стана – допълва я сестра й. – Въпреки че и двете имаме станове в къщите си, предпочитаме да се събираме заедно, сядаме, запяваме и нишката сама си тръгва. Много е трудно, изисква се не само майсторлък, но и сила, за да покориш стана, да върви нишката и да не се къса. Все още пазим завещани от нашите баби шарки. Всичко е записано точно. Трябва да броиш правилно, за да не объркаш шарката, в момента съм направила 198 жички. Тъчем всичко – чорапи и терлици, торби, елеци, цедилки, одеяла, реснаци и китеници. Един чеиз се събира много бавно, с години, и може да стигне до 70-80 бройки. Когато момичето се омъжи, всичко трябва да си има, гардеробът да е пълен. Затова по цяла зима това правим, свършваме с тютюна и сядаме. Знаем много песни, които са пели само жените в нашето село. Пеем от малки, дори ходихме в ансамбъла на селото, но откакто се омъжихме, вече не ходим. Песните сме научили от нашите баби и майки. Седнала Дунка я пеят най-напред. Като седнат да тъкат, казват: „Айде сега да изпеем Седнала Дунка да тъче“. Така започват да пеят и да се смеят, да видим дали ще скъсаме жички. А ние сядахме около тях и припявахме... „мъчно са жичка връзва, лесно са ергенин люби...” Жените много пееха навремето, дори са играли тропанката на Седнала Дунка. Тук при нас имаше много обичаи, които се спазваха, сега вече младите не ги спазват. Навремето се събирахме на площада и за Байрям, и за сватба. А сватбите ни бяха, като почне от четвъртък – цяла седмица. Все песни и хора, наши, брезнишки. От нашата майка най-много песни сме научили и тя все със Седнала Дунка започваше, казваше, че с тази песен нишката най-тегли...” И без да чакат покана, двете сестри отново запяват: „Седнала Дунка да тъче, мари, мари Дуня, мари бяло момиче. Седнала Дунка да тъче, мари, мари Дуня, мари бяло момиче. Три й са жички скъсали, мари, бърдото й са строшило. Три й са жички скъсали, мари, бърдото й са строшило. Седнала Дунка да плаче мари, че й са жички скъсали, че й са жички скъсали мари, че й са бърдо строшило. Майка й на нея думаше, мълчи си, Дунке, не плачи...”, очите им светят, а ръцете сами знаят движенията, куплет след куплет, шарка след шарка. Премерени, точни, а песента бърза ли, бърза. Гласовете им се изнасят нависоко, над цветове, над селото, над планината... Пеещите тъкачки.
Много труд, много време, много песни са втъкани в този чеиз, историите на цял един живот. Много жени са късали нишката и пак са започвали отначало, и всяка от тях е втъкавала любовта, мислите и сълзите си в най-красивата, богата и цветна черга.
Сега в далечното, сгушено в прегръдката на планината село Брезница живеят 4000 души и само двете сестри Адиле и Зайнеб тъкат и пеят точно така, както са го правили стотици, хиляди жени преди тях години наред.
автор: Елеонора Гаджева
