Какви сме ние – строители или рушители, съзидатели или унищожители на съвременна България?
Виенското колело на историята завърта периоди на възход и падение, времена на строеж са следвани от разруха, след разцвета идва упадък и после всичко се повтаря отново … и отново …
1939 г България е аграрна страна с електрифицирани едва 13% от населените места, в които живее около 40% от населението. Дължината на пътищата с твърдо покритие е около 19 000 км. Автомагистрали – няма. В селското стопанство се трудят около 80% от населението, в промишлеността – едва 8%. Няма металургия, почти няма химия, инвестиционното машиностроене е непоз-нато понятие.
Ако успеем да свалим от лицата си очилата на политическите пристрастия и се вгледаме в последващите 60 години – тези между 1939 г и 1989 г, навярно няма да е трудно да видим и признаем, че като цяло, това е период на съзидание. Години на строителство и изграждане, в които са мобилизирани усилията на поколения българи. Единици са онези, останали встрани от случващото се. Години, в които българите превръщат страната от аграрна в индустриална държава и я поставят на икономическата карта на Европа и света.
За 60 години в страната са изградени и въведени в експлоатация 135 електроцентрали – 88 водни, 18 термични, 1 атомна и 23 заводски, над 150 000 км електромрежи, автоматизирана система за диспечерско управление на електроенергетиката, над 20 топлофикации с прилежаща инфраструктура, транзитни и разпределителни газопроводи, газохранилище в Чирен. Някои от тези съоръжения са уникални и нямат аналог в Европа като ПАВЕЦ “Чаира” (мощност 861 МВт), чиято турбопомпена зала се намира на 360 м под земята в каверна с размерите на Зала 1 на НДК, каскада Белмекен-Сестримо с три електроцентрали с обща мощност 735 МВт, ВЕЦ и язовир Кърджали – с уникална за Балканите дъговогравитачна форма на стената, висока 103 м. През тези години, изградените генериращи мощности нарастват 120 пъти. Но не само това. България влиза в клуба на атомните държави, притежаващи и експлоатиращи високотехнологичен процес за генериране на енергия.
За 60 години основно се променя транспортната инфраструктура. Дължината на ж.п. линиите достига 4500 км, със 740 км повече отколкото през 1939 г. Електрифицирани са над 60%. Пътищата с асфалтово покритие достигат 32 000 км, първи клас 2 900 км, автомагистрали – 266 км. Построен е Дунав мост (1954 г) и ферибот Варна-Иличовск (1978 г). Създадени са уникални компании, чиито имена са запазена марка дълги години. СО “МАТ” (1959 г), оперира с 4 500 автовози - хладилни, тежкотоварни, цистерни, ро-ро кораби, с широка мрежа от клонове и представителства, терминали; БГА “Балкан” (1956 г) с 52 самолета, за превоз на пътници и карго, селскостопанска авиация (1948 г); морски търговски флот със 109 кораба с 1.87 млн. т товароподемност.
За 60 години България, която няма металургия (до 1950 г), става 27 металургична страна в света. Тръгвайки от нищото, българите стигат до леене на специални бронестомани и такива микролегирани с азот, предназначени за зони с полярни температури, корабна ламарина, спиралошевни тръби за транзитни газопроводи, прахова металургия, металокерамика, вакуумно леене с противоналягане (известно в света като метод на акад. Балевски), при което се изработват алуминиеви джанти за автомобили и детайли със специално предназначение.
През тези 60 години от държава, внасяща дори син камък и сода каустик, стигаме до такава, построила две нефтени рафинерии – в Бургас и в Плевен, световен производител на минерални торове (карбамид), химикали за растителна защита, калцирана сода (4-ти в света), пластмаси (17-ти в света), изкуствени влакна, таблетиране на субстанции и т.н.
За тези 60 години България се нарежда в световната тройка производители на електро- и мотокари (наред с “Кларк” САЩ и “Тойота” Япония) – до 83000 броя годишно и в петицата световни производители на електротелфери (до 150 000 броя годишно). Към 1989 г в страната има 730 машиностроителни завода. Индустрията започва да работи с машини произведени у нас. Първите заводи, оборудвани изцяло с български машини са завода за пектин в Перник и флотационната фабрика в Кърджали. Около 40 завода произвеждат машини за прецизна обработка на метали – металорежещи с ЦПУ (ЗММ София, Казанлък), автоматични технологични линии, манипулатори, стругове, фрези, агрегатни машини.
Тръгвайки почти от нищото, към 1989 г в България се произвеждат трактори (Булгар), автобуси (Чавдар), тролейбуси, товарни автомобили (Шкода-Мадара), велосипеди (Балкан), моторни помпи, електродвигатели, електрогенератори, силови трансформатори, промишлени роботи, парни и водогрейни котли, асансьори, кабели, проводници, електромери, водомери, хладилници, телевизори, перални и т.н. Развити са абсолютно нови индустриални направления - електроника и изчислителна техника. Построени са заводи, произвеждащи запаметяващи устройства (ДЗУ Стара Загора, Пловдив, София), памети и телеобработка (В.Търново), магнитни глави (Разлог), печатни платки (Русе и Търговище), микропроцесорни системи (Правец), УКВ-радиостанции (Г.Делчев), градивни елементи (София, Перник, Айтос, Кюстендил, Никопол, Сливен, Ботевград, Разлог). Изграден е ВПК (Казанлък, Сопот, Карлово) с ВРЗ, АРЗ, изпитателни стендове и полигони. Завод “Бета” Червен Бряг е съоръжен с уникално оборудване и произвежда бронетранспортьори в различни модификации – амфибии, универсални, санитарни, специални със защита от радиация, от газове, самоходни установки и др. И още … и още …
Какво се случи с всичко това през последните 20 години? Запазихме ли построеното, усвоените производства и завоювани позиции или не успяхме? Доизградихме ли започнатото? Създадохме ли нещо ново?
Ние “загубихме” четирите малки блока на АЕЦ “Козлодуй”, но запазихме традицията за “първа копка” на АЕЦ “Белене”. След Тодор Живков, Симеон Сакскобурготски и Сергей Станишев слагаха ритуално начало на проект, чиято съдба и до днес е неизвестна. Затворихме всичките си уранодобивни мини (48 на брой), чиито продукт е в основата на ядреното гориво. Ликвидирахме топлофикациите в Искрец, Ловеч, Самоков, Трявна, а от изградените до някъде в Пазарджик, Ботевград, Хасково и Банско – само последната е довършена от частен инвеститор. Електроразпределителните мрежи са продадени, топлофикациите с инфраструктурата им – също (с изключение на тези в градовете София, Перник и Шумен). Не построихме второ газохранилище. От 1998 г се опитваме да построим каскада Горна Арда (с проектна мощност 174 МВт), но без успех. От 2004 до момента все още не е завършен ВЕЦ “Цанков камък” (80 МВт). Последните обекти са в пъти по-малки от изградените преди 1989 г и въпреки това години не могат да бъдат завършени. Енергопроект, чието дело са почти всички енергийни обекти, строени до 1989 г вече не съществува.
За 20 години не построихме нито една магистрала, която да ни свързва със съседните държави. От магистрала “Тракия” са изградени едва 173 км при планирани 368 км, от магистрала “Хемус” – 125 км при обща дължина 433 км. “Струма” трябваше да бъде завършена за Олимпийските игри в Атина (2004 г), но от 156 км са построени едва … 24 км, а от магистрала “Марица” – цели 5 км! Не построихме втори мост над р. Дунав. БГА Балкан не съществува, СО “МАТ” – също.
Ние затворихме “Кремиковци”, “Стомана”, “Плама”, “Девня”, “Видахим”, “Химко”, “Арсенал”, и още много и много. Днес производството на дискови запаметяващи устройства, магнитни глави, памети и прочие изглежда като невъзможен спомен от бъдещето. Няма ги “белите стаи”.
През последните 20 години медиите с умиление и възторг показваха поредната построена чешмичка, ремонтирана градинка, сменени тротоарни плочки, откриване на 2-3 км магистрала (по стара традиция за някой пореден път) или МОЛ. На фона тези “значими” строежи, въвеждането в експлоатация на метрото, сградата на Автогарата и РВД на летището в София, изглеждат почти като космически успех!
Трябва ли това да е достатъчно? Възможно ли е да обърнем тенденцията? Защото, ако попитаме днес едно дете, разчитайки на детската непредубеденост, липса на меркантилност и мила откровеност - какво произвежда България, аз не знам какво би отговорило то. И на мен самата ми е трудно да дам отговор.
За 20 години ние загубихме производства, позиции, пазари и специалисти. Остана ли нещо за губене или вече разрушихме всичко и е време да започнем отначало?
http://chara.blog.bg/politika/2010/01/29/20-godini-stroihme-ili-rushihme-bylgariia.482007
