26 Юли 2009
ТЪРСЕНЕ
Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема
Михаил Иванов в интервю с Даниела Горчева
Михаил И. Иванов е роден през 1943 г. в София. От 1969 г. работи в Института за ядрена изследвания и ядрена енергетика към БАН. Защитил е докторска дисертация, ст.н.с. ІІ степен по теоретична и математическа физика. Научните му трудове са в областта на нелинейните явления и на приложението на теорията на симетриите за класификация на елементарните частици и атомните ядра.
През пролетта на 1968 г. Михаил Иванов организира дискусионен клуб във Физическия факултет на Софийския университет, който е разтурен от управляващите, като “трибуна за клевети и хули срещу политическата линия на Комунистическата партия”.
От 1973 до март 1990 г. е член на БКП. През 1973-1975 г. е секретар на комсомолския комитет при БАН.
През пролетта на 1985 г. и лятото на 1989 г. той се обявява против асимилаторската политика на Комунистическата партия по отношение на турците в България. По негова инициатива на 7 декември 1989 г. се учредява “Комитет за национално помирение”, на който той става секретар и един от тримата говорители. В Комитета се включват много представители на интелигенцията с различна етническа и религиозна принадлежност – българи, турци, роми, евреи, а също така – мюсюлмани и християни. До 1991 г. тази неправителствена организация играе активна роля за възстановяването на етническите права, спадането на етническото напрежение и утвърждаваното на толерантни етнически отношения в страната.
През целия мандат на президента Желю Желев (1990 – 1997) Михаил Иванов е негов съветник по етническите въпроси, а от 1992 г. - и по вероизповеданията. От октомври 2001 г. до юни 2005 г. е секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет. Член е на управителния съвет на Фондация “Д-р Желю Желев” от нейното основаване през 1997 година.
От 1998 г. той чете лекции по права на човека, етническа политика и защита на малцинствата в Новия български университет и Русенския университет “Ангел Кънчев”. Има многобройни публикации, посветени на етническите отношения, защитата на малцинствата и демографското развитие.
През 2002 г. излиза негова стихосбирка „Заради малката сребърна камбанка”.
Вие изследвате документи, свързани с т.нар. „Възродителен процес”. Навършват се 20 години от майските протести на българските турци срещу насилственото им “побългаряване”, за които много малко се знае. Какви са техните мащаби, къде са най-големите демонстрации?
Трудно е да се възстанови точния брой на участвалите в майските демонстрации. Аз се опитах да съпоставя данните от две справки на Шесто управление на Държавна сигурност и това, което цитира в своята книга “Заплахата остава” Веселин Божков – началник на Турския отдел на Шесто управление през този период, със свидетелствата на участници в демонстрациите пред Радио “Свободна Европа”, публикувани в “Някога, в 89-а” (интервютата на Румяна Узунова).
Според мен вероятният брой е към 30 хил. души и във всички случаи – над 25 хил. Протестите обхващат десетки селища. Започват на 19 май в Джебел, където според Веселин Божков в митинг на площада участват 3 хил. демонстранти. В следващите дни – между 20 и 27 май, протестите заливат цяла Североизточна България. Най-масови те са в Каолиново, където участват 5-6 хиляди, в Тодор Икономово, където протестиращите са около 3 хиляди, във Върбица – 2000- 2500, в Шумен – 2 хиляди, в Дулово – 1500–2000 (според интернет-страницата „Декомунизация”, която е ползвала архива на радио “Свободна Европа – 3000) , в Добрич (тогава Толбухин) – 1000 (според интернет-страницата “Декомунизация” – 4000-5000) и т. н.
Какви сили са използвани срещу демонстрантите и какви мерки взема режимът за потушаването на съпротивата? Известен ли е броят на убитите демонстранти?
Срещу демонстрантите са хвърлени Вътрешни войски, Противопожарна охрана, милиционерски части от управленията на МВР, а в Джебел – и Гранични войски. На много места се стига до сблъсъци – в Каолиново, Тодор Икономово, Езерче, между село Овен и Дулово, Шумен, село Медовец, Исперих и други. По различни източници (Бончо Асенов – офицер от Шесто управление - в неговата книга “Възродителният процес и Държавна сигурност”, Хюсеин Кьосе, който издава на турски книгата “Кървави следи”, Ахмед Доган в интервю пред в-к “Гледища”, поместено и в “Дума” от 13.06.1994 г.) загиналите протестиращи по време на майските демонстрации са 9 души. Десетки са ранени.
Всъщност през май 1989 г. турците в България въстават за втори път. Първите техни масови бунтове са през декември 1984 г., когато избухват в Кърджалийско като реакция срещу започналото масово насилствено преименуване. За това нашата общественост знае още по-малко.
Така е, уви. Разкажете, моля, за декемврийските бунтове през 1984.
Тази зима e много тежка – с обилни снеговалежи, с температури под минус 20 градуса. При тези студове на 24 декември 1200 души протестират в село Млечино – център на селищна система. На 25 декември над 3500 души са демонстрантите в село Бенковски – също център на селищна система, в голямата си част придошли от околните села. На следващия ден стават тежки сблъсъци между демонстрантите и силите за сигурност, когато отново около 3 хиляди души от селата Каялоба, Горски извор, Могиляне, Пресека и Добромирци, се насочват към Бенковски на няколко пъти по няколко направления и накрая навлизат в селото. Ето как началникът на Окръжното управление на МВР в Кърджали полковник Кадирев описва сблъсъка в своя доклад пред ръководството на Министерството на вътрешните работи:
“Участниците хвърляха камъни и дървета по нашите превозни средства и състава. Изпочупени бяха колите на противопожарната охрана. Направен бе опит тълпата да се разпръсне с автомобил на противопожарната охрана. Тогава те се нахвърлиха върху служителите на МВР. Взети бяха решителни мерки за нейното разпръскване. Интересно е, че поемаха стоически цялата вода на пожарните цистерни.”
По време на тези стълкновения край село Могиляне загиват трима души, между които едно 17-месечно бебе.
През същия този ден – 26 декември, стават тежки сблъсъци и на други места в Източните Родопи: в Момчилград протестиращите са 1200 души, в село Груево – 1000 души - през нощта те запалват огньове край селото (загиват двама), в село Звездел и други. В следващите два дни вълненията в Момчилград продължават – на 27 декември силите на реда разпръскват с груба сила 700-800 души (има двама убити), а на 28 декември около 300 жени излизат на поход с искане да им бъдат върнати арестуваните съпрузи.
За потушаването на съпротивата на турското население в Кърджалийския край е създаден щаб под ръководството на генерал Иван Димитров – заместник-министър на отбраната и началник на „Народната” милиция. Срещу хората освен милиционерите са хвърлени силите на Държавна сигурност, два гранични отряда, две сержантски школи, на няколко пъти - армейски поделения и по-специално полка в Крумовград и разположеното в региона военновъздушно поделение, а също – стотици отрядници, действащи като охранители (така наречените доброволни отряди са полувоенизирани формации, създадени от Комунистическата партия в помощ на милицията). Използвани са бронетранспортьори, 15 пожарни коли, някои от които с водни оръдия, специализирана машина с реактивен двигател за разпръскване на демонстрации, кучета, арестантски коли, камиони и друга техника. Активизирана е агентурата, като агентите с псевдоними “Ицо”, “Орлин”, “Благой”, “Стоянов” и “Юрия” са посочени като “примери на всеотдайна и безкористна служба” на съвещание, проведено през януари в Министерството на вътрешните работи.
Само в Кърджалийския край ли е имало такава ожесточена съпротива срещу преименуването?
Кулминация в съпротивата на турците срещу масовото преименуване през зимата на 1984-1985 г. е гражданското неподчинение на село Ябланово, Котленско (с около 5 хил. жители) и околните села - на 17, 18 и 19 януари (описано по спомени на участници от Азиз Бей в неговата книга “Епопеята Ябланово”). То е подето и оглавено от Федаил Коджаибрямов – активен борец против фашизма и капитализма, кмета Хюсеин Нух и партийния секретар Хасан Берберов, след като рано сутринта на 17 януари общинските власти от Котел изземват от кметството гражданските регистри, което се приема от хората като подготовка за преименуването.
Населението е организирано от кмета в комуна – хлябът от фурната се раздава безплатно, дървата от аграрно-промишления комплекс – също. Мъжете започват да изготвят подръчно оръжие. Масово се попълват жалби до Главния прокурор и държавното и партийно ръководство, размножени по образец, изготвен предишния ден в София от Салих Бакладжиев – османист в Института по балканистика. Рано сутринта на 18 януари към София потеглят хора, за да връчат жалбите в Държавния съвет. По-късно и Хасан Берберов изпраща по пощата протестно писмо до ЦК на БКП.
Пристигналите на 17 януари представители на общинските власти биват задържани до вечерта в селото. Прекъсват се връзките с външния свят. На входовете на Ябланово се поставят постове. Такива постове има и в някои от съседните села. През нощта по улиците се палят огньове. От селата започват да прииждат мъже, за да вземат участие в съпротивата.
На 18 януари сутринта в Ябланово от Котел пристига бригада от общински служители и активисти на Отечествения фронт (работнички и служителки в текстилния комбинат), подготвени за да пристъпят към масовото преименуване. Бригадата се придружава от внушителна въоръжена милиционерска част. На площада ги пресрещат яблановци, въоръжени с брадви, ножове, вили, колове, подръчно направени бомби (бутилки със запалителна течност) и не ги допускат до сградата на кметството. Пристигналите се връщат обратно. По-късно този ден селяните слагат взрив на моста преди селото и преграждат с арматурно желязо и насипан чакъл пътя Сливен – Шумен на западния край на Ябланово. Междувременно се завръщат много от тези, които са били на гурбет в други краища на страната. От съседните села продължават да прииждат хора. През нощта отново са поставени постове и се палят огньове. Температурата е под минус 25 градуса.
Призори на 19 януари сирената на читалището тревожно призовава населението. От запад към селото наближава колона от танкове, бронетранспортьори, пожарни коли, камиони и други машини – части на окръжното управление на МВР в Сливен и подразделение на Трета българска армия. Срещу тях, водени от тримата ръководители, застават яблановци – отпред жени с изкуствени бебета на ръце, деца и зад тях - въоръжени като предишния ден - мъжете. Извикан за преговори, Федаил Коджаибрямов е арестуван, след което танковете и другите машини заобикалят множеството и навлизат в селото през дворовете. Срещу хората се хвърлят димки със сълзотворен газ, пожарните коли започват да ги обливат с мощни струи противопожарна течност, танковете и бронетранспортьорите подгонват мъжете и жените по улиците и ги скупчват на площада. Започва жестока разправа с протестиращите, както в Ябланово, така и в селата наоколо. По-голямата част от мъжете са пребити, има ранени, един е убит в село Филаретово (премазан от танк), много са арестуваните и след тежки мъчения - осъдени на различни срокове затвор или въдворени в концентрационния лагер в Белене (общо за периода декември 1984 г. – ноември 1989 г. от цялата страна в Белене са въдворени във връзка с “Възродителния процес” 517 души).
Властите били ли са подготвени за подобна съпротива? Упорито се твърдеше, че акцията, започнала в края на 1984 г., е резултат на внезапно решение на Тодор Живков, взето в най-тесен кръг.
Това не е така. За замисленото масово преименуване репресивната машина на комунистическия режим се подготвя от края на 1983 г. и през цялата 1984 г. - актуализират се вътрешни заповеди в Министерството на вътрешните работи, така че да бъдат максимално пригодени към превантивни и репресивни действия на силите на реда при оказване на масова съпротива, извършва се мащабно превъоръжаване с модерно оръжие и техника за борба с безредици, на два пъти се увеличава числеността на състава, в първите месеци на 1985 г. се увеличават възнагражденията на щатния персонал и на агентурата. През януари 1985 г. Министерският съвет решава да се създадат Вътрешни войски с численост 2000 души. Вземат се мерки за осигуряване на необходимия капацитет на местата за задържане и по-специално на концентрационния лагер в Белене. Специално внимание се обръща на техническите средства, с които се заглушават „вражеските” радиостанции. Разбира се липсата на опит, особено в началото, си казва думата, но е имало много сериозна подготовка. Става дума за всестранно планирана и дълго време подготвяна операция – както се готви военна операция. С тази разлика, че “врагът” от другата страна на фронтовата линия – това са български граждани.
Според вас има ли връзка между майските протести и падането на комунистическия режим в България?
Да, безспорно има. Но за да разберем по-дълбоко тази връзка, трябва най-напред да се опитаме да направим анализ на факторите, които доведоха до падането на комунистическия режим в България. При това мисля, че ще сбъркаме, ако ограничим своите разсъждения в тесните рамки на българските граници. Трябва да си даваме ясна сметка, че процесите, които отчетливо се изявиха у нас през втората половина на 80-те години са само част от по-общи процеси. В края на краищата падна не само комунистическият режим в България. Паднаха комунистическите режими във всички европейски социалистически страни от съветския блок и не виждам основания да се предполага, че ние бихме могли да правим изключение. Ето защо според мене датата, която символизира началото на прехода от комунистическо към демократично общество за цяла Източна Европа, включително за България, това е 9 ноември 1989 г. – денят, когато беше съборена Берлинската стена, а не следващият ден – 10 ноември, на който нашият - българският преход започна с вътрешнопартиен преврат.
Нека сега, поглеждайки в този мащаб на събитията по онова време, да насочим своето внимание към конкретната реализация на българския случай. Наша специфика в сравнение с другите европейски социалистически страни е голямото тегло и съответно – влияние, на Българската комунистическа партия като основен инструмент за поддържане на авторитарната власт. (В края на 1989 г. в тази партия членуваха над 900 хиляди, което е повече от 10 % от цялото тогавашно население на България.) За това не е без значение, че през 80-те години сред част от членската маса на партията станаха по-ясно изразени известни демократични тенденции.
Сред ръководната партийна върхушка се изявиха и “реформатори”. От една страна техният стремеж беше да приспособят България към протичащите промени в международните отношения след подписването през 1975 г. на Заключителния акт от Хелзинки (който обвърза границите на Съветския съюз, Полша и Германската демократична република със спазването на правата на човека в социалистическите страни) , както и към провежданата от 1985 г. в Съветския съюз политика на “перестройка”. От друга страна някои от “реформаторите” насочиха своите действия към ускорено създаване на икономически субекти, които да действат в пазарни условия извън България. Това се правеше с държавни средства и с активното участие на българските специални служби и във взаимодействие със специалните служби на други социалистически страни. Тази активност се разпростираше и на международния черен пазар – наркотрафик, незаконен реекспорт, търговия с оръжие, пране на пари. На този разгърнал се “бизнес” съществуващата социалистическа рамка започваше все повече да пречи и новопоявилите се “социалистически бизнесмени” се очертаха като важен фактор в полза на “реформите”. На родения от социализма и изнесен навън мафиотски “капитализъм” социалистическата риза се оказа тясна и трябваше да бъде разкъсана. Така бяха създадени предпоставки да се осъществи промяна, при която големи дялове от държавните средства да преминат в частните ръце на представители на свързани с комунистическата върхушка кръгове (по правило принадлежащи към специалните служби и партийната номенклатура), като политическата власт на първо време бъде трансформирана в икономическа власт. Специфика на българския случай беше, че у нас в края на 80-те години нямаше реални обществени и икономически сили, които да се противопоставят на това развитие и да действат за утвърждаването на пазарния плурализъм.
Кога се появява дисидентското движение у нас и каква е неговата роля?
Процесите които се опитах да опиша съвсем схематично, макар и да имаха важно значение за хода на събитията у нас, не могат да бъдат наречени съпротива срещу комунистическия режим като такъв. Те протичаха или вътре в самата комунистическа партия или в пряка връзка с нея. В същото време за значими антикомунистически сили в България по това време не може да става и дума – те бяха смазани със силата на сталинския следдеветосептемврийски терор и с репресиите по времето на така наречения “култ към личността”. Епизодично проявяващото се българско дисидентство през 60-те, 70-те и началото на 80-те години (в повечето случаи свързано с демократично настроени кръгове в самата комунистическа партия и обикновено като реакция на събития, ставащи извън нашата страна) беше несравнимо по-слабо от дисидентските движения в страни като Унгария, Полша, Чехословакия, Югославия и самия Съветски съюз.
На този фон не може да не се открои възникването и развитието през 1988 г. и 1989 г. (до 10 ноември) на редица неформални сдружения с по-голяма или по-малка насоченост срещу тоталитарната същност на режима. Става дума за “Независимото дружество за защита на правата на човека” (16 януари 1988 г.), “Обществения комитет за екологична защита на Русе” (8 март 1988 г.), “Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности” (19 октомври 1988 г.), “Клуба за подкрепа на гласността и преустройството” (3 ноември 1988 г.), “Регионалната група за гражданска инициатива в Русе” (25 декември 1988 г.), “Партията на зелените във Враца” (януари 1989 г.), “Независимия профсъюз “Подкрепа” (8 февруари 1989 г.), “Независимото сдружение “Екогласност” (11 април 1989 г.), Комитета 273 (лятото на 1989 г.), “Клуба на репресираните след 1945 г.” (септември 1989 г.). (Ползвани са данни от различни източници, включително: Валентин Даневски, “Политически партии, движения и организации в България и техните лидери”, Енциклопедия “София Прес”, София, 1990, както и интернет-справочника “Омда”.)
Каква оценка може да дадем на тези сдружения?
Оценката за тези сдружения е противоречива – в много от тях е силен реформаторският дух в рамките на социалистическата система (да се върнем към “оригиналните социалистически идеи”, да се изчистят “извращенията” и т. н.), други имат по-ясно изразен антикомунистически характер. Инфилтрацията на агенти на Държавна сигурност, които оказват влияние върху дейността им, е неизбежна. Но независимо от тези уговорки може да се каже, че в навечерието на събарянето на Берлинската стена именно неформалните сдружения бяха основната форма на демократична съпротива срещу комунистическия режим в България. (Възстановяването на традиционните некомунистически партии вървеше като процес още от лятото на 1989 г., но те успяха да се изявят след 10 ноември.)
Съпротивата на българските турци допринесе ли за съзряването на правозащитното движение у нас? През какви етапи минава съпротивата на турците в България?
Така стигаме до въпроса за връзката между борбата на турците и помаците в България в защита на своята идентичност и протичащите през 80-те години процеси, довели до падането на комунистическия режим у нас.
Съпротивителното движение на турците и помаците в България срещу асимилационната политика на режима преминава през различни форми на проява и през различни етапи. В началото (първата половина на 70-те години при помаците и средата на 80-те години при турците) съпротивата има предимно стихиен характер – като спонтанна реакция срещу упражненото насилие. Тогава то приема и крайни, включително и насилствени форми. Известни са прояви на тероризъм, някои от които – довели до невинни жертви, и на протурски национализъм. Протурският национализъм по това време е съвсем закономерна реакция и не трябва да учудва никого – изпадналите в беда турци в България търсят в Турция и в международната общност закрила срещу насилниците. Правят се и някои опити за организирана съпротива, които властите смазват в зародиш – Ленинската комунистическа партия на турците в България с ръководител Авни Велиев (ликвидирана през септември 1984 г.), организацията в Момчилград с ръководител Осман Салифоглу, която ръководи масовата съпротива в града на 26 и 27 декември 1984 г., “Дългата зима” с ръководител Мохамед Юсеинов Юсуфов-Узункъш (създадена през януари 1985 г., ликвидирана в началото на 1986 г.), организацията на журналиста Халим Пасач (създадена през юни 1985 г.), Турското национално освободително движение в България с ръководител Неджметин Хак, към което е привлечен и бъдещият ръководител на Движението за права и свободи Ахмед Доган (създадено през юли 1985 г., ликвидирано през юни 1986 г.) и други. Всички тези организации съществуват за малко време без да могат да разгърнат дейността си (относително по-разгърната е само дейността на “Турското национално освободително движение”). Участниците са арестувани, много от тях са подложени на жестоки мъчения и след съдебни процеси – хвърлени в затвора.
През 1988 г. съпротивата на турците и помаците навлиза в нов етап. Тогава те свързват своята борба с борбата на неформалните сдружения, ставайки част от общото движение против тоталитарния режим. През втората половина на 1988 г. започва навлизане на борещи се срещу „Възродителния процес” турци и помаци в Независимото дружества за защита на правата на човека (първи са семейство Бабечки и Зейнеп Ибрахимова, която става координатор на дружеството за тогавашната Варненска област). По същото време - на 13 ноември 1988 г. във Врачанско се учредява Демократичната лига за защита на правата на човека в България с председател Мустафа Юмер и секретари Сабри Искендер и Али Орманлъ. През април 1989 г. в Джебел излезлият от затвора Авни Велиев основава “Дружество за подкрепа – Виена 89”. Почти по същото време в Казанлъшко се основава Мюсюлмански стачен комитет, с ръководители братята Ибрям и Ферхат (?) Рунтови (Ибрям Рунтов става говорител), който комитет е пряко свързан с Независимото дружество.
Отхвърляйки нелегалните форми на борба, ръководителите на Лигата разпращат нейната програма до средствата за масова информация и искат регистрация на организацията. Лигата, Независимото дружество, „Виена 89” се стремят към максимална гласност на своите цели и дейност, което те постигат въпреки пречките на властите, като се свързват и предават информация по радио Свободна Европа, както и по Дойче веле и ББС. Тези неформални сдружения ясно декларират, че тяхната борба е част от борбата за демократизация на обществото като цяло. Те пряко свързват исканията си за гарантиране на малцинствените права в България с изпълнението на договореностите, приети на завършилата в рамките на Хелзинкския процес на 15 януари 1989 г. във Виена Среща за сигурност и сътрудничество в Европа и с насрочената от 30 май до 23 юни в Париж в рамките на същия процес Конференция по човешкото измерение.
Многобройни са примерите, които показват че борещите се за своето право на идентичност турци и помаци сливат своята борба с борбата на зараждащата се демократична опозиция, превръщайки се в неразделна част от нея: На 16 януари започва гладна стачка на шестима дейци на Независимото дружество в подкрепа на гладната стачка на Петър и Вера Манолови, между които са Зейнеп Ибрахимова и семейството на Юсуф и Зайде Бабечки. Впоследствие към гладната стачка се присъединяват още 19 мюсюлмани. В отговор режимът експулсира Зейнеп Ибрахимова и семейство Бабечки. Впоследствие мюсюлмани от Търговище декларират по радио “Свободна Европа” своята подкрепа на ръководителя на Независимото дружество Илия Минев. През април 1989 г. шестима мюсюлмани от село Долно Изворово, Казанлъшко, между които Рамадан Рунтов и неговите двама сина, обявяват гладна стачка в подкрепа на гладната стачка на Николай Колев Босия.
Това, което ми направи впечатление, е взаимната подкрепа, която си оказват турци и българи и особено силно ме впечатли , че тогавашните акции на българските турци изненадват със своята зрялост и демократичност...
Трябва да се прочетат програмата на Лигата и декларациите на нейните ръководители и активисти, за да се разбере дълбоко демократичния характер на тази организация. Те са за добри отношения между българи и турци, за гарантиране на човешките права в България за всички и в този контекст - за гарантиране на малцинствените права, за преход към демократично управление на страната. За да илюстрирам демократичните позиции на турските неформални организации от 1989 г., ще приведа извадки от Обръщението към българския народ, прочетено на 4 юни 1989 г. по радио „Свободна Европа” от председателя на Демократичната лига за защита на правата на човека в България Мустафа Юмер:
“Драги съотечественици, сънародници и борци за демокрация и коренно обновление на българското общество,…. недалновидната и насилническа асимилаторска политика на режима създаде в България крайно опасна и тежка обстановка. При тази ситуация трябва да се сплотят всички демократи в редиците на създадените неформални организации, които, координирайки своята дейност, да засилят борбата против античовешката политика на властта. Времето сега изисква борбата за демократизация да се слее с борбата за запазването и съживяването на малцинствата в страната. Формите на борбата трябва да бъдат само законни и мирни. Никакъв терор, никакво насилие, никакъв саботаж. Съществуващата Конституция в България и различните международни документи дават достатъчни права за защита на личността и общностите от хора с различни мирни средства…. Моментът е много благоприятен за преминаване към масово гражданско неподчинение и безсрочни протестни стачки. Терористичният режим в България веднъж за винаги трябва да разбере, че времето не работи за тях. Варварските и средновековни методи ще дадат само обратен резултат. Единствен спасителен път за тях е да седнат на Кръглата маса за преговори с представителите на неформалните организации за извеждане на страната от дълбоката социалнополитическа, икономическа и духовна криза.”
По този начин демократичната съпротива на турците и помаците в България се утвърди през 1989 г. като много важна част на демократичната алтернатива на тоталитарния комунистически режим. Същевременно трябва да се каже, че и от своя страна неформалните сдружения се включиха в подкрепа на тяхната борба:
Ключова е ролята, която играе “Независимото дружество за защита на правата на човека”. До началото на януари 1989 г., когато Лигата успява да разгърне своята дейност, именно в рамките на Дружеството се изграждат първите организирани групи на демократична съпротива на турците и помаците в България. С тези групи активно взаимодейства до неговото експулсиране от страната секретаря на Дружеството Петър Манолов. През май и юни 1989 г. са арестувани и държани до 4 септември в ареста активистите на Дружеството Константин Тренчев (ръководител на “Подкрепа”), Христофор Събев (ръководител на Комитета за религиозни права), Хасан Бялков (ръководител по това време на Мюсюлманския стачен комитет), Николай Колев Босия, Антон Запрянов и Тодор Гагалов (заместник председател на “Подкрепа”). Срещу тях е образувано следствено дело с обвинение, че са подстрекавали и подкрепяли борбата на мюсюлманите в България. На 18 август 1989 г. във Варна е произнесена присъда срещу членовете на Дружеството Шукри Шерифов и Али Топалов, които заедно с Марлене Ливиу (българка с румънски произход), разгласяват през месец май по “Свободна Европа”, ББС и Дойче веле написано от тях “Обръщение към българския народ” против асимилационната политика на режима.
Борбата на турците намира подкрепа и в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Членове на Клуба инициират Обръщение, подписано от 120 интелектуалци, връчено на 18 юли в Народното събрание и прочетено по радио “Свободна Европа”, в което настояват за слагане на край на асимилационната политика на управляващите към турското малцинство. По “Свободна Европа”, Дойче веле и ББС се четат текстове от името на неформалните сдружения или отделни техни членове в защита на турското малцинство.
Но днес имената на хората, които организираха майските протести са неизвестни или тънат в незаслужена забрава...
За съжаление това е така. Истината трябва да бъде възстановена и направена известна на нашето общество. Майските протести през 1989 г. (щафетни гладни стачки, походи, демонстрации, митинги), които са връх в борбата на турското население в България за демокрация и човешки права, са организирани от Демократичната лига, Независимото дружество, Дружеството „Виена 89” и Мюсюлманския стачен комитет. Те действат в тясно сътрудничество помежду си, а на много места – съвместно. За няколко месеца Демократичната лига изгражда мощна организация. През пролетта на 1989 г. активистите на Независимото дружество се включват координирано и като активисти на Лигата. В Кърджалийско дейците на Дружеството действат съвместно и на практика се вливат във “Виена 89”. Между Мустафа Юмер и Авни Велиев съществува координация (те взаимно си обменят програмите). Ръководителите на Лигата привличат като съветник по правните въпроси Назъм Салиев (сега Назъм Башаран). Към него се присъединява и юристът Исмаил Исмаил. Изграждат се филиали на Лигата по области и общини.
При изграждането на организацията в навечерието на майските протести и при организирането и провеждането на започналите на 6 май щафетни гладни стачки, а след това - на походите и демонстрациите (от 19 до 27 май) се изявяват Али Мустафов Хюсеинов, Наим Наимов, Ахмед Османов, Сафет Хасимова Пашова, Грънча Алиева Орманлиева, Закри Фикриев Хасанов, Адем Шакиров, Гюлтен Османова, Исмет Исмаилов Еминов, Хайредин Алиев, Фейзула Якуб Фейзула, Фейзи Реджеб, Осман Османов, Сабахат Наимова и много други (тук грешките на този етап са неизбежни - предстои още много работа, за да се уточнят без да бъде изпуснат някого или да бъде преувеличено участието на друг имената на активистите на майските протести, както и ролята на всеки един то тях).
Давайки си сметка за опасността да бъде лишен от властите от възможността да изпълнява функциите си на председател на Лигата, Мустафа Юмер определя като свой приемник - като “председател в сянка” - Хюсеин Нух от Ябланово, като му възлага да изгради съответна ръководна тройка. Тази схема на приемственост влиза в действие след 9 май 1989 г., когато Мустафа Юмер и Али Орманлъ са експулсирани, а няколко дни по-късно – на 16 май – и Сабри Искендер. През втората половина на май Хюсеин Нух поема щафетата и дава сигнал за започване на походи и демонстрации срещу политиката на режима. След експулсирането по същото време на братя Рунтови ръководството на Мюсюлманския стачен комитет се поема от Хасан Бялков.
На нашата широка общественост не е известна (или е малко известна) ролята на неформалните турски сдружения през 1988 г. и 1989 г. като активни участници във формиращата се демократична опозиция, както и техният решаващ принос за организиране на майските протести. Имената на дейците на тези сдружения останаха в сянка. В същото време беше разпространена версията, че майските събития са дело на Ахмед Доган, който ги е ръководил от затвора. За популяризирането й допринесе преди всичко самият Доган, който няколкократно прави изявления в този дух. Така например в излязлото през 1992 г. като отделна брошура обширно интервю с него на Илиана Беновска той твърди следното:
“Сега много хора си присвояват актива, голямата заслуга за организиране на майските събития през 1989 г….Искам да осветя това. В Пазарджик бяхме десетина души, осъдени по гл. І, във връзка с възродителния процес. Цялата работа тръгна от Пазарджик като идея. Мисля, че беше някъде към 19-20 януари 1989 г., след като прочетох текста на Виенския документ за правата на човека, може би след седмица, най-много, започнахме конкретна организационна работа и то във връзка с 30.V. – Първата конференция по човешките измерения в Париж, във връзка с Хелзинкския процес.”
По-нататък в интервюто лидерът на Движението за права и свободи високомерно се разграничава от неформалните сдружения:
“Тук-там се пише за разни дисидентски истории и много хора подчертават какво били направили – извинявайте, ние, ако говорим за дисидентство, целият етнос беше дисидентски. Да правиш митинги е едно, а да правиш митинги под дулата на автоматите е съвсем друго…..Аз не подценявам другите дисидентски истории. Те си имат своето място, но тук беше игра “ва банк”. Играта беше на живот и смърт. И не беше от 5-6 души. Когато масата е готова – всеки може да я оглави. Въпросът е да организираш едно движение, да го насочиш. така че, когато говорят кой какво е направил, аз обикновено мълча. Мълча и ми е неудобно да заема позиция…. Такъв удар по тоталитарната система не е имало. Изведнъж после се оказа, че са съществували над 50 “нелегални” партии.”
Последователен пропагандатор на ръководната роля на Ахмед Доган в майските събития е проф. Ибрахим Татарлъ. В своята книга “Движението за права и свободи – фактор за демокрация, разбирателство и сигурност в страната и на Балканите” (издадена през 2003 г.) той пише: “Въпреки тежките условия, Ахмед Доган и неговите съратници превръщат затворите в щабове на борбата срещу тоталитарната власт. От там е ръководена съпротивата срещу управлението на БКП. В резултат на тази организирана, системна ръководна работа се стига до повсеместни акции срещу тоталитарното управление на Тодор Живков, което намира най-широк израз в майските събития през 1989 г.”
Твърденията за водещото участие на Ахмед Доган в организирането и провеждането на протестите на турското население през май 1989 г. досега не са подкрепени с нито един установен конкретен факт, с нито едно свидетелство на самите участници в тези събития. Поне на мене такива не са ми известни.
Какво казват документите на Държавна сигурност по този въпрос? Кои според тях са организаторите на майските събития?
Твърденията на Доган не се подкрепят и от известните документи на Държавна сигурност. В тях еднозначно се сочат като организатори Демократичната лига, Независимото дружество, „Виена ‘89” и Мюсюлманския стачен комитет. Ето някои извадки:
В Информация от началника на Шесто управление на Държавна сигурност (тогава това е генерал Антон Мусаков) от юли 1989 г. относно: Масови демонстративни прояви и безредици, извършени в някои райони на Варненска, Разградска и Хасковска област за периода 20-27 май 1989 г. се констатира:
“Под прякото въздействие на възникналите през последните години неформални структури, влиянието на западната пропаганда и провежданата от Турция антибългарска кампания, отделни лица с възстановени имена преминаха от нелегални към открити форми на противопоставяне – създаване на дружества, лиги и др., като предприеха действия за тяхното официално признаване.
При тази обстановка, към т. нар. “Независимо дружество” възникна “турско крило”, утвърди се и разви широкомащабна дейност т. нар. „Демократична лига за правата на човека”, а по-късно се сформира и т. нар. “Дружество за подкрепа – Виена 89” и “Мюсюлмански стачен комитет”. В основата на тяхната тактика залегна идеята за провеждане на конкретни мероприятия във връзка с насрочената в края на м. май 1989 г. в Париж конференция за човешките измерения. Активна подкрепа за тяхното създаване и формулиране на програмите им оказаха съществуващите до момента неформал...
