Да, съпротива имаше
Една година от смъртта на Едуард Генов Даниела Горчева, списание Диалог, Холандия 17 Декември 2010
Имената на осемте руснаци, които на 25 август 1968 протестират на Червения площад в Москва срещу нахлуването в Чехословакия, са известни на света: Богораз, Литвинов, Бабицки, Делоне, Дремлюга, Файнберг, Горбаневская, Баева.
Но колцина българи знаят имената на тримата студенти, арестувани и осъдени през септември 1968 за разпространяването на позивите “Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!” и за протеста си срещу смазването на Пражката пролет?
Ето техните имена: Едуард Генов, Валентин Радев, Александър Димитров.
...На 16 декември се навърши една година от смъртта на Едуард Генов. Приятелите му в София почетоха паметта му в църквата "Света Петка”, а семейството му - със заупокойна молитва на гроба му в Сакраменто, Калифорния (САЩ).
В памет на Едуард Генов с решение на Столична община от 28 юни в София вече има улица на негово име. Това стана възможно, благодарение на инициативата на Лъчезар Тошев, народен представител от СДС, на петицията, подписана от граждани и негови бивши съзатворници като Фреди Фосколо и на подкрепата на общинските съветници Владимир Кисьов и Стефан Иванов.
Единственият от тази група, който е все още между нас, е Александър Димитров. През 2008 г. чешкият президент Вацлав Клаус и премиерът Мирек Тополанек го наградиха с орден "Крамарж" за гражданска доблест.
Досега в България никой не се е сещал да предложи каквото и е да е държавно отличие за Александър Димитров. И това едва ли е изненадващо, като се знае какви са преимуществено хората, награждавани от българския президент Георги Първанов.
Ако трябва да характеризирам Александър Димитров с две думи, бих избрала лаконичност и прямота. Но той, разбира се, притежава в голяма доза и здравословна ирония, самоирония и скептицизъм. Загубил е младежките си марксистки илюзии, но не и интереса си към политиката, която следи внимателно и коментира не без страст.
Ето интервюто на Ал. Димитров пред Даниела Горчева:
Спомняте ли си ясно горещото лято на 1968 г. и какво си спомняте за онова време?
Много добре си спомням всичко и най-вече как тоталитаризмът може да смачка достойнството на човека. Хората виждаха абсурдността на системата, но последна дума имаше Страхът. Трагедията не бе в изпращането на няколко роти, а в тъпата убеденост на Москва и нейните марионетки, че са на прав път и могат да продължават да лъжат и себе си, и народите си.
Чия беше идеята да подкрепите арестуваните руснаци, които протестират на Червения площад с лозунга "За нашата и вашата свобода”? Всъщност, откъде научихте за този протест?
Комунизмът не беше пригоден да посрещне информационната революция. Дори да заглушаваха българските предавания, ние слушахме английските, а югославското радио Скопие излъчваше на един български диалект, разбираем за много българи. Не мога да си спомня кой от нас тримата първи предложи да използваме позиви, но подкрепата за Литвинов и другите бе мое предложение.
Какво искахте да постигнете с разпространението на позивите?
Чехите искаха това, което ние искахме. Не можеше просто да си замълчим. В Русия и в другите комунистически страни хората протестираха, а някои - Югославия, Румъния, изцяло се обявиха против. Аз се надявах, че под този натиск Кремъл ще еволюира и ще се откаже от месианската си комунистическа химера. Всъщност това стана през 1986-89.
Подозирахте ли и изобщо допускахте ли, че сред вас има доносник на Държавна сигурност? Кога научихте за доносите на Божидар Стриков?
Веднага щом Божидар Стриков се появи, реших че има нещо, което не е наред, защото непрекъснато питаше за неща, които не му влизат в работата. Имахме правило освен нас тримата, да не присъстват други при взимане на решения. Но първо, за него гарантира Еди и второ, не е правилно да обвиняваш без доказателства. Тъй като Стриков много искаше да си приказваме за саботаж, докато нашите цели и разбирания се изчерпаха с протест, естествено, с горчиво чувство допуснах, че сме разкрити. След години, имайки вече представа за методите на Държавна сигурност (ДС), стигнах до извода, че Стриков доста преди това е бил завербуван и се е движел с Еди, като неговия stool pigeon.
Какво се случи след като ви арестуваха?
С тримата бе процедирано по еднакъв начин. Първо всеки от нас бе в единична килия и след като решиха, че страшно искаме компания, ни сложиха в килии с момчета, които бяха правили опити да минат границата, за да си “споделяме” с тях.
Как мина делото, процесът при закрити врати ли беше? Дадоха ли ви думата?
Делото премина под пълния контрол на ДС. Формално бе със свободен достъп, но журналисти нямаше, защото никой не ги беше пратил. Адвокатите ни пледираха напълно в удобната теза за липсата ни на житейски опит. Еди се опита да вземе думата и милиционерите веднага го изведоха.
След ареста и присъдата имахте ли контакти с Едуард Генов и Валентин Радев?
Заедно бяхме в Старозагорския затвор, но Еди се присъедини към група, която подготвяше бягство и в която, естествено, имаше доносник и при първия отдал се на ДС случай (не бил съобщил за готвеното бягство от затвора) му дадоха още 8 години плюс неговите три.
Вие казвате, че сте бил марксист? Кога загубихте илюзиите си по отношение на марксизма и защо?
Първото разочарование бе фактът, че една “братска страна” бе нападната от други “братски страни”, водени от “най-братската страна”. Оттам - нататък не беше трудно да разбера, че реално социално общество може да съществува само в условия на демокрация (“народните маси” избират, а не делегират правата си на тоталитарни клики) и функциониращо пазарно стопанство.
Как мислите - тези предварително обречени в една тоталитарна система актове на протест, имат ли смисъл – и за тогава, и за сега?
Смятам, че протестът в тоталитарните държави е необходим. Преди десетина години бях в Бирма и бях потресен от фарсовите форми на будизирания комунистически модел.
Знаете ли с какво се занимава след 10 ноември 1989 доносникът на Държавна сигурност Божидар Стриков?
Преди 1996, когато получих за първи път достъп до досието си, Стриков е застрелял с личното си оръжие свой съсед, бил е осъден и “свален от отчет”. Това е причината да мога да получа “сведението” му. Видях го веднъж в една крайно националистическа групировка.
Миналата година Едуард Генов почина в САЩ, след като през 1989 бе екстрадиран от ДС. А каква бе по-нататъшната съдба на Валентин Радев?
Вальо написа монография за атентата в Свети Крал и почина през 1997 г. от заболяване на сърцето. Има двама сина, единият от които е учител по история.Съпругата му също взе активно участие в процесите на демократизация в България.
Коментар: Зейнеп.
Достойните и недостойните...
От Зейнеп.18 Декември 2010 00:08.
Поздравявам Даниела Горчева за интервюто! Поклон пред Александър Димитров, Едуард Генов и Валентин Радев. Поклон пред всички мъртви и живи жертви на комунистическата унищожителна машина!
А на тези, до които е адресирано писмото ми искам да кажа само това, че от своя комплекс за малоценност те никога няма да се издигнат до нивото да оценят делото на достойните граждани на България през тоталитаризма, рискували толкова много за своята родина и народа, включително и за по-доброто бъдеще на такива недостойни същества като гореспоменатите, които без срам мърсят с коментарите си този форум.
