Продължение...- Разкажи ми за себе си, за детството си, къде и какво си учила?
- Нищо особено няма за разказване, общо взето - късметлия човек. Вярно, може би не е кой знае какъв късмет да се родиш и чак до 26-годишна възраст да живееш в комунистическа страна с минирани граници, но от друга страна, можеше да се родя и на по-лошо място - например в Китай или в СССР. Можеше да не дочакам падането на комунизма или това да се случи, когато вече съм стара и болна. Най-хубавото е, че най-невероятните ми мечти се сбъднаха. Като 4-5-годишно дете не знам как, защото никой не е говорил с мен или пред мен такива неща, но знаех, че от България не може да се излиза, че живеем в затвор. Сигурно защото живеехме в Рудозем, тоест в гранична зона. И всяка вечер се приспивах с една и съща мечта - да пътувам из Европа. Натоварвах всичките си кукли и мечета на една от онези детски колички с педали и тръгвах на пътешествие (през 1968 имаше една такава количка на витрината на местния "Детмаг" и струваше космическата за тогава сума от 20 лева; майка ми тъкмо се беше навила да ми я купят за рождения ден и като видя цената, отсече: „20 лева, дума да не става!” По онова време месечните заплати трябва да са били между 60 и 120 лева). Но като я нямаш, кой ти пречи да си представяш, че я имаш? И аз всяка нощ мислено въртях педалите на моята светлозелена количка и обикалях цяла Европа, а отзад грижливо завити с одеялце пътуваха двете ми кукли и мечокът. Спирах пред разни хотели, слизах важно, пиколото ми отваряше вратата, а носачите разтоварваха куфарите ми. Кой знае откъде съм видяла тези сцени, защото по онова време и телевизията беше рядкост, хората си ходеха на гости да гледат телевизия.
Обаче ето че тази невероятна мечта се сбъдна. Сега пътуването ни из Европа не е събитие, а ежедневие. Това е едно от нещата, които винаги ме въодушевяват и които нямаше да ценя, ако се бях родила в свободна страна. Затова човек трябва да е благодарен и на злите орисници - всяко зло за добро. Как ще разбереш какво щастие е свободата, ако не знаеш каква мъка е да я няма.
- Какво е да си българин в чужбина?- Подозирам, че е по-лесно, отколкото да си чужденец в България, но зависи, разбира се, коя „чужбина” и що за българин. Ако във въпроса се съдържа подтекст дали към българите няма натрупани предразсъдъци - не, няма. Макар че ние правим, каквото можем по въпроса. Но засега на Запад са доброжелателно настроени.
- Чувстваш ли се емигрант? Какво е да си емигрант?
- Не знам какво значи точно да се чувстваш емигрант. Ако е чувство, че си извън общността, че не те приемат или те смятат за втора ръка човек - не, не се чувствам емигрант. Може би, защото така се случи (пак всяко зло за добро), че до 8. клас бях сменила 7 училища. Във всяко ново училище (с изключение на последното - 18-та гимназия, където всички бяхме нови, защото бяхме приети във въпросната френска паралелка след изпити в седми клас), та във всяко ново училище ме чакаха изпитания - като нова ученичка. Постепенно натрупах опит и на 12-13 години вече се справях доста успешно. От немай-къде се отърсих от стеснителността си, а и бързо завързвах приятелства. Нападките и обидите на дежурните заядливци също се оказаха полезна школа. Тогава открих силата на хумора. Пък и точно заядливците се оказаха най-обидчиви и уязвими, ако им отговориш с оръжието на иронията. Всъщност, като изключим това, че - особено през първите 5 години, в Холандия ме душеше носталгията, че ми липсваше ужасно българският език - да именно езикът, общуването на български (още нямаше интернет, а писмата пътуваха по една седмица), та като изключим моята тъга по приятелите в България, в Холандия бях посрещната далеч по-радушно и повече като „своя”, отколкото в трети клас в едно училище в Елин Пелин, където живяхме една година.Там, на 9-годишна възраст за първи път се сблъсках с прословутата българска толерантност в кавички. Но всичко завърши с хепи енд, иначе можеше да се превърне в травма.
- Какво се случи?
- Аз и брат ми сме родени в Родопите, в Рудозем. Дълги години, чак до гимназията твърдях гордо, че съм родопчанка и понеже всички прихваха да се смеят: ”Как така си родопчанка, ние нямаме корени оттам”, много се ядосвах и категорично отказвах да приема теорията за „корените” от Северна България, Одринска Тракия и не знам си къде още. Упорствах, че съм родопчанка и толкова. В Университета веднага се сприятелих с Елена Каневска от Смолян и до ден-днешен сме най-близки приятелки, да не говорим, че при родителите й и сестра й в Момчиловци се чувствам като у дома си - и така и ме посрещат.Имах чудно детство в Родопите - колко софийски деца могат да се похвалят с моите детски приключения - гората започваше буквално след кооперацията, в която живеехме, миришеше на бор и смола, привечер седяхме в клоните на един огромен дъб и си разказвахме страшни истории, къпехме се в реката, подскачахме по въжените мостове (страшно и хубаво!), скиторехме из „Салажа”... свобода и приключения! Е, затворът България се усещаше - като деца ни пълнеха главите с глупости за диверсанти (в които ние вярвахме, естествено) и дори ни заведоха на границата да ни покажат как смелите батковци граничари ни пазят. Още сънувам кошмари от това комунистическо мероприятие с граничарски кучета, с разиграна пред очите ни сцена с мним диверсант, помня автоматите, разораната гранична бразда и т.н., но за това друг път. В крайна сметка, майка ми - жена умна и предвидлива, заяви, че е крайно време „да се приберем в София”, „децата растат, образованието е важно” и ей такива ми ти. Много яростно се съпротивлявах на това решение, но слава Богу, никой не ме послуша. Пратиха ме при дядо ми на село в Северна България (близо до Лом) за лятната ваканция и като ме взеха - вече се бяхме преместили. Оказа се, че заради работата на баща ми трябва да живеем една година в Елин Пелин. И ето ме - нова ученичка в трети клас в царството на шоплука. Първият и вторият ден минаха нормално и на третия се случи това, което никога не забравих. Явявам се сутринта в училище, отварям вратата на класната стая и изведнъж всички деца започват да крещят в един глас: ”По-ма-ки-ня, по-ма-ки-ня!”
Това е през 1973. Аз се втрещих, стоя на вратата и не знам какво да направя. Не съм помакиня, но в Родопите имах приятели помачета и турчета - много добри, кротки деца, родителите им и те - мили, благи хора. Запомнила съм тази благост, защото моята майка беше учителка по математика, безкомпромисно пишеше двойки и понякога виждах родителите на нейни ученици. Как съм знаела, че са помаци ли? Ами това се коментираше от възрастните, което е доказателство, че май никога не сме били толкова толерантни, колкото все се препоръчваме. Не знам някой да е коментирал тук, в Холандия, моя син, че е българин с тази нотка на многозначителност, която тогава усещах, когато в Родопите казваха: помак. Това не значеше, че хората не другаруваха помежду си, дори години по-късно разбрах, че едни от най-близките приятели на родителите ми, с които непрекъснато си ходехме на гости, са били всъщност помаци. Но когато при майка ми идваха родители на нейни ученици от селата край Рудозем, виждах огромна разлика между тях и другите родители - това бяха тъжни хора, излъчваха доброта и тъга. И ми ставаше страшно жал, чудех се защо тези хора винаги гледат тъжно, примирено, някак уплашено. Тогава не знаех, че тъкмо е минала вълната на насилственото преименуване, но детската ми душичка очевидно е усещала нещо нередно и когато си играех с тези деца, инстинктивно се мъчех да омекотя тази мъка. А те изобщо не бяха агресивни деца - напротив, много кротки деца бяха.
И ето ме, деветгодишна в Елин Пелин, стоя на вратата на класната стая, гледам разкривените лица на новите ми съученици, които крещят зло: „помакиня”, сълзите ми текат и не знам какво да направя. Ако кажа ”не съм помакиня” излиза, че смятам това за нещо обидно, а някак си не можех да извърша такова предателство към моите детски приятелчета от Родопите. Да мълча, също не вървеше, истерията ставаше все по-голяма, сърцето ми тупаше бързо, бях страшно уплашена. И нали съм родена с късмет, спасението дойде от най-неочаквана посока. Точно в тоя момент на вратата на класната стая се появи Павката Граматиков - синът на учителя по физическо. За секунди разбра какво става, хвърли си чантата на земята, покатери се много решително на един чин и извика с неочаквана ярост: „Млъкнете, бе! Тя ако е помакиня, вие сте шопи, бе! Дървени шопи!!!”
Не знам как и откъде на това деветгодишно момче му дойде наум да атакува собствената им идентичност и откъде толкова кураж да се изправи срещу групата, но ефектът беше поразителен. Всички мирясаха моментално, млъкнаха и гузно си седнаха по чиновете. После даже бях много популярна в това училище, защото спечелих една викторина и бих дори осмокласниците. Така че - хепи енд. Но запомних тази случка и винаги след това съм се водила от простичкия принцип - не прави на другите това, което не искаш някой да направи на теб.
- Ти си омъжена за холандец, живееш вече 16-17 години в Холандия...- Станаха дори 18. Всяка година в деня на сватбата ни, моят мъж пее онази песен „45 години стигат, времето е наше”, но вместо 45 слага съответната годишнина от сватбата ни - 15, 16... или съответно: „18 години стигат, времето е мое!”, но и той като българският народ си остава само с песента и не предприема нищо по-натам, за да стане времето „негово”. Иначе за 18 години брак не само че говори добре български, ами и става все по-българин, а аз - все по-холандка (смее се). Неотдавна заявих, че не искам повече да ходя на българското Черноморие, писна ми от мръсни и пренаселени плажове, бетонни строежи, калпаво обслужване и липса на хигиена в ресторантите, а той ми вика: „Ти ходи, където искаш, аз си отивам в Поморие. Аз съм българче!” Ей такива ми ти смешки.
- Как живеят българите в Холандия, има ли някакво специално отношение към тях, а така също и към чужденците от страна на холандците? - Няма никакво специално отношение към българите в Холандия. Тук човек изобщо не се чувства чужденец, защото има много чужденци и с това всички са свикнали - и холандците, и самите чужденци. Проблеми има там, където чужденците поради мнителност, недостатъчна образованост и поради това, че са живели в съвсем различна култура, се затварят в свои собствени доброволни гета, текат някакви непрекъснати недоразумения - и от двете страни, разбира се, и се наслагват. Но това е тема за отделен разговор, не може да се разкаже с две думи за всички сложни процеси.
- Последната ти статия за поръчковия роман на А. Дончев “Време разделно” разбуни духовете у нас. Това бе повод и да споделиш мнението си за кампанията “Голямото четене”. Какво мислиш за нея и дали тя ще увеличи четенето в България? - „Голямото четене” (The Big Read) е обърнато не към четящия, а към малко четящия човек. И в това няма нищо лошо, напротив. Всяка провокация, която буди интерес към книгите, е добра. Проблемът започва, когато започнат спекулациите. Предварително известно е какви книги ще спечелят подобна класация, определяна от масовия читател - тоест от слабо четящия човек.
Антон Дончев си призна в разговор с мен, че романът е политическа поръчка, даже се оплака, че малко му били платили - само 75 лева за 15 дни командировъчни в Родопите, на Стефан Дичев били предложили повече, но той отказал да пише подобна книга. По-горе бях споменала, че през 1968 година сумата от 20 лева е изглеждала фантастично голяма на моите родители - и двамата работеха и са получавали сигурно сравнително прилични заплати. Така че се съмнявам, че 75 лева командировъчни през 1963 година са били малка сума. Да не говорим, че въпросният писател осребрява тази поръчка вече 45 години. Романът „Време разделно” е написан с определена цел и използван години наред с тази цел - да се оправдае асимилаторската политика на българските власти и понеже е образно и сръчно написан (въпреки че далеч не е шедьовър), успява да посее отровата в душите на много хора. Колко сериозни и аргументирани исторически изследвания излязоха от 1990 насам - за това, че няма доказателства за масова насилствена ислямизация, а същевременно има за насилията, но не при "потурчването”, а при „побългаряването” на турци, татари, помаци и т.н. от 1912 насам, обаче обществото ни още си живее с идеята, че само ние, българите, сме жертви. Че и се обиждат, като им противостоиш по форуми и форумчета, че и те заплашват чак. Но ледът се движи дори в България и лека-полека ще започнем да мислим с главите си, а не с циментираните в тях клишета.
- Как ни възприемат холандците и защо непрестанно търсим образа си навън, а не вътре в страната ни, в самите нас? Избиваме комплекси ли, или?...
- Много се тревожим кой как ни възприема, сякаш светът си няма друга работа освен за българите да мисли и да си ги представя или като красиви моми, берящи гюл в Розовата долина, или като наперени юнаци и оттам страхът ни, че току-виж в тази грижливо пропагандирана балкантуристка представа се е промъкнал образ негативен. Ама кой ще се занимава с теб, само за теб да мисли какъв си и що си. Защо не се запитаме ние по колко часа в денонощието мислим какви са афганистанците, холандците, албанците, поляците. Естествено, че този страх е страхът на този, който много иска да го харесат, но си знае, че не е много за харесване и като няма с какво лично той да се похвали - хайде, започват локуми за славното минало и големите юнаци в родата. А всеки има славни страници в историята си и герои в родата си, въпросът е ти какво имаш да кажеш.
- В списанието ти редовни сътрудници са творци като Едвин Сугарев, Мая Дългъчева, Юлка, Иван Ганчев - ти упорито издирваш български творци и в Холандия, и в други страни, даваш трибуна на публицисти, политически наблюдатели, живеещи в Европа и Америка, рекламираш проявите на концертиращи артисти и художници? Как успяваш?- Много, много си обичам авторите и тяхното участие в „Диалог” е чест за мен. Тук принципът е „малко, но от класа” - това са все хора умни и талантливи. Нямам възможност да изплащам хонорари, което е жалко, защото всеки труд заслужава да бъде заплатен, но това е положението засега. От друга страна, досега никой не ми е отказал да ми изпрати текст, снимка или илюстрация - нито българин, нито холандец, нито чужденец (ха, ето че холандците не ги броя за чужденци), защото не изплащам хонорари. Много, много хора ми помагат, иначе как? Всъщност, „Диалог” се прави от двама души - моят колега, който прави предпечата и който страшно си разбира от работата, същевременно ми е и финален редактор, а и много често най-смислените интервюта в „Диалог” са по негова идея. Да не говорим, че много ми помага с фактологията, защото е доста по-прецизен от мен. Обичам си много и читателите, защото благодарение на тях „Диалог” излиза вече пета година, а и с мнозина имам обратна връзка, получавам отзиви и това е много важно. Изобщо трудно е, но работата ми доставя удоволствие и засега виждам смисъл в нея.
- Освен политическия, ти следиш и културния живот у нас. В този смисъл списанието ти е “посланик на българската култура” в Холандия и Европа, а така също и на холандската култура у нас. Какво е важното за теб в този диалог между културите ни?
- Радостта от общуването, от възможността да пътуваш свободно в духовното пространство - ами това е толкова прекрасно. Абсолютен привърженик съм на глобализацията, на свободното преминаване през границите - и на времето, и на пространството. Да слушам аз една стара гурбетчийска българска песен в новия остъклен музикален театър в Амстердам и същевременно зад гърба на певицата да виждам светлините на града, плуващите кораби, колите по магистралите и в този момент да премине влакът за Париж... ами това е неописуемо изживяване. Само като се сетя за злощастното сиво комунистическо временце с червените лозунги и простонародния правешки хумор... бррр... не искам никога да се връщам там. Макар че Първанов, Румен Петков и Станишев правят, каквото могат да ни напомнят за онова славно време - хем и на правешки хумор ги избива.
- Не си ли остава човек вечен чужденец?
- Може би, но обикновено е чужденец по-често в Родината си. Обаче по тази тема може да говорим до безкрайност.
Източник- © Емил Басат
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.03.2009, № 3 (112)
