Topic: От блога на Дилмана!

[Nazmi]

 Ще припомня това което сподели с нас и апелирам към всички участници във Форума и гости по света в сайта ни да се придържат и уважават себе си и другите.Ето съвета на нашата уважавана тук журналистка Даниела Горчева,цитирам..

    
Здравейте  приятели, преди да пожелая от цялото си сърце успех на Назми, искам да ви напомня, че един форум, който ври и кипи, е тежка, да не кажа непосилна задача за сам човек. Най-малкото този човек си има и други задължения извън сайта и ако става дума  само да намалите активността си - ОК, но е редно да има поне 2-3 администратори, когато става дума за проследяване на това дали не се нарушават правилата на форума.

   Благодаря Дилмана.Ще припомня това което сподели с нас и апелирам към всички участници във Форума и гости по света в сайта ни да се придържат и уважават себе си и човека решил да сподели тук.Ето съвета на нашата уважавана тук журналистка Даниела Горчева,цитирам..
 
*  Освен това правилата трябва да са ясни:
* Свобода на словото - безспорно
* различни мнения - да,
* ирония и сарказъм - разбира се
* но не и цинични или вулгарни думи,
* не  и персонални обиди и клевети
 към друг участник във форума
 *Не обиди на расова, етническа и религиозна основа.

[Nazmi]

“Гьочмен”

Филм по идея на Ирина Недева, сценарий Даниела Горчева, оператор Любен Бързаков
Жана Попова

Обръщаш една тенджера – там, до лехата в двора си, поставяш радиото върху нея и слушаш Румяна Узунова. Тази рецепта за вслушване в свободата научила хазяйката на Сабри Искендер, изселен в село Каменно поле през 80-те години. Екипът на документалния филм “Гьочмен” я изненадва в новото й жилище в Мездра. Звучи като виц, но докато Бисерка Илиева разказва за годините, през които е била хазяйка на прогонения от родното си място Сабри Искендер, възкликва: “Аз така разбрах, че има човешки права”. От една тенджера, ехтяща с гласа на “Свободна Европа” и един изселник. Всъщност годините, в които започва изпълнението на стратегията за асимилацията на турците у нас, осъществена от БКП, е важно точно това – никой не трябва да знае какво е да имаш човешки права.

Гьочмен” е филм за няколко поколения невъзвращенци, които трудно забравят България, но помнят пътя на прокудата до Турция. Във филма има две сюжетни линии – едната е за вината и срама тогава – през 1989 г., когато единствената национална телевизия излъчва репортажи за “Голямата екскурзия”, а другата – за лидерите на протеста. За мълчаливата подмяна на факти и имена през последните 20 години. Филмът е като поредица от фрагменти от пъзел, който все още не можем да подредим. Ирина Недева, по чиято идея екипът от сценаристката Даниела Горчева и оператора Любен Бързаков се отправят към Турция, разказва, че всеки техен събеседник ги отвежда при друг и така из Истанбул, Бурса, Анкара разказът продължава. Част от тези герои нямат спомени. Били са деца, когато родителите им са принудени да напуснат домовете си. Родителите помнят страха и срама, който са преживели. Една от героините във филма – учителка по български език и по философия – си спомня глобата, която трябвало да плати, обвинена в това, че се смее на турски на българска гара. Част от изселените български турци имат по-зловещи спомени. Времето преди 1989 г. за Зейнеп Ибрахимова е затворено зад решетките на Сливенския затвор, както и зад прозорците на всяка следваща квартира. Семейството на Зейнеп Ибрахимова е принудително заселвано в различни села в Северна България, далеч от родния й край. През 1984-1985 г. тя отказва да смени името си. Този филм е история за имената. За името, което около 370 000 българи отказват да сменят и затова напускат родните си места. Но и за името на онези, които се опитват да защитят човешките си права – Зейнеп Ибрахимова, Сабри Искендер, Авни Велиев, Мустафа Юмер... Те са сред организаторите на протестни движения срещу политиката на асимилация по време на комунистическия режим. Но има още едно име, за което филмът разказва – името на Ахмед Доган. 20 години след демократичните промени у нас експулсираната от България Зейнеп Ибрахимова подлага на съмнение водещата роля на Ахмед Доган в организацията на протестните движения. 20 години по-късно пропагандните митове се създават по същия начин, както преди 1989 г. Истинските имена на преживелите “възродителния процес” остават непознати. Митове срещу страшната приказка на едно изселване. В един среднощен час екипът на филма “Гьочмен” успява да се срещне и с Авни Велиев, който през 1989 г. основава в Джебел “Дружество за подкрепа – Виена 89”. Срещата утре ще е невъзможна. Тогава операторът Любен Бързаков снима лицето на Авни Велиев без прожектори и пищно осветление, а над пламъка на свещ, която собственикът на ресторанта слага на масата. Спомените на Авни Велиев не могат да бъдат преразказани. В тях има болка и викове, които само лицето му може да изрази.

Героите във филма “Гьочмен” никога няма да се върнат. По-младите обясняват, че вече са се установили. Онези, които са били млади през 1989 г. си спомнят българските си приятели тогава. Спомнят си как никога не са изпитвали омразата им. И нещо още по-страшно – всеки ден се прибираш с едни и същи приятели от училище, само на 3 март всички започват да чувстват националното си чувство. Това разказва една от героините, която днес е медицинска сестра в Истанбул. Остава споменът й за един ден в годината, в който изразяваш любовта към родината си с омраза към близкия си приятел, защото иска да запази името си. Но филмът е за името на българите през годините на “възродителния процес”. За хазяйката, която помага на Сабри Искендер, макар че така и не разбират в селото “как се е озовал” там. За Митко – един приятел, който не намерил как да помогне на съученика си, когато потеглял на онази “Голямата екскурзия” и затова мушнал 300 лева в джоба му. За името на всички ни, които не питахме тогава и не питаме и днес какво са преживели хората, които “възродителният процес” прокуди – 370 000 души, които са принудени да напуснат домовете си. В образа на тази мила иначе хазяйка има нещо, което стряска. Нейната неосъзната доброта. Това, че ние все още продължаваме да се държим като хазяи на българските турци и помаци, останали да живеят и след “възродителния процес” тук, а не като съседи.

© Всички права запазени.
Дизайн и изработка от нодноЛ.
   

Дано скоро имаме възможност да качим филма тук!
Заслужава си!

[Dilmana]

Здравей, Назми,
Имаме уверения от Българска национална телевизия  да излъчат филма в близките седмици, сега преговаряме кога точно.
По всяка вероятност по-натам ще го качим и на интернет, но сега няма как, трябва първо да се излъчи по телевизиите. Това е важно, за да го видят повече хора. А ако го качим на интернет, после телевизиите няма да искат да го пуснат, затова ще изчакаме.
Мога да публикувам тук някои то рецензиите за филма. Това е филм за майските протести на през 1989 , за отвратителното престъпление, кощунствено наречено "възродителен процес", за позора, наречен "голямата екскурзия".
 Макар че един от главните герои във филма е Зейнеп Ибрахимова от Корница, това не е филм за насилствената асимилация на помаците (което само по себе си е огромна тема),а фокусът е насочен повече към турците от България, които бяха принудени да се изселят през лятото на 1989 в Турция.  
 Все още голяма част от българското общество не знае истината за тези сравнително скоро станали събития. От друга страна, повечето българи никога не са и чували даже за насилията в продължение на десетилетия над помаците. Но на всичко ще му дойде времето, едно по едно.

[Nazmi]

Благодаря,Дилмана.
Много хора в сайта ме попитаха за филма,затова споделих искрено.
Труда ти е безценен Даниела.
 В днешно време колко са хората като теб.Знам за пътуванията ти до Турция,знам за посещението ти в Корница,за Зайнеп ,за Едвин Сугарев,за Илия Минев,за Хасан Бялков,за всичко...
Нека наистина да ценим хора като теб за истината такава каквато е...!

[Dilmana]

Назми, здравей!
Както обещах, ще публикувам някои от рецензиите за филма "Гьоч- да прекрачиш границата", но преди това искам да се извиня, че в темата за промените в екипа се увлякох в дискусия и предизвиках и други хора.
Ясно е, че в раздел "обяви" не е място за дискусия и понеже виждам че си махнал някои от репликите до мен, искам да те помоля, ако си ги запазил, да ги публикуваш в друга тема, защото вината за отплесването в други, странични спорове е предимно моя. Иначе изглежда че аз съм привилегирована, а това не е редно.
Поздрави на всички от сърце!

[Dilmana]

                          Нека чуем тези гласове поне сега
         прокудените от комунизма български турци двадесет години по-късно
                                       Евелина Келбечева



Гьоч – да прекрачиш границата
Документален филм на Ирина Недева и Андрей Гетов
Сценарий Даниела Горчева
Оператор Любен Бързаков
Продуцент Червената къща за култура и дебат, София

През зимата на 1984-1985 година бяхме в родопското село Чокманово, когато чухме новината за „доброволното” преименуване на турците в България. С приятелката ми Евгения Иванова, истински познавач на малцинствените проблеми, не можехме да повярваме на ушите си. В първия момент дори помислихме съобщението за отвратителна, нелепа и безвкусна шега, макар и да знаехме чудесно, че хуморът на умореното общество не можеше да бъде толкова морбиден.

Не един честен човек по това време виждаше в преименуването на турците най-шизофреничния акт на комунистическия режим. Но малцина разбираха тази шизофрения като поредния, заключителен етап в процеса на асимилиране – всъщност на унищожаване на идентичността на мюсюлманските малцинства в България. Това беше дълъг, и макар и зигзагообразен, беше пределно последователен процес. Той не спираше пред нищо – психологическо и физическо насилие над стари и млади, побоища, затвор, принудително изселване. Но на пръсти се преброиха хората, които дръзнаха да кажат високо своето НЕ на поредното потъпкване на може би най-естественото от всички човешки права – правото на име и на майчин език. Защото друго беше вече българското общество – не това, което застана срещу депортирането на българските евреи през 1942-1943...Четирите десетилетия комунизъм бяха заличили темелните представи за достойнство и доблест на българина, за което прекрасен лакмус е поведението към по-слабия, по-онеправдания, към преследвания и измъчвания твой съсед. Гласът, който се чуваше тогава в България, естествено, беше само гласът на лъжата – на плитката пропаганда и на наглото фалшифициране на историята. Турците – и жертви, и бунтари – бяха невидими и безгласни.

Създателите на документалния филм „Гьоч – да прекрачиш границата” връщат тези гласове. Двадесет години след като България се разделя с 370 000 от своите съграждани турци, имаме  един емоционален, човешки, но и дълбоко аналитичен разказ за „възродителния процес” и за съдбите на няколко български турци преселници в  Истанбул, Анкара, Бурса. Всички са високо образовани и успешно реализирани хора – между тях има университетски преподавател, архитект, инженер,  учител и компютърен специалист, поет и бизнесмен: Зейнеп Ибрахимова, Сабри Искендер, Авни Велиев, Сюлейман Тюрксьоз, Кезим Тюрксьоз, Метин Сеит, Ердинч Кюпчу. Нека чуем тези гласове поне сега.

Филмът е дълбоко познавателен. Колко българи днес знаят за измъчванията в мазетата на народната милиция, за бягствата в гората на подплашените хора сред студ и сняг, за „въдворяванията” на местожителство в противоположния край на страната, за отварянето наново на злокобното Белене, този път само за турци, за изнудването и заплашванията, противопоставящи съпруги на затворените им мъже?

Масовата публика днес отново преповтаря мантрата за турците-терористи, но не се пита не само защо, но и кой и кога. Знаем, че Ахмед Доган от агент на Държавна сигурност, след затварянето му в Пазарджишкия затвор уж става човекът, ръководил от затвора майските протести на българските турци  и създател на „най- ефективната националистическата турска организация като реакция на „възродителния процес” по неговите собствени думи. Зейнеп Зaфер – Ибрахимова опровергава тази лъжа, аргументирайки се включително и със своя собствен затворнически опит.

Едно от най-важните познавателни достойнства на филма са разказите за – отново широко неизвестни – опити на българските турци да се противопоставят на „преименуването” и да потърсят международна подкрепа за човешките си права. И те са не един и два. Авни Алиев създава партия под нарочно абсурдното име „Турска Ленинска Комунистическа Партия” още през 1980 г., за което е „награден” със седем годишна присъда,  а през 1989 г. и организацията „Дружество за подкрепа на Виена 1989”. Сабри Искендер е един от създателите на „Демократичната лига на турците в България”, след като през януари 1985 година, ден преди началото на акцията на „възродителите” в неговия район е арестуван и заплаща отказа да смени името си със 111 дни побоища в сливенската милиция и двукратно изселване. След двете години в затвора и многократни принудителни изселвания заедно с брат си и братовчедите си Зейнеп Зaфер участва в оглавяваното от Илия Минев „Независимото дружество за защита правата на човека” и е назначена за негов координатор в цялата Варненска област, където изгражда местните структури, за което тя и семейството й са от първите екстрадирани.

Филмът има един чудесен емоционален център - посещението на Сабри Искендер в село Камено поле, където е бил изселен. След повече от 25 години той звъни на вратата на Бисерка Илиева, неговата хазяйка, която никога не му е взела и стотинка за наем.  Срещата им е мъничък триумф на човещината и сърдечността. Бисерка е опазила през обиските дори оригиналните документи на „Демократичната лига на турците в България”. Тя разказва как Сабри ги е просвещавал политически – поставял ВЕФ-а върху една тенджера в задния двор, той научава всички да слушат редовно радио „Свободна Европа”.

Процесът, наречен едновременно нелепо и цинично „Възродителен” продължава да бъде срамно непознат. Широката българска публика днес все още е убедена, че турците като пета колона на Турция в България са се стремели да откъснат цяла Източна България – официалното „оправдание” на службите за насилствената асимилация.  И днес се повтаря омагьосаният кръг на омразата и на лъжата, употребявана от опортюнистите „патриоти”. Българската публика, подготвена добре „исторически” от „Време разделно”, намразва турците като най-чуждия сред всички други малцинства. За жалост новите високо професионални исторически  изследвания на тези процеси остават изолирани в академичната общност. Знанието на българина за целия период на комунизма не се формира от високата наука. „Ако си турчин – това значи да си варварин – ето какво идва от киното, училището и учебниците в България” казва архитект Кезим Тюрксьоз, който е бил едва десетгодишен, когато учителите му настоявали да си смени името с българско.


Българските турци дадоха достоен пример за отхвърляне и непримиримост към безумната политика на БКП, която накрая ги прогони от България.  Но колко българи виждат като „свои” опитите на турците да се опълчат на комунистическия режим и да създадат организации за опазване на човешкото си достойнство? Колко от нас биха били готови тогава да направят същото, заплащайки за това със собствената си свобода и със сигурността на семействата си?

Гьочмен е човек, който е насила изгонен. България изгуби стотици хиляди трудолюбиви и лоялни свои граждани. С мълчаливото съгласие на останалите.

Затова разказът за прокудените български турци и техният спомен 20 години след „събитията” е и размисъл за ценностите и самопознанието на цялото българско общество. Няма гняв и омраза у прогонените турци --  има болка и зрелост на оценката. А при нас покълват отново задушаващите плевели на ненавистта към турците – това събирателно, което не прави разлика между тези, които се разбунтуваха, и тези, които бяха верни помагачи на режима.

Филмът е великолепно замислен, построен и монтиран. Историческите препратки, данни и хронология са на вярното място, което прави филма лесен за възприемане дори от абсолютно незнаещия проблематиката.

Пожелавам му „добър път” от все сърце - защото съм уверена, че ще стигне до сърцата  и умовете на всички честни и мислещи хора в България.

[Dilmana]

                          ПЕЧАЛНИТЕ ПОДВИЗИ НА "ЧОВЕЦИТЕ ОТ НАРОДА"
                                 Георги МИЧЕВ, доктор по философия


   Да си наумиш да смениш със сопа в ръка в края на ХХ столетие имената на стотици хиляди хора (в т.ч. и на техните покойници!), бидейки уверен, че по такъв начин етнически ги приобщаваш веднъж и завинаги – за това наистина се изискват не само конски дози плиткоумие, но и тотална партийно-нравствена деформираност, на каквато се радваха само неголям кръг апаратчици.
   Близко до ума е: в репресивната държава всичко е отбелязано с кошмарния печат на репресията. Дори онова, което се прави "в името и за благото на народа". Акт на възмутителен, безсрамен, брутален държавен тероризъм бе т.нар. "възродителен процес", теоретически обоснован от нашенски високотитулувани псевдоучени в областта на социалното знание. Достойният българин нямаше (а и сега няма!) как да не се усеща не само конфузно, но и завинаги орезилено при мисълта за всичко онова, което се случи тогава.
   Споменът за потоците наши съграждани с мюсюлмански имена, които потекоха през южната ни граница, заставени да напуснат родните си домове, и досега пари паметта ни. Срамна и недостойна вакханалия.
   Човек чувства  л и ч н а  вина за всичко станало, но тогава бе немислимо да се противостои – в онези "славни" времена на неудържимо движение "от връх към връх, от победа към победа", когато вече бяхме успели да построим две Българии и се готвехме да наливаме темелите на третата, с което окончателно да се наредим на опашката на жизнения стандарт в Европа – всички, без изключение, бяхме под желязната пета на червения тоталитаризъм. Имахме право само да наблюдаваме върха на айсберга и да мълчим. Дори тогава, когато в индустриални мащаби се пречупваха хиляди и хиляди човешки съдби! Да скършиш човешка съдба, използвайки ресурса на държавата и своя неприкосновен властнически произвол, е  а р х и п о д л о. Все едно доколко възвишени са подбудите за това: идеи, цели, идеали, близки шансове, далечни перспективи, благи намерения и пр.
   Повече от куриозно е, че онези представители на мюсюлманския етнос, на които днес, въпреки своите скромни възможности, са накичени обилно с титли, звания, степени, постове, от две десетилетия имат резервирани места в праламента и пр., бяха на страната на "възродителите". Дори само заради това, защото значителна част от тях се изявяваха особено убедително и повече от талантливо тъкмо като добре платени доносници на "службите". Истински честните, почтени представители на малцинството бяха попиляни като пилци – преследвани, затваряни, изгонвани. Днес тях ги няма сред висшия партиен елит. А и не само там! И явно, завинаги ще бъдат низвергнати.
   За всичко това повествува филмът "Гьоч – да прекрачиш границата" на Даниела Горчева, Ирина Недева и Андрей Гетов; оператор: Л. Бързаков. Филмът бе показан (при изключително висок интерес) на 11 ноември 2009 в "Червената къща".
    Направен е простичко, добронамерено, коректно, ще рече -  с и л н о. Прогонените наши сънародници, живеещи днес в Турция, споделят в мъчително откровение, но беззлобно, с вече позатихнала болка, ала незаглъхващо огорчение за своите безкрайни митарства, додето стъпят най-сетне на краката си в чуждата страна и намерят ново,  с в о е  място под небето, след като са били изтръгнати из корен от родната почва. Тъжно и срамно!
   Всеки българин би следвало да види този едночасов документален филм. От него ще научи много. Не толкоз като чиста информация, колкото синтез на идващи директно от душата емоции и ненатрапливи послания към нашата мисловност и към нашия морал.
   Няколко години след т.нар. "възродителен процес"  с моята съпруга бяхме на екскурзия до Истанбул. На връщане в Одрин, където автобусът спря да зареди, при нас дойде възрастен, плах, простичко облечен човечец, досущ с вида на моите съселяни, типични малки хорица, и с най-искрените сълзи, които съм виждал през живота си, ни заразказва, че не искали да отиват далеч от България, та затова спрели в този град, близко до границата. Всички се уредили криво-ляво (той самият работи като общ работник в ей онзи склад) : близките, децата му, роднините. Печелят добре и живеят нелошо. Но мъката по родното селце (някъде из Ловешкия край) няма никога да секне. Винаги ще го боли и всякога ще сънува онова, от което насилствено е бил откъснат.
   Слушахме го с болка в сърцето! И с някакво непреодолимо чувство за лична вина. Какво можехме да му кажем за утешение? Н и щ о!
   Бывали хуже времена,
   Но не было подлей...
   Така писа някога Н. А. Некрасов.
   Ужасният вкус на тази подлост едва ли ще се заличи някога в душите на почтения българин. Независимо от неговия етнос. Уви, това не ще се случи никога!
   Идеолозите и апологетите на тази (и колко още) подлости не само към един етнос и не единствено с "възродителни" проекти обаче са по местата си. Топлите, всепосочно защитени, престижни някога места, отредени само за "наши другари"! Техните деца и внуци тръгват устремно към висините на кариерата от досущ същия "патриотичен" фундамент и с досущ същите "народнически" (чети: фарисейски) постулати.
   Можете да бъдете абсолютно сигурни, че тази гледка ще трови живота ни не за ден или два, за десетилетие, две, три.
   Безотрадна национална участ...

[Dilmana]

        Филмът “Гьоч” – или гледната точка на прокудените                                       Едвин Сугарев

“Гьоч – да прекрачиш границата” е особен, странен, запомнящ се филм. Неговите автори – Ирина Недева, Андрей Гетов и Даниела Горчева, са избрали един нестандартен подход – вместо да режисират и направляват, монтират и донагласяват своя материал, са оставили изповедите и емоциите на героите да определят нерва, сюжетните ходове и интонациите, като са ограничили своето присъствие само до визуални метафори и насочващи въпроси, провокиращи определени акценти – които често и дори не прозвучават в самия филм. Оставили са паметта да следва своето естествено русло – и пряко базисните закони на киноиндустрията, филмът не е изгубил, а е спечелил от това. Станал е автентичен, непосредствен и естествен; бих добавил и – много човешки.
Заглавието е обяснено още в първите кадри с Метин Сеит, шофиращ из Истанбул – гьочмените са изгнаниците, прокудените от родината им. “Гьоч” е самото прокуждане, процесът на неговото ставане. “Възродителният” процес – едно от най-тежките комунистически престъпления, вършени в България.
Не само по своите мащаби – с убитите, затваряните, насилваните, прогонените. Тежко и поради своя безмерен цинизъм, поради лицемерието, с което комунистическата партия оправдава потъпкването на човешкото достойнство, на най-основните човешки права.
Тежко поради лъжата, поради подмяната на българската история. Тежко за стотиците хиляди, които бяха прокудени и изгубиха родината си – но тежко и за милионите – за целия български народ, от чието име се вършеше това престъпление, за хората, които не смееха и не можеха, а може би и не поискаха да направят нищо, докато комунистическите копои се гавреха с честта и достойнството на техните сънародници. Едните изгубиха родината си. Другите понесоха и носят на гръб позора от варварство, което не са извършили, но пред което са останали само безмълвни свидетели.
За това престъпление нямаше наказание, нямаше и разкаяние. Когато след десети ноември българските турци дойдоха в столицата да си искат имената, по улиците се повлякоха и други шествия – тези на “героите” от самия възродителен процес.
Тези, които бяха обграждали села и бяха пребивали отказващите да си сменят името в провинциални МВР-та и кметски канцеларии.
Тези, които бяха изкупували на безценица земята и добитъка на заминаващите – и сега живееха в техните къщи, и копаеха техните ниви.
Тези, които искаха стотици и хиляди за един курс с камион до границата, за да могат бъдещите гьочмени да превозят челядта си и най-насъщната част от домакинството си до турската граница.
Тези, които не продаваха хляб на жени със забрадки и шалвари, не ги качваха в автобусите, не ги пускаха в болниците – дори когато идваха да раждат.
Тези, които прекръстваха живите и рушаха гробищата на мъртвите, заличаваха регистри, кръщелни актове и документи за собственост.
Тъй нареченият Обществен комитет за защита на националните интереси стана политически съюзник на провелата „възродителния” процес комунистическа партия; а в парламента и в политиката заедно с неговия лидер Минчо Минчев – бивш началник на ДС Кърджали, пряко отговорен за насилия и убийства, влезе и говорителят на ОКЗНИ – днешния президент Георги Първанов. А след време и Ахмед Доган: тъкмо човекът, който претендираше, че се е борил срещу „възродителния процес”, се оказа стратегически партньор на същата тази комунистическа партия. Партията, чийто лидер Тодор Живков в съвсем пряк текст беше заявил на 7 юни 1989 г. – в разгара на “голямата екскурзия”:  “ Крайно необходимо е за Народна република България да изселим 200 хиляди, а ако може и 300 хиляди души от това население.”
ДС и нейните знайни и незнайни помагачи изпълниха, дори и преизпълниха това партийно поръчение. Този “гьоч”, който организираха те, включваше убийства, побоища, интернирания; възстановяване дейността на концлагерите (в Белене например бяха затворени стотици турци, отказващи да си сменят имената); насилствени екстрадиции на най-непокорните и включилите се в легална организирана съпротива; обосноваване на историческата лъжа, че българските турци били всъщност помохамеданчени българи – за която лъжа работеха цели научни институти, правеха се филми, пишеха се книги (“Време разделно” на Антон Дончев, например, е точно такава поръчкова книга, написана, за да бъде морално оправдан “възродителния” процес, започнал през 60-те години със смяната  на имената на помаците); блокиране на цели области от България – включително с помощта на армията. Това е историческият контекст на тъй наречения “възродителен процес” – и този контекст е дълбоко трагичен.
Тази срамна страница от историята на България още не е прочетена. Нещо повече – опитите за прочит се сблъскваха с безогледна, но добре организирана съпротива – христоматиен е примерът с филма “Гори, гори огънче” на Малина Томова – срещу която – редом с публичното й охулване – бе направен опит за съдебна и дори физическа разправа! И до ден днешен истината за „възродителния процес” е нещо, което грижливо се заобикаля; освен когато се прави нещо по-лошо – когато се използва спекулативно с оглед определени политически интереси. Затова този период е рана в историческата плът на страната ни – рана, която и днес – двадесет години след тези събития, още не е зараснала.
“Гьоч – да прекрачиш границата” не се занимава пряко със събитията около „възродителния процес”, с тяхната фактология – за този филм е важна паметта за тях, важен е кодът, през който разчитаме тази памет. Той е прицелен в днешния ден – и към една друга гледна точка, различна от досегашните филми с подобна тематика. Опитва се да прочете събитията с днешна дата – но не през очите на българите и на България, а през очите на “гьочмените” – на жертвите на възродителния процес.
При това предполага двойна оптика – гледа събитията през очите на различните поколения: тези, които са преживяли събитията в зрялата си възраст – и съзнателно са се опълчили срещу насилието – и тези, които тогава са били деца – и на които им е било отнето името, а сетне и родината, без да могат да разберат смисъла на този варварски акт – и го оценяват именно днес, от гледна точка на своето емигрантско битие. От наслагването на тези две гледни точки – и от диалога между тях – се пораждат ефектите във филма.
Има много болка и горчивина в това, което споделят пред камерата героите в този филм. Например в думите на 11-годишния тогава Кезим Тюрксьоз, когато споделя как се е чувствал при настояването да си смени името – в един миг, в който не знае къде е баща му – жив ли е или не е; не знае къде е майка му: „Един ден дойде... аз останах без майка, без баща, ...без име...”. В думите на Авни Велиев, основал не друго, а Турска ленинска комунистическа партия (само че другарите решили, че това е опасно, защото искал плурализъм) – когато разказва как баща му бродел цял месец през зимата в планината, при сняг до кръста, което довело по-сетне и до смъртта му – само и само да не си смени името – или как хората на ДС нахлули при децата му, останали вече съвсем сами в опустошения от „възродителите” дом. В думите на Метин Сеит, когато споделя, че обича България толкова, че би си дал живота за нея – само че не са му позволили да я обича, забранили са му.
Тази болка е родена от понесените огорчения и унижения, от прекършените съдби. Същевременно и в думите, и в израженията на лицата, и в интонациите ние долавяме дълбоката човечност, с която всичко това е изстрадано и надживяно.
И може би усетът за тази дълбока човечност, нейното скрито, но пределно осезаемо присъствие е голямото достойнство на този филм. С всички тези хора е постъпено пределно несправедливо, постъпено е чудовищно и варварски – но от кадрите на филма не говори омразата. Понасяйки съдбата си, неговите герои са разбрали, че вина за техния труден жребий носи една престъпна власт – но не българите, не България.
Радостта, с която някогашните “ятачки” на Сабри Искандер го посрещат, тяхната гордост за това, че са приютили един толкова достоен човек при интернирането му от ДС, общият им разказ за тогавашните “конспирации” са може би най-убедителното свидетелство в това отношение. Въпреки всички усилия на тогавашните пропагандатори и днешните националисти тъкмо този човек, тогава секретар на Демократическата лига за защита на човешките права, е герой в техните очи – правото – и човешкото, и историческото, е на негова страна. При това забележете: става дума не за интелектуалци и дисиденти – а за две обикновени жени от село – и именно тяхната най-неподправена радост от срещата носи едно от посланията на филма: “възродителният” процес е провал. В политически, в морален и всякакъв друг смисъл.
Разбира се, има неща, които не могат да бъдат забравени. Няма как да се забрави примерно кутията бонбони, които насилниците носят със себе си, за да “почерпят” по случай смяната на името. Няма как например Сабри Искендер да забрави месеците в килията на сливенската ДС, изтезанията, при които тялото му от главата до петите било “като патладжан”. За него “това не са хора” – ала понесените страдания не се универсализират, не се прехвърлят върху съвестта на всички българи. Да, огорченията остават – но понесени с гордостта на човека, останал достоен за своя кръст – и надмогнал нанесените унижения.
Надмогнал, но не и забравил. Защото случилото се не може, а и не трябва да се забравя. И от жертвите на драматичния “Гьоч”, и от неговите неми свидетели – от нас, българите. Необходимостта да бъде запазена тази памет е другото същностно послание на този филм. И в него е едно от същностните му достойнства: той не заобикаля страшните истини, не се стреми да ги замаже с някакъв моралистичен хепиенд. Да – никой от свидетелите на този геноцид не таи ненавист към България. Тя е помнена и обичана – но е помнена също и болката от насилственото им отлъчване. Тук наистина няма как да бъдат заобиколени въпроси като: а другите, нашите съседи, българите – те тогава какво направиха за нас?
И не случайно Метин Сеит изпуска думите, че те, прогонените турци, не биха постъпили по този начин, ако бяха на тяхно място (и все пак не пропуска да спомене с благодарност, макар и единствения жест на съпричастност: парите, пъхнати му в джоба от негов приятел -българин, когато заминавал). Не случайно и Кезим Тюрксьоз подчертава, че има само турски паспорт – защото му се вижда неморално сега, когато България е член на ЕС, той да се възползва от това членство и възможностите, които двойното гражданство му осигурява – след всичко случило се това е недопустимо.
Тези, които са прогонени, няма да се върнат – казва този филм. Но те не са ни забравили, те не са забравили България – и ние също не трябва да ги забравяме. Трябва да положим усилия, за да стане диалогът между тях и нас възможен. Усилия, които предполагат и покаяние, и казване на неудобни истини, и разобличаване на удобни лъжи.
Филмът “Гьоч” прави тъкмо това – и го прави непосредствено и човешки. Сниман е за извънредно кратко време, буквално на прима виста, без отиграни положения и без добре режисирани емоции. Това впрочем се е превърнало в негов плюс – филмът е максимално естествен.  И е важен – защото показва нещата от другата гледна точка – през погледа на тези, които са били принудени да се лишат от родина, за да запазят вярата и достойнството си на свободни хора.
Има едно стихотворение, писано в затвора – което Ердинч, синът на бургаския поет Реджеп Кюпчу, чете по време на филма. В него се говори за черното, за вътрешния, духовния мрак, който се сгъстява – поради невъзможността да кажеш на черното черно. Филми като “Гьоч” са важни и насъщни – понеже разсейват този мрак.

[pomakos_ a]

Чудесен замисъл за филма" Гьочмен".Поздравление на авторите Даниела Горчева и Ирина Недева.
Считам,че ще е много познавателен за турци,помаци,и всички.. за събитията по онова време.Филма запълва една празнина и дава допълнителна светлина,като чета инфото по горе от Д.Горчева.
Ще чакаме с нетърпение да се излъчи скоро по БНТ!

[Nazmi]

Рецензията и погледа върху замисъла на филма която ни дава Даниела Горчева по горе ни кара да се замислим!

...
Заглавието е обяснено още в първите кадри с Метин Сеит, шофиращ из Истанбул – гьочмените са изгнаниците, прокудените от родината им. “Гьоч” е самото прокуждане, процесът на неговото ставане. “Възродителният” процес – едно от най-тежките комунистически престъпления, вършени в България.

Тази срамна страница от историята на България още не е прочетена. Нещо повече – опитите за прочит се сблъскваха с безогледна, но добре организирана съпротива – христоматиен е примерът с филма “Гори, гори огънче” на Малина Томова – срещу която – редом с публичното й охулване – бе направен опит за съдебна и дори физическа разправа! И до ден днешен истината за „възродителния процес” е нещо, което грижливо се заобикаля; освен когато се прави нещо по-лошо – когато се използва спекулативно с оглед определени политически интереси. Затова този период е рана в историческата плът на страната ни – рана, която и днес – двадесет години след тези събития, още не е зараснала.


“Гьоч – да прекрачиш границата” не се занимава пряко със събитията около „възродителния процес”, с тяхната фактология – за този филм е важна паметта за тях, важен е кодът, през който разчитаме тази памет. Той е прицелен в днешния ден – и към една друга гледна точка, различна от досегашните филми с подобна тематика. Опитва се да прочете събитията с днешна дата – но не през очите на българите и на България, а през очите на “гьочмените” – на жертвите на възродителния процес.
             .....

[Rahmie]

Д. Горчева: 1/2 век живяхме зад минирани граници и с минирано от клишета съзнание

Понеделник, 6 Април 2009

На страха очите са големи, но всъщност страховете ни често са плод на фантазия и незнание. Хайде да светнем лампата и да видим има ли чудовища в стаята, казва в специално интервю за Frognews.bg българската журналистка, която от години живее в Холандия.

разговор на Ана Кочева

- Твоето есе „Размисли около българските дни в Холандия”,което публикувахме във Фрогнюз, разбуни духовете...

- Текстът беше писан за „Фрогнюз”, но беше препечатан на повече от 20 места в Мрежата, което означава, че колегите от различни издания са преценили темата като важна. Честно казано, този път бях изненадана от свръхактивността във форума (смее се). Взрив от реакции на „възмутени читатели” под едно есе с ясно послание: „Не се отнасяй с другите така, както не би искал някой да се отнася с теб.” Едва ли човек със здрав разум би оспорил подобно послание.

- Защо според теб у нас не се разбира, че човек може да има две идентичности, които не влизат в противоречие една с друга – тоест „да си цял турчин и цял българин”?

- Според мен причината е, че половин век живяхме оградени с минирани граници и с минирано от клишета съзнание. Границите се отвориха, но манталитетът се променя бавно.
Турците в България са наши съотечественици, а не наши врагове. И те, и ние имаме една и съща Родина, едно и също Отечество и обичаме България еднакво силно. В Бурса нашите преселници, изгонени от комунистическия режим, говорят с невероятна топлота и обич за България, за българските си съседи и приятели, за учителите си, за лекарите. Никога не съм чула българин да говори така за България, както тези хора. Ние не познаваме поезията на живеещите в България турци, например, а е крайно време да я прочетем - по-изстрадани стихове за България не съм чела. Такива има само в емигрантската литература. (Нека не забравяме, че и Ботев е написал най-покъртителните си стихове за България като емигрант.)
Ето, например, стихотворението „България” на убития от Държавна сигурност бургаски поет Реджеп Кюпчу:
Аз не съм чужденец,
аз съм твой син.
Твоето слънце,
твоето гергефено нощно небе
ме познават.
Познават ме твоите пътища,
по които вървях и вървя.
Като дете, когато прохождах,
паднах
и целунах земята ти
и след тази целувка
направих
своята първа крачка –
следата ми от този миг
е тук
на твоята земя.
Тъй като първата любов
и тази моя първа крачка
не се забравят,
не се забравя никога.
Аз не съм чужденец
аз съм твой син.
И сълзите ми са твои –
от радост или от мъка.
Моята майка,
моят баща,
които с ръцете си
съм спуснал в гроба,
лежат в земята ти,
Българийо.
Аз съм твой син и мои са твоите пътища.

- Човек изтръпва като чуе този изстрадан зов.

- Да, защото си дава сметка какво има зад него. И не бива да забравяме, че десетина години след като са писани тези стихове, през 1985, багери и трактори разораха гробищата на нашите съотечественици. Това е страшно светотатство.
Оня ден се замислих и над думата „турчея”. У нас тази дума звучи силно негативно – все едно някой извършва нещо срамно, едва ли не престъпно. Как да я преведеш на холандски, например? Трябва да кажеш: „става все по-турчин” или „прави се на турчин”. Е как така един турчин „ще става все по-турчин” или „ще се прави на турчин”? Има ли логика в това? Той е турчин и следователно не може да се турчее. Очевидно обаче иска да запази идентичността си, тоест да не се „българее”, да не се прави на българин и на нас това ни се струва осъдително. Значи ако българин се гърчее е лошо („О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?” – провиква се възмутено и с право един просветен ум като Паисий Хилендарски), а турчинът трябва да се българее? Ами нали и техният Паисий с право би се провикнал: „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш турчин и не четеш, и не говориш на своя език?”
Не може да се мери с два аршина.

- Да, но би трябвало да се знае официалния език на страната, в която живееш.

- Естествено, че трябва. Но знаенето на майчиния език не пречи на усвояването на официалния език, напротив. Децата – билингвисти се развиват по-добре, това е доказано. И знаеш ли какво забелязах? Погледни форумите и прочети постингите на най-агресивните български „родолюбци”. Ами те пишат с безобразни правописни грешки, бъркат елементарни неща. Да не говорим за грешната употреба на пълен и кратък член. Що за родолюбци са след като не знаят родния си език? От друга страна, след моята поредица в „Медиапул” за антикомунистическите протести на българските турци през 1989, получих много писма от наши съотечественици - турци. Някои живеят в Турция, други в Западна Европа, но това са турци, които 20 години вече живеят извън България и не само, че не са забравили български, но за моя огромна изненада пишат на чудесен български и без никакви грешки за разлика от родните пишман родолюбци. Никакъв патриот не е този, който крещи по площадите, а не си знае родния език. Така че и това е мит, че турците у нас не знаели български. А ние знаем ли го?

- Но има възрастни турци, които не знаят български.

- Има, разбира се, защото има хора, които не са ходили на училище. Да не забравяме, че има и българи, които живеят в чужбина и не знаят езика на страната, в която живеят. Тук проблемът е в две посоки. Първото поколение емигранти – ясно, не всеки има капацитет да научи чуждия език и то да го научи добре. Но второто поколение – тоест роденото в страната поколение, нали тръгва на училище? Задължителното образование е право на всяко дете и задължение на обществото да му го осигури и то не как да е. Това е в интерес и на детето, и на обществото. Защото ако останеш необразован, утре ще си безработен и ще виснеш като воденичен камък на врата на обществото. И за теб лошо, и за обществото лошо. В Холандия бюджетът за образованието е на първо място и е 5-6 пъти по-голям от този за полицията, а у нас е обратното. Значи, у нас приоритетът не е бъдещето на страната - тоест нейните днешни деца и утрешни български граждани да са образовани, възпитани и културни, а ... полицейщината. Защото за сигурност и дума не може да става. През 2008 у нас, при 7 милиона население са извършени повече убийства, отколкото в 16 милионна Холандия. Да не започвам темата за разкриването на престъпленията – в Холандия при два пъти повече население работят 750 прокурора, а у нас са 1600. И тези 750 прокурора приключват 8 пъти повече дела, отколкото 1600 –те прокурора в България. Да отговори Борис Велчев защо е така. Да не говорим за манталитета на мнозина от днешните полицаи, които се държат като мутри, а не като пазители на реда и законността. Гледах с възмущение заснетите кадри от демонстрациите пред парламента и видях как български полицаи се заканват, псуват и бият с мутренска жестокост български граждани. Някой от тези полицаи – бандити да е наказан или поне уволнен? Да не говорим за бившия министър на вътрешните работи, който обядваше и вечеряше с „оперативно интересни лица”.
Българските граждани не се делят на българи, турци, роми и помаци, на евреи, руснаци и арменци, а на почтени и на непочтени хора. Има почтени българи и турци, има и непочтени българи и турци. А от престъпността и корупцията у нас патят всички български граждани - без оглед на вяра и народност.

- Българските полицаи обаче настояват за по-добро заплащане.

- И с право настояват, защото работата им е отговорна и рискована. Но първо да поискат бандитите измежду тях, корумпираните измежду тях да бъдат незабавно уволнени и да им бъде потърсена отговорност за извършени престъпни действия и бездействия. Не може пазителите на реда и сигурността да се държат като престъпници.

- Каква е причината според теб за надигащата се у нас ксенофобия?

- Съвсем същата като причината за надигналата се ксенофобия в една съседна на нас държава, която престана да съществува на картата - безсрамни политически спекулации. Една престъпна власт винаги търси как да насочи общественото недоволство от собственото си управление в друга посока. И когато разумните хора в страната (не псевдоинтелектуалците, които се кипрят на софрите на властимащите, а действителният интелектуален елит) не успеят да се противопоставят овреме на тези нечистоплътни политически манипулации, става това, което стана в бивша вече Югославия. А Милошевич дори не беше националист, той просто използваше националистите за своите цели. Но като тръгне лавината, става страшно. Югославия се разпадна и това е най-малката беля. То е нищо пред това, че поне три поколения ще носят травмите на една жестока гражданска война. А раните ще зарастват трудно и станалото вече никога няма да може да се поправи.

‒ Международният съд по делото за Косово съвсем скоро се произнесе.

‒ Да, преди две седмици бях в сградата на Трибунала в Хага, за да чуя решенията на Международния съд по делото за Косово. Гледах после в залата жените на осъдените, които плачеха, че мъжете им отиват за 15-20 години в затвора и се питах дали са плакали и за жертвите им, които и след 20 години няма да се върнат. За десетките хиляди убити, за стотиците хиляди депортирани, осакатени, изнасилени, изтезавани... Между другото, направих си труда да изчета сръбските форуми след произнесеното от Трибунала решение и бях удивена: 75% от коментарите във форумите бяха на сърби, които бяха разгневени, че според тях Трибуналът в Хага е произнесъл твърде меки присъди. Защото злото, което са причинили засяга не само косоварите, но и сърбите.
Така че докъде безсрамни политически манипулатори могат да доведат страната си е добре известно и няма нужда да обръщаме поглед надалеч и назад в историята. И не е зле българското общество да напомни на самозабравили се политически авантюристи като Яне Янев, че вратите на Трибунала в Хага не са затворени за бъдещи подпалвачи на етнически конфликти и за техните престъпни съучастници.

- Имаш предвид скандалния случай в Рибново?

- Да, но не само. Случаят в Рибново е поредната престъпна злоупотреба с власт – в случая от страна на ДАНС. Закачулени и въоръжени до зъби дансаджии нахлуват призори в домовете на двама български граждани да търсят престъпници ... без да има извършено престъпление! За да има престъпници, първо трябва да е установено наличие на престъпление. Ако на дансаджиите им стане навик да ходят с качулки призори по хорските къщи да търсят престъпници без да има наличие на престъпление, то тогава следващият потърпевш може да се окаже и някой етнически българин, пък не дай си боже и някой баш „патриот”, който сега се дере по форумите срещу турци, роми и помаци. А правата на другите са гаранция и за нашите собствени права. Това не бива никога да се забравя. Постъпват ли така със съседа ти, утре ще постъпят по същия начин с теб и ако ти днес не защитиш своя съсед, утре теб няма да има кой да те защити...

- После казаха, че не били арестувани...

- О, да, после се оказва, че закачулените и въоръжени дансаджии не са нахлули призори в домовете на двама български граждани, за да арестуват опасни престъпници, а да ги „поканят” (както са си по пижами) да дадат сведения по някакъв донос, който ги обвинява в нещо, което никой не знае какво е точно. Да видим дали борисвелчевци и петкосертовци могат да кажат що е то „радикален ислямизъм”, има ли то почва у нас и престъпление ли е. Петко Сертов е длъжен да докладва кой е наредил тази противозаконна акция и наказани ли са служителите на ДАНС, които са я осъществили. А ако лично той е изпълнявал политическа поръчка и е наредил въпросната позорна акция, да бъде така добър незабавно да си подаде оставката. Главният прокурор също трябва да бъде питан как работят подчинените му в прокуратурата, защото е извършена показна политическа акция с предизборна цел. И за съжаление целта е постигната и с позорното съучастие на български медии, които за резил разпространиха дезинформацията на янеяневци и на ДАНС. Като резултат хората в тези села отново са уплашени, а кандидат - нацисти се дерат по форумите...

- Мнозина казват, че в смесените райони българите са потърпевши.

‒ Именно казват - това да. Но досега не съм попаднала на нито един факт, който да потвърждава тези казваници. Ако има дискриминация на българи в някои райони, аз лично съм готова да се ангажирам със случая. Но досега никой от оплакващите се не успя да ми посочи поне един-единствен конкретен случай, да ми посочи факти - имена, дати. „Ела да живееш тук и ще видиш”, казват ми. „А защо да идвам да живея там? Вие нали живеете там и твърдите, че с българите се отнасят зле. Кой, как, кога, къде? Дайте факти.” Тишина. Все приказки от сорта ”ама една жена на опашката ми каза”...Питала съм и в Български хелзинкски комитет. От БХК също са заявили и то нееднократно, че са готови да се ангажират, ако има случаи на дискриминация на българи. Обаче засега просто няма потвърждение на тези приказки на едро, тиражирани от недобросъвестни или папагалстващи журналисти, най-вече от телевизия СКАТ, но не само. Дори Светла Петрова от БТВ за мое огромно разочарование си позволи да наруши Етичния кодекс на българските медии. Прочете едно зрителско писмо по телевизията, без да се потруди да направи проверка за какво точно става дума и има ли действително престъпване на закона. И ето така тръгва лавина от слухове и приказки, които подпалват огъня на етническото напрежение. Ще го кажа в прав текст: това е не само безотговорно, но и опасно поведение. Нека колегите да погледнат децата си в очите и да се запитат: искат ли утре техните деца да страдат така, както хората в бивша вече Югославия? Едва ли! Ами защо тогава хвърлят съчки в този опасен огън? Ама някой си у нас се дразнел, че на пазара хората си говорели на майчиния език. Ами да си запуши ушите като се дразни.

- Ти с твоя син в Холандия на български ли говориш?

- Аз също си говоря с моето дете на български в Холандия и никой не се е осмелил да ме гледа накриво за това. Напротив, докато беше малък моят син, чуеха ли ни, че си говорим на български, било в магазина, банката или аптеката, било в спортната зала, холандците го насърчаваха: браво, какъв хубав език и колко хубаво било, че говорел повече от един език. В училище имаха една инициатива всяко дете от класа става „дете на седмицата” и останалите трябваше да кажат какво харесват в него. Едно от харесваните от съучениците на Тервел качества беше: „Той говори български. Това е Cool!”
Когато бившата министърка на имиграцията и интеграцията Рита Вердонк изтресе, че на хората в Холандия не им било приятно да слушат чужди езици по улиците, холандските медии я направиха за смях, та се наложи да се обяснява като ученичка, че друго била искала да каже, но се объркала. Подиграха я и то безмилостно, именно холандските журналисти и холандските карикатуристи. Защото приличните хора отлично разбират, че не може да си затваряш очите, когато се посяга на свободата и на правата на другите, понеже техните права са гаранция и за твоите права. И отвреме-навреме това трябва да се напомня на самозабравили се политици.

- Не споделяш ли страха, че ислямът е заплаха за всички нас?

- А защо да е заплаха ислямът? Ужасно вредно е да се оставяш на клишетата да обхващат ума ти като паяжина. Тогава е лесно да те манипулират. Човек трябва да тренира ума си, така както и тялото, за да го поддържа в добра форма. Трябва да се мисли, да се задават критични въпроси, да се поставяш на мястото на другия. Трябва да се чете и да се трупат познания. На страхът очите са големи, но страховете ни често са плод на фантазия и незнание.
Имам един ярък детски спомен, трябва да съм била съм около 4-5 годишна. Бяхме на гости у леля ми и вечерта ме сложиха да спя в една стая. Майка ми ми пожела лека нощ, загаси лампата и отиде в хола, където възрастните продължиха да си говорят. Къщата беше стара и пълна със странни звуци – нещо скърцаше, шептеше, шумолеше. Обзе ме паническият детски страх от чудовища. Взирах се в тъмното с разтуптяно сърце, по едно време очите ми започнаха да различават контурите на мебелите в стаята и изведнъж: о, ужас: до вратата стои някакъв човек с палто и шапка и ме гледа. Сърцето ми ще изхвръкне от страх, от ужас онемях, не мога звук да издам, камо ли да извикам. Седя и гледам страшния човек, той стои насреща ми и също ме гледа. Аз не мърдам и той не мърда. Не знам колко време продължи, но в момент на отчаяна смелост скочих от леглото и запалих лампата. И какво да видя - до вратата имаше закачалка (от ония дървените на един крак), а на нея бяха окачени бомбето на вуйчо ми и балтона му. Та затова: хайде да светнем лампата и да видим има ли чудовища в стаята.
Какво е ислямът? Ислямът е една от световните религии, съществуваща от векове. Как една религия може да убива и да унищожава? Ръце ли има, за да убива, оръжия ли употребява? Ако някой извършва престъпление или насилие, то той е конкретен човек, или това са конкретни хора. Нито една религия, нито една идеология (дори най-мрачната и налудничавата) не може да убива, когото и да било. Вярващите хора не извършват убийства. Убийства извършват фанатиците и престъпниците. Насърчават ги жадни за власт манипулатори. Иначе в името и на най - мирната кауза (даже вегетарианската) са извършвани престъпления, насилия и убийства. В Холандия Пим Фортайн бе убит от фанатичен вегетарианец. Християни терористи, наспорил Бог. ИРА да не беше ислямска организация случайно? Тероризъм има откак свят светува, но опасността не се крие в дадена теория, колкото и шантава да е, а във фанатиците, които са решили с цената на всичко да налагат своите убеждения, били те религиозни или екологични. Приказките за абстрактни заплахи и отъждествяване на цели групи хора с престъпници (като например приказките на Кремъл, че чеченците са терористи или приказките на българската ДС, че турците са терористи или на турски среди, че кюрдите са терористи) са приказки на престъпни манипулатори. И немислещи със собствената си глава хора ги повтарят като папагали. Няма народи – терористи. Терористите са винаги конкретни хора и не етническата и религиозната им принадлежност ги прави терористи, а липсата на здрави морални устои.

- Накрая да не забравя ‒ ти току –що се върна от Токио. Какво те впечатли най-много там?

- Умението на хората там да мислят първо за другите, а после за себе си. Знаеш ли защо японците понякога носят стерилни маски през носа и устата? Аз мислех, че това са някакви маниаци, които се страхуват от мръсния въздух. Оказа се, че всъщност това са хора, които са настинали или са болни и си слагат маска на лицето, за да не заразяват околните. Впечатли ме добронамереността на японците, спокойствието им, учтивостта им и гостоприемството им, умението им да се радват на малките неща в живота. Беше прекрасно да види човек как седят под цъфналите вишни с чаша чай или саке в ръка и кротко чакат да се отрони някое цветче. Гледах с широко отворени очи оня различен свят. И като казах различен – защо всъщност се страхуваме от различните от нас? Нали това му е хубавото на тоя свят - че е шарен и богат.

© 2010 FROG NEWS. Всички права запазени

[dim56]

Благодаря, Рахмие, за постването на това интервю!
Благодаря на Даниела Горчева за нейната ясна позиция!

[Hat]

Впечатляващо интервю.Всичко е много точно и ясно казано.Стихотворението на Реджеп Кюпчу е покьртително.Наистина крайно време е да "светнем лампата".Дано повече хора прочетат и осмислят казаното от Даниела.

[Шали]

- Мнозина казват, че в смесените райони българите са потърпевши.

‒ Именно казват - това да. Но досега не съм попаднала на нито един факт, който да потвърждава тези казваници.

Тук прихнах от смях. Молим...

А Рибново вече май не върви за пример, защото какво излиза към днешна дата? Яне провокатор - Алексей над него - Алексей помак и то много почитан и уважаван в родния си край , значи помакът поръчал да унижат помаците и да провокират обществено недоволство срещу им. Стига вече дееее!

Литературното творение на Реджеп Кюпчу е наистина чудесно. Бургаски поет казвате....?

Дори Светла Петрова от БТВ за мое огромно разочарование си позволи да наруши Етичния кодекс на българските медии.

Toва е неточно! Но дискусиите във форума са с друга тематичност и няма да Ви оборвам. Предаването е публицистично. С термините сте запозната предполагам. А и един Кодекс има пожелателен характер и е част от саморегулацията на медиите и т.н. и т.н.

[Dilmana]

Благодаря на Рахмие за поместването на това интервю (бях го позабравила:)) , благодаря и за добрите думи на hat и dim56, дано да съм ги заслужила. Между другото, има много български журналисти, които пишат / и то много хубаво!/ на тези теми, например, Жанина Драгостинова, която ви препоръчвам горещо.
 
Здравейте Pepito,
Напротив, настоявам да ме оборите, както казвате. За целта ще се възползвам от любезността на домакините на този сайт, които са посветили тази тема на мен /въпреки че не съм заслужила особено тази чест/ и ще помоля да дискутираме тези въпроси именно тук, в „моята” тема. Ще чакам конкретни факти, а не нищо незначещи приказки като: "Тук прихнах от смях. Молим.."
Бъдете така добра да ми посочите конкретни факти, които доказват, че българите са  дискриминирани в някои райони в България, защото са... българи (възможно е да има такива случаи, не ги изключвам, но досега не съм попаднала на нищо конкретно).
И забележете, питам не за битови скандали, а за целенасочено провеждана дискриминация от български граждани, които не са етнически българи към български граждани, които са етнически българи.
Конкретни примери с проверими факти, имена и дати, а не приказки от рода на: "каза ми жената на свако ми, че на нея й казали на опашката за хляб".