Author Topic: От блога на Дилмана!  (Read 216108 times)

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Offline Rahmie

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 1981
  • Gender: Female
Ynt: Даниела Горчева- " Dilmana"!
« Reply #225 on: January 09, 2010, 16:50 »
Великолепна песен...
Благодаря ти Даниела! Да си жива и здрава и все така сред нас...  :)

Shumarov

  • Guest
Ynt: Даниела Горчева- " Dilmana"!
« Reply #226 on: January 10, 2010, 00:25 »
Благодаря на Даниела Горчева за поздравлението!
Уважаема Даниела,
Поздравявам те с Новата година! Бъди здрава и все така добра приятелка на нашия сайт!
Благодарим ти за публикуваното  писмо на Зейнеп Ибрахимова!
Пожелавам си за нашия сайт тази година да намираш по-вече свободно време за публикации във форума ни! Както е видно от постингите ни имаме още много неща да научиме и твоето присъствие би ни било много полезно.
Поздрави!

Offline Rahmie

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 1981
  • Gender: Female
Ynt: Даниела Горчева- " Dilmana"!
« Reply #227 on: January 14, 2010, 21:02 »
“Гьочмен”

Филм по идея на Ирина Недева, сценарий Даниела Горчева, оператор Любен Бързаков
Жана Попова

Обръщаш една тенджера – там, до лехата в двора си, поставяш радиото върху нея и слушаш Румяна Узунова. Тази рецепта за вслушване в свободата научила хазяйката на Сабри Искендер, изселен в село Каменно поле през 80-те години. Екипът на документалния филм “Гьочмен” я изненадва в новото й жилище в Мездра. Звучи като виц, но докато Бисерка Илиева разказва за годините, през които е била хазяйка на прогонения от родното си място Сабри Искендер, възкликва: “Аз така разбрах, че има човешки права”. От една тенджера, ехтяща с гласа на “Свободна Европа” и един изселник. Всъщност годините, в които започва изпълнението на стратегията за асимилацията на турците у нас, осъществена от БКП, е важно точно това – никой не трябва да знае какво е да имаш човешки права.

“Гьочмен” е филм за няколко поколения невъзвращенци, които трудно забравят България, но помнят пътя на прокудата до Турция. Във филма има две сюжетни линии – едната е за вината и срама тогава – през 1989 г., когато единствената национална телевизия излъчва репортажи за “Голямата екскурзия”, а другата – за лидерите на протеста. За мълчаливата подмяна на факти и имена през последните 20 години. Филмът е като поредица от фрагменти от пъзел, който все още не можем да подредим. Ирина Недева, по чиято идея екипът от сценаристката Даниела Горчева и оператора Любен Бързаков се отправят към Турция, разказва, че всеки техен събеседник ги отвежда при друг и така из Истанбул, Бурса, Анкара разказът продължава. Част от тези герои нямат спомени. Били са деца, когато родителите им са принудени да напуснат домовете си. Родителите помнят страха и срама, който са преживели. Една от героините във филма – учителка по български език и по философия – си спомня глобата, която трябвало да плати, обвинена в това, че се смее на турски на българска гара. Част от изселените български турци имат по-зловещи спомени. Времето преди 1989 г. за Зейнеп Ибрахимова е затворено зад решетките на Сливенския затвор, както и зад прозорците на всяка следваща квартира. Семейството на Зейнеп Ибрахимова е принудително заселвано в различни села в Северна България, далеч от родния й край. През 1984-1985 г. тя отказва да смени името си. Този филм е история за имената. За името, което около 370 000 българи отказват да сменят и затова напускат родните си места. Но и за името на онези, които се опитват да защитят човешките си права – Зейнеп Ибрахимова, Сабри Искендер, Авни Велиев, Мустафа Юмер... Те са сред организаторите на протестни движения срещу политиката на асимилация по време на комунистическия режим. Но има още едно име, за което филмът разказва – името на Ахмед Доган. 20 години след демократичните промени у нас експулсираната от България Зейнеп Ибрахимова подлага на съмнение водещата роля на Ахмед Доган в организацията на протестните движения. 20 години по-късно пропагандните митове се създават по същия начин, както преди 1989 г. Истинските имена на преживелите “възродителния процес” остават непознати. Митове срещу страшната приказка на едно изселване. В един среднощен час екипът на филма “Гьочмен” успява да се срещне и с Авни Велиев, който през 1989 г. основава в Джебел “Дружество за подкрепа – Виена 89”. Срещата утре ще е невъзможна. Тогава операторът Любен Бързаков снима лицето на Авни Велиев без прожектори и пищно осветление, а над пламъка на свещ, която собственикът на ресторанта слага на масата. Спомените на Авни Велиев не могат да бъдат преразказани. В тях има болка и викове, които само лицето му може да изрази.

Героите във филма “Гьочмен” никога няма да се върнат. По-младите обясняват, че вече са се установили. Онези, които са били млади през 1989 г. си спомнят българските си приятели тогава. Спомнят си как никога не са изпитвали омразата им. И нещо още по-страшно – всеки ден се прибираш с едни и същи приятели от училище, само на 3 март всички започват да чувстват националното си чувство. Това разказва една от героините, която днес е медицинска сестра в Истанбул. Остава споменът й за един ден в годината, в който изразяваш любовта към родината си с омраза към близкия си приятел, защото иска да запази името си. Но филмът е за името на българите през годините на “възродителния процес”. За хазяйката, която помага на Сабри Искендер, макар че така и не разбират в селото “как се е озовал” там. За Митко – един приятел, който не намерил как да помогне на съученика си, когато потеглял на онази “Голямата екскурзия” и затова мушнал 300 лева в джоба му. За името на всички ни, които не питахме тогава и не питаме и днес какво са преживели хората, които “възродителният процес” прокуди – 370 000 души, които са принудени да напуснат домовете си. В образа на тази мила иначе хазяйка има нещо, което стряска. Нейната неосъзната доброта. Това, че ние все още продължаваме да се държим като хазяи на българските турци и помаци, останали да живеят и след “възродителния процес” тук, а не като съседи.

© Всички права запазени.
Дизайн и изработка от нодноЛ.
 
 

Shumarov

  • Guest
Ynt: Даниела Горчева- " Dilmana"!
« Reply #228 on: January 14, 2010, 21:36 »
Натъжавам се от събитията, които са описани в този постинг! Спомням си,когато гледах ''Stolen Eyes'' се просълзих от сцената в която детенцето шепнейки попита кое негово име иска да знае главната героиня-държавното ли!? Допускам, че и този филм ще предизвика подобни емоции в мене.С интерес ще го изгледам.И разбира се, интереса ми е завишен, защото сценарият е на уважаваната Даниела Горчева!

Offline Subeyi Kurt

  • Forum fan
  • *****
  • Posts: 3439
  • Gender: Male
Ynt: Даниела Горчева- " Dilmana"!
« Reply #229 on: January 15, 2010, 22:38 »
Филмът “Гьоч” – или гледната точка на прокудените
Едвин Сугарев
“Гьоч – да прекрачиш границата” е особен, странен, запомнящ се филм. Неговите автори – Ирина Недева, Андрей Гетов и Даниела Горчева, са избрали един нестандартен подход – вместо да режисират и направляват, монтират и донагласяват своя материал, са оставили изповедите и емоциите на героите да определят нерва, сюжетните ходове и интонациите, като са ограничили своето присъствие само до визуални метафори и насочващи въпроси, провокиращи определени акценти – които често и дори не прозвучават в самия филм. Оставили са паметта да следва своето естествено русло – и пряко базисните закони на киноиндустрията, филмът не е изгубил, а е спечелил от това. Станал е автентичен, непосредствен и естествен; бих добавил и – много човешки.
Заглавието е обяснено още в първите кадри с Метин Сеит, шофиращ из Истанбул – гьочмените са изгнаниците, прокудените от родината им. “Гьоч” е самото прокуждане, процесът на неговото ставане. “Възродителният” процес – едно от най-тежките комунистически престъпления, вършени в България.
Не само по своите мащаби – с убитите, затваряните, насилваните, прогонените. Тежко и поради своя безмерен цинизъм, поради лицемерието, с което комунистическата партия оправдава потъпкването на човешкото достойнство, на най-основните човешки права.
Тежко поради лъжата, поради подмяната на българската история. Тежко за стотиците хиляди, които бяха прокудени и изгубиха родината си – но тежко и за милионите – за целия български народ, от чието име се вършеше това престъпление, за хората, които не смееха и не можеха, а може би и не поискаха да направят нищо, докато комунистическите копои се гавреха с честта и достойнството на техните сънародници. Едните изгубиха родината си. Другите понесоха и носят на гръб позора от варварство, което не са извършили, но пред което са останали само безмълвни свидетели.
За това престъпление нямаше наказание, нямаше и разкаяние. Когато след десети ноември българските турци дойдоха в столицата да си искат имената, по улиците се повлякоха и други шествия – тези на “героите” от самия възродителен процес.
Тези, които бяха обграждали села и бяха пребивали отказващите да си сменят името в провинциални МВР-та и кметски канцеларии.
Тези, които бяха изкупували на безценица земята и добитъка на заминаващите – и сега живееха в техните къщи, и копаеха техните ниви.
Тези, които искаха стотици и хиляди за един курс с камион до границата, за да могат бъдещите гьочмени да превозят челядта си и най-насъщната част от домакинството си до турската граница.
Тези, които не продаваха хляб на жени със забрадки и шалвари, не ги качваха в автобусите, не ги пускаха в болниците – дори когато идваха да раждат.
Тези, които прекръстваха живите и рушаха гробищата на мъртвите, заличаваха регистри, кръщелни актове и документи за собственост.
Тъй нареченият Обществен комитет за защита на националните интереси стана политически съюзник на провелата „възродителния” процес комунистическа партия; а в парламента и в политиката заедно с неговия лидер Минчо Минчев – бивш началник на ДС Кърджали, пряко отговорен за насилия и убийства, влезе и говорителят на ОКЗНИ – днешния президент Георги Първанов. А след време и Ахмед Доган: тъкмо човекът, който претендираше, че се е борил срещу „възродителния процес”, се оказа стратегически партньор на същата тази комунистическа партия. Партията, чийто лидер Тодор Живков в съвсем пряк текст беше заявил на 7 юни 1989 г. – в разгара на “голямата екскурзия”:  “Ако ние не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде нещо като Кипър или нещо подобно(....) Крайно необходимо е за Народна република България да изселим 200 хиляди, а ако може и 300 хиляди души от това население.”
ДС и нейните знайни и незнайни помагачи изпълниха, дори и преизпълниха това партийно поръчение. Този “гьоч”, който организираха те, включваше убийства, побоища, интернирания; възстановяване дейността на концлагерите (в Белене например бяха затворени стотици турци, отказващи да си сменят имената); насилствени екстрадиции на най-непокорните и включилите се в легална организирана съпротива; обосноваване на историческата лъжа, че българските турци били всъщност помохамеданчени българи – за която лъжа работеха цели научни институти, правеха се филми, пишеха се книги (“Време разделно” на Антон Дончев, например, е точно такава поръчкова книга, написана, за да бъде морално оправдан “възродителния” процес, започнал през 60-те години със смяната  на имената на помаците); блокиране на цели области от България – включително с помощта на армията. Това е историческият контекст на тъй наречения “възродителен процес” – и този контекст е дълбоко трагичен.
Тази срамна страница от историята на България още не е прочетена. Нещо повече – опитите за прочит се сблъскваха с безогледна, но добре организирана съпротива – христоматиен е примерът с филма “Гори, гори огънче” на Малина Томова – срещу която – редом с публичното й охулване – бе направен дори опит за съдебна и дори физическа разправа. И до ден днешен истината за „възродителния процес” е нещо, което грижливо се заобикаля; освен когато се прави нещо по-лошо – когато се използва спекулативно с оглед определени политически интереси. Затова този период е рана в историческата плът на страната ни – рана, която и днес – двадесет години след тези събития, още не е зараснала.
“Гьоч – да прекрачиш границата” не се занимава пряко със събитията около „възродителния процес”, с тяхната фактология – за този филм е важна паметта за тях, важен е кодът, през който разчитаме тази памет. Той е прицелен в днешния ден – и към една друга гледна точка, различна от досегашните филми с подобна тематика. Опитва се да прочете събитията с днешна дата – но не през очите на българите и на България, а през очите на “гьочмените” – на жертвите на възродителния процес.
При това предполага двойна оптика – гледа събитията през очите на различните поколения: тези, които са преживяли събитията в зрялата си възраст – и съзнателно са се опълчили срещу насилието – и тези, които тогава са били деца – и на които им е било отнето името, а сетне и родината, без да могат да разберат смисъла на този варварски акт – и го оценяват именно днес, от гледна точка на своето емигрантско битие. От наслагването на тези две гледни точки – и от диалога между тях – се пораждат ефектите във филма.
Има много болка и горчивина в това, което споделят пред камерата героите в този филм. Например в думите на Кезим Тюрксьоз, когато споделя как се е чувствал при настояването да си смени името – в един миг, в който не знае къде е баща му – жив ли е или не е; не знае къде е майка му и дядо му. В думите на Авни Велиев, основал не друго, а Турска ленинска комунистическа партия (само че другарите решили, че това е опасно, защото искал плурализъм) – когато разказва как баща му бродел цял месец през зимата в планината, при сняг до кръста, което довело по-сетне и до смъртта му – само и само да не си смени името – или как хората на ДС нахлули при децата му, останали вече съвсем сами в опустошения от „възродителите” дом. В думите на Метин Сеит, когато споделя, че обича България толкова, че би си дал живота за нея – само че не са му позволили да я обича, забранили са му.
Тази болка е родена от понесените огорчения и унижения, от прекършените съдби. Същевременно и в думите, и в израженията на лицата, и в интонациите ние долавяме дълбоката човечност, с която всичко това е изстрадано и надживяно.
И може би усетът за тази дълбока човечност, нейното скрито, но пределно осезаемо присъствие е голямото достойнство на този филм. С всички тези хора е постъпено пределно несправедливо, постъпено е чудовищно и варварски – но от кадрите на филма не говори омразата. Понасяйки съдбата си, неговите герои са разбрали, че вина за техния труден жребий носи една престъпна власт – но не българите, не България.
Радостта, с която някогашните “ятачки” на Сабри Искандер го посрещат, тяхната гордост за това, че са приютили един толкова достоен човек при интернирането му от ДС, общият им разказ за тогавашните “конспирации” са може би най-убедителното свидетелство в това отношение. Въпреки всички усилия на тогавашните пропагандатори и днешните националисти тъкмо този човек, тогава секретар на Демократическата лига за защита на човешките права, е герой в техните очи – правото – и човешкото, и историческото, е на негова страна. При това забележете: става дума не за интелектуалци и дисиденти – а за две обикновени жени от село – и именно тяхната най-неподправена радост от срещата носи едно от посланията на филма: “възродителният” процес е провал. В политически, в морален и всякакъв друг смисъл.
Разбира се, има неща, които не могат да бъдат забравени. Няма как да се забрави примерно кутията бонбони, които насилниците носят със себе си, за да “почерпят” по случай смяната на името. Няма как например Сабри Искендер да забрави месеците в килията на сливенската ДС, изтезанията, при които тялото му от главата до петите било “като патладжан”. За него “това не са хора” – ала понесените страдания не се универсализират, не се прехвърлят върху съвестта на всички българи. Да, огорченията остават – но понесени с гордостта на човека, останал достоен за своя кръст – и надмогнал нанесените унижения.
Надмогнал, но не и забравил. Защото случилото се не може, а и не трябва да се забравя. И от жертвите на драматичния “Гьоч”, и от неговите неми свидетели – от нас, българите. Необходимостта да бъде запазена тази памет е другото същностно послание на този филм. И в него е едно от същностните му достойнства: той не заобикаля страшните истини, не се стреми да ги замаже с някакъв моралистичен хепиенд. Да – никой от свидетелите на този геноцид не таи ненавист към България. Тя е помнена и обичана – но е помнена също и болката от насилственото им отлъчване. Тук наистина няма как да бъдат заобиколени въпроси като: а другите, нашите съседи, българите – те тогава какво направиха за нас?
И не случайно Метин Сеит изпуска думите, че те, прогонените турци, не биха постъпили по този начин, ако бяха на тяхно място – и разказва за единствения жест на съпричастност: триста лева, пъхнати му в джоба от негов приятел, когато заминавал. Не случайно и Кезим Тюрксьоз подчертава, че има само турски паспорт – защото му се вижда неморално сега, когато България е член на ЕС, той да се възползва от това членство и възможностите, които двойното гражданство му осигурява – след всичко случило се това е недопустимо.
Тези, които са прогонени, няма да се върнат – казва този филм. Но те не са ни забравили, те не са забравили България – и ние също не трябва да ги забравяме. Трябва да положим усилия, за да стане диалогът между тях и нас възможен. Усилия, които предполагат и покаяние, и казване на неудобни истини, и разобличаване на удобни лъжи.
Филмът “Гьоч” прави тъкмо това – и го прави непосредствено и човешки. Сниман е за извънредно кратко време, буквално на прима виста, без отиграни положения и без добре режисирани емоции. Това впрочем се е превърнало в негов плюс – филмът е максимално естествен.  И е важен – защото показва нещата от другата гледна точка – през погледа на тези, които са били принудени да се лишат от родина, за да запазят вярата и достойнството си на свободни хора.
Има едно стихотворение, писано в затвора – което Ердинч, синът на бургаския поет Реджеп Кюпчу, чете по време на филма. В него се говори за черното, за вътрешният, духовният мрак, който се сгъстява – поради невъзможността да кажеш на черното черно. Филми като “Гьоч” са важни и насъщни – понеже разсейват този мрак.
http://www.svobodata.com/page.php?pid=1962&rid=61


Shumarov

  • Guest
Ynt: Даниела Горчева- " Dilmana"!
« Reply #230 on: January 15, 2010, 23:04 »
Силна статия на Едвин Сугарев!
Този цитат:

"Но те не са ни забравили, те не са забравили България – и ние също не трябва да ги забравяме. Трябва да положим усилия, за да стане диалогът между тях и нас възможен. Усилия, които предполагат и покаяние, и казване на неудобни истини, и разобличаване на удобни лъжи."

е наистина много силен! Никой не може да забрави Родината си!  И дано усилията за получаване на диалога не се полагат само и ексклузивно от ДС! ДС може да се извини чрез своя наместник сред мюсюлманите си-агент Сава Доганов! Сигурен съм, че ще му простят!

Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3895
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!
Ynt: Даниела Горчева- " Dilmana"!
« Reply #231 on: February 04, 2010, 15:18 »
 .С Даниела Горчева-уважаван човек сред нас в сайта  преди минути говорихме много за нас,за сайта,за помаците по света,за униженията и репресии свързани с миналото на помаци,турци,цигани...! Естествено не бива да се забравя  нищо,както и надежди за истината! Това което мога да кажа е,че след като се Абонирах за списание" Диалог" с труда на Дилмана получих тук в САЩ всички списания за миналата 2009 година доброволно." Диалог" се чете по Света,както и последния брой получих. Това което ме помоли е да да задържим сайта на ниво в Интернет за истината.Благодарим ти за истината Дилмана,колко са днес  хора като тебе.

Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3895
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!
Ynt: Даниела Горчева- " Dilmana"!
« Reply #232 on: February 14, 2010, 05:04 »
България имаше истинска опозиция на тоталитарния режим.

Непубликувано писмо на дисидента Стефан Вълков до Ахмед Доган.


  Малко преди тази Нова година получих две писма от Стефан Вълков, един от основателите на "Независимото дружество за защита правата на човека” (НДЗПЧ) и негов председател след смъртта на Илия Минев.

Стефан Вълков е дългогодишен политически затворник, участник в горянското движение и т. нар. "Асеновградска конспирация”. Той е от малцината, които с гордост могат да кажат: "Опазих името си чисто”, отказвайки многократно предлаганото "сътрудничество” на мъчителите си в комунистическия затвор. Отказ, заплатен включително с цената на пречупен гръбначен стълб.През 2004 г. г-н Вълков изпраща отворено писмо до лидера на ДПС Ахмед Доган по повод на негово интервю във вестник "Труд". Писмото не е публикувано. Г-н Вълков ми предложи да го публикувам и мисля, че сега - 25 години от драматичните събития, станали през зимата на 1984/85г., когато се извършва принудителната смяна на имената на 850 хиляди наши съотечественици, включително и на починали, то остава актуално, защото хвърля светлина върху важни за историята ни факти и събития.*

       Даниела Горчева, списание "Диалог”, Холандия

       http://mediapool.bg/show/?storyid=161120






Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3895
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!
Ynt: Даниела Горчева- " Dilmana"!
« Reply #233 on: February 14, 2010, 13:28 »
Забравихме ги ....


Преди 65 години, в следобедните часове на 1 февруари 1945 г., са произнесени присъдите на първи и втори състав на т.нар. "Народен съд". Цяла България стои вцепенена пред радиоапаратите и слуша монотонния глас, който чете имената и присъдите: смърт, смърт, смърт... и така 140 пъти. Мнозина припадат. Никога вече няма да видят синовете, съпрузите, бащите, братята си.

Още същата нощ край бомбена яма в Централните софийски гробища са разстреляни народните представители, министрите, регентите и царските съветници...
Докато Нюрнбергският трибунал осъжда на смърт 14 висши нацистки функционери, противоконституционният български Народен съд дава смъртна присъда на общо 2 730 българи – присъдите са изпълнени. За разлика от Нюрнбергския съд, неговата задача не е да накаже виновниците за фашисткия режим, какъвто в България никога не е установяван, а да унищожи политическия, икономическия и културен елит на страната, за да разчисти пътя за съветизирането й.

От Москва националният предател Георги Димитров нарежда: "Оправдать никого не следует".

Помислих, че вият вълци и се ужасих .
           В книгата на Емил Басат "Преводът - лица и маски", в която авторът е публикувал интервюта с двадесетина от най-добрите български преводачи, може да прочетем изповедта на Лилия Сталева, превела на български "По следите на изгубеното време” на Марсел Пруст:

"Непосредствено след 9 септември 1944 г. имаше неща, които наистина бяха срамни за хората. Толкова се бяха наплашили, защото в началото ... толкова свят бе арестуван, толкова бяха избитите, интернираните, осъдените.

Когато се върнах в София, мои познати, близки, които мъжът ми бе канил вкъщи, които са били на масата ни, започнаха да ме избягват. Мъжът ми много обичаше гости и винаги в понеделник канеше приятели. Можете да си представите колко хора са се извървяли у нас през тези понеделници. Та си спомням, че срещам един негов приятел, който бе неизменен наш гост и много го обичахме. Той си вдигна погледа, за да не ме поздрави на улицата, докато ме отмина. Други хлътваха в първия вход или двор, трети преминаваха на отсрещния тротоар или обръщаха главата настрани. Беше голям страх. Докато селяните в селото, в което бях интернирана, не бяха такива. А ако знаете какви бяха турците в онова добруджанско село! Кротки, мили, добродушни хора, невежи, почти неграмотни, но услужливи, човечни........ следва

 
http://dilmana.web-log.nl/mijn_weblog/2010/week6/index.html






Offline rcn

  • Senior member
  • ****
  • Posts: 195
Ynt: Даниела Горчева- " Dilmana"!
« Reply #234 on: February 14, 2010, 16:38 »
Ще си позволя да цитирам Дилмана, която в един от коментарите по повод статията си казва:

Това, от което се страхуват е осветяването на злодействата им. Защото са наясно, че расте ново поколение - то не знае за престъпленията им, но ще научи. А това поколение вече не е расло в страх като предишните. Днешните млади българи не са смазани и пречупени като родителите си. Те учат и работят на Запад, виждат как функционират приличните държави и разбират пряката връзка между морал и просперитет, разбират значението на паметта за оцеляването и добруването на обществото, имат ясни ценности.
От това се страхуват комунягите - че идва краят на лъжите им, на манипулациите им, а оттам и на властта им и на бруталното крадене, свързано с нея, идва край и на безнаказаността им. Това което заслужават е справедлив съд, не клетви за децата им, не насилие! Трябва да бъдат осъдени за тяхно и за наше добро.


България винаги ще е в периферията на света ако не се осветли тъмното й 45 годишно минало от 45та до 89та. Опитите за духовно заличаване на помаците и турците бледнее пред зверствата на които са били подложени хиляди етнически българи след девети. Терорът е бил толкова силен, че дори и днес хора като Дилмана, открито обсъждащи тази тема, са единици. Тази неохота, дори сред помнещите тези събития хора, да се дискутират тези позорни страници от българската история доведе до неориентираноста в съзнанието на младите българи, на базата на която избуяват крайният национализъм, ксенофобия и ислямофобия сред обществото. Жалко е, че и в този сайт, създателите на който помнят много добре униженията на които са били подложени те и техните родители, се дава гласност на ксенофоби и расисти.

Offline Сидхарта

  • Historian
  • *****
  • Posts: 887
Ynt: Даниела Горчева- " Dilmana"!
« Reply #235 on: February 15, 2010, 01:03 »
Нека е ясно, комунистическият режим нанася сериозна вреда ,меко казано на всички етноси -и най вече на българският-няма да напомням че най много жертви дава българският етнос в България, това е обяснимо поради превеса му,  но тук се сещам че се създава един нов етнос за сметка на българския -репресиите срещу българи в СССР по времено на Джугашвили пък са друг епизод от отношенията на българският етнос и комунизма .
Без да се прави подробен обзор кой етнос е по засегнат, безспорен е факта че всички етноси в тоталитарните държави ,търпят широк спектър негативи и то от всякакво естество-та въпроса кой е по засегнат е спорени дори излишен.
По отношение на обвиненията към сайта -считам че са неоснователни-това си е мое мнение естествено-считам че когато се обвинява е нужно да има добра аргументация която за съжаление не виждам.
Пък дали България е в периферията ,не знам ,но е в ЕС.

Offline rcn

  • Senior member
  • ****
  • Posts: 195
Ynt: Даниела Горчева- " Dilmana"!
« Reply #236 on: February 15, 2010, 05:24 »
По горе в темата е поместено писмо на един истински български патриот и там ясно се вижда, че репресиите срещу народа са били и след времето на Сталин. Тази теза с Джугашвили е един от многото стереотипи за посипване на този позор с плесента на историческата забрава. Друг разпространен такъв е (по примера на премиера Борисов) "мой близък роднина е бил убит от комунистите ама да гледаме напред". Гледането напред включва членуване в БКП, учене в милиционерска школа и т.н. но това са малки подробности. Този подход "удари му печата и давай нататък" доведе до това, на което сме свидетели 20 години.

Offline Сидхарта

  • Historian
  • *****
  • Posts: 887
Ynt: Даниела Горчева- " Dilmana"!
« Reply #237 on: February 15, 2010, 16:40 »
Разбира се че репресиите не се ограничават само със времето на Сталин, пиша само че те са един ярък период.
Примера със Йосиф Джугашвили, не е посипване със каквото и да било-той така се е погрижил, че историята не е възможно никога да го забрави-без да се прави подробен анализ на неговото управление ,защото ще се окаже много обемисто начинание, ще попитам дали кавказките народности някога ще забравят стореното от него?-мисля никога-както и другите националности подложени на репресии между ,които и десетки хиляди кримски българи ,татари ,гърци  и пр.
За да върви човешкото общество напред- и за да гледа напред ,то трябва да се поучи от грешките си в миналото  -които често са заплащани скъпо -и колкото по добре познава историята си, толкова по малък е шанса да повтори тези грешки.

Offline Nazmi

  • Charter member
  • *****
  • Posts: 3895
  • Gender: Male
  • Да почива в мир!
Ynt: Даниела Горчева- " Dilmana"!
« Reply #238 on: February 17, 2010, 06:54 »
Едвин Сугарев: Песимист съм по отношение на волята на главния прокурор да се бори с организираната престъпност.
    
      Даниела Горчева.

  Човекът, който пръв открито и смело повдигна въпроса за тесните връзки между бившия главен прокурор Никола Филчев и Алексей Петров и за опасната симбиоза между тях, бе Едвин Сугарев.


На 5 ноември 2002 Едвин Сугарев свика пресконференция, на която огласи отворено писмо до министъра на правосъдието Антон Станков, в което съобщи данните от извършена своя анкета за състоянието на прокуратурата.

В  това писмо Сугарев назова причините прокуратурата да се превърне в структура, блокираща правораздаването и обслужваща частните интереси на главния прокурор. Възползвайки се от правото си на гражданин Едвин Сугарев изиска от Висшия съдебен съвет (ВСС) публично да разреши проблемите и да отстрани главния прокурор Никола Филчев и предаде на министъра на правосъдието 105 документа по данните в писмото.
Въпреки спешно образуваното от прокуратурата наказателно производство срещу Едвин Сугарев за „набеждаване”, ВСС изслуша седем от единадесетте свидетели, посочени в отвореното писмо. На 18 декември 2002 ВСС взе решение, с което поиска оставката на главния прокурор, като констатира, че той е извършил сериозни нарушения и е създал атмосфера на страх в прокуратурата, която парализира нейната работа. За първи път в новата ни история граждански акт доведе до установяването на нарушения на висш ръководител на основна за правовата държава институция и до искане за оставката му.

Смелата гражданска акция на Едвин Сугарев постигна много, защото наруши общественото табу върху темата за главния прокурор, разруши страха от неограничената му власт и спести на много невинни граждани прокурорски произвол с непрекъснати привиквания и задържания, със скалъпени гротескни следствия и обвинения. С  акцията си Едвин Сугарев повдигна и въпроса за фаталните слабости на българската законоопазваща власт – недосегаемостта на главния прокурор и централизираната йерархия на прокуратурата. Писмото и предизвиканите от него публични обсъждания поставиха началото на обществената дискусия за съдебната система, която тече и до днес.

След ареста на Алексей Петров въпросът, който би трябвало да интересува всички ни е: има ли воля днешната прокуратура начело с главен прокурор Борис Велчев (комуто един противоконституционен „Закон за съдебната власт” продължава да дава неограничена власт) да се бори с организираната престъпност и какво й пречи да го прави.

С този и други въпроси се обърнах и към Едвин Сугарев.

Какво да очакваме от ареста на Алексей Петров? Ще бъде ли това началото на битката с родната мафия и корупцията, която наистина е прояла цялата ни държава, или ще е поредното: „ние ги хващаме, те ги пускат”?

Не съм голям фен на това правителство и вътрешния му министър – но този път ми се струва, че тази акция е далеч по-сериозна от поредното разиграване на играта “ние ги хващаме – те ги пускат”. Нещо повече – според мен е първата по рода си в годините на прехода – защото за пръв път някой се осмелява да посегне на фигура, която изпълнява мисията на свързващото звено между мафията и властта на най-високото възможно равнище.Фактът, че това изобщо е възможно, има знаков характер и силно озаптяващо въздействие – както за организираната престъпност, на която показва, че и най-високите протекции все някога се изхабяват, така и за самите политици – за които е знак, че симбиозата между власт и престъпност може да се окаже уязвима, и че примерно трансмисиите между контрабандните канали и техните партийни и лични каси могат да откажат да работят. В същото време се надявам, че този път МВР и прокуратурата са си свършили добре работата – защото ако не са, и ако казусът с Алексей Петров се спихне така, както някога се спихна делото за прословутата “фабрика за убийства”¹ (баретите на „бай Добри”, набедени за извършения срещу Алексей Петров атентат), то ответният удар ще бъде от такъв порядък, че не е много ясно дали самото правителство ще издържи. Проблемът в случая е, че просто няма кой да поеме политическата щафета – никой не е готов за властта, а такава ситуация най-често води до политически хаос с всички последствия.

След твоето открито писмо до министър Станков и особено след убийството на прокурора Николай Колев² през декември 2002, ти бе обект на атака от страна на Алексей Петров.

Алексей Петров беше завел три дела за клевета срещу мен, с много големи искове, като целта беше да ме съсипят финансово, а и да демонстрират, че на моите думи не може да се вярва.Алексей Петров бе наел четирима елитни адвокати – включително бившия главен прокурор Иван Татарчев, но това не му помогна много – изгуби и трите дела, като накрая бе осъден да плати съдебните разноски в размер на няколко хиляди лева. Трябва да допълня, че мой адвокат бе г-жа Доковска, която се справи наистина перфектно – и че съдиите по различните инстанции се случиха честни и храбри хора, които удържаха на натиска от страна на Филчев – знам, че този натиск е бил повече от сериозен.

С какви обвинения по -точно бяха трите дела за клевета?

Първото от тях беше за публично изразените подозрения, че Алексей Петров е съпричастен към убийството на прокурора Николай Колев. В тази съпричастност съм убеден и до днес – тъй като самият Колев сподели пред мен само няколко дни преди да бъде убит: “Очаквам Алексей Петров да ми скочи”.
Второто бе свързано с причината за тези опасения – Колев упорито разследваше един много заплетен казус, свързан със Сретен Йосич³, който по искане на Интерпол бе задържан в България в средата на юни 2002 година и два месеца по-късно бе предаден на холандските власти.Според Николай Колев, докато Йосич е бил в Централния софийски затвор в очакване да бъде екстрадиран, е бил планиран опит да бъде освободен с участието на баретите на Филко Славов. Под предлог, че уж се подготвя бягството на Сретен Йосич, баретите показват заповед, подписана от Филчев, че се налага Йосич да бъде преместен от Софийския централен затвор в следствения арест на Транспортна полиция. По-късно от един разговор с министър Станков разбрах, че такова преместване наистина е било осъществено – като баретите дошли след 17.00, в което време според вътрешния правилник нито един затворник не може да бъде извеждан. Паникьосаният дежурен се обадил на шефа си, той пък на министър Станков, който разпоредил от Сретен Йосич да бъдат снети пръстови отпечатъци и дори ДНК-проба, а преместването да се осъществи с камионетка на затвора, като баретите бъдат пуснати само да ескортират. Това било сторено – и според някои сведения по този начин била осуетена възможността да бъде освободен Сретен Йосич, тъй като планът бил той да бъде подменен с друг човек в хода на самото преместване, а след това баретите да си измият ръцете с твърдението: този човек ни дадоха от затвора, този и доведохме в транспортния арест. Според Николай Колев начело на тази несполучила операция за освобождаване на Сретен Йосич е стоял Алексей Петров, комуто било платено от сръбската мафия.

Третият казус бе свързан с една конкретна рекетьорска акция на Алексей Петров, при която е било упражнено физическо насилие лично от него – и практически цялото имущество на рекетирания и малтретиран бизнесмен е било прехвърлено на името на Петров – предполагам, че точно този случай се съдържа в прикритата от военна прокуратура разработка “Бизнесмени”, за която спомена министър  Цветанов.

           Потърсиха ли те от днешната прокуратура, оглавявана от главния прокурор Борис Велчев след многократното публично оповестяване на тези факти и особено сега - след ареста на Алексей Петров?

Не. Потърсиха ме единствено следователите, водещи делото за убийството на Николай Колев, но това беше отдавна - след изтичането на мандата на Филчев във връзка с възобновеното тогава дело.

Според теб има ли воля българска прокуратура начело с главен прокурор Борис Велчев да се изправи срещу организираната престъпност в България и да започне най-после да си върши работата?

За съжаление съм по-скоро песимист в това отношение. Когато започна мандата на Борис Велчев, всички – включително и върховните магистрати в страната, имаха големи очаквания, които не се оправдаха.

След като си отиде правителството на тройната коалиция, Велчев обяви, че следващите шест месеца са решаващи за прокуратурата – един срок, свързан с шестте месеца на доверие, дадени му от Бойко Борисов. Тези шест месеца изтекоха – отново без особен резултат – сега се говори за нов срок – вече от една година, който бил нужен на прокуратурата, за да се справи с организираната престъпност. Няма отговор на въпроса какво е правила досега – и какво й е пречила да го постигне. За сметка на това в същия този период бяха постигнати обратните резултати – чрез казуса с “черничкия Красьо с ланците” съдебната власт се дискредитира окончателно – и липсата на правосъдие днес се усеща от всички. Безпокоя се, че в крайна сметка ще се окаже, че г-н Велчев има само две предимства пред Никола Филчев: че не е луд и че знае добре английски.

¹ Става дума за делото, повдигнато срещу Николай Добрев, известен като „бай Добри” и група бивши „барети”, охраняващи (според изявление на тогавашния главен секретар на МВР Бойко Борисов) „Нове холдинг” на Васил Божков - Черепа и обявени от прокуратурата по времето на Филчев за „фабрика за убийства”, тъй като са подозирани в участие на атентата срещу Алексей Петров, извършен на 15 август 2002. Впоследствие тази версия не бе доказана. По-късно стана ясно, че по това време (август 2002) Алексей Петров е бил лансиран (с протекциите на самия главен прокурор Никола Филчев) за шеф на НСБОП и бе изказана хипотезата, че атентатът срещу него  е бил с цел това да бъде осуетено.

            ² Николай Колев – бивш военен прокурор, отправил публично обвинения срещу главния прокурор Никола Филчев през 2001 и застрелян пред дома си на 28 декември 2002 година.

                ³ Сретен Йоцич (известен още като Йотка Йоцич и други; на сръбски: Сретен Јоцић, с прякор Йоца Амстердам) е сръбски престъпник, който през 1993 година е осъден в Холандия за стрелба срещу холандски полицай при акция за задържането му. Успява да избяга от затвора, поради което е обявен за издирване от Интерпол. Арестуван в България (по това време главен секретар на МВР е Бойко Борисов) и предаден на холандските власти. След като доизлежава присъдата си в Холандия е предаден на сръбските власти, които го издирват по обвинения, свързани с поредица убийства и атентати на територията на Сърбия.

           полковник Филко Славов – командир на т. нар. „барети”, тоест Специализирания отряд за борба с тероризма (СОБТ) на МВР, освободен от длъжност на 4 януари 2003 по искане на 54 души от отряда, които през ноември 2002 г. искат неговата оставка с писмо до министъра на МВР - Петканов. В публикация на в. „Сега” под заглавие „Уволниха шефа на баретите” се твърди, че баретите занесли писмото си най-напред на главния секретар на МВР Бойко Борисов, а не на министър Петканов.

Министър Петканов все още не е понесъл отговорност за нарушаването на Закона за използване на специални разузнавателни средства (СРС) във връзка с подслушване на политици и журналисти, вкл. на министър Антон Станков. Разпечатки от това подслушване бяха публикувани във в. „Труд” (с главен редактор Тошо Тошев) в момента, в който министър Станков внесе във ВСС писмото на Сугарев за разглеждане.

След освобождаването си от длъжност Филко Славов бива преназначен на резервен щат.

                     http://dilmana.web-log.nl/mijn_weblog/2010/02/post-2.html

                             Даниела Горчева. 16.2.2010г






















Offline Dilmana

  • Editor
  • ***
  • Posts: 535
Ynt: Даниела Горчева- " Dilmana"!
« Reply #239 on: February 18, 2010, 23:57 »
Мила Рахмие, на патерица, но от все сърце- честит рожден ден, да си жива и здрава и все така чаровна!