Карай да върви, това е блус
Даниела Горчева разговаря с Васко Кръпката за кръпките на комунизма и за музиката, която
Васко, много се радвам, че прие да дойдеш на десети ноември в Амстердам, за да отпразнуваме заедно 20-годишнината от рухването на комунистическия режим.
И аз се радвам на тази покана, защото тя ми връща спомена за онези години и поривa за свобода, който тогава уж много хора имаха, а сега, като се огледа човек, се чуди къде ли се е дянал...
Ти не идваш за първи път в Холандия. Как беше предишния път?
Ех, Холандия, ех, Амстердам... Преди дванадесетина години направихме незабравимо пътуване до Амстердам, свирихме насам-натам, но най-интересно стана в барчето на пивоварната Хайнекен, където бирата се лееше директно от завода по тръба, а ние им изпяхме “Няма бира” ...
Е, предполагам, че са проявили чувство за хумор и не са ви набили. Да се върнем малко преди 10 ноември 1989. Вярваше ли, че комунизмът скоро ще рухне?
О, по ония времена сигурно съм си мислел, че Съветският съюз е могъщ и "нерушим”, а Подуяне е центърът на вселената. Всъщност като дете, израсло в скромно железничарско семейство и по улиците на беден софийски квартал, не бях във възторг от соцреалността, за разлика от дечицата на номенклатурата. Пък и нещо не успяха да ме спечелят историите за Павлик Морозов, ама никак. И се бунтувахме, колкото можем, разбира се. Дори някак си се скатах и не влязох и в комсомола. И после, за да започна работа като автомонтьор в такситата, ми се наложи да си вадя фалшива комсомолска книжка.
Вече през осемдесетте, когато слушахме "Стената” на "Пинк Флойд", мечтите ни станаха по-смели, но, честно казано, не си представяхме рухването на системата...
Когато Стената падна, бях на върха на щастието. До ден днешен усещам оня сладък вкус на свободата, сякаш награда за лични усилия.
Как виждаше бъдещето си тогава? А сега, 20 години след падането на Стената?
Ами мен рокендролът ме беше грабнал още в ония години и виждах бъдещето си в музиката. И то се случи. Сега, когато наш’та татковина крета на края на Европа с кагебарска демокрация и бедният труженик се захвана да си харчи свободата като аванс пред заплата, намирам надежда в оня порив, който бая стресна злите сили тогава. Вярвам, че ония ведри лица, които излязоха на улицата и си взеха живота в ръцете, не са тези примирени хорица, които обитават родината в днешно време. Събуждането от края на осемдесетте ще ни държи топло и светло винаги. За сърцатите българи рухването на комунизма е глътката живителна свобода, която им даде сили да започнат едно пълно с приключения пътешествие. Самият аз не искам да съм страничен наблюдател, обичам да вря и да кипя в нещата... А "Лед Цепелин” са ме научили, че мисията е вечна.
Кога за първи път започна да свириш и на какво? На китара или на барабани?
Бях на 6 години, когато ми купиха китара. Да разкажа за първия ми китарен герой... Тогава вървеше соцсапунката "На всеки километър” и бате Серго (майор Деянов) на един кораб свиреше на китара и всички мацки бяха негови. После обаче дойде разочарованието, когато разбрах, че всъщност това не е китара, а радиостанция и той предава на руснаците... По-късно се запалих по барабаните и доста години си изкарвах хляба като барабанист. Но, мисля, съм най-добър на хармониката.
Как и колко се промени България след падането на комунистическия режим и променихме ли се ние, българите?
Е, промяната е толкова шеметна и огромна, че на мрънкачите за байтошовото безвремие, ако им върнат москвичите и опашките за хляб, ще ореват орталъка. Капитализъм да се осъществява от комунисти, си е промяна, откъдето и да го погледнеш.
Наистина се промени България, а и българите с нея. Сега мразим Америка, искаме да живеем като западняци, но все към Русия си ни влече. Помня, че по първите митинги си мечтаехме за простички неща - да имаме право на собствено мнение, свободен пазар, медии, опозиция на властта, да има банани по магазините и цветни снимки...
Междувременно вече имаме и мобилни телефони, интернет, членуваме в НАТО и ЕС и това е нормално. Някак си знаехме, че България е част от света и ако се отмести червеният московски ботуш, ще си дойдем на мястото. Но не си представяхме, че ще ни управляват и днес тодорживковите придворни и роднини, че ченгетата ще са навсякъде и че ще се кръстят в църквите.
Е, сега поне човек може да научи истината за комунизма и не може да каже "не знаех”. Постоянно излизат стойностни книги, има ги и който търси - намира. Нищо, че са натикани в края на сергията на новобългарската безпардонна капалъ чаршия, важното е, че ги има. А и наистина се осъществиха повечето неща, за които тогава мечтаехме и колкото и да се опъваме, ще вървим като света, ако ще и да сме на опашката му.
Комунизмът се самосрути, но ние очевидно още пъшкаме под развалините му. В "Какви времена" Георги Минчев с горчивина пееше :
Ех, момчета, момчета, щом бившите ченгета
в пазарна икономика си пробват късмета,
май ще се наложи, когато заповядват
да им пеем на ухо "Камъните падат".
Според теб, ще успеем ли някога да разчистим останките от миналото и да си вдигнем главите?
Пука ми, разбира се, но пък не си го слагам много на сърце, че мутри и кандидат-мутри си самоспонсорираха една посттекезесарска субкултура и тя стана институция, защото ония грейнали физиономии от промените ми държат топло и знам, че където и да са по света, все ще се намерим, било по интуиция, било по Интернет. Ние сме Другата България и сме си вечните емигранти, дори когато живеем на тези 111 хиляди квадратни километра, над които чалгата се лее.
Но пък песните на Гошо Минчев са от такава висока класа, че пред тях и някои класики от световния рок бледнеят. Така че няма да пъшкаме под развалините, а ще отместваме отломките и ще пишем яки парчета, защото песните остават. Истинските песни, разбира се. А и, Слава Богу, чрез музиката се обградих с хора, които на никого не са пели на ухо, колкото у нас да си падат камъните. Виж, “търкалящите се камъни” Ролинг Стоунс пак пълнят стадиони.
Вие бяхте приятели с Георги Минчев и след като той ни напусна, ти наследи китарата му. Свириш ли понякога с нея?
Китарата на бате Гошо ме избави от вредни мисли за реституция и приватизация, защото всъщност съм един щастлив наследник. Разходих я из България и Щатите. Снимах я в Ню Йорк на Бродуей, на Мисисипи, на гроба на Джими Хендрикс ..., все места, където Гошката не доживя да я заведе. Сега си стои в студиото ми и е съпричастна със създаването на всичките ни песни, откакто Георги отлетя. Обичам я и й говоря като на човек.
Ти си инициатор на ежегодния рокфестивал "Цвете за Гошо". Как мина фестивалът тази година?
Беше един от най-хубавите фестивали. Най-сетне го научиха и започнаха да се събират много хора и направо си се превърна в Софийския рокфестивал. Свириха петнадесетина млади и пет-шест утвърдени банди и си беше празник с много жица и бира.
Водиш свое телевизионно предаване, как се чувстваш като водещ? Кой е последният диск, който записа? Всъщност колко станаха общо?
Имам две-три уебстраници и там са показани 12-те ми албума и едно DVD, но понеже пазарът нехае за такава музика, те се намират само в меломанските магазини. Имам радио и тв предаване с името “Карай да върви, това е блус”. По радио StarFM всеки вторник вечер пускам блус от огромната ми колекция, а по СКАТ всяка сряда каня български рокбанди. Иска ми се да покажа българския рокендрол, защото той ври и кипи по клубове, гаражи и мазета, но на сцената на така наречения български шоубизнес няма място за него.
Разкажи за плановете си, за групата, с която свириш?
Преди година събрах стари бойни единици от съпротивата и сформирах "Кръпка блус бенд”. През май свирихме в Карлсруе, Германия и не само че никой не пострада от нашето свирене, ами ни поканиха да запишем албум на живо. Тъкмо се върнахме оттам, имахме няколко концерта, които бяха записани и ще бъдат издадени на CD и DVD. Има и много клипове в you tube от нашето свирене там. Сега работим по новия авторски албум "Автопортрет”, който ще излезе в края на годината и искам да направим концерт "20 години "Подуене блус бенд”.
