26 Юли 2009
ТЪРСЕНЕ
Михаил Иванов в интервю с Даниела Горчева
Михаил И. Иванов е роден през 1943 г. в София. От 1969 г. работи в Института за ядрена изследвания и ядрена енергетика към БАН. Защитил е докторска дисертация, ст.н.с. ІІ степен по теоретична и математическа физика. Научните му трудове са в областта на нелинейните явления и на приложението на теорията на симетриите за класификация на елементарните частици и атомните ядра.
През пролетта на 1968 г. Михаил Иванов организира дискусионен клуб във Физическия факултет на Софийския университет, който е разтурен от управляващите, като “трибуна за клевети и хули срещу политическата линия на Комунистическата партия”.
От 1973 до март 1990 г. е член на БКП. През 1973-1975 г. е секретар на комсомолския комитет при БАН.
През пролетта на 1985 г. и лятото на 1989 г. той се обявява против асимилаторската политика на Комунистическата партия по отношение на турците в България. По негова инициатива на 7 декември 1989 г. се учредява “Комитет за национално помирение”, на който той става секретар и един от тримата говорители. В Комитета се включват много представители на интелигенцията с различна етническа и религиозна принадлежност – българи, турци, роми, евреи, а също така – мюсюлмани и християни. До 1991 г. тази неправителствена организация играе активна роля за възстановяването на етническите права, спадането на етническото напрежение и утвърждаваното на толерантни етнически отношения в страната.
През целия мандат на президента Желю Желев (1990 – 1997) Михаил Иванов е негов съветник по етническите въпроси, а от 1992 г. - и по вероизповеданията. От октомври 2001 г. до юни 2005 г. е секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет. Член е на управителния съвет на Фондация “Д-р Желю Желев” от нейното основаване през 1997 година.
От 1998 г. той чете лекции по права на човека, етническа политика и защита на малцинствата в Новия български университет и Русенския университет “Ангел Кънчев”. Има многобройни публикации, посветени на етническите отношения, защитата на малцинствата и демографското развитие.
През 2002 г. излиза негова стихосбирка „Заради малката сребърна камбанка”.
Вие изследвате документи, свързани с т.нар. „Възродителен процес”. Навършват се 20 години от майските протести на българските турци срещу насилственото им “побългаряване”, за които много малко се знае. Какви са техните мащаби, къде са най-големите демонстрации?
Трудно е да се възстанови точния брой на участвалите в майските демонстрации. Аз се опитах да съпоставя данните от две справки на Шесто управление на Държавна сигурност и това, което цитира в своята книга “Заплахата остава” Веселин Божков – началник на Турския отдел на Шесто управление през този период, със свидетелствата на участници в демонстрациите пред Радио “Свободна Европа”, публикувани в “Някога, в 89-а” (интервютата на Румяна Узунова).
Според мен вероятният брой е към 30 хил. души и във всички случаи – над 25 хил. Протестите обхващат десетки селища. Започват на 19 май в Джебел, където според Веселин Божков в митинг на площада участват 3 хил. демонстранти. В следващите дни – между 20 и 27 май, протестите заливат цяла Североизточна България. Най-масови те са в Каолиново, където участват 5-6 хиляди, в Тодор Икономово, където протестиращите са около 3 хиляди, във Върбица – 2000- 2500, в Шумен – 2 хиляди, в Дулово – 1500–2000 (според интернет-страницата „Декомунизация”, която е ползвала архива на радио “Свободна Европа – 3000) , в Добрич (тогава Толбухин) – 1000 (според интернет-страницата “Декомунизация” – 4000-5000) и т. н.
Само в Кърджалийския край ли е имало такава ожесточена съпротива срещу преименуването?
Статията е много дълга,публикувам само част от нея,другото може да се прочете от блога на Дилмана!
.......................... На този фон не може да не се открои възникването и развитието през 1988 г. и 1989 г.
Съпротивата на българските турци допринесе ли за съзряването на правозащитното движение у нас? През какви етапи минава съпротивата на турците в България?
Така стигаме до въпроса за връзката между борбата на турците и помаците в България в защита на своята идентичност и протичащите през 80-те години процеси, довели до падането на комунистическия режим у нас.
Съпротивителното движение на турците и помаците в България срещу асимилационната политика на режима преминава през различни форми на проява и през различни етапи. В началото (първата половина на 70-те години при помаците и средата на 80-те години при турците) съпротивата има предимно стихиен характер – като спонтанна реакция срещу упражненото насилие. Тогава то приема и крайни, включително и насилствени форми. Известни са прояви на тероризъм, някои от които – довели до невинни жертви, и на протурски национализъм. Протурският национализъм по това време е съвсем закономерна реакция и не трябва да учудва никого – изпадналите в беда турци в България търсят в Турция и в международната общност закрила срещу насилниците. Правят се и някои опити за организирана съпротива, които властите смазват в зародиш – Ленинската комунистическа партия на турците в България с ръководител Авни Велиев (ликвидирана през септември 1984 г.), организацията в Момчилград с ръководител Осман Салифоглу, която ръководи масовата съпротива в града на 26 и 27 декември 1984 г., “Дългата зима” с ръководител Мохамед Юсеинов Юсуфов-Узункъш (създадена през януари 1985 г., ликвидирана в началото на 1986 г.), организацията на журналиста Халим Пасач (създадена през юни 1985 г.), Турското национално освободително движение в България с ръководител Неджметин Хак, към което е привлечен и бъдещият ръководител на Движението за права и свободи Ахмед Доган (създадено през юли 1985 г., ликвидирано през юни 1986 г.) и други. Всички тези организации съществуват за малко време без да могат да разгърнат дейността си (относително по-разгърната е само дейността на “Турското национално освободително движение”). Участниците са арестувани, много от тях са подложени на жестоки мъчения и след съдебни процеси – хвърлени в затвора.
През 1988 г. съпротивата на турците и помаците навлиза в нов етап. Тогава те свързват своята борба с борбата на неформалните сдружения, ставайки част от общото движение против тоталитарния режим. През втората половина на 1988 г. започва навлизане на борещи се срещу „Възродителния процес” турци и помаци в Независимото дружества за защита на правата на човека (първи са семейство Бабечки и Зейнеп Ибрахимова, която става координатор на дружеството за тогавашната Варненска област). По същото време - на 13 ноември 1988 г. във Врачанско се учредява Демократичната лига за защита на правата на човека в България с председател Мустафа Юмер и секретари Сабри Искендер и Али Орманлъ. През април 1989 г. в Джебел излезлият от затвора Авни Велиев основава “Дружество за подкрепа – Виена 89”. Почти по същото време в Казанлъшко се основава Мюсюлмански стачен комитет, с ръководители братята Ибрям и Ферхат (?) Рунтови (Ибрям Рунтов става говорител), който комитет е пряко свързан с Независимото дружество.
Отхвърляйки нелегалните форми на борба, ръководителите на Лигата разпращат нейната програма до средствата за масова информация и искат регистрация на организацията. Лигата, Независимото дружество, „Виена 89” се стремят към максимална гласност на своите цели и дейност, което те постигат въпреки пречките на властите, като се свързват и предават информация по радио Свободна Европа, както и по Дойче веле и ББС. Тези неформални сдружения ясно декларират, че тяхната борба е част от борбата за демократизация на обществото като цяло. Те пряко свързват исканията си за гарантиране на малцинствените права в България с изпълнението на договореностите, приети на завършилата в рамките на Хелзинкския процес на 15 януари 1989 г. във Виена Среща за сигурност и сътрудничество в Европа и с насрочената от 30 май до 23 юни в Париж в рамките на същия процес Конференция по човешкото измерение.
Многобройни са примерите, които показват че борещите се за своето право на идентичност турци и помаци сливат своята борба с борбата на зараждащата се демократична опозиция, превръщайки се в неразделна част от нея: На 16 януари започва гладна стачка на шестима дейци на Независимото дружество в подкрепа на гладната стачка на Петър и Вера Манолови, между които са Зейнеп Ибрахимова и семейството на Юсуф и Зайде Бабечки. Впоследствие към гладната стачка се присъединяват още 19 мюсюлмани. В отговор режимът експулсира Зейнеп Ибрахимова и семейство Бабечки. Впоследствие мюсюлмани от Търговище декларират по радио “Свободна Европа” своята подкрепа на ръководителя на Независимото дружество Илия Минев. През април 1989 г. шестима мюсюлмани от село Долно Изворово, Казанлъшко, между които Рамадан Рунтов и неговите двама сина, обявяват гладна стачка в подкрепа на гладната стачка на Николай Колев Босия.
Това, което ми направи впечатление, е взаимната подкрепа, която си оказват турци и българи и особено силно ме впечатли , че тогавашните акции на българските турци изненадват със своята зрялост и демократичност...
Трябва да се прочетат програмата на Лигата и декларациите на нейните ръководители и активисти, за да се разбере дълбоко демократичния характер на тази организация. Те са за добри отношения между българи и турци, за гарантиране на човешките права в България за всички и в този контекст - за гарантиране на малцинствените права, за преход към демократично управление на страната. За да илюстрирам демократичните позиции на турските неформални организации от 1989 г., ще приведа извадки от Обръщението към българския народ, прочетено на 4 юни 1989 г. по радио „Свободна Европа” от председателя на Демократичната лига за защита на правата на човека в България Мустафа Юмер:
“Драги съотечественици, сънародници и борци за демокрация и коренно обновление на българското общество,…. недалновидната и насилническа асимилаторска политика на режима създаде в България крайно опасна и тежка обстановка. При тази ситуация трябва да се сплотят всички демократи в редиците на създадените неформални организации, които, координирайки своята дейност, да засилят борбата против античовешката политика на властта. Времето сега изисква борбата за демократизация да се слее с борбата за запазването и съживяването на малцинствата в страната. Формите на борбата трябва да бъдат само законни и мирни. Никакъв терор, никакво насилие, никакъв саботаж. Съществуващата Конституция в България и различните международни документи дават достатъчни права за защита на личността и общностите от хора с различни мирни средства…. Моментът е много благоприятен за преминаване към масово гражданско неподчинение и безсрочни протестни стачки. Терористичният режим в България веднъж за винаги трябва да разбере, че времето не работи за тях. Варварските и средновековни методи ще дадат само обратен резултат. Единствен спасителен път за тях е да седнат на Кръглата маса за преговори с представителите на неформалните организации за извеждане на страната от дълбоката социалнополитическа, икономическа и духовна криза.”
По този начин демократичната съпротива на турците и помаците в България се утвърди през 1989 г. като много важна част на демократичната алтернатива на тоталитарния комунистически режим. Същевременно трябва да се каже, че и от своя страна неформалните сдружения се включиха в подкрепа на тяхната борба:
Ключова е ролята, която играе “Независимото дружество за защита на правата на човека”. До началото на януари 1989 г., когато Лигата успява да разгърне своята дейност, именно в рамките на Дружеството се изграждат първите организирани групи на демократична съпротива на турците и помаците в България. С тези групи активно взаимодейства до неговото експулсиране от страната секретаря на Дружеството Петър Манолов. През май и юни 1989 г. са арестувани и държани до 4 септември в ареста активистите на Дружеството Константин Тренчев (ръководител на “Подкрепа”), Христофор Събев (ръководител на Комитета за религиозни права), Хасан Бялков (ръководител по това време на Мюсюлманския стачен комитет), Николай Колев Босия, Антон Запрянов и Тодор Гагалов (заместник председател на “Подкрепа”). Срещу тях е образувано следствено дело с обвинение, че са подстрекавали и подкрепяли борбата на мюсюлманите в България. На 18 август 1989 г. във Варна е произнесена присъда срещу членовете на Дружеството Шукри Шерифов и Али Топалов, които заедно с Марлене Ливиу (българка с румънски произход), разгласяват през месец май по “Свободна Европа”, ББС и Дойче веле написано от тях “Обръщение към българския народ” против асимилационната политика на режима.
Борбата на турците намира подкрепа и в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Членове на Клуба инициират Обръщение, подписано от 120 интелектуалци, връчено на 18 юли в Народното събрание и прочетено по радио “Свободна Европа”, в което настояват за слагане на край на асимилационната политика на управляващите към турското малцинство. По “Свободна Европа”, Дойче веле и ББС се четат текстове от името на неформалните сдружения или отделни техни членове в защита на турското малцинство.
Но днес имената на хората, които организираха майските протести са неизвестни или тънат в незаслужена забрава...
За съжаление това е така. Истината трябва да бъде възстановена и направена известна на нашето общество. Майските протести през 1989 г. (щафетни гладни стачки, походи, демонстрации, митинги), които са връх в борбата на турското население в България за демокрация и човешки права, са организирани от Демократичната лига, Независимото дружество, Дружеството „Виена 89” и Мюсюлманския стачен комитет. Те действат в тясно сътрудничество помежду си, а на много места – съвместно. За няколко месеца Демократичната лига изгражда мощна организация. През пролетта на 1989 г. активистите на Независимото дружество се включват координирано и като активисти на Лигата. В Кърджалийско дейците на Дружеството действат съвместно и на практика се вливат във “Виена 89”. Между Мустафа Юмер и Авни Велиев съществува координация (те взаимно си обменят програмите). Ръководителите на Лигата привличат като съветник по правните въпроси Назъм Салиев (сега Назъм Башаран). Към него се присъединява и юристът Исмаил Исмаил. Изграждат се филиали на Лигата по области и общини.
При изграждането на организацията в навечерието на майските протести и при организирането и провеждането на започналите на 6 май щафетни гладни стачки, а след това - на походите и демонстрациите (от 19 до 27 май) се изявяват Али Мустафов Хюсеинов, Наим Наимов, Ахмед Османов, Сафет Хасимова Пашова, Грънча Алиева Орманлиева, Закри Фикриев Хасанов, Адем Шакиров, Гюлтен Османова, Исмет Исмаилов Еминов, Хайредин Алиев, Фейзула Якуб Фейзула, Фейзи Реджеб, Осман Османов, Сабахат Наимова и много други (тук грешките на този етап са неизбежни - предстои още много работа, за да се уточнят без да бъде изпуснат някого или да бъде преувеличено участието на друг имената на активистите на майските протести, както и ролята на всеки един то тях).
Давайки си сметка за опасността да бъде лишен от властите от възможността да изпълнява функциите си на председател на Лигата, Мустафа Юмер определя като свой приемник - като “председател в сянка” - Хюсеин Нух от Ябланово, като му възлага да изгради съответна ръководна тройка. Тази схема на приемственост влиза в действие след 9 май 1989 г., когато Мустафа Юмер и Али Орманлъ са експулсирани, а няколко дни по-късно – на 16 май – и Сабри Искендер. През втората половина на май Хюсеин Нух поема щафетата и дава сигнал за започване на походи и демонстрации срещу политиката на режима. След експулсирането по същото време на братя Рунтови ръководството на Мюсюлманския стачен комитет се поема от Хасан Бялков.
На нашата широка общественост не е известна (или е малко известна) ролята на неформалните турски сдружения през 1988 г. и 1989 г. като активни участници във формиращата се демократична опозиция, както и техният решаващ принос за организиране на майските протести. Имената на дейците на тези сдружения останаха в сянка. В същото време беше разпространена версията, че майските събития са дело на Ахмед Доган, който ги е ръководил от затвора. За популяризирането й допринесе преди всичко самият Доган, който няколкократно прави изявления в този дух. Така например в излязлото през 1992 г. като отделна брошура обширно интервю с него на Илиана Беновска той твърди следното:
“Сега много хора си присвояват актива, голямата заслуга за организиране на майските събития през 1989 г….Искам да осветя това. В Пазарджик бяхме десетина души, осъдени по гл. І, във връзка с възродителния процес. Цялата работа тръгна от Пазарджик като идея. Мисля, че беше някъде към 19-20 януари 1989 г., след като прочетох текста на Виенския документ за правата на човека, може би след седмица, най-много, започнахме конкретна организационна работа и то във връзка с 30.V. – Първата конференция по човешките измерения в Париж, във връзка с Хелзинкския процес.”
По-нататък в интервюто лидерът на Движението за права и свободи високомерно се разграничава от неформалните сдружения:
“Тук-там се пише за разни дисидентски истории и много хора подчертават какво били направили – извинявайте, ние, ако говорим за дисидентство, целият етнос беше дисидентски. Да правиш митинги е едно, а да правиш митинги под дулата на автоматите е съвсем друго…..Аз не подценявам другите дисидентски истории. Те си имат своето място, но тук беше игра “ва банк”. Играта беше на живот и смърт. И не беше от 5-6 души. Когато масата е готова – всеки може да я оглави. Въпросът е да организираш едно движение, да го насочиш. така че, когато говорят кой какво е направил, аз обикновено мълча. Мълча и ми е неудобно да заема позиция…. Такъв удар по тоталитарната система не е имало. Изведнъж после се оказа, че са съществували над 50 “нелегални” партии.”
Последователен пропагандатор на ръководната роля на Ахмед Доган в майските събития е проф. Ибрахим Татарлъ. В своята книга “Движението за права и свободи – фактор за демокрация, разбирателство и сигурност в страната и на Балканите” (издадена през 2003 г.) той пише: “Въпреки тежките условия, Ахмед Доган и неговите съратници превръщат затворите в щабове на борбата срещу тоталитарната власт. От там е ръководена съпротивата срещу управлението на БКП. В резултат на тази организирана, системна ръководна работа се стига до повсеместни акции срещу тоталитарното управление на Тодор Живков, което намира най-широк израз в майските събития през 1989 г.”
Твърденията за водещото участие на Ахмед Доган в организирането и провеждането на протестите на турското население през май 1989 г. досега не са подкрепени с нито един установен конкретен факт, с нито едно свидетелство на самите участници в тези събития. Поне на мене такива не са ми известни.
Какво казват документите на Държавна сигурност по този въпрос? Кои според тях са организаторите на майските събития?
Твърденията на Доган не се подкрепят и от известните документи на Държавна сигурност. В тях еднозначно се сочат като организатори Демократичната лига, Независимото дружество, „Виена ‘89” и Мюсюлманския стачен комитет. Ето някои извадки:
В Информация от началника на Шесто управление на Държавна сигурност (тогава това е генерал Антон Мусаков) от юли 1989 г. относно: Масови демонстративни прояви и безредици, извършени в някои райони на Варненска, Разградска и Хасковска област за периода 20-27 май 1989 г. се констатира:
“Под прякото въздействие на възникналите през последните години неформални структури, влиянието на западната пропаганда и провежданата от Турция антибългарска кампания, отделни лица с възстановени имена преминаха от нелегални към открити форми на противопоставяне – създаване на дружества, лиги и др., като предприеха действия за тяхното официално признаване.
При тази обстановка, към т. нар. “Независимо дружество” възникна “турско крило”, утвърди се и разви широкомащабна дейност т. нар. „Демократична лига за правата на човека”, а по-късно се сформира и т. нар. “Дружество за подкрепа – Виена 89” и “Мюсюлмански стачен комитет”. В основата на тяхната тактика залегна идеята за провеждане на конкретни мероприятия във връзка с насрочената в края на м. май 1989 г. в Париж конференция за човешките измерения. Активна подкрепа за тяхното създаване и формулиране на програмите им оказаха съществуващите до момента неформал...
