Един от най-срамните факти в българската най-нова история - процесът, наречен "възродителен" - доскоро се премълчаваше както от медиите и учените, така и от юристите. Не бих се наела да твърдя, че това е така - защото и медиите, и учените, и юристите (доколкото не осъдиха никого по този процес) се чувстват виновни за неговото провеждане, обосноваване или разгласяване. Текстът, който предлагам на вниманието ви, не е обвинение, нито разследване. Той е опит да се погледнат събитията от две различни гледни точки - на "палачите" и на "жертвите" - и някъде между тях да се потърси истината.
След 1990 година за "възродителния" процес се заговори. Публикуваха се изследвания - наши и чужди, опити за анализи, спомени. Повечето от тях обаче засягаха преименуването на турците през 1984-1985, а - доколкото се споменаваха преименуванията на българите мюсюлмани, извършвани периодически - се визираше преди всичко Благоевградски окръг. Най-компактната маса от това население, живееща в тогавашния Смолянски окръг, остана извън вниманието на изследователи, анализатори и мемоаристи. Може би защото тезата за тяхното "доброволно преименуване" все още е актуална. Именно на тези хора, наричани от своите съграждани, съседи и дори приятели християни "Българи'72", съм посветила книгата си със същото заглавие, част от която е този текст.
Мисля, че те го заслужават. Мисля също, че - ако се пренебрегне "Смолянският челен опит" във "възродителния" процес, станал първообраз на по-сетнешното преименуване на всички мюсюлмани в България - няма да бъдат разбрани механизмите на това явление - именно като процес.
"Историческото решение"
На 17 юли 1970 ЦК на БКП взема своето "Историческо решение" за "класово-партийното, патриотичното и интернационалното възпитание на българите с мохамеданска вяра". Решението е взето по лична инициатива и с личното участие на Т. Живков1.
Смолянските партийни ръководители откликват само след две седмици - на 3 август. Пленумът на ОК на БКП привежда "Историческото решение" в действие.
Като причини за Решението са изтъкнати "сложната международна обстановка, идеологическата диверсия на империализма, отговорните задачи на социалистическото строителство и специфичните проблеми на Смолянски окръг, произтичащи от дълбоките рани, нанесени върху националното съзнание на част от българското население от асимилаторската политика на османските поробители по време на петвековното робство..." 2
Следват пленуми на общинските партийни ръководства, където Решението е сведено до знание на партийния актив и мигновено приведено в действие. Действието е в унисон с партийната политика на "ненасилие", на "доброволно" "възстановяване на историческата истина". Тя се "възстановява" на събор-ритуали, започващи с художествена програма и речи (партийни ръководители, осъзнати комсомолци, доскоро заблудени пенсионери) и завършващи със смяна на имената на компактни групи хора (документите са приготвени предварително). Първият събор е проведен в с. Изгрев, община Неделино. Довеждат военна музика от Смолян и хвърлят фереджетата на жените. След този "изгрев" мероприятието се разпространява с шеметна скорост из целия окръг.
Един от събор-ритуалите (а те си приличат почти изцяло) е проведен в местността Турчин дере (Лъкинско) под наслов "Гордост е за мене българин да се наричам" и изглежда така: по дърветата са окачени плакати, изобразяващи Райна Княгиня, Посрещането на руснаците, Балканджи Йово, Родопчанка на строително скеле, които - според дописника на "Родопски устрем" - "говорят сами".
Съвсем наблизо, в село Мостово (Асеновградско) "бе възпроизведено опожаряването на селото, отвличане на робини и прочие".
"Имената са приети с такава радост, че сега в Мостово съвсем непринудено се празнуват имените дни... Преди шест години, когато Илия Сандански пръв в селото отгледа прасе, това беше нещо като сензация... но сега населението масово яде свинско месо." 3
1994, същото село, М. С.: "Откак ни смениха имената, вече нямаме курви." 4
Вестник "Родопски устрем", чиито тогавашни дописници все още си спомнят с умиление за събор-ритуалите5, открива специални рубрики за "преброяване" на новопреименуваните. Във всеки брой се съобщава за трогателни тържества, завършили с 5, 10, 67, 115, 264, 300 сменени имена. Ако се съди по публикациите в този вестник, смолянският "възродителен" процес напомня безкрайна феерия от радост и щастие. Щастливи са "възродителите", щастливи са "възродените" и окръжната атмосфера прелива от възторг.
Има обаче и други гледни точки, които внасят дисонанс във възторжената атмосфера:
С. Д., Горна Арда:
"Дори не съм чувала за събор-ритуали. Бях на 15 години. Процедираха така: пращат писмо от съвета до главата на семейството. Баща ми се скри - да не получи писмото. После пращат ново писмо - направо с нови имена, които те са ти определили. Ако не си смениш името, те пребиват."
Х. Ф., Мадан:
"Идват една вечер вкъщи - баща ми беше в болнични. Шефът му дори ме взе в скута си. Баща ми помоли да не говорим на тази тема. Майка ми попита: "А бащините ни имена ще сменяте ли?" - баща й беше починал преди няколко дни. Показаха ни, че могат да приложат и сила. Тогава ударих единия, защото майка ми плачеше.
Друга вечер, след известно време, дойдоха, ритнаха вратата и влязоха - баща ми беше нощна смяна. Ние с майка ми тръгнахме да бягаме, но те ни препречиха пътя. Майка ми казва: "Няма да си сменя името!" - "Ще го смениш!" Хвана я за гушата и й изви ръката. Намазаха й палеца с мастило - а тя е грамотна жена! Ритах и хапех, а те ме изнесоха в кьошето. Чак се задушавах от натискането.
Повечето от тези хора ни бяха комшии. Живеехме заедно."
Полковник Георгиев, офицер от МВР - Мадан, е на друго мнение, макар и той да не споменава за събор-ритуалите:
"Имам заслуга в Мадан да не се случи като в Бял извор и Корница - събирах информация и извършвах профилактика. Викам човека и - с най-демократичните средства: "Ти смяташ това и това да правиш. Виж сега - срещу власт се не върви, къде си тръгнал сам? Нито си ти първият, нито си ти последният" - в такава насока вървеше разговорът. И затова тук човек репресиран заради имената няма."
И отново - Мадан - Л. М:
"Една вечер Кольо Кузманов (от Гражданската отбрана) сам си отключва вратата на къщата ни - имаха всякакви шперцове. Ние с брат ми плачем и той ни преби."
С., Барутин:
"Казаха ни, че мъжете са блокирани в рудника. Причаквали ги в банята и там ги биели, ако не си сменят имената. Ние отидохме да ги търсим - да им кажем да не ходят в банята, кални да си дойдат. Почнаха да стрелят. Уж една жена ударила някого.
Огнянов (тогавашен кмет) и Митко Касапов (от МВР-Девин) ми фърлиха детето - на 9 месеца. Кучето ме раздра. Отведоха ме в Смолян - цялата махала беше там: мъже, жени... В милицията ни гледаха през шпионки. Зорле те карат да ядеш с дървена лъжица и една кофа - да сереш и да пикаеш. То нищо като не си ял...
В Смолян ме въртяха като манекенка за очна ставка, но човекът казал "Не е тя", иначе можеха още там да ме убият."
За блокадата в Барутин ще стане дума и по-нататък. Тук ще цитирам един разговор пред джамията, проведен след петъчен намаз. Единственото име, което успях да запиша, е на К. К, бивш партиен член. Останалите отказаха да ги съобщят. Не мисля, че са ме излъгали. "Иди в петък на джамията - каза ми преди това човек от селото. - В петък няма да излъжат..."
- Още от 1970 започнаха агитацията: "Вие сте българи, не сте никакви мюсюлмани..."
На 15 януари 1972 ни съкратиха от рудника - 5 души, партийни членове - защото не си сменихме имената.
Блокадата беше на 15, 16 и 17 март - с танкове и пожарна с гореща вода. Нашите хора, въоръжени само с камъни, пробиха пожарната. Издъхна им пожарната.
- Когото хванат - дробене, чукане...
- Огнянов вървеше с два пистолета. Първия изстрел го даде Зафиров (също от МВР - Девин). Цяла война...
- Моята майка с кучета я давиха...
- Шибнаха ми патрона в белия дроб...
- Като ме караха, викаха: "Да го хвърлим в дерето! Да доведем батачани да ги изтрепят!"
- Не можехме да си найдем децата - 3- годишни деца хванали баира...
- Не даваха да излизаме. Стрелят на месо. Пуснахме жените напред, като мислехме, че няма да посегнат...
- Една жена умря от инфаркт.
- Някои си смениха имената преди 1972, но криеха.
Интервюирах и Делчо Огнянов, тогавашния кмет на Барутин. За него ще стане дума по-късно. Кметувал е до 1980. "Не са се опитвали да ми отмъщават" - каза.
Другите двама активни участници - офицерите от МВР-Девин Касапов и Зафиров - са покойници. Касапов се самоуби в Девин малко преди да го интервюирам. За тях С. от Барутин казва:
"Преди Касапов да се самоубие, един негов приятел му казал:
- Ти колко злини направи на Барутин, колко сираци остави...
Веднага влязъл в банята и се застрелял.
Зафиров и той умря. Бог ги наказа. Жена му почина от рак - хубава жена. Казвала му: "Недей!" И хвана рак от съвест. Като почина, поиска да я забулят като нас."
Мнението на Х. Д., бивш оперативен работник от Борино, за смъртта на Касапов се различава от нейното:
"Самоуби се, защото вземал заеми и не връщал. От съвест? Чак толкова късно да му дойде тая съвест..."
Тези събития (дори само част от тях да са истина, е достатъчно), разбира се, не са описани нито в "Родопски устрем", нито в партийните документи. "Родопски устрем" отразява възторга и плачещите от умиление хора с "възстановени имена"...
Централната преса обаче мълчи. Или публикува достатъчно неясни съобщения за някакви хора, събрани някъде, по някакъв повод да празнуват нещо. В централната преса се публикуват кръстословици с въпрос "българомохамеданин?", чийто отговор е "помак", а статиите на смолянските ръководители се спират - дори в "Партиен живот"6.
В същото време "мерки на централно ниво" продължават да се вземат - вече не от партията, а от държавата - колкото и двете понятия да не се разграничават през този период.
През ноември 1970 г. в "Мероприятия на Министерството на народната просвета" се говори за 170 000 "население, свързано насилствено в миналото с ислямската религия". Предлагат се следните мероприятия:
1. При подбора на студентите за педагогически кадри да се даде предимство на младежите с изявено съзнание за българска принадлежност.
2. Да се ускори изграждането на интернати в Смолянски, Пазарджишки, Кърджалийски, Благоевградски и Ловешки окръзи и до 1975 в тях да бъдат обхванати всички ученици от българомохамедански произход. Целта е да се отделят от семействата си7.
На 4 май 1971 г. Комитетът за стопанска координация към МС гласува Решение № 116 за освобождаване от такса на лицата, които заменят турско-арабските и други имена с български8.
Официално обаче за тези "мерки" се мълчи, което създава у хората впечатлението, че акциите се извършват само в Смолянски окръг и не са вдъхновени "отгоре", ами са инициатива на местната власт. И хората започват да бягат.
По този повод ОК на БКП - Смолян докладва на Венелин Коцев в ЦК и за някои трудности:
"Жителите на окръга се заселват в селища с турско население и се пишат турци; носят се слухове, че всичко това е само в Смолянски окръг и бягат във вътрешността на страната; някои студенти също говорят в този дух..."
Следват списъци на хората, които са се изселили, включително - на бременните жени, родили в други населени места и записали децата си турци9.
Още по-масово е бягането в горите. Случвало се цели села да се преселят в гората, а в къщите да останат само децата. Живеели така със седмици. Един човек от Букова поляна се крил четири години10. Никой не го издал. Роднините и съселяните му носели храна.
"Почти всички се криеха по гората - казва М. Ф. от Доспат. - Ти видяла ли си мъж да надене фередже и да фане гората? Почнаха да съобщават, че еди кой си сменил името, а той - по Балкана... Хващаха децата да подписват и броеха цялото семейство със сменени имена... На 1000 души един да си е сменил доброволно името."
Папките с преписки, съдържащи издирването на изселниците, са огромно количество. Някои са въдворени на старите си местожителства и прекръстени, други успяват да останат в новите си домове (в турски селища, в други окръзи) и да дочакат 1982, 1984-а... И до ден-днешен в много турски селища живеят българи мюсюлмани от Смолянско, успели да се укрият през 70-те години, чиито деца и внуци вече се считат за турци... Някои от тях живеят и в Турция.
А в Смолянски окръг, където все още живеят повече от половината "желаещи да възстановят историческата истина", кипи трескава дейност.
На 3 и 4 ноември 1970 г. се провежда съвместно заседание на сесията на ОНС и пленума на ОК на БКП, където са изброени "нарушенията на социалистическата законност от страна на свещенослужители и ръководства на верски общини, от страна на вярващи:
- незаконните съжителства;
- обрязването на децата;
- честването на религиозните празници байрам, коледа, великден..." 11
Споменаването на Коледа и Великден заедно с Байрям не е куртоазен жест или камуфлаж. Именно в описа (№ 38), посветен специално на "възродителния" процес, в партийния архив на Смолян съм срещала множество донесения за хората, присъствали на Великденската литургия, както и доноси за конкретни свещеници. Разликата се състои в това, че имената на християните богомолци отсъстват, докато мюсюлманите са упоменати прецизно. Никъде не видях документ, свидетелстващ за изрично нареждане в този дух. Очевидно информаторите (всичките - християни, макар деклариращи се като атеисти) са допускали известни отклонения в донасянето за своята група.
Към чуждата обаче се отнасят като към "присадени българи".
В началото на 1971 Ф. К. от Златоград казва:
"В нашия дом вече не съществуват рамазан, байрам, мевлюд и други, нито пък коледа, великден и пр. (празниците са изписани с малки букви в оригинала). Честваме си рождените дни и всички национални празници. Смятам обаче за крайно неправилна постъпката на някои българи с християнска религия, които ни наричат "бояджии", "обезценени", или "присадени българи"... 12
В Смолянско наричат българите мюсюлмани "Б-72" - "Българи от 1972". Това, че голяма част от тях (преди 1989 - всички) са с български имена, не помага на интеграцията им. Напротив - дори доброволното изтъкване като българин предизвиква в най-добрия случай усмивки - "Знаем те кой си и откъде си." Правило е онези християни, които най-много проповядват "единния български корен" и най-много преследват всичко, свързано с думата "етнос" - включително етнолозите, най-често да говорят за българите мюсюлмани като за "мръсни ахряни". По същия начин се отнасят и към компактните маси, покръстени от иначе "светеца" Боян Саръев.
"Ти българин ли си?"
В края на първата година след Решението от 17 юли (1970) се отчитат и първите успехи, особено в училищата:
Училището - първенец е в Забърдо (общ. Чепеларе) - 100% учители, ученици и помощен персонал си "възстановили българските имена". Предавали ги дори по телевизията. "А на други места деликатничат..."
В училищата е проведена анкета със следните въпроси:
"Ти българин ли си?
Ако има война, на чия страна ще се биеш?"
Проведен е и конкурс за най-хубава рисунка на тема: "Да бъде смърт, проклети насилнико!"
В Борино (населено предимно с турци, все още незасегнати от "възродителния" процес), например, на въпроса "Коя е моята родина?" - "само две от децата са отговорили неверно. Останалите подчертават НРБ.". А на въпроса "Къде децата живеят най-добре?" - "всички подчертават НРБ и СССР, само едно е написало ГФР и едно - Турция."
В Богутево (общ. Чепеларе, българи мюсюлмани) обаче голяма част се писали турци, българомохамедани, пионери, но не и българи...
На родителската среща, свикана по този повод, един баща казал: "Комунистите унищожиха козите и сега ще унищожат българомохамеданите." 13
Към 31.12.1969 г. в целия окръг има 9326 души със сменени имена. В края на 1970 те са вече 24 562. В Доклада на Отечествения фронт от 02.03.1971 г. се признава, че "най-трудно е в Доспат, Мадан, Върбина, Давидково"...
През 1971 г. се приема новата конституция на НРБ, която провъзгласява "идейно-политическо и морално единство на всички трудещи се в НР България". Не се допускат "никакви привилегии или ограничения, основани на народност, произход, религия, пол, раса". В този член (35, ал. 2) - съзнателно или не - е изпуснат езикът14.
Към 15.08.1972 г. 57,1% от българите мюсюлмани в окръга са вече снабде ни с нови паспорти. Най-зле е работата в Средец (27,5%), Върбина (34,9%), Доспат (35,9%) и Загражден (40,1%)15.
Дори в селищата, където работата върви добре, се случват неприятности:
"Някои хора не си знаят новите имена."
"Не искат да се погребват с граждански ритуал. Слагат в гробищата и полумесеци заедно с петолъчките."
"Още носят шалвари."
"Невежество! Въобще не са излизали от село и дори не вярват, че има хора в космоса!" 16
Дали "невежеството" може да се осмисли като
Съпротива?
Съпротива в смисъла и в размерите на онази в Гоцеделчевско и Велинградско, в Смолянско наистина липсва. Това дава основание на изводите с по-късна дата, че тук всичко е минало леко, едва ли не приятно и изключително доброволно. Дава основание на днешните поборници за "народностни чувства" да твърдят, че "смолянските българомохамедани" изцяло прегърнали идеята за "възродителния" процес, защото по принцип се чувствали "по-българи" от останалите. Дава основание, също така, на проислямски групировки - по света и у нас - да окачествяват "смолянските помаци" като предатели на род и вяра.
Сведения за съпротива в дописките, разбира се, няма. Твърде оскъдни са те и в архивните документи: няколко уволнени кметове, една осъдена на 14 месеца затвор общинска съветничка17. От документите дори не става ясно за какво точно е осъдена. "Обратните" твърдения, предимно в турски издания, за - например - "най-малко 1850 трупа в язовир Доспат" 18 не биха могли да се приемат сериозно. Остават теренните материали.
А. К., Мадан:
Някъде през 1973 или 1974 на Шефкет Л. му се роди момиче и го записаха с ново име. Отказа се от него и го прати в Широка лъка. Тогава избухнаха женските протести. Една жена я пратиха в затвора. А сина на Шефкет Халилов го пребиха до полудяване. Хвърлиха го пред вратата.
Имаше едно убито момче. Беше залято с коняк, а не пиеше. Никой не направи следствие.
Полк. Георгиев, Мадан:
През 1972 започна съпротивата. Две новородени деца с български имена бяха оставени върху бюрото на секретаря на ОбК на БКП. После ги изпратиха в Широка лъка. Така започнаха женските бунтове. Обади се Пеко Таков - тогава зам. председател на Държавния съвет - че 12 бременни жени се оплакват в София - не щели да раждат в Мадан. В Мадан жените на улицата всеки ден се увеличаваха, достигнаха до 100 и блокираха Общинския съвет. Горе не се даваше никаква информация. Всичко се решаваше на място.
Тръгнаха групи по рудниците - да убеждават, но имаше и екстремисти и се стигна до насилия и извращения. В МВР (тогава началник беше полк. Йордан Цанев от Русе) насилие не сме упражнявали. Налагаха се административни наказания - изпращане в Белене.
Най-голяма съпротива оказа мах. Върба, защото през 1912 са претърпели много. Тогава наредили големи казани с вода да ги кръщават, а те се укрили в Кечи кая (пещера над Рудозем). През 1972 постъпиха по същия начин.
Всичко се командваше от Първия секретар на ОК на БКП (Д. Димитров).
Най-голяма съпротива оказват в Доспатско, най-вече в Барутин. На въпроса защо "офанзивата" в Доспатско започва именно от Барутин, а не - например - от Доспат, който е общински център, получих множество отговори:
1. Доспатчани били по-големи фанатици, смятало се, че в Барутин ще мине по-лесно. Ако приемем, че за 1972 това твърдение е било вярно, то сегашното превръщане на Барутин в "крепост на исляма" не само в Доспатско, а може би - наред с Мадан - и в цяло Смолянско, вероятно ще се окаже следствие именно на "възродителния" процес.
2. Справят се най-напред с Барутин, за да пресекат пътищата за бягство в Гърция. Барутин наистина е на юг от Доспат, но още по на юг са Бръщен и Црънча. "Остави Бръщен и Црънча - каза М. П. - там са верни кучета..."
3. В Барутин имало местни ръководители, които се натягали на окръжната власт. Ръководители натегачи е имало навсякъде.
И така нататък. Около тези, общо взето, не много убедителни обяснения витаеше неизреченото или полуизречено подозрение, че са бастисали най-напред Барутин заради спомена за Ахмед ага Барутанлията, бастисал през 1876-а Батак. "Да доведем батачани да ги изтрепят!" - казали на един от джамийските старци, когато го карали с пробит бял дроб към Смолян. Иначе повечето информатори нямаха лични оплаквания от батачани, заемащи по това време отговорни постове - като бивши партизани и активни борци. Но непременно държаха да изтъкнат, че изпекли на шиш пратениците на Ахмед ага...
Склонна съм да мисля, че това, последното - на пръв поглед ирационално обяснение - може би ще се окаже вярно в най-голяма степен. Защото опозицията Батак/Барутин съществува и до ден-днешен.
Блокадата на Барутин започва на 15 март и трае до 17-и. Двете махали (иначе банално наречени Горна и Долна, но с прякори "Западен Берлин" и "Източен Берлин", т. е. "лошия" и "добрия" Берлин) са откъснати една от друга. Горната ("Западен Берлин") е заградена с танкове. Пожарната бълва вряла вода. А смяната в урановия рудник е завардена в банята. Н. Ч. успял да избяга. Заловили го и след два месеца го осъдили на 12 години, че уж ударил шофьора на някакъв шеф... Първоначално искали смъртна присъда.
Влизали от къща на къща и биели.
Д. К., син на убитата Н. К.:
"Разбиха вратата и я убиха вкъщи, с рана в главата. После издадоха смъртен акт, че починала от дезинтерия. Брат ми, жена му - всички бяха ранени. Беше просто война. От Горната махала бяхме по-изолирани, затова пострадахме повече.
Беше ранена и Е. И.
Ранените ги караха в болницата. Жената на брат ми не се обади, че е ранена и след 2 г. почина.
Половината село беше по МВР-та - в Девин, в Смолян..."
А кметът Огнянов каза: "Не е редно много - с насилие..." И продължи:
"Проведох много събрания, идваха инструктори, а хората: "Не щем!" Караджов беше лично като председател на ОНС по време на блокадата. А тя се ко мандваше от Никола Лалчев - окръжен началник на МВР.
От горната махала спряха да ходят на работа в рудника. Димитър Димитров нареди блокадата - да се разгони митинга. И аз бях там, с джиповете. Нареждането беше да се приказва с хората, а те хвърляха камъни, колове... Раниха един майор Атанасов. В ръцете нямаха оръжие, но отнякъде излезе изстрел и тогава почнаха да стрелят и нашите."
Д. К.:
"Каква съпротива - просто се събираме и стоим на улицата... На третия ден ни обградиха и - огън! "Стреляй на месо!" - викаше Касапов. Добре че не се съединихме двете махали, щеше да има повече убити. Когато дойдоха пожарните, ние почнахме с камъни..."
Това, което се е случило в Барутин, не беше трудно за възстановяване. Противоречия имаше само в някои детайли. Дори кметът Огнянов не отрече да е имало блокада, да се е стреляло, да е имало убити. Не отрече и личното си участие - с някакъв трудно разбираем обективизъм, който - ако беше от страната на жертвите - бих нарекла фатализъм. И с едва измъкнатата фраза "Не беше много редно..."
За Барутин нещата бяха ясни.
Не бих могла да кажа същото за Доспат.
Пристъпих към интервютата, след като се запознах с цитираното вече съчинение на Хюсеин Мемишоглу, в което той посочва фантастични цифри на убитите в Доспат през 1972 г. Числата са: 278 души за Доспат, 315 за Барутин, а общо трупове в язовир Доспат - 1850. Авторът цитира турски източници, до които нямах достъп19. Не бих могла да коментирам нито достоверността на източниците, нито добросъвестността на самия Мемишоглу, който и на други места в книгата привежда подобни бомбастични "факти", за някои от които е категорично доказано, че са неверни. Няма да коментирам и цифрите. В съчинението обаче се споменават няколко конкретни имена на убити хора (част от тях - деца) и двама "ръководители на Държавна сигурност в Доспат". Публикувана е и твърде неясна снимка на труповете, взета от Националната библиотека в Анкара20.
Реших да проверя поне имената.
Двамата "ръководители на Държавна сигурност" излязоха веднага, с маловажната разлика, че не са били ръководители, а редови офицери, не са били от Държавна сигурност, а от МВР, не са били от Доспат (там не е имало поделение на МВР), а от Девин. Така или иначе, офицери от МВР с имена Зафиров и Касапов (при Мемишоглу - Касабов) са съществували и са взели участие в блокадата на Барутин. Проблемът беше с имената на убитите.
Първоначалната официална информация (получена от кмета на Доспат) беше, че в Доспат убити няма и хора с такива имена не са съществували. "Идете в Барутин - каза кметът от СДС Славейко Сельошев и добави - Какво толкова - възродителен процес - сменили две кърпи и два шалвара!" Следващото ниво на информация беше: всички, цитирани от Мемишоглу фамилии, са доспатски, но хората не са нито убити, нито дори бити. И последното ниво, до което се добрах: братът на единия от споменатите хора (Ф. А.) бил изселен, а друг един (А. Х.) бил пребит, но починал чак през 1988. Срещнах се със сина му Л. Х.:
"Почнаха да привикват по-грамотните хора. Баща ми беше готвач в РПК. Влезли при него към 22 ч. Р. К. (тогавашен председател на РПК) и А. Д. (тогава - секретар на общината) и почнали побой. Имало лекар, който казал: "Направили сте лоша работа, този човек трябва да се лекува." Хвърлили го в джипката с главата напред, счупили му носа. Една седмица го държали в милицията. Един катаджия от Девин го видял, взел мерки и го закарали в болницата.
След като го пуснаха, баща ми го уволниха, понеже не се явявал на работа повече от 7 дни. Живя още 16 години, но - пет дена здрав, останалото в болница... Почина при Чирков - не можеше да издържи дори предварителните изследвания.
Баща ми казваше: Аз знаех, че този процес върви, 90% вече са си сменили имената. Ако ми бяха казали, че това е държавна политика, че е негласно споразумение между Т. Живков и Демирел... "
Срещнах се и с А. Д. - бияча секретар, който сега държи барче и се оплаква, че не му дават работа:
"Никого не съм бил. Всичко това е измислица на Л. Х. И на дядо му (тъста му) Н. М., който беше председател на Клуба по атеизъм и му викаха "Шестака". Той изселваше хората. А сега те най-много ровят по този въпрос, но ще си изкарат белята. Може да се стигне до стрелби. Иде ми да хвана Л. - един камък на шията - и в язовира...
Аз бях само изпълнител. Нещата са политически - ОК взема решението и ни го свежда. Спречквания е имало, но насилия не е имало. Имаше ежемесечни планове - как да се работи по семейства и къщи. Няма служител, който да е бил на държавната трапеза и да не е участвал.
Смених си името през 1971, преди Решението (мисли, че Решението е от 1972). До 1990 бях ръководител на Обредния дом. Исках да се обновят гробищата. Катафалка бяхме купили...
Този въпрос ("възродителния") не трябваше да се изоставя. Това вреди на нацията... Тъкмо бяхме малко преобърнали съзнанието - защо да има различия? Вие - така, пък ние - инак..."
Р. К. (съвпадение на инициали с "бияча" Р. К.) ме догони по улицата на излизане от разговора с Л. Х.:
"Тука нямаше бити хора, всичко е измислица на Л. Х. (който го уволнил от работа, за да назначи шурея си). Баща му работеше с мене - ядеше и пиеше, жив и здрав... Всичко беше доброволно. На баща ми само му сложили пармака на листа.
Името какво... Човек трябва да бъде човек. Никой не знае какви сме - помаци, италианци, гърци..."
А старците пред джамията (К. Ф. и други) ми казаха, че А. Х. наистина е пребит, че братът на другия бияч Р. К. - Сали - също е пребит и след няколко месеца починал от раните си, че има и други хора: Абдула Бабчев, Фатме Мустафова - пребити и починали след една-две години... Казаха ми също, че Б. Ч., свалял тогава кърпи и шалвари, сега е председател на джамийското настоятелство... Б. Ч. не поиска да разговаряме.
В регистрите по гражданското състояние (за годините 1972, 1973, 1974 и 1975) прочетох смъртните актове на Антим Бабчев (поч. през 1973) и Фатме Мустафова (поч. през 1974). Сали го нямаше. Но имаше няколко съвсем млади мом чета от Любча и от Касъка, починали през 1972 г. Смъртният акт на едното от тях, починало от инфаркт, е издаден от клиника по нервни болести...
Не се наемам да преценя къде е истината. Кой лъже - Л. Х., А. Д. или джамийските старци? Вярно, не беше петък. Пък и реших, че не е чак толкова важно да броя убитите. Много по-важна (или - по-страшна?) ми се стори незаличената омраза, отровила - след почти три десетилетия - и следващите поколения... Онази, същата омраза, за която съм чела, която съм гледала да се развихря по други краища на Балканите, но никога (за двайсетгодишни изследвания) не съм срещала в България...21
И още нещо: Омразата, която познаваме от други краища на Балканите, е омраза между различни етнически или религиозни групи. Хората в Доспат са от една и съща етническа или религиозна група. Омразата им не е мотивирана от този принцип. Не е мотивирана и от принципа комунисти/антикомунисти или палачи/жертви. Р. К. (и много други като него - те са преобладаващото мнозинство) не е нито комунист, нито антикомунист, нито палач, нито жертва. Не е нито християнин, нито мюсюлманин. Р. К. е просто един уволнен човек, за да бъде назначен нечий шурей...
Съпротивата и репресиите в Доспатско (особено в Барутин) не са типични за целия Смолянски регион. В това отношение (и по много други признаци) Доспатско стои по-близо до Западните Родопи - Велинградско и Гоцеделчевско, отколкото до Смолянско.
Не съм склонна обаче да се съглася и с твърденията за "доброволното възстановяване на имената" в останалите райони на Смолянско. Липсата на активни съпротивителни действия не означава липса на съпротива изобщо. Съпротивата в Смолянско е пасивна съпротива.
Масова пасивна съпротива е продължаващото обрязване на момчетата, носенето на шалвари, шарени дифтинени рокли и особено шамии и такета. Регистрите по гражданското състояние отбелязват големи постижения при ражданията и женитбите, извършени със социалистически ритуал, но при погребенията провалът на социалистическия ритуал е почти пълен. Всъщност именно при погребенията избухват най-големите конфликти, регистрирани в Смолянски окръг.
М. П., отговорник по ритуалите, Мадан:
"И сега хората с умиление ми показват снимки от гражданските ритуали. Тогава изобщо нямаше юридически бракове. Провеждахме разяснителна работа. И вдигаха огромни сватби! Хората плачеха от радост."
Л. М., Мадан:
"Най-страшно беше при погребенията. Опитвахме се да махнем поне капака на ковчега. Заблуждавахме пратениците на съвета (М. П.) - някой ги заговаря и в това време махат капака."
Л. Х., Доспат:
"Когато погребваха баща ми, А. Д. се надвеси над гроба да види дали го погребваме по мюсюлмански. Стисках в ръцете си пръст, за да не го вкарам и него в гроба."
В Смолянско (без Доспатско) няма чак толкова много убити и ранени, както в Западните Родопи. "Ние сме по-кротки хора" - казва Л. М. от Мадан. Но има масови уволнения, мнозина лежат в затвора за извършване на сюнет. Стотици са изселени. Изселвали са преди всичко учените (хафузите), влиятелните личности. Но и всички останали, които са оказали или са били заподозрени, че ще окажат и най-малка съпротива.
Х. Ф., Мадан:
"Имаше един много авторитетен човек в Шаренка - завършил Нюваба в Шумен. Набедиха го, че ще слага отрова във водоема и го пратиха в Белене. Беше ходжа.
Хазаите на интернираните (например, в Габровско) бяха инструктирани, че при тях ще дойдат престъпници."
М. П., Доспат:
"Дойде комисия, черпихме ги ракия, мастика... После дойде джипът с 12 души, сложиха на баща ми белезници. Шофьорът от девинската полиция ми заби пистолет в гърдите: "Какво се бъркаш? Баща ти ще го изселим." - "Защо?" - "Не давам обяснения. Няма заповед..." - "Ние не сме оказвали съпротива. Дори черпихме комисията..." После разбрах, че го изселиха, защото бил влиятелна личност. Три месеца живя в един обор в Огоста. Случи се около 20 март."
За да не бъда обвинена, че цитирам примери само от "бунтовните" Доспат и Мадан, ще приведа разказа на А. А. от "кроткото" Неделино. Подобни разкази чух навсякъде:
"Започнаха в Изгрев. Дойде военна музика от Смолян и фърлиха фереджетата. Правеха го за пари.
В Неделино имаше насилие. Всички, които бяха на щат, ги принудиха. Почна от 1970 - бавно, бавно, уж на някого му хрумнало. Имаше един Дамянов - зам. партиен секретар - той водеше всичко, фърляше, биеше... През 1989 избяга. През 1939 един хафузин така продаде Неделино - беше от "Родина". И той избяга. Страх ги е, щяха да ги пребият...
Не ни даваха хляб, ако сме с турско име.
Не ми тежи името, тежи ми гаврата. Водиха ни в МВР - Златоград. Росен Стоянов, партийният секретар, само за една дума - че съм казал "Асан" - ме преби от бой... Баща ми се запъна, Георгиев (тогавашният кмет) го удря и го събаря, с краката ходи по него. Заместничката на Георгиев сега е в социални грижи - да раздава на хората, но те пак няма да повярват...
Те караха курсове как да лъжат - баща ми уж бил припаднал..."
"Съпротивата беше най-голяма в началния период - се казва в отчетния доклад на ОК на БКП за 1973 г. - и най-вече в общините, където специфичният народностно-религиозен комплекс има дълбоки корени. В последствие нашата активна политическа и идеологическа работа задушаваше и задушава още в зародиш всякакви реакционни слухове и действия. Сега обстановката в окръга е спокойна. Практически процесът е към своя край." 22
Всъщност процесът продължава като
"Преобразяване"
1974. "Мероприятия на отдел "Пропаганда и агитация" към ОК на БКП за практическата работа по изпълнение на Решението от 17 юли:
- Да се проведе докрай подменянето на всички документи, свързани с турско-арабските имена. Срок 30 юли.
- Да се продължи работата за възстановяване на българските имена на съпрузите и децата от смесените бракове, които имат български произход.
- Да се подменят паметните плочи на антифашистите с новите им имена." 23
Отново започва изграждането на трибуни и окачането на лозунги. Този път агитационната украса изобразява млада жена анфас, с класически черти, която с две ръце сваля забрадката си. Новите събори се провеждат по стария сценарий: доклад на високопоставен окръжен партиен другар, изказване на местния секретар на ПО и най-малко на три жени: заслужила работничка - майка на три или повече деца, изучена комсомолка и целеустремено пионерче. В този "дълбок възродителен процес" - според Андрей Любомиров, активист в отдел "Пропаганда и агитация" - "най-силно впечатление прави обичта и привързаността на цялото население към БКП..." 24
Новото сега е, че - покрай събор-ритуалите и обичта към БКП - тук-там се откриват водопровод, текстилно предприятие, училище, читалище или фурна. Но главното е травестията...
Съборите за "отхвърляне завинаги от жените на фереджето и яшмака" продължават през цялата 1975, през 1976. "В очите грее светлина, в сърцата - благодарност..." - пише дописникът на "Родопски устрем". 25
"Вестник "Родопски устрем" публикуваше непрекъснато фотографии на жени, захвърлили яшмаците и фереджетата, облечени в "граждански" дрехи - казва Валя Балканска. - Гледахме ги и се удивлявахме от тяхната красота, от изящните им снаги на кошути, от блестящите им като слънце коси... Виждаше се как израства нашето самочувствие, как се превръщахме в личности, как се сливахме с ентусиазма на времето си." 26
Вероятно немалка част от жените са били наистина благодарни и ентусиазирани. Вероятно немалка част (особено по-младите и по-интелигентните) са искали да се обличат модерно, а не са смеели. Макар че в повечето случаи младите и интелигентните сами са започнали да се обличат модерно. Не са имали нужда да ги "преобразяват отгоре". Самата Валя Балканска скъсва със семейната си среда и хуква подир таланта си - без никакъв "възродителен" процес. Има нещо дълбоко фалшиво в уверенията на "възродителите", че помогнали на жените да се преобразят. Човек може да се преобрази наистина само ако поиска.
Л. Х., Доспат:
"Каква беше процедурата по махането на кърпите и фереджетата? Викат мъжа и му определят ден, в който жена му или майка му ще се "преобрази". Събира се партийният комитет, той пред всички й сваля забрадката и тя обикаля площада. Иначе мъжа го уволняват от работа.
Не мога да махна носията на майка ми, както не мога да сложа кърпа на жена ми...
През 1990 направих първото заведение, в което да влизат жени. Един дневен бар и една дискотека направиха много повече от "възродителния" процес..."
Какво тук значи някакво си име?
Х. Х., Мадан:
"Името не е важно. Аллах те приема с всякакво име - само да е красиво. И онези хитреци направо изработиха централната власт. Всички мислеха, че изработените са мюсюлманите. Всъщност е обратното. Хасан си знае, че е Хасан и нищо не може да го промени. Даже сега някои, които през 90-те си върнаха турските имена, пак ги сменят с български. По-удобно е - документи, визи и т. н. И аз имам два паспорта...
Искам да чуя сериозни аргументи защо трябва да си сменя турското име. Питал съм много пъти: "Необходимо ли е за нашата държава аз да си сменя името?" Никой не ми отговаря. Хората трябва - всеки за себе си - да си решат сами. А се получи така, че хора като мене, които нищо не са изживели и нищо не знаят и са свикнали с българските си имена, попадат под влиянието на родителите и край. Такъв капан ни беше устроен - на толкова млади хора..."
Х. Ф., Мадан:
"Ако ще съм Стоян, да ме приемат като Стоян. Но те не ме приемат..."
Полковник Георгиев, Мадан:
"Искам да разкажа един случай: един млад човек, журналист, турчин отива при баща си и казва: "Татко - така и така - ние сме млади хора, момичета, компании... Като чуят, че съм Хасан, никой не общува с мене. Искам да си сменя името." И баща му - "добре, сине, смени го". Това било преди процеса. И - като дойде процеса - момчето му смениха името. Сега иска да се казва с турското име. Журналист... Тези въпроси можеха да се решат демократично. Вярно - за по-продължително време, но да се решат веднъж завинаги."
Не съм сигурна дали този проблем може да се реши "веднъж завинаги". Дори в момента, дори сред децата в училище той продължава да съществува. Не му помагат нито връщането на имената след 1989 г., нито масовите парадни покръствания, извършвани от Боян Саръев, нито ратифицирането на Рамковата конвенция за защита на малцинствата.
Ако при турското малцинство проблемът е до някаква степен уталожен (не разрешен) - поради етническите специфики, езика и съществуването на "ана ватан" (родината майка) - въпреки все по-отчетливото й нежелание да проявява майчинските си чувства, ако при тях конфликтите имат все по-ясно очертан политически, а не психологически характер, и се проявяват в специфични, обострени ситуации (например избори), то при българите мюсюлмани конфликтите се проявяват на ежедневно, битово ниво, проникват във всички равнища на съзнанието и действат като психически и ментален тормоз. Българите мюсюлмани (и в средите на интелигенцията) продължават да си задават въпроса "Какви сме ние?". Все по-голямо разпространение намират "теории" за техния тракийски, персийски, арабски, печенежки, кумански и т. н. произход. Дори най-светските сред тях продължават да изживяват комплекса на щемпела "Б-72", "българи второ качество", "българи с тире". Най-често сработващият защитен механизъм е оттласкването на проблема от съзнанието, скриването, "забравянето". "Забравяйки" проблема, те подхранват комплекса. И намразват всеки, който "се рови" в него.
Много колеги и приятели ми задават въпроса: "Ти живееш вече много години там. Има ли изход от омагьосания кръг?" Първоначално смятах, че изходът е в индивидуализацията - в доминацията на "аз" пред "ние". Смятах, че излизането от колективното съзнание, заживяването като ХУZ, а не като християнин, мюсюлманин, помак, ахрянин и т. н. способства за преодоляването на комплекса. И давах примери с известни интелектуалци или технократи, за които никой не се пита какви са. Продължавам да мисля така, но вече ми се струва, че това не е достатъчно. Защото с течение на времето интелектуалците и технократите също демонстрираха комплекс. И агресия към онези, които "ровят". С течение на времето забелязах - и по отношение на тях - следите от щемпела "Б-72" в очите на другите. Това се отнасяше за всички интелектуалци и технократи, които си бяха помогнали с механизма на оттласкването, скриването, "забравянето". Единствено онези сред тях (все още твърде малко), които казват:
"Аз съм помак. И какво от това?"
са преодолели комплекса.
Опитът от изследването на "възродителния" процес именно като процес показа, че желанието за интеграция на всяка цена води - драстично или постепенно, но неизбежно - до асимилация. Цената са комплексите, психическият дискомфорт и агресията. Този извод не означава, че поддържам крайните ислямистки течения, "връщането векове назад", "рязането на здрави части от българския организъм" и т. н. Нито - че пледирам за масово връщане на мюсюлманските имена, за "ислямска дъга" и пр. Проблемът според мене не е религиозен. Голяма част от хората, които си върнаха имената, не го направиха от религиозни съображения: едни постъпиха така от конформизъм пред възрастните поколения (било от интерес, било от уважение), други приеха това като своеобразна форма на протест срещу "възродителния" процес. Твърде малко бяха онези, чието решение не беше функция от споменатите или някакви други, странични съображения. Именно тези малцина - независимо дали са избрали българско или турско име - казват: "Аз съм помак. И какво от това?"
Името, вероятно, не е важно, ако не създава проблеми. Дали аз ще се казвам Евгения, или Адриана (какъвто вариант са обсъждали родителите ми), наистина няма значение. Би имало, ако едното от двете имена ме кара да се чувствам непълноценна.
Непълноценността не се преодолява с асимилация. И със срам. С изтласкване, скриване или "забравяне". Преодолява се - може би - с дневни барчета и с дискотеки, както беше казал Л. Х. от Доспат. И много постепенно. Много внимателно. Докато се стигне до: "Аз съм помак. И какво от това?"
Евгения Иванова
