БЛАГОПРИЛИЧИЕТО В СЛОВЕСНОТО ОБЩУВАНЕ
Способността ни, да се изразяваме словесно, е сред най-великите блага, с които Аллах е надарил човека, оказвайки му почит и уважение пред останалите творения.
Във връзка с това в Свещения Коран е казано: Всемилостивия научи на Корана, сътвори човека, научи го да говори. /Сура Всемилостивия (Ар-Рахма:н): 1-4/
Именно поради величието на тази благодат хората трябва да си служат с нея подобаващо, да се отнасят с дълбока признателност към своя Господ и да осъждат проявите на неблагодарност към Него.
Ислямът ясно и недвусмислено им е показал как да извличат полза за себе си от тази щедра благодат и как да превръщат думите си, които по цял ден не слизат от устата им, в път към така желаната добродетелност. Защото истината е, че речта на повечето хора е така безспирна, че езикът им не престава да се движи дори и за миг.
Ако решим да се вгледаме в онова, което те говорят, ще установим, че в голямата си част то представлява хвърляно на вятъра празнословие и далеч не е безвредна словоохотливост, тъй като не за това е вложил Аллах езици в устата ни и не за това е предназначил този дар.
Ето защо Всевишния е казал: Няма добро в много от тайния им шепот, освен у онзи, който повелява подаяние или благодеяние, или помирение между хората. И който върши това в стремеж към благоволението на Аллах, Ние ще го дарим с огромна награда. Сура Жените (Ан-Ниса:’): 114
Ислямът проявява огромно внимание към проблема за словото и словесното общуване, понеже по словото, произнесено от един човек, се познава дълбочината на мисълта му и същината на нравствеността му, и понеже особеностите в словесното общуване между членовете на една общност са показателни за равнището на нейната духовна извисеност и за степента, в която сред нея е проникнала добродетелта.
Преди да заговори на останалите, човек е длъжен да запита най-напред себе си.
Той трябва първо да си отговори на въпроса, дали в този момент има нещо, което се налага да бъде изразявано чрез слово. И ако намери причина да говори, то нека заговори; ако ли не – то за него е по-достойно да мълчи, защото отказът от словото, когато не съществува потребност от него, е действие угодно за Аллах, за което се полага голямо въздаяние.
В този смисъл Абд Аллах Ибн Масуд (Аллах да е доволен от него!) е казал следното: “Кълна се в Онзи, освен Когото няма друг бог, че на земята няма нещо, което да се нуждае повече от затвор, от езика [на човека]!” /Ат-Табарани/
А Абд Аллах Ибн Аббас (Аллах да е доволен от него!) е казал: “Пет [неща] за тях са по-ценни от вранестите белоноги [жребци]: Не говори за онова, което не те касае, защото това е излишно, и ти не поемай отговорност за него! И не говори за онова, което те касае, докато не му намериш мястото, [на което да го изречеш], защото случи ли се човек да говори за нещо, което го касае, и не го изрече на местото му – това е недостатък!
И не се препирай нито с благ и търпелив, нито с глупец, защото благият ще те възненавиди, а глупецът ще те обиди! И споменавай брата си, когато не присъства, с онова, с което би искал и той да те споменава, и му прощавай онова, за което би искал и той да ти прощава!
И върши делата си като човек, който разбира, че ще му бъде въздадено за добрините, а за престъпленията – наказан!” /Ибн Абу ад-Дуня/
Мюсюлманинът не би могъл да изпълнява всичко това, ако не е господар на езика си, ако не властва над него със силата на своята воля, ако не го възпира, когато се налага той да замълчи, и не го поставя под контрола си, когато желае да заговори.
А що се отнася до онези, които се оставят да ги водят езиците им, то те ги водят към собствената им гибел!
http://4.bp.blogspot.com/_BAoP1ZqMfY8/S8dtih-YC5I/AAAAAAAAEiw/AnHWsqgsau8/s320/fractal153.jpg