А сега е ред да запозная любезния читател и с безбожното християнство. Оказа се, че както може атеизмът да бъде религиозна система, така може и християнството в индувидуален план да бъде безбожна религия. Просто много наши съвременници, смятащи себе си за християни, са забравили, че “без вяра не е възможно да се угоди Богу”. /Евр. 11:6/ Заключенията изложени по-долу са вследствие на повече от десет години системни наблюдения. Безбожното християнство се разобличава с помощта на няколко въпроса. Задавал съм ги на определен брой хора от различни възрасти, но съм сигурен, че отговорът им е показателен и валиден за много по-голям брой лица смятащи се за православни. На първия въпрос: “Ти православен християнин ли си?” отговорът винаги е утвърдителен: “Да!”, “Разбира се!” Парадоксът идва с отговора на втория въпрос: “Добре, а в какво вярваш тогава?” Отговорите могат да бъдат разнообразни по съдържание, общото между тях е отричането на Бога: “Вярвам в Космическия разум”, “вярвам във всемогъщата сила на Природата”, “има някаква природна Сила”, “вярвам, че Господ е в мен и съм бог на себе си”. Тук трябва да отбележа, че далеч не очаквах тези хора да ми цитират Символа на вярата. Просто беше достатъчно да кажат с две думи: “Вярвам в Бога!” За мен това щеше да бъде достатъчно доказателство, че те наистина са близо до това, което учи светото Православие. Но уви, отговорите им показаха, че са безкрайно далече от истините на вярата. Та нали “вярата е жива представа за онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що не се вижда”. /Евр. 11:1/ Нали и християнин идва от името на Спасителя – от Христос?
Много странни са възгледите на някои от безбожните християни за задгробния живот, нерядко съвпадат с тези на атеистите. Един дежурен отговор е: “Ами никой не се е върнал от там, за да разкаже какво е.” Тук е въпросът: Може ли да съществува християнство без вярата в рай и ад, без надеждата за справедливо въздаяние след смъртта? Аз категорично смятам, че не! Но някои други хора са на различно мнение от моето. Немалко от тези християни приемат вярата в прераждане или в астрален свят. Дали защото е по-приятно и удобно, дали от невежество е трудно да се определи.
Това са само някои от формите на религиозен синкретизъм. Много невежи православни смесват вярата си в Бога с вяра в хороскопи, гледане на кафе, тълкуване на сънища и пр. Лично съм чувал християнки, които от години ходят на църква, да говорят за вярата си в нумерология и хороскопи, за лечебната сила на мудрите, за пророческите способности на Ванга и пр. При силна уплаха немалко от тях са склонни да отидат да им леят куршум (което е форма на магия). Не са изключени и прояви на спиритизъм и посещения при екстрасенси и врачки. Някои от там получават предписания – какви молитви да им прочете свещеника, какъв дар да занесат в храма, какъв курбан да направят. Но ако отхвърляме Бога, ако търсим първо помощта на дяволски средства и хора извън Църквата, нима това не е отново форма на неверие и отричане от православната вяра? Нали Библията казва, че у нас не бива да се намира “...предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, ни който пита мъртви; защото всеки, който върши това е гнусен пред Господа” /Втор. 18:10, 11, 12
Доста от посещаващите храма не смятат допитването до врачки и гадатели за грях.
Една от проявите, изобличаващи безбожното християнство са делата. От една страна се наблюдава редовно посещение на храма, от друга, пълно противоречие с християнската етика, пренебрегване на Десетте Божии заповеди и следване на собствените суетни и плътски желания. В немалко от случаите на някои принципи на християнския морал се гледа като на средновековна отживелица. Най-честите оправдания са: “всички правят така” и “времената са други”. На такива не можем да отговорим по друг начин освен с думите на св. апостол Йаков, че “вярата без дела е мъртва”. /Йак. 2:20/
Да се върви по тесния и каменист път нагоре е трудно. Особено когато всички предпочитат равния, широкия, лесния, удобния. Тогава те всячески се стараят да те отклонят от твоя тесен и трънлив път. Не че им пречиш с нещо, просто не могат да понесат, че не си като тях. Да бъдеш гласа на викащия в пустинята и то в една земя, където години наред са вилнели смерчовете на войнстващия атеизъм не е никак лесно. В тази духовна пустиня душите на хората са толкова окаменели, че живата вода на вярата се стича по тях като по стъкло. Една пословица казва, че надеждата умира последна. На мен не би ми се искало да умира. И съм сигурен, че тя ще надживее и безбожното християнство и религиозния атеизъм, че ще победи и ще допринесе за едно по-силно и здраво Православие.
Цветан Диковски
http://c-dikovski.blogspot.com/
