Май, доста се отклонихте от темата!!!!!!!
НОВИ ЩРИХИ КЪМ ОБРАЗА НА ВЕЛИКИЯ ХАЙТОВ
Тези дни ми попадна една тънка книжка, която не може да се намери в нито една книжарница.
Заглавието е “Писма от Николай Хайтов до Славчо Дичев”.
85 годишният Тодор Дичев – син на споменатия в заглавието Славчо Дичев, изглежда е решил, че има неща, които не трябва да бъдат забравени, и ни припомня една история, започнала през 1961 година и завършила някъде към 1990.
Става дума за историята на село Манастир. Славчо Дичев е бил кмет на селото три пъти между 1920 и 1947, на преклонна възраст решава да събере всичко, което знае за родното си село.
Ръкописът е предаден на Хайтов, който го обработва, редактира и се бори за издаването му. След няколкогодишни перипетии историята излиза, подписана от Славчо Дичев и Николай Хайтов.
Именитият писател накрая пише на летописеца от Манастир:”Това е твоят паметник –вечен паметник, който сам си изгради и ще остане да се знае в бъдните поколения.”
След години излиза ново издание, на корицата обаче е само името на Хайтов.
Бъдните поколения очевидно нямат нужда от другото име.
Някои пловдивчани може би още си спомнят как през 1986 година в популярния тогава вестник “Комсомолска искра” се появи материал, уличаващ Николай Хайтов в присвояване на авторството на историята на село Манастир.
Издателството моментално пое вината за уж полиграфическата грешка, но историята на свърши дотук. Окръжният комитет на БКП, активизиран от самия Хайтов, започна разследване на “заговора” срещу живия класик и народен представител. Журналистката Велислава Дърева, нарочена за режисьор на заговора, бе уволнена.
Сега, когато името на Хайтов се митологизира, издигат му се паметници, на негово име се наричат улици и институции, обявен е за “баща на българския национализъм” и т.н., не би било лошо да си припомним и тази позабравена история.
В публикуваните писма можем да открием с каква всеотдайност писателят е работил над предоставения му ръкопис. И когато книгата вече е под печат, той си позволява да си вземе само половината от хонорара. Този момент е описан така:”Аз подписах договор за печатането на книгата от мое и твое име. Понеже при подписването на договора може да се получи и аванс от 50%...аз ще получа този аванс от 600 лева. Останалите 600 лева ще получиш ти след месец и половина…Позволих си да направят това, без да те питам, като си мисля, че ти ще се съгласиш на това.”
Бай Славчо естествено се съгласява. Важното е, че името му стои редом с голямото име. Поне засега.
Сигурно не бих седнал да преразказвам тази историйка, ако в едно по-ранно писмо не бях попаднал на следното разпореждане на Хайтов до бай Славчо:”Книгата излезе 260 страници и преписването й струва 35 лева. Аз платих на машинописката, значи ти следва да преведеш тези пари на мене…”
Бай Славчо плаща, какво да прави.
Чудя се дали тогава в душата на писателя –класик все пак е имало някакво двоумение – дали да не поеме сам разхода от 35 лева, дали да си го разделят – след като сигурно вече е бил убеден, че му се полага половината от хонорара. Но в крайна сметка е решил да не се мине – нека онзи селянин от Манастир да си плати за гяволука.
Кокошкарска история – ще каже някой, но лично аз при всеки досег оттук нататък с творчеството на Хайтов, при всяко чуване на името му, а то звучи все по-често и често, ще си спомням за онези 35 лева, измъкнати тарикатски от джоба на бай Славчо от Манастир.
Някой казват, че с името на Хайтов били свързани и други подобни истории. Но имаме ли право да се ровим в мръсното пране?.Или както казва един от безименните герои в тази книжка “Това е Николай Хайтов. Това е национален капитал! Даже и да е вярно, нямате право!”
Та какъвто е капиталът, такава е и нацията – бих добавил накрая.
