Надявам се че заглавието на темата е приемливо. Все пак религията на талибаните е ислям.
Ако не е нямам нищо против заглавието да е друго.
Постингите не мога да ги преместя, и се извинявам на модераторите за проблема който създавам.
Чета всякви книги, интересувам се от всичко, а единствените ми предразсъдъци и стереотипи са във фактите и разума.
Е?
Първоначално нека да уточним - при талибаните не говорим за религия, а за идеология. Ислямът има толкова общо с талибаните, колкото християнството с Петер.
Екстремистката и антимодерна идеология на талибанския режим представлява странна смесица от остатъчни родово-племенни норми на Пущуните, примесени с радикални Деобандийски интерпретации на Ислямската религия, както и елементи на Уахабитска идеология /Осама бин Ладен/.
За да се превърне една идеология в държавна обаче, е необходим огромен финансов ресурс, както и външна политическа подкрепа. Ето една статия, която хвърля светлина относно феномена "талибани" :
Няколко истини за Афганистан
Майкъл ПАРЕНТИ
През тази година „демократичната общност” ще отбележи 30-годишнината от съветското военно „нахлуване” в Афганистан и 20–годишнината от изтеглянето на съветските войски. Не се съмняваме, че „свободните” медии ще изтъкнат и „приноса” на САЩ и НАТО за демократизацията на тази разорена от войни страна. Нали обществеността трябва да се подготви за нови жертви в борбата с тероризма?
С риск да се конфронтираме с американските и българските „ястреби”, препечатваме статията на Мишел Паренти („Балкан инфо”, бр. №139/2009). Коя е истинската причина за подетия от Буш „кръстоносен поход срещу тероризма”, в който бе въвлечена и България, не без съдействието на своя „политически елит.” Ако не друго, този „елит” можеше да ни спести лъжата, че става въпрос за демокрация и човешки права. "Зора" В момент, когато Саркози иска да натопи Франция още повече в тресавището на НАТО, е добре да знаем къде сме стъпили. Барак Обама декларира, че е привърженик на военна ескалация в Афганистан. Преди да ни натикат още повече в това блато, е добре да знаем повече за близката история на страната и за ролята, която изиграха там Съединените щати. По-малко от месец след атаките на Световния търговски център и на Пентагона на 11 септември 2001 г. ръководителите на САЩ започнаха тотална въздушна агресия срещу Афганистан, претендирайки, че страната приютявала Осама бин Ладен и неговата терористична организация „Ал Каида”. Преди повече от 20 години, през 1980 г., САЩ се намесиха, за да спрат една „съветска окупация” на територията. Дори някои прогресистки писатели, които обикновено са по-критични към американската външна политика, сметнаха, че интервенцията на САЩ срещу поддържаното от Москва правителство, е „добро нещо”. Истината е, че тя не беше толкова добра.
Малко история. Системата на поземлена собственост не бе променяна от феодалната епоха, като над 75 % от земите принадлежаха на феодали - едва 3 % от селското население. Към средата на 60-те години се събраха революционни демократични елементи, за да сформират Демократичната партия на народа (ДПН). През 1973 г. кралят бе детрониран, но правителството, което го замени, се оказа корумпирано и не популярно. На свой ред то бе прогонено през 1978 г., след манифестация пред президентския дворец и след като армията се намеси на страната на манифестантите. Офицерите, които завзеха властта, поискаха ДПН да формира правителство, ръководено от Нур Мохамед Тараки, поет и романист. Именно така влезе в действие една коалиция на националните демократични сили, вдъхновявана от марксизма.
„Това бе едно изцяло вътрешно събитие. Дори ЦРУ не смяташе Русия отговорна за него” – пише Джон Райън, пенсиониран професор от университета на Уинипег, който по онова време ръководеше селскостопански изследователски проект в Афганистан. Правителството на Тараки легализира синдикатите, фиксира минимална заплата, въведе прогресивни данъци, предприе кампания за ограмотяване и програми за достъп на обикновените хора до добри медицински грижи, жилища и обществена хигиена. Появиха се опити за създаване на селски кооперативи, цените на някои основни хранителни продукти бяха намалени. Правителството продължи и кампания, започната от краля за образованието на девойките и децата. Според „Сан Франциско Кроникъл” от 17 ноември 2001 г.,
при режима на Тараки Кабул бе „космополитен град, привличащ артисти и хипита. Жените изучаваха земеделие, инженерство и бизнес в университета на града. Някои от тях заемаха правителствени постове. През 80-те години в парламента имаше седем жени. Жените караха коли, пътуваха и излизаха с мъже. 50 % от студентите бяха жени.” Правителството на Тараки се опита да изкорени опиумния мак, който дотогава осигуряваше 70 % от нуждите на световното производство на хероин. Анулира и дълговете на фермерите и започна да развива една важна програма за аграрна реформа. Райън смята, че това беше „действително популярно правителство и хората гледаха с надежда в бъдещето”. Обаче от различни страни се надигна опозиция. Феодалните владетели се бореха срещу аграрната реформа, членовете на племената и моллите отхвърляха яростно равенството на половете и образованието на жените и децата. Егалитарната и колективистична политика на правителството на Тараки предизвика и опозицията на американската национална сигурност.
Почти веднага след идването на власт на коалицията на ДПН ЦРУ, подпомагано от саудитските и пакистанските военни, започна широкомащабна интервенция, редом с експроприираните феодали, реакционните племенни шефове, моллите и трафикантите на опиум.
Висш отговорен представител на правителството на Тараки беше Хафизула Амин, за когото мнозина смятаха, че е бил вербуван от ЦРУ в годините на своето следване в САЩ. През септември 1979 г. Амин заграби властта чрез държавен преврат. Той екзекутира Тараки, спря реформите, стана причина да бъдат затворени, прогонени в чужбина или убити хиляди привърженици на Тараки, и постави основите на фундаменталистка ислямска държава. Два месеца след това и той бе свален от членове на ДПН, включително и военни.
Трябва да се подчертае, че всичко това стана преди съветската военна намеса. Съветникът по националната сигурност
Збигнев Бжежински публично призна, че правителството на Картър дало огромни суми на мюсюлманските екстремисти, за да отстранят реформисткото правителство, финансира и яростните атаки на муджахидините срещу училища и учащи се в селските зони. Към края на 1979 г., обсадено сериозно, правителството на ДПН помоли Москва да изпрати военен контингент, за да се отърве от муджахидините и чуждите наемници, рекрутирани, финансирани и добре въоръжени от ЦРУ. Съветите вече бяха осигурили помощ за проекти в миннодобива, образованието, земеделието и общественото здравеопазване. Разполагането на войски беше един по-сериозен и политически опасен ангажимент. Нужни бяха многократните искания на Кабул, за да приеме Москва да се намеси военно.
Джихадът и талибаните.
Съветската интервенция осигури на ЦРУ златна възможност да трансформира племенната съпротива в свещена война, в ислямски джихад срещу комунистите атеисти. В течение на години САЩ и Саудитска Арабия изхарчиха към 40 млрд. долара във войната в Афганистан. ЦРУ и неговите съюзници вербуваха, екипираха и подготвиха близо 100 000 радикални муджахидини от 40 мюсюлмански страни, включително Пакистан, Саудитска Арабия, Иран, Алжир и дори Афганистан. Сред тези, които откликнаха на призива, бе и един десен милионер реакционер, роден в Саудитска Арабия - Осама бин Ладен, и неговите довереници.
След провала на една дълга война, през февруари 1989 г., Съветите се изтеглиха от страната. Като цяло се смята, че марксисткото правителство на ДПН се е сгромолясало след съветското отпътуване. В действителност то се ползваше с достатъчна народна подкрепа, за да се бие още три години и да надживее с една година самия Съветски съюз.
След като завладяха Афганистан, муджахидините започнаха да се бият помежду си. Те опустошаваха селата, тероризираха цивилното население, грабеха, провеждаха колективни публични екзекуции, затваряха училища, изнасилваха хиляди жени и превърнаха в руини половината Кабул. В търсене на доходни източници на постъпления, те наредиха на фермерите да сеят опиумен мак. Пакистанската разузнавателна служба (ISI), в тясно партньорство с ЦРУ, изгради в цялата страна стотици лаборатории за хероин. Две години след интервенцията на ЦРУ, граничният район между Пакистан и Афганистан стана първия по мощ прозводител на хероин в света.
Идването на талибаните. През 1995 г. една екстремистка разновидност на сунитския ислям, „Талибан”, финансирана от ISI и ЦРУ, с подкрепата на мюсюлманските политически партии в Пакистан, завладя по-голямата част от страната, заплаши или подкупи и племенни вождове. Талибаните обещаха да сложат край на фракционните борби и бандитизма, запазена марка на муджахидините. Предполагаемите убийци и шпиони бяха екзекутирани месец след месец на спортните стадиони, а на обвинените в кражба им отсичаха ръцете. Талибаните осъждаха всички форми на „неморалност”, забраниха музиката, театъра, библиотеките, литературата, светското образование и голяма част от научното изследване. Установиха режим на религиозен терор. Мъжете трябваше да носят неподстригани бради, жените да се обличат с бурки от главата до краката. Хората, които не се бяха подчинили бързо, бяха наказани сурово от Министерството на нравствеността. Жените бяха изключени от социалния живот и от всякаква възможност да работят извън техните домакинства. Онези, които биваха квалифицирани като „неморални”, бяха пребивани до смърт с камъни или заравяни живи.
Завоят на Вашингтон. Нищо от това не притесняваше лидерите на Вашингтон, които се разбираха чудесно с талибаните.
До 1999 г. правителството на САЩ плащаше цялата годишна заплата на всеки служител на талибанското правителство. Чак през октомври 2001 г., когато Буш трябваше да успокои обществеността със своята кампания за бомбардиране на Афганистан, той осъди потискането на жените. Ако може да се каже нещо положително за талибаните, то е, че те сложиха край на грабежите, кражбите и убийствата, практикувани редовно от муджахидините. През 2000 г. изкорениха и опиумния мак в териториите под техен контрол, оценено като успешно от Програмата на ООН за международен контрол на наркотиците. Със свалянето на талибаните и повторното настаняване в Кабул през декември 2001 г. на едно правителство на муджахидини, селектирани от Запада, маковите насаждения и производството на опиум се разраснаха драматично. Последвалите военни години причиниха десетки хиляди афганистански жертви, убити от ракетите „Круз” и „Томахоук”, бомбардировачите „Стелт” и противопехотните мини, заедно с всички онези, които продължават да умират от глад и студ, без подслон и вода.
Кръстоносният поход към петрола и газта. Претендирайки, че се борят с тероризма, лидерите на САЩ имат други, неустоими причини, да се ангажират още повече в Афганистан. егионът на Централна Азия е богат на запаси от петрол и газ. Американските петролни компании придобиха права върху над 75 % от тези нови запаси. Интересно е, че нито правителството на Клинтън, нито правителството на Буш поставиха Афганистан в официалния списък на Държавния департамент с държавите, обвинени, че поддържат тероризма. Въпреки признатото присъствие на Осама бин Ладен като гост на талибанското правителство. Посочването на Афганистан като „пакостна държава” би направило невъзможно сключването на споразумения между американските компании и Кабул за строителството на тръбопровод към петролните полета на Централна Азия. Фактически много преди нападенията от 11 септември американското правителство бе провело подготвителните работи за офанзива срещу талибаните, за установяване на послушен режим и на военно присъствие в Централна Азия. Атаките от 11 септември позволиха да се мобилизират общественото мнение и съюзниците, които се колебаеха, в полза на една военна интервенция.
Войната на левицата. Може да се каже с думите на Джон Райън, че ако през 1979 г. Вашингтон беше оставил на спокойствие марксисткото правителство на Тараки, „не би имало нито армията на муджахидините, нито съветската интервенция, нито войната, която опустошава Афганистан, нито Осама бин Ладен, нито трагедията от 11 септември”.
Прекалено много е, обаче, да се иска от Вашингтон да остави свободата на едно прогресистко ляво правителство, което организира разпределянето на обществения капитал по-скоро според публичните нужди, отколкото според частното натрупване. Американската интервенция в Афганистан не е много различна от намесата на САЩ в Камбоджа, Ангола, Мозамбик, Етиопия, Никарагуа, Гренада, Панама и другаде.
Във всички тези случаи интервенцията докара на власт най-ретроградните елементи, остави икономиката в руини и причини смъртта на безброй жертви. Войната в Афганистан, тази съсипана и обедняла страна, продължава да се представя в официалните американски кръгове като храбър кръстоносен поход срещу тероризма, но тя беше преди всичко средството за постигане на други цели: да се разруши един ляв революционен социален порядък, да се заграби контролът върху едни от последните обширни неразработени запаси на изкопаеми енергоносители, които са на изчезване, и да се настанят бази на САЩ и американска военна мощ в един нов ре гион на глобуса.
Срещу тези цели призивът за „промяна” на Барак Обама звучи кухо.
http://www.novazora.net/2009/issue06/story_05.html