ТУРЦИЯ- РАЗЛИЧНАТА, ДАЛЕЧНАТА, БЛИЗКАТА, МРАЗЕНАТА, КЛИШИРАНАТА, РАЗНОЛИКАТА...
Чудех се от къде да започна тази история. Още се чудя. И още никак не съм сигурна, че е добра идея да я напиша.
Да разкажа срещата си, калейдоскопът от много срещи, върволицата моменти и мигове с една страна, която ние никога и при никакви обстоятелства няма да приемаме еднозначно и дори относително обективно. За добро или за лошо.
Ние не можем да погледнем на Турция наистина отстрани, от дистанция. Не просто защото тя е близо до нас- тя е вътре в нас. Това може да не ни харесва. Може да ни дразни. Да ни измъчва. Да ни тормози. Да ни кара да се чувстваме непълноценни, неравноправни, неосвободени от робството. На собственото си чувство за загуба. На половин хилядолетие. Но това е факт. Не можем да променим, каквото е било. Но можем да го проумеем. Да го използваме. Да не позволяваме да ни вреди. Да се опитаме поне.
Замислете се. Ако изобщо някога сте го правили. Колко от думите, които изговаряте ката ден, са турцизми? Сакън, байгън, файда, кафа, зор, терсене, кестерме, сокак...Да не продължавам.
За това реших да започна моя разказ с малко семейна история. Ще ми простите тази проява на егоизъм- без тази моментна семейна снимка няма как да не разберете всичко, което ще споделя по- сетне.
Аз съм македонско девойче. Класическа македонка. Мамини са от Прилепско, таткови- от Егейска Тракия. Мамини идват през 1903 в България, таткови- през 1907. Заселват се близо до границата- да са наблизо, за да се върнат. У дома. Е, още се връщат...Мамини отиват по-навътре, в Тракия. За татковия род много не знам- нямаше кой да ми разкаже. А и не искаха, честно казано. Имаше там един стар дядо, покойник отдавна, той все ми викаше- то, егейските кланета не е за разправяне, чедо. Православни ни клаха,свои, не турците. Гърци са вършили тия работи. И повече нищо не каза. Никога.
Обаче у маминия род по- друга беше работата. Имах една прабаба, Йована. Боже пази, Инанка да й кажеш!? Вано или нещо такова. Просветваха гневно тъмнокафявите й очи и бавно казваше- Йована ме викат. Йована.
Велика жена беше тя. Отиде си на 103 в годината, когато навърших 16. До последно си беше на крака, готвеше даже, ходеше из двора, на църква. До 97 лозе копаеше!? Молихме й се да не го прави- беше ни срам. Ще кажат хората- караме я да работи.!?
И така, реши- и умря. Прати да ме повикат. Да се простяла с мене. На втория ден на Светото Възкресение Христово. Керко, яз на Велика Богородица ке си одам- рече ми. Да ми дума речеш, да те видам, благослов да ти дам. И да си одам.
И си отиде. Тихо и спокойно издъхна в съня си на Голяма Богородица, 15- ти август същата година. На връх именния ми ден. Още помня грапавата ръка с груби пръсти, която се наведох да целуна на онова Възкресение. Ръката, която направи кръст на челото ми със светена вода и бабиният Йованин глас,който редеше- благославям те, нине и присне и во веки веков. Амин! Благославям те, керко, человек да бидеш и со Бога да одиш. И Света Богородица да ти е помощница.
Толкоз. Човек да си и с Бога да вървиш. Това е.
После баба бръкна в пазвата си и извади нещо, което много добре познавах. Нейният голям сребърен кръст от Йерусалим. Свали го, понечи да ми го окачи. Спрях я. Мале, рекох, тоя кръст в рода ни на първородната дъщеря се дава-аз не съм първородна. Така беше- майка ми беше втората по ред внучка, а аз- втората по ред правнучка. Сребърния кръст, семейната Библия и малката икона на Свети Арахангел Михаил се предаваха от жена на жена. На всяка следваща първородна. И така- от 1853 година. Това беше годината, изрязана на кръста от задната страна. 1853, Йерусалим, на жена ми Мария. Хаджи Стефан. Голям, масивен сребърен кръст с филигранна резба. Много фина, много красива работа. И много майсторска- тежеше си, но се носеше спокойно. Не късаше шии.
Баба се усмихна. Погали ме. И рече- не си ти първа, то е верно. Али си ти иста, що е моя майка била. И що со сви жени у наш дом бивале. И си убава, и си вироглава, и си работна, и си гявол, и си со акъле. И душата ти е читава. И сърце ти е на место. Е те за това- ти ке си со кърстот. Ти не си първа по ред, али си първа по род. Сторвам те първа язе. Знам, дека то е право.
Не знаех какво да кажа. Нямаше какво да кажа. Наведох глава. Баба сложи кръста, красивата му верижка докосна хладно кожата ми, усетих как леко и за момент ми натежа. После протегна ръка и ми подаде малък вързоп. Знаех какво име вътре- Библията и иконата. И знаех какво трябваше да направя. Каквото са правили толкова жени от рода ни преди мен. Развързах, прекръстих се, целунах иконата. После пак се прекръстих и целунах Библията. Отворих я. На началните първи страници. Тия, на които се пише фамилната история- раждания, венчавки, кръщенета, кончини. За пръв път докосвах тая светиня. Баба ми подаде червена писалка, знам ли защо червена. Тя не умееше да пише прочее, но какво от това. Велика жена беше баба.
Под нейното име, под венчавката й с дядо, под раждането на баба и братята й аз бавно написах Мария, април, 1990 г. Доста нещо съм добавила в личната си история от онзи ден. Доста. А тогава...Тогава просто поседях с баба. Знаех, че няма да я видя вече. Жива. Тя забрани да я посещавам след нашето прощаване. Като си отиде, разправяха ми, нищо не бивало да се прави. Била изкъпана и облечена в носията си. До главата й намерили наръч свещи. За погребението. А като дойде свещеникът да я опее и дядо рече да му плати, отец Данаил кратко рече- платено ми е, Георге. Години по- късно ми призна, че след една неделна служба баба отишла, дала му парите и рекла- Отче, то е за мене плата. И си тръгнала, преди да успее да каже нещо. Опитал да й върне парите, отишъл вкъщи. Баба го нахокала- Отче, читав си, ама си алтав. Казах ти- ке одам то лето на Велика Богородица!
Та тая забележителна жена, баба ми Йована, много ми разправяше. Имаше сюрия правнуци, ама аз не се отделях от нея. Шашава жена беше баба, царство й небесно! Сигурно за това така си допаднахме де...И един хубав ден Бог ми даде просветление. Бях на 12, беше някаква ваканция. Аз все при нея седях- тя беше много важен човек за мене, а и ме беше приела, казваше, че съм й „ плата за теглилата”. Каква „плата” бях, толко щураво и палаво дете не сте виждали,ама хайде...Чак после разбрах защо баба казваше така за мене. Ама късно. Отишла си беше. И не можах да й кажа, че и за мене тя е отплата. За много неща.
Та отивам аз при баба и викам- Мале, ти що не вземеш да ми разправяш за фамилията? Ама бавно- да си записвам. Баба помълча, погледа ме и рече- па добре.
Ето така започна едно велико пътешествие за мен. Пътешествие в родовата памет. Записах много истории, чух още повече. Баба беше разказвач. И ми разказваше много. Сега ще ви разкажа само една от историите на маминия род. Защото тя има пряка връзка с историята за съвременна Турция и моите срещи с нея, която всъщност се каня да споделя с вас.
И така, когато през 1903 година избухва Илинденското въстание, нашият род е 27 къщи. Баба Султана и дядо Стефан, (това са бабата и дядото на прабаба Йована), синовете, дъщерите, снахите, зетьовете и внуците им са точно 27 къщи народ. Само най- близкият кръг на семейството. Ковачи, железари, терзии, дюлгери, резбари...Занаяти всякакви. Избухва въстанието и...до България успяват да се доберат дядо Стефан, единствената неомъжена към онзи момент дъщеря на семейството Елена и четири от децата на рода на възраст от 5 до 8 години. Всички други измират в касапницата на Илинден. Всички. Целият род. Съсе пеленачетата и кучетата.
Дядо Стефан грабва от горящия си дом три неща- Божигробския кръст на майка си, малката икона на Свети Арахангел Михаил и семейната Библия. Тя е горяла, с раздърпани корици, прогорени страници, но...още е цяла. Още. Божието Слово и семейната история на първите страници. Стигат до пазарджишкото село, където баба ми и мама си живеят и до днес. Продължаваше разказът на баба Йована. Стигат заедно с останките на още пет рода. Посрещнали ги много добре. Приели ги като свои. В свободната България. Струпали има на две, на три къщи. И заживели както могли.
Отначало. Казвали са ми и други хора, дядо Стефан бил със златни ръце- освен със златно сърце. След година имал две стаички, малко земя, малко животни. Елена се грижела за малките. Животът потръгнал някак. Оженили вече 18 годишната Елена за едно момче. По ония стандарти тогава тя си била направо стара мома. Хубавица била. И уфатна. Много не говорела, но думата й на две не ставала. Дядо Стефан душа давал за най- малката си, най- свидната си, единствената жива дъщеря.
Ако и да бивала малко урсуз и особена. От теглилата е, викал си дядо Стефан. Живеели с мъката за родната Македония, с горестта за мъртвите близки. Но живеели. Момите от селото се посбутвали, като видели Елена- ходела неперена, със снежнобели ръкави и забрадка, везана с червено. А от колана на престилката й стърчали...ножове. Така ходела на къра. Из селото. Навсякъде. Казвали й- тука турци няма. Тя мълчала. Но не сваляла оръжието.
Като я оженили, повече година време дете нямало. Почнали да говорят хората. Докато не станало ясно, че...Елена спи в обора. Не дава на съпруга си да я докосне. Свекърът се оказал разбран човек- на подмятанията на жена си казвал- оставете го детето, наплашено е от турците, ще се оправи.
Дядо Стефан кършел пръсти, ала нищо не казвал. И той мислел, че турците имат нещо общо. Някога си отишъл с Елена на пазар в Битоля. Тя била на 15. Хубавица, гиздава, стройна. Закачило я някакво заптие, посегнало да я хване и... тя го заклала. Извадила един от тия нейни прочути ножове и му резнала гърлото. Посред Битоля. Нищо не последвало- толкоз се възхитили на смелостта на момата турците, че й простили за младостта и хубостта й. Знам ли дали е вярна тая точно фамилна история!? Не знам! Виках, бабо, ти вярваш ли, че нищо не са сторили? А тя казваше- малко преди въстанието е било това, може и да не са сторили нищо. Като познавам баба си Йована, за която всички казваха, че е копие на майка си- смея да предположа, че баба Елена ще да е заклала онзи читак...!
Та значи, всички си мислели, че тя понеже е наплашена от турците и за това бяга. Обаче...на това място от историята баба Йована лукаво се засмиваше, замълча многозначително и рече- друга била значи работат със спането в обора, керко. А именно- милата баба Елена си харесала друг мъж. Вдовец с три деца, на 40 и малко. Казваше ми баба Йована ( а и не само тя...)- най- красивият, най- личният мъж в цялата околия. Та, харесала си го баба Елена. И спяла в обора. И викам- е какво от това? Нали омъжена за друг? И онзи като не знае, че тя му има мерак...Баба пак се засмиваше с оная усмивчица. Един хубав ден Елена липсала. Година и малко след сватбата. Немало я. Вечерта се върнала- всички сащисани, притеснени. Тя се прибрала и нищо не казала. На другия ден съобщила на баща си и на свекър си- ходила в Ихтиман, в митрополията. Да иска развод!? Пеша отишла, пеша си дошла. Питали я в митрополията защо иска развод. И тя рекла- добър мъж имам. Добре ме гледа. И ниве имаме, и лозе имаме, и кукя имаме. Али дете немаме.
„Удобно” забравила да спомене, че то няма как и да имат, `щото тя не спи с мъжа си, а в обора. Поклатили глави в митрополията и рекли- добре. Ще видим тая работа. И подир няколко дни в село дошла комисия. Да провери казаното от баба ми. Явно семейството на съпруга й е било доста читаво- и това в ония времена- защото нищо лошо не казали за нея. Не споменали и те, че спи в обора- да пазят мъжката чест на чедото си. Постояла комисията, отишла си. И на следващата неделя на служба в църква дошъл секретарят на митрополита. Прочел решението за развод и ударил на баба печат на лявата ръка, под лакътя, над китката. И я предал обратно на баща й. Толкоз.
Дядо Стефан закършил пръсти- неомъжена стара мома вкъщи, но се примирил. А баба Елена...Явно някак е казала на хубавия вдовец като какво мисли. Отишла да копае лозе. И не се върнала. Дотърчали хора с викове у дома- Стефане, Стефане, Стоян взе Елена, Стоян взе Елена! Как така бе!? Ами на, така! Рекла една съседка- копам си аз и гледам Елена. И тя копа. И като па гледам- Стоян я носи на рамо! Това е.
Оженили ги. А малко след венчавката дядо Стефан питал щерка си- Елено, кажи ми чедо, ножовете ти всичките у дома бяха. Защо отиде без тях, ти в село на мегдана с тях хоро играеш? А хубавицата се усмихнала, но нищо не рекла. Гледала трите заварени деца като свои, родила на хубавия Стоян още четири- баба Йована беше първородната им дъщеря. Казваха ми стари хора от селото, които помнеха- били много щастливи, много се обичали. А решението за развода го пазя. Един грамаден ферман, на ръка изписан. Със саморъчен подпис на тогавашния Пловдивски Митрополит, с няколко марки, печати...
Като попораснах малко, доста народ взе да ми вика- Елена съща, Елена съща. Хем малка бях, 8- 10 годишна. Собственият ми дядо казваше- ей, баба ти Елена все едно гледам. Викам що бе, дядо. А той- хем си хубава, хем си работна, хем си проклета бе! Не си лоша, ама проклетията ти нийде я няма! Баш като баба ти Елена! И тя си отишла на бая години, той я помнеше от времето, когато се е женил за баба. После...един ден както си излизах от църква, видя ме един възрастен мъж. Била съм на десетина години, той- на към 90 и кусур. Баба Йована ме води за ръка и се прибираме. И тоя дядо вика- Йовано, то дете као твоя майка е. Елена оди из гробот. Имаше тогава в село още живи потомци на избягалите от Илинден- и си говореха на тоя странен напевен говор- смес от ония, от Македония и езикът тук, който повечето така и не проговориха съвсем. Няма вече от тия знамените старци.
Никога няма да забравя тия думи- Елена оди из гробот. Вкъщи баба ми показа една снимка. От незнайно кои години. Лошокачествена. Но ме побиха тръпки. Просто видях себе си. Същите очи. Същата права, дълга коса. Същия овал на лицето. Същите леко опънати черти. Просто видях себе си. Колкото повече растях, толкова повече заприличвах на жената от фотографията. А според домашните ми- характерът ми бил прекопиран от нейния. И за хубавото, и за не до там. Казаха ми, че всъщност е трябвало да се казвам Елена.
Кръстили ме Мария, защото съм родена на Голяма Богородица по стар стил. Някак си моята прапрабаба Елена биваше с мен през времето и годините. Често съм си мислела, че може би това ме сближи толкова с прабаба Йована. Това сходство. И то духовното, вътрешното такова- нежели физическото. Баба ми и до днес понякога като не хареса някоя моя постъпка или думи, реагира само по един начин- ей, пуста баба Елена! Дааа...Явно наистина кръвта вода не става. Като имам предвид любовта си към хладното оръжие също така- мисля, че се досещам от къде идва. Това, разбира се, в кръга на шегата, но и не съвсем. Добра съм с остриетата. Във всеки смисъл.
Та, като имате предвид тази малка част от моята семейна история, вярвам, ще се съгласите с мен- последното, в което мога да бъда упрекната, са някакви особени симпатии към нашата южна съседка. Растях сред хора, за които думата турчин имаше равнозначност на всичко лошо под слънцето. Растях с македонските истории и фолклор- знаете какви са тия песни, нали. Кръв, страсти, мъка и пак кръв. Само като чуеш Сестра брата кани на вечера- и веднага разбираш като как така баба ми е заклала някой си насред Битоля.
Сестра има, брате, девет сина- едно сине майка ке прежали...
`Щото, нали, братът един. Пък синовете- девет. Само една македонка може да разсъждава така. Или прословутата Калина, дето щяла да стане „ църна чума”. Да не говорим за песни като ей тая:
...Жал ми е, либе, за тебе!
Жал ми е, алтън Невено!
Ке те оставам сираче- майка ти дума не дава,
баща ти тебе не дава!
Жал му е на човека- ще ги затрива хората. От любов. Не от друго.
Растях си аз покрай моята велика прабаба Йована, общуването с която равнявам на двата университета, в които следвах после ( но ползата от бабиния „ факултет” комай е по- съществена...?!) , записвах истории като току- що разказаната ( и камара други- може още някоя да разкажа друг път и по друг повод) и хал- хабер си нямах, че един ден ще се сблъскам челно със съвременния вариант на това, което цял живот и навсякъде са ме учили, че е страшно, ужасно, отвратително и много прочее.
Така един ден се оказах на двайсет и малко, преводач и редактор на път към конференция за съвременната литература на Балканите в Истанбул. Десетдневна, значи общо дванайсет- със съботата и неделята по средата. Не бях ходила до тогава. Въобще. Реших да отида с кола- малко не се разбирам със самолетите. Проучих какво, що, потеглих. Знаех доста неща- исторически, култирни. Но нищо друго. Купих си три пътеводителя за града и един за Анкара и Одрин. `Де да знам ` що три, просто ги купих.
Ужасно ясно помня и до ден- днешен какво си мислех, държейки волана, оставяйки километрите зад гърба си и поприпявайки на звучащият в автомобила ми Моцартов Дон Жуан. Как ще ги изтърпя тия мръсни ориенталци и гадни поробители. Дванайсет дни. Тия долни чалми. Е такива едни мисли. Ама точно такива. Като видях табелата на граничния пункт Република България, рекох си- Божичко, къде отивам аз!? Ами ако ми се случи нещо!? Ако ме нападнат, ако...! Беше неделя, през златната есен, едно хубаво време.
Сблъсък номер едно. Границата. От нашата страна имаше поне десетина човека на смяна. Шест- седем коли. Чаках точно час. Няма добър ден, няма представяне. Начумерени нелюбезни хора в поизмачкани униформи. Някои небръснати, развлечени. Нейсе, минах. Нали знаете, винаги на границите има една ничия земя. Няколко метра асфалт между двете държави- докато напускаш едната, преди да си стигнал другата.
Е, като с нож отрязано видях кога точно напускам България. Когато свърши напукания, неподменян и неподдържан асфалт с какви ли не боклуци по него и започна идеално гладък. Идеален. С маркировки, чист. На турския пункт имаше точно четирима дежурни. Минах за шест минути, засякох го. От усмихнатия турчин в изрядна униформа и снежнобяла риза, който ме поздрави с добре дошла, през колегата му, който погледна паспорта и помоли да сляза, за да проверят колата с куче до последния, който отново ми пожела добре дошла и лек път и ми даде спретната брошура на БЪЛГАРСКИ език обясняваща ми подробно всичко- валута, спешна помощ, пътна помощ, пътна мрежа и разрешени скорости, предвидените от закона глоби. Плюс пътна карта на Турция и подробна карта на Истанбул- казах им, че там отивам.
Шест минути. И още пет в офиса на Централната банка на Турция, където поредният любезен и спретнат мъж ми обясни точно каквото ме интересуваше относно парите и това къде да обменям в Истанбул, ако потрябва. Смених ги , продължих. Изненадата ми беше доооста неприятна. „ Поробителите” се оказваха едни приятни, възпитани хора. Не някакви субекти с ятагани, чакащи да ме заколят. Какъв потрес, ти да видиш. Смейте ми се, ама точно така се чувствах и точно това си мислех. И още не знаех, че съвсем скоро потресът ми ще премине в откровен бяс.
Сблъсък номер две. Чудех се какво ще правя по хигиенните въпроси. Зер, тез хора в тоалетна не ходят и те въобще пък не знаят какво е това!? На нашия пункт имаше „ тоалетна”, но прецених, че ако я посетя, вероятно ще имам нужда от спешна помощ по много параграфи... И си спестих „ преживяването”. Според брошурата на н`ам колко си километра по магистралата за Истанбул имаше мотел, бензиностанция, кафене, ресторант, аптека(!?). Викам си, там ще трябва някакви мерки да предприемем. Стигам до въпросното място. По магистрала, която не желая да коментирам- бесът ме завладя одма. Какъв път, Божичко, какъв път!!! Стенех на ум и побеснявах от...Знам ли и аз от какво точно!? Но беснеех със сигурност!
Навсякъде- табели като за идиоти. Пригледни, на няколко езика, достатъчно големи и подробни. Влизам в аптеката- добър ден, как сте? Как пътувахте, заповядайте? Аз гледам тъпо. От `де да знам, че там е престъпление да си нелюбезен!? Че не може просто така да влезеш и да кажеш- един аспирин. Значи, гледам тъпо и мълча. Човекът пита говорите ли английски. Кимам, нищо, че го разбрах и на турски. И той пак- добър ден, как сте? И т.н. На английски. Аз пак гледам тъпо. Както и да е, отговорих. И казвам- така и така, да знаете къде тук има тоалетна. Фармацевтът се усмихна и вика- минала сте покрай нея, като сте паркирала.
Повдигам вежди. Видяхте ли, казва, на паркинга едни подредени врати? `Ми викам видях. Е, това са тоалетните- има си обозначение на вратите. Благодарих, излязох. И виждам тия врати. И ги приближавам, все едно ще скачам с бънджи- с тих и неимоверен ужас. Какво ли ще е вътре, Боже мили...!?! Почуквам на една врата- свободно.
Влизам и...о, небеса!!! Искрящо чистият емайл на мивката просто ми извади очите. Течен сапун и такъв на калъп. С аромат на лавандула- помня много добре. От дясната страна подреден огромен куп прекрасни памучни кърпи и учтиво указание, няколкоезично, че за еднократна употреба и моля, след използване оставете еди къде си. В кош под мивката. Такааа...А сега тоалетната. `Ми тоалетна.
Най- обикновена. Смразяващо чиста. Толкова чиста обществена тоалетна в БГ, чак толкова чиста съм виждала само в Правителствена болница. Само там. Ставам аз, измивам си ръцете най- старателно, пускам кърпата в коша. Душевният ми смут беше неописуем. Първо границата, сега това. Както се казва- най- интересното тепърва предстои. Още не знаех само че. Виках си-
Боже, каква е тая страна, какви са тия хора!? Любезни, усмихнати, приветливи... Мисля, и без моя помощ можете да си представите как в душата и главата ми стереотипите, предрасъдъците и реалността челно и сериозно се блъскаха, блъскаха... Надявам се, само аз чувах тропота откъм черепната си кухина!
Върнах се в аптеката, благодарих, купих си някакви неща. И реших да хапна нещо. В ресторанта- две зали. В едната- непушещи. Действието се развива през 90- те да кажа само. Харесвам си една маса, сядам. Колосана кремава покривка, излъскани до блясък метални прибори, също колосана салфетка. Най- обикновен ресторант- после видях над вратата му две звезди. Идва келнерът, добър ден, как сте, добре дошли, какво ще обичате. Салата и риба. А каква салата и каква риба? Поглеждам неразбиращо.
Имали били 23 салати и толкова рибни специалитети. Казвам- домати, краставици, такива неща. Онзи кима- каквото кажете, това ще сложим в салатата. Рибата ми изберете Вие, казвам- но да е по- лека и да не е пържена. Онзи се усмихна и каза хубаво, а за пиене. За пиене айрян. Така. Винаги ще помня този първи обяд в Турция. Помня дори цветовете на украсата по чинията с риба. Всичко беше безкрайно вкусно. И огромната салата, и леферът с подправки и домашно печения хляб, всичко. Като затръгвах питам- а вие кафе правите ли? Келнерът се усмихна така, все едно срещу си има дете, на което трябва да се обяснява бавно и дълго. Подадох термоса си. По- силно, по- слабо? Нормално казвам- и да не е еспресо. Още една усмивка- този път одобрителна.
Ето така започна моето запознанство с тази странна и особена за нас страна. Предрасъдъците ми се пропукваха на всяка крачка. Беше болезнено. Да, беше ужасно болезнено. Аз съм относително интелигентен, прилично образован и достатъчно толерантен човек. Не мога да си кривя душата, не мога да кажа на бялото черно. Не мога да мразя някого, просто защото в учебника по история пише, че трябва да го мразя. Тия хора ги недолюбвах по две много конкретни причини- задето са обесили Васил Левски и заради личната си фамилна история.Всичко останало от робството бяха подробности, които подсилваха чувството ми на ненавист.
Но влизайки в тази страна, срещайки се лице в лице с Турция- за мен това не беше среща. Беше сблъсък. Неимоверно тежък сблъсък. А все още не знаех, че същинският културен шок предстои.
Съвсем скоро. И наистина ще бъде шок.
Денят напредваше, исках да се опитам да пристигна колкото се може по- рано. Според джи пи ес-а се движех съвсем както трябва. След време ми казаха, че като за първо посещение е било изумително лекомислено от моя страна да пристигна с автомобил и без да съм наясно как точно и от къде ще вляза в Истанбул. Градът имаше купища входове от магистралите, човек трябваше или много да внимава, или да е идвал сто пъти, че да го минава пътя с вързани очи. Не спадах към нито една от категориите.
Гледах табелите, следвах джи пи ес-а. Но явно не съм внимавала. Взех някаква отбивка и...след около три километра ми стана безпощадно ясно- загубила съм се. Не е правилната отбивка. Беше вече привечер, есента се стъмва рано. Влязох в нещо, което взех за село- после разбрах, че е нещо като сателит, „ вилна зона” на Истанбул. Чисти улици, красиви къщи, осветление, малко работещи магазини. Спрях на малък площад. Двоумях се- дали да се обадя на някой от колегите и да кажа, че съм сбъркала или да питам да ме упътят. Гордостта ми надделя- как така ще кажа, че съм се загубила!?!?!?
Говори четири езика, още четири класически, дисертация написала- и ще кажа, че съм се загубила!? Брей! Решително слязох от джипа, заключих. Опрях се на покрива и се огледах. И се почувствах нелепо. Неистово нелепо. С шестсантиметровите токчета и черните джинси с бродерии. С кремавото поло и елегантния кок. С червеното кожено сако и кехлибарените украшения. Почувствах се нелепо. Сред тая зеленина и подредени, чисти улици. Все едно идвах от друга планета- и в известен смисъл беше точно така.
Виждах поддържани дворове зад оградите, овошки, цветя, изрядно подрязани асми, красиви орнаменти от ковано желязо по повечето врати. Много лимони. Маслини. Нарове. Много.
Да съм поседяла така подпряна не повече от пет минути. Тръснах глава, погледнах си часовника- наближаваше осем, беше абсолютно тъмно. Срещу ми се отвори врата, погледнах. Кафене. Слава тебе, Господи! Рекох си и се запътих натам. Ето този миг да можеше някой да снима. Бутнах вратата, влязох. Четири маси, две празни. На едната- сам мъж четеше книга и пиеше чай. На другата четирима мъже играеха табла и също пиеха чай. Дървен тезгях. Чист. Наръч вестници. Момче с табла празни чаши. Телевизор, работещ без звук. Радио, тихо свирещо. Гласове. Разговори.
Чисти покривки на червени квадрати. За части от секундата съобразих, че вътре има само мъже. Свършено е с мен, рекох си. Край. Отстъпих крачка, но вече не можех да изляза- момчето ме видя. И ме поздрави. Всички ме погледнаха. Стоях там, с ключовете от колата и чанта в ръце и мълчах. Минута, две, три. Момчето ме поздрави отново на правилен английски с безумен неопределим акцент. Кимнах. Скована от ужас. Вече си представях, че са ме изнасилили, разфасовали и изяли за вечеря. Единият от мъжете стана от масата. Едър, набит, към 50-те. С бистро сини очи, правилни черти, сребрееща брада. Бръсната глава. Като еничарите, помислих си.
Как пък реших, че еничарите са били с бръснати глави, де да знам. И до днес не знам. Усмихна се, покани ме с жест на едната празна маса, заприказва нещо бързо на момчето. Седнах , обляна в студена пот. Момчето попита дали говоря само английски и какво ще пия. Благодарих, казах, че нищо не искам, но ако може, моля, да ми обяснят как да стигна до Истанбул, защото вече е много късно. Казах, че говоря италиански, испански и руски. И онзи заговори. Мъжът. Баязид, така се казваше.
( Като Баязид Светкавицата, рекох си- край с мен!) Говореше на странен, но достатъчно разбираем испански. Не можело така нищо да не искам, поане един чай? Не пия чай. Кафе тогава? Кимнах. Онзи продължи- какво стана? Не знам, признах си. Пропуснах правилната отбивка на магистралата. Важно е да пристигна колкото може по- скоро. Кафето пристигна, на мене сърцето ми в гърлото- тресе ме един страх, един ужас. Е как от какво бе, драги читатели??? От турците!!! Един атавистичен, инстинктивен страх. Посегнах към кафето- чудесно беше. И тогава онзи Баязид рече- добре, синът ми ще дойде с Вас до Истанбул.
Изпънах гръб на стола. Вероятно и лицето ми се е променило. Кафеджията се усмихна меко- така поне изглеждаше според периферното ми зрение. Добре, дъщеря ми ще дойде. Отпих от кафето и се осмелих да вдигна поглед от покривката, която до момента наблюдавах много съсредоточено. Мъжът кимна на момчето, онзи отиде някъде. Огледах се наоколо си. Мъжете отново играеха табла, партньорът на кафеджията миеше чаши. Допих кафето. Вечеряла ли сте, късно е, сигурно пътувате от далеч- продължаваше онзи мъж.
А колелцата в главата ми тракаха, тракаха, тракаха. Дъщеря ми ще дойде с Вас?! С една непозната? А ако съм психопат, масов убиец, психарка?! Много скоро щях да разбера, че това не е случайна спорадична проява на възпитание- това е отличителна черта на турският характер. Отзивчивостта, съпричастността, желанието да помогнеш. Те просто са такива. НАИСТИНА са такива. Поклатих глава отрицателно. След малко се появи млада жена, на моите години. Усмихна се, подаде ми ръка- Фарах.
Усмихнах се и аз, станах. Тръгнахме. Баща й дойде с нас, говориха си нещо на този особен, неприличащ на никой друг език. Точно преди да се кача, той заобиколи, дойде при мен. Подаде ми хартиен плик- вземете, каза, сигурен съм, че сте гладна. Не му благодарих, машинално поех плика. Пареше. И тогава се сетих- не съм платила кафето. Изтичах обратно. На вратата кафеджията се обърна- беше чул токчетата ми. Кафето- рекох,задъхана от тичането. Не платих кафето.
Човекът вдигна рамене и вежди- за Бога, дете, остави това! Лек път! И влезе. Стоях там и осъзнавах, че някаква част от мен отказва да възприеме всичко това. Отношението, поведението, всичко. Върнах се в колата. До магистралата пътувахме в мълчание. На една бензиностанция трябваше да заредя. Погледнах Фарах. Шофирате ли. Да, рече. Ами тогава не е ли по- добре Вие да седнете зад волана? Тя кимна. Попита ме за хотела, в който трябва да ида. Казах й. Потеглихме. И тя говореше английски.
Много добре при това. Била две години в Лондон каза, като отбелязах, че говори много добре. Не питах защо. Заговорихме се. Гледах я в тъмното, на оскъдната светлина. Хубаво момиче. Разговорът ни потръгна леко- като да се познавахме от сума време. Не усетих кога стигнахме. Помня влизането в града. Морето. Светлините.
Мостът с табелата Европа\ Азия. Хотелът беше на брега, реставрирано османско имение- Хайрие Ханъм Конак. Каква ирония само! Фантастичен хотел. Просто невероятен. А междувременно беше почти десет. На рецепцията се сбогувах с Фарах и...се вцепених. Тя нямаше как да се прибере. Засмя се- няма да се прибирам, леля живее наблизо. И тръгна преди да реагирам.
На когото съм разказала тая случка, всеки казва- а стига бе!? Да. Точно така. Качих се в стаята си. Нямах време да се възхищавам не изумителния интериор на стаята си, нито на зашеметителната гледка към Босфора, Златния рог, града. Бях уморена и се нуждаех от баня. Багажът ми беше качен, аз носех само дамската си чанта и плика, който ми даде Баязид. Отворих го. Хляб. Парче току- що опечен хляб и баница. И в тоя момент ми текнаха сълзите.
От умора, от напрежение, от емоции. От яд. Не питах кое е това село ли, квартал ли. Не знаех как да го намеря отново. Не му благодарих. Баницата беше страхотна- с месо и подправки, леко люта. Хлябът също изчезна бързо- бързо. Да, бях гладна. Доста. Стоях под душа и си мислех. Че никога не ми се е случвало подобно нещо. В училище не ти казват какво да правиш като ти дадат пресен хляб и вкусна баница. И пратят щерка си по нощите да те заведе, където си тръгнала. Една непозната, появила се от нищото.
Да, в училище не казват как да реагираш. И вкъщи не казват. Набиват ти в главата робството. Злото. Не ти казват нищо за добронамерено отношение и помощ. В резултат на което като ги срещнеш, първо- шокът е абсолютен и на всички нива и второ, вадиш безумни реакции. Които осъзнаваш час- два по- късно. Като добавка към всичко това. Ето с такива мисли си легнах в своята първа истанбулска нощ. На следващата сутрин пиех кафе на покрива на хотела, стоически се опитвах да не загубя свяст от гледката и се подготвях за въпросната конференция за която все пак бях дошла.
Дванайсетте дни минаха и заминаха, ежедневно разбивайки още и още от предрасъдъците и стереотипите в главата ми. Все дебнех да хвана нещо, дето не е както трябва, нещо, което да потвърди моите опасения за „ мръсните ориенталци”. Язък! Ядец, нема! Срещах усмихнати, приветливи, възпитани, любезни, работливи хора.
Така дойде съботата и аз казах на домакините си, че искам да ме заведат в прословутия хамам. В хотела имаше турска баня, но им казах, че искам да ме заведат в някоя най- обикновена. Такава, в каквато може да си позволи да иде всяка туркиня. Колегите ми настояха, че идеята не е добра и е по- добре да ме заведат в по- луксозен хамам. Настоях на своето. Хората почупиха пръсти, помаяха се, но нямаше какво- заведоха ме. Като по пътя все се опитваха да ме разубедят. Въобще не ги слушах.
Хамамът беше някъде в Ортакьой. Сградата ми се стори много приятна, красиво реставрирана. С влизането вътре обаче ме обзе подозрение, че все пак са ме отвели в по- така баня. Идеално чисти прозорци с невероятни рамки с орнаменти и резба. Мозайка на пода, която постоянно менеше цветовете и формите си- заради отражението и пречупването на светлината, визуална илюзия.
Придружаваше ме една колега. Погледнах я строго- казах, че искам най- обикновена баня да видя. Тя сви безпомощно рамене- но по- обикновена от тази няма, разберете! Съблякох се, приготвих се. Преживяването беше неописуемо. Разказвам тази случка не за друго, а заради твърдението на колегите ми, че това бил „ най- прост” хамам. Прост!? Разноцветни мраморни колони, невероятно красиви бели мраморни чешми, басейн от розов мрамор... Това, значи, бил „ прост” хамам, видите ли. Колегата, която ме придружаваше, изгуби търпение- не разбирате ли, че тук може да дойде всяка прислужница, всяка домакиня!? `
Ми не разбирах. Не. Не и като гледах тия мрамори, тая чистота, тая прелест. Защо у нас няма такава баня. `Де да знам. Както и не знам защо не ни е провървяло малко повече с поробителите- ех, ако са ни владели тия 500 години мамелюците, а не османските турци!... Има разлика. Мамелюците са владели Испания- и всички знаем какво остава след тях. И какво остава след османлиите. А инак тогава, в онази първа среща с Истанбул ме заведоха и в по- така хамам- да направя разликата. И то какъв хамам!
В същия квартал, където беше и хотелът ми, между Света София и Синята джамия. Айясофия Хюрем султан хамами, известна още като Бат Рокселана- построена от Мимар Синан, фантастично реставрирана, можете да видите за какво говорим на
www.ayasofyahamami.com. Е, определено направих разликата, вервайте ми! До края на живота си обаче ще помня по- скоро „ простата” баня за „ всяка прислужница, всяка домакиня”... Защо ли у нас няма поне една такава „ проста” баня?... !?
Впоследствие всяко от посещенията ми в Истанбул е включвало и посещение на Хюрем султат хамами- един ден там и си като нова няколко месеца после. Е, има малко така известен смут, когато си поръчаш масажист, а не масажистка, но...Дори и в Турция клиентът винаги е прав, нали така? J Може би особено в Турция всъщност. За смятащите да посетят тази баня дами един практичен съвет- кажете, че искате масажистът да е поне на 45. Младоците се разсейват. И не пипат добре. Някои си позволяват и непрофесионални...отклонения, да ги наречем. С по- опитен масажист това няма да ви се случи. Освен ако...не поискате да ви се случи. Не питайте от къде знам. Но бъдете сигурни, че знам.
Като се замисля, започнах да пиша този текст с идеята да разкажа за предрасъдъците, за клишетата, за страховете ни, които често са неоснователни и ненужни. Но всъщност стигам до извода, че това е само първият от серия разкази за днешна Турция. Да, исках да разкажа за Баязид и за преживяванията в банята, но това е просто един детайл. Съвременна Турция се състои от много детайли. И не всички са приятни.
Всички те обаче, детайлите, подробностите, са обединени от едно- от хората. Вече толкова много години пътувам из ония предели. Вече и не само по работа. Отдавна видях много повече от Истанбул, Анкара и Одрин. Видях села из нищото, видях малки градове и крайни квартали. Видях бедност и лишения, много усилия и много труд. И неизменно, винаги, навсякъде- от най- скъпарския магазин на булевард Багдат до кафенето на площада в някое село- виждах едно и също. Любезни, добронамерени, сърдечни хора.
Видях каква беше Турция преди Ердоган и каква е сега. След него. Колко много от нормалния живот на туркините се удави в Босфора. И как това не свали усмивките от лицата им, не пречупи изящната линия на раменете им- които крепят толкова много светове и комплекси. Светове от наглост, арогантност, лицемерие и насилие и комплексите на братя, бащи, съпрузи. Които често са достатъчно умни да схванат, че ще я докарат до под кривата круша без съпругите, сестрите, дъщерите си. Но какво от това. Турция на Ердоган е трудно място за жените. Въпреки спокойният и уреден живот.
Видях арменецът Тигран,който играе табла и пие кафе всяка вечер в едно кафене. С Мехмед, ходжа от близка джамия. Тигран е загубил много от близките си в геноцида от 1915- 1922. Но казва, че Истанбул е неговият дом. А Турция- неговата родина.
Да. За толкова посещения, работа, впечатления наистина видях много неща. Които може би си струва да бъдат разказани. В друга история. Много други истории.
Тази беше опит да илюстрирам клишетата, с които живеем и които се страхуваме да не изгубим. Защото клишетата ни карат да се чувстваме сигурни и спокойни. Позволяват ни да не виждаме отвъд тях и да не мислим какво има- или няма- зад тях. Клишетата са нашето извинение да стоим на едно място. Те са нашето алиби за отказа ни да виждаме по- далеч от носа си.
Не правете като мен. Преодолявайте клишетата. Чегъртайте предрасъдъците от умовете и мислите си. Така няма да забравите да благодарите на някой непознат, ако ви даде парче хляб и току- що опечена баница. Ако не сте предубедени и заровени в клишете- просто ще му благодарите.
И няма да изпитвате смесеното чувство на вина и възхищение. Възхищение от чисто човешкото отношение и вина, заради това, че това отношение ви радва, кара ви да се чувствете приятно. Защото са ви учили да мразите този, който ви дава хляба. Нали от малки все ни повтарят, че никой не е по- голям от хляба. Така и не благодарих на Баязид. И още съжалявам за това.
Може пък следващият път отново да пропусна отбивката и да се загубя, знае ли човек.
http://www.artsloi.com/arts-news/804-2012-01-18-00-07-01.html
