Topic: ПОМАЦИТЕ И ТОРБЕШИТЕ В МИЗИЯ, ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ

[fotakiev]

Проф. д.и.н. Петър Петров: 


(Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. С., 2007, 167 с.)



Кои са по-конкретно основните слабости на разглежданото „съчинение”?


1. Неподходяща структура и огромни пропуски

„Съчинението” на Х. Мехмед няма ясна структура: то е без глави и параграфи (само отделни заглавия),. без увод и заключение. Позицията на автора е прокарана чрез подбора на фактите и литературата, а често прозира и между редовете.

Хронологически „съчинението” обхваща времето от VІ век (заселването на славяните на Балканския полуостров) до 1944 г. Отделни заглавия са неумело формулирани било като теми, било хронологически. Още в началото (на с. 9) едно под друго следват три заглавия: „Аспекти на идентификационната и терминологична проблематика на населението в темата” (в съдържанието – „индификационна”), „Идентификационни аспекти на населението” и „Контакти на арабите с населението на Балканския полуостров през VІІ – Х в.” (с. 9 – 12). Четвъртото заглавие е „Контактите на селджуците с населението на Балканския полуостров през ХІ – ХІV в.” (с. 13 – 16). Последните две заглавия, които нямат нищо общо с разглежданата проблематика, въз основа предимно на два неточно разчетени надписа целят „да докажат” арабско проникване и трайно заселване на Балканския полуостров през ІХ и особено през ХІІІ век. Тук авторът изобщо не се е сетил да каже поне две думи за създаването на българската държава. „Пропуснал” е да съобщи и за голямото поражение, което българите нанесли на арабите през 717/8 г. под стените на Цариград. А сред многото грешки има и една наистина непростима: известните въпросите до папа Николай І през 866 г. изпратил княз Борис, а не „група българи”, и отговорите си папата изпратил не до тях, а до българския владетел (при това в бележка се цитира изданието на БАН).

Следващото заглавие е „Създаване и укрепване на Османската империя и приноса й в разпространението на исляма в Мизия, Тракия и Македония” (с. 17 – 31). То е сбъркано по самото си съдържание. Нищо по същество не е казано за създаването и укрепването на Османската държава, пък то не е и необходимо за разглежданата проблематика. Що се отнася до самото разпространение на исляма в българските земи, авторът се е плъзнал по второстепенни въпроси или необосновани твърдения. Така напр. юруците, които са пастирско население и наброяват 60 хиляди семейства по целия Балкански полуостров и то от ХVІ до ХVІІІ век, имат малка заслуга за разпространението на исляма. Същото се отнася и до движещи се с тях ислямски проповедници. Масовото разпространение на исляма в отделни райони предполага от една страна разрушаване на християнската организация (църкви, манастири и духовенство), а от друга – джамии и мохамеданско духовенство, т. е срастване на исляма като официална религия с държавния апарат.

Особено внимание за разпространението на исляма е отделено на богомилството и павликянството. Тук авторът е показал абсолютно непознаване на проблема.

Павликянството възниква като „арменска ерес” и носи народностен заряд. То не само не е преследвано като ерес, но бива използвано от Византия през VІІІ век като гранично население и получава субсидии от държавата. Богомилството пък винаги е било преследвано като ерес. В Беседа против богомилите е казано, че те и на църква ходят, и кръст и икона целуват, но тайно пазят вярата си. Поради това и до днес не е установено със сигурност нито едно селище, в което е имало богомили – всичко е въпрос на предположения. Затова не отговаря на истината, че цар Борил през 1211 г. ги заточил по границите в Родопите – такова нещо не се споменава в Синодика. Измислица на автора е, че в Ловешка област богомилството взело „изключително големи мащаби” (с. 21); че така било в Родопите и изобщо в Мизия, Тракия и Македония, където по-сетне имало компактни маси помаци. Измислица са и твърденията, че балканските еретици „открили пътя на османлиите и на тяхното религиозно учение”; че богомилските селски общини били привличани и убеждавани в ислямската религия; че първите случаи на ислямизация станали при компактно богомилско население. По пътя на аналогия с Босна, където богомилството било прието за официална религия, без да има каквито и да е податки се твърди за записване на богомили и павликяни в турските регистри, че тази регистрация се правела по верска и етническа принадлежност. Цитират се дори измишльотините на П. Япов (Помаците. С., 2006, с. 131), че богомилите било поставени в привилегировано положение. Изобщо приписването на богомилите едва ли не главната вина за разпространението на исляма в българските земи е гавра с това бележито социално-религиозно движение.

На конкретните примери на ислямизации са отделени само няколко страници и то преразказ на издирени от М. Кил документи за Чепино и от К. Гьозлер за района Бяла Слатина – Тетевен – Луковит през ХVІ век. Несъмнено това са ценни документи, но те далеч не изчерпват темата за разпространението на исляма в българските земи и по-специално в районите на помаците. При това наивно звучи твърдението на автора, че в документа от 1497 г., в който са регистрирани всичко 4 мохамедани в 3 села, „павликяните и богомилите също са били вписвани в тези документи” (с. 30).

Към тази проблематика се отнася и заглавието „Терминологични аспекти на населението” (с. 32 – 36). Тук повече от наивно е обяснението, че названието помак идва от глагола „помага”, че в турския език буквата „г” е мека и не се произнася, поради което се получава „помаачи”, т. е помаци означава помагачи на турците. И като доказателство се твърди, че в Никополския вилает през ХV – ХVІ век от това население „се набирали военни части” (с. 33). Но по това време няма вилаети – те са създадени през средата на ХІХ век. Все още не е извършена и ислямизацията на района. Но най-важното е, че по това време османската армия се състои от еничари и спахии, и такива „военни части” не са набирани от местното население! Все тук Х. Мехмед се е увлякъл от опитите на М. Кил да отрича автентичния характер на българските летописни сведения за ислямизациите, а е направил и свой „принос”: отрича автентичния характер на документалните сборници от втората половина на ХХ век; не е разбрал, че „Време разделно” на А. Дончев е роман, поради което разказите на героите му поп Алигорко и Венецианеца не са автентични записки (с. 35).

Темата за „помаците” в трите български области Мизия, Тракия и Македония предполага изследване на Османската империя като теократична ислямска държава, формите и методите на разпространение на исляма (еничарство, робство, единични и масови ислямизации), етапите на ислямизация и крайният резултат от всичко това. Без изясняването на тези въпроси е невъзможно да се обясни защо в едни райони ислямизацията доведе до асимилация (потурчване), а в други ислямизираното население съхрани майчиния си език (помаците). Все тук стои и въпросът до каква степен чрез ислямизирането на тези българи (помаците) османската власт е успяла да ги използва в своята политика и да ги противопоставя на техните сънародници християни. И всичко това „принос на Османската империя” ли е или налагане на един деспотичен режим с ярко изразени асимилационни цели?


Авторът не е отговорил на нито един от тези въпроси. А и как да отговори, като не е използвал многобройните издания на извори и научните разработки по въпросната проблематика. Става дума за няколко тома „Турски извори за българската история”, „Турски извори за историjата на Македониjа” (10 тома, някои от по 2 и повече книги) и още много и много други документални издания. Къде са изследванията на проф. Хр. Гандев, проф. Стр. Димитров, проф. П. Петров, проф. Е. Грозданова, проф. Ст. Андреев и още много български учени? Същото се отнася и за многобройните изследвания на македонски и сръбски учени.

Изясняването на горепосочените въпроси предполага разглеждането им до Освобождението, а не да се спре до ХVІ век. Защото ислямизирането на българско население продължава до 1878 г., а за останалите в Османската империя области – чак до 1912 г.
Изпуснати са и други изключително важни проблеми: за броя на ислямизираното население в навечерието на Освобождението, за скритото християнство сред него и за съпротивата му против османската власт.

Историческите извори показват, че по време на Освобождението в българските земи имало над милион и половина ислямизирани българи, от които броят на българите мохамедани наброявал около половин милион: около 100 000 в района от Ловеч до Бяла Слатина, около 20 000 в Източна Стара планина, а останалите – в Родопите, Беломорието, Разложко и Неврокопско, Македония. Без поставянето на този въпрос не може да се отговори колко от българите мохамедани се изселиха в Османската империя по време на Освобождението и след това, пък и каква част от останалите в България бяха потурчени.

Всички сериозни изследвачи изтъкват, че въпреки мохамеданската религия българите мохамедани са съхранили в най-чист вид българския си език, обичаи и песни. Към това може да се добави и фактът, че една част от тях не само не са били безропотни оръдия на османската власт, но са оказвали и сериозна съпротива. Ето само няколко примери, публикувани в сборника „Непокорни поданици на султана” (С., 1995).

В протокол на кадията в Ахъчелеби от 1720 г. са записани имената на българи мохамедани, които отказват да служат като еничари в султанската армия.


През 1859 г. в Ахъчелеби избухнал първият мохамедански бунт: меджлисът бил разгонен, а мюдюринът отведен в плен. Първоначално се вдигнали няколко мохамедански селища, а след това към тях се присъединили и някои християнски селища.


През 1865 г. избухнал вторият родопски бунт: около 1880 души селяни, въоръжени със сопи, тръгнали към центъра на казата. По пътя към тях се присъединили още много други. Изпратените от Пловдив комисари за преговори били изгонени. Същата участ постигнала и кърсердарина на нахията Рупчос, който бил изпратен там с полицаи. Накрая жителите на областта заявили, че ако исканията им не бъдат удовлетворени, те ще се „съпротивляват със сила и затова се готвят да съберат десет хиляди души на брой и вече не с тояги, както по-рано, а с оръжие”.


В началото на ХІХ век в борбата против кърджалиите се изявил и Али Сираков от с. Чомаковци, Оряховско окръжие. Той образувал чети от помаци и християни, конници и пешаци, и в продължение на седем години защитавал населението от района, което го считало за свой герой и закрилник. Дружината му била предимно от смесените села Чомаковци, Горник, Реселец, Габаре, Джурилово, Тлачене, Бреске и други, а така също и от редица християнски села по поречието на р. Искър до Мездра и Враца.

Редица сведения говорят за българския произход на помаците. Това са съхранени християнски старини в ислямизирани семейства в Охрид и Кукушко. Дописка от Пазарджик от 1862 г. съобщава за новобранци българи мохамедани, които заминавали за Битоля и „в похода си пееха старовременни български народни песни”.


Още по-красноречиво говори за същото дописка от 1868 г. „В България има потурчени българи, които носят името „помаци”... Такива помаци има в същинска България около Ловеч, Плевен и Троян, в Тракия около Пловдив и навсякъде в Македония. Тези потурчени българи са си променили вярата, но от езика си не са променили нито една черта. Те говорят най-чист български език, пеят най-чисти български народни песни, в които се възпяват подвизите на техните прадеди, свирят с всякакъв вид народна музика и най-вече с болгарина с четири телени жици. Освен това те са запазили и много стари български обичаи и народни поверия... Освен това те, като знаят че са българи, пазят си старите икони тайно от мохамеданското духовенство, за задушница жените им открито ходят на техните прадядовски християнски гробища: преливат ги с вода и вино и палят восъчни свещи... От ловчанските помаци и най-вече от селата Лешница (дн. Кирчево), Торос, Извор (дн. Български извор), Галата мнозина знаят да четат и пишат на български език и имат у себе си стари ръкописи. Ходжата от Галата знае да чете и пише добре на български. Той казва, че се е научил от баща си Илия. Той учеше и сина си.”


Още по-категорични са сведенията на Л. Каравелов, добити от лични впечатления и проучвания (в семейството им в различно време служели двама помаци). Той пише, че помаците в Ловешкия край, Доспатските планини, Неврокопската и Серската епархии, в част от Дебърската епархия и т. н. наброяват около 500 хиляди души. „Те са съхранили множество стари християнски обреди и обичаи; те и до днес още са съхранили множество християнски прякори; и най-после те уважават множество християнски светии... В Ловешкия окръг се намира с. Луковит, в което старите помакини ходят по гробищата и палят на умрелите восчени свещи, както то бива и у християните... Освен това помаците празнуват някои християнски и славянски (езически) празници, като например св. Георги, св. Димитър, св. Никола, св. Влас, горещниците, вълчите празници, мишите празници и прочее.” Любопитно е, че когато питали единия от техните служащи (Исмаил Дурко) от каква вяра е, той отговарял: „И аз сам не зная: нас наричат помаци и потурмаци, а бащите ни бяха кауре (гяури, християни).” Интересна е и констатацията, че в помашките песни се пеело за миналото, за народни юнаци, за войни с турците и т. н. Показателна е и записаната песен за „Юнак Панчоолу”, в която се говори са съвместна борба на помаци и българи християни против турците.


Особено интересно е сведението за преминаването на 30 помашки къщи в християнството в с. Галичник, Дебърско през 1843 г. Това станало благодарение приятелските връзки на местния първенец Томо с дебърския паша. Съседните помашки села обаче се опитали по примера на Галичник и те да се върнат в християнството. Две-три семейства от съседното с. Мелничани успели да направят това и се заселили в Галичник. Когато за всичко това се научил битолският паша, той извикал някои от тях и поискал да станат отново мохамедани, като ги подложил на страшни мъчения. Един от тях, за да не се повърне в мохамеданството, казал че в зъбите си има свинско месо. Тогава пашата наредил да им извадят зъбите с клещи, набивали им клечки под ноктите, но те издържали и останали християни.


И още нещо. Ж. Назърска препредава констатацията на Б. Лори за ловчанските помаци: „Те не спазват стриктно шериатските догми: отглеждат и консумират свине, предпочитат задругата като тип брачност пред полигамията, не приемат като религиозен дълг военната служба, живеят в хармония с околните християни, не правят масивни джамии и честват някои християнски религиозни празници.” Х. Мехмед се позовава няколкократно и на Б. Лори, и на Ж. Назърска, но е „подминал” горния пасаж.

[pomak BG]

Nishto novo pod slinceto priyatel. Tezi raboti sim gi cel. Tova e kritikata na prof. Petrov. I az sim mu napravil edna iznenada, no vsqko neshto sis vremeto si.

[bggrazdanin]

Ха, ха, ха исторрици?!

[Serif mkd]

Особено интересно е сведението за преминаването на 30 помашки къщи в християнството в с. Галичник, Дебърско през 1843 г. Това станало благодарение приятелските връзки на местния първенец Томо с дебърския паша. Съседните помашки села обаче се опитали по примера на Галичник и те да се върнат в християнството. Две-три семейства от съседното с. Мелничани успели да направят това и се заселили в Галичник. Когато за всичко това се научил битолският паша, той извикал някои от тях и поискал да станат отново мохамедани, като ги подложил на страшни мъчения. Един от тях, за да не се повърне в мохамеданството, казал че в зъбите си има свинско месо. Тогава пашата наредил да им извадят зъбите с клещи, набивали им клечки под ноктите, но те издържали и останали християни.

 citat od postot na Fotakiev,Проф. д.и.н. Петър Петров

  Prasanje do Fotakiev ,citiraniot prof. i site mislecki lugje;


-  Ima li elementarna logika vo ovoj napis?

    Ovaa prikazna e dosta (zlo)upotrebuvana i vo Makedonija i citirana po sistemot"jas te citiram tebe ti mene" ili "jas tebe vojvodo ti mene serdaru" seto zaedno gluposti na kvadrat !!!
   Imeno ako tolku "surovata "osmanska vlast mu dozvolila na galicanecot Tomo da gi pokrstuva muslimanite ???kakva e taa surovost ?? "Prijatelskite vrski " profesore ili spored drugi izvori na koi Vie se oslonuvate a koi vikaat deka "na debarskiot pasa mu se bendisal konjot na mesniot prvenec od Galicnik - Tomo , pa za trampa gi pokrstil galickite muslimani!!!???
   Da bideme malku seriozni zatoa sto vakvite tvrdenja da ne se tragicni bi bile premnogu smesni !! Nastrana "istocnicite" izvorite polni so fantazija (fantazijata profesore e dobra kaj decata no stetna e za vozrasnite i seriozni lugje !) Ima edna naucna disciplina koja se vika logika!! Dobro e da se koristi osobeno koga imame vakvi "istocnici"-izvori ! Vo sprotivno ja ponizuvame i istorijata i naukata voopsto ! Pa najposle ni ovci ne mozes da  'prevospitas' taka a kamo li lugje . Nesto drugo se slucuvalo i vo Galicnik i na mnogu drugi mesta no ...za toa vo druga prilika .Go povtoruvam prasanjeto od pocetokot na napisov i navistina bi sakal da slusnam odgovor za elementarnata logika vo taa prikazna.

[pomak BG]

Както казах и подобно на Шериф и аз имам нещо специално за този професор. Мислих да го сместя в бъдещата ми книга, но защо да се чака толкова време като и тук може да се побликува. Става въпрос за следното:

 В сборниците с документи, публикувани през втората половина на ХХ в., не са допуснати хронологически грешки, но пък от своя страна те до голяма степен са политизирани. Като пример тук може да се даде книгата на проф. Петър Петров “По следите на насилието” издадена през 1972 г. Още в предговора (с. 9) се споменава, че не са поместени всички известни документи. Освен това като извор можело да се използват данни и от други източници, сред които биват посочените етнография, музика и пр., но в настоящата книга те не били обект на внимание. Независимо от това (на с. 11) се публикува така популяризираната народна песен “Даваш ли, даваш, балканжди Йово”. На следващата страница (с. 13), автора отбелязва прословутото изказване на Митхат паша, публикувано във едно френско списание. В него се споемнава за повече от един милион месни българи приели исляма, които не са дошли (подобно на юруците) от (Мала) Азия. Сред тях не влизат и татарите и черкезите. И независимо, че говорят на турски, те са чеда на тази раса, като произхождали от това коляно. Сред тях имало и мюсюлмани, които говорили на български. Независимо от факта, че тук става въпрос за турците потомци на прабългарите, узите, печенегите, куманите и пр. и помаците (славяни) автора още в началото (на с. 5), в духа на национализма отбелязва, че това са двете потомствени български групи, на потурчилите се и запазили роденият си език мюсюлмани.

Книгата “По следите на насилието” е разделена на три дяла, първите два от които не са свързани с помаците. Първият е обозначен като “Помохамеданчването политика и практика” и е свързан най-вече с насилственото помюсюлманчване на отделни лица, пленници, деца и жени, с последните от които най-често след този акт мюсюлманите се женили. В споменатите документи е пропуснат факта, че в исляма по примера на пророка, който имал жена християнка от Египет, на мюсюлманите им е разрешен брак с християнка и еврейка, но не им е разрешен такъв с идолопоклонничка, докато тя не приеме исляма. Също така в исляма, а и чрез Султански ферман от 22.01.1844 г. (с. 43), се забранява насилсвеното помюсюлманчване, тъй като не е било по убеждение и акта няма да е траен. Във фермана изрично се потвътждава факта, че тези насилствени действия не са били масови, а били единични случаи по време на османската власт.

Втория дял обозначен като “Помохамеданчвания чрез откъсване от родната среда” е свързан най-вече с робовладеенето. Тъй като на много места в Корана (примери 2: 177; 4: 92; 5: 89 и пр.) е споменато, че за да се опрости даден грях, най-доброто за човек е да освободи роб, поради тази причина не са случайни и отбелязаните случаи на освободени роби, които приели исляма. От друга страна в Османската империя също така е отбелязано, че не само турците притежавали роби, но и евреите и християните (67, 81, 102). Колкото до еничарите, въпреки подчертаното усилено ислямизиране, имало случаи на избягали младежи от еничерски корпуси (с. 138), а също и на бивши еничери (с. 17), които запазили християнската си вяра.

Последния дял, който е обозначен като “Помохамеданчвания без откъсване от родната места” и който би трябвало да е свързан с помаците, до голяма степен в него са посочени документни материали характерни за райони, далеч от местонахожденията им. Сред данните за помаците интерес преставляват (на 157-162) сведенията от регистъра на соколарите от 1477 г. за поединичното преминаване към исляма. С изключение на помашките села Кочан, Чечко и Драгиново, Велинградско във всички останали райони помаци не живеят и ако е имало такива, те ще да се изселили в един по-късен период. Също така във всички останали, с изключение на споменатите две села, посочените мюсюлмани били бивши роби. В тези ранни години, от споменатите две села, единствено в Кочан имало мюсюлмани, които били 7 мюсюлмански домакинства, 1 бенак и 13 неженени. През 1491 г. (с. 165) от регистъра джезае, в отбелязаните 10 вилаета единствено Пловдивския, Охридския, Дебърския и Призренския живеели помаци, торбеши и горани. Като цяло в споменатата година от регистъра се вижда, че в споменатите вилаети, общоприелите исляма били 11 души. В регистър за зеамети и тимари в Ксантийско и Драмско от 04.11.1491 г. в споменатото село Муставчово, в което живеели помаци от всичко 17 мюсюлмани, само един бил освободен роб. В откъс от османски регистър между годините 1497-1502 г. за Неврокопско и Беломорието (168-197) от всички изброени села само помашкото село Буково (с. 178) по това време било чисто мюсюлманско. От тимарския регистър за Търновско от 1502 г. (с. 198) са регистрирани и приели исляма в дн. села Сенник Севлиевско и Крушуна Ловешко. Като първото е мюсюлманско, а второто в по-голямата си част. От списъка на джелебкешаните от 1576 г. (221-222) в Родопите се посочва, че в село Бабек по-това време всички пастири били мюсюлмани. Списъка показва, че пастири мюсюлмани имало и в Белица – 1, Баня – 2, Бачево – 2, Разлог – 1, Дорково – 3, Костандово – 5, Ракитово – 4, Чепино – 3, Лъжене – 2, Тъмръш – 3 и пр. Из опис на Охридския санджак от 1582 г. в нахия Река, Дебърско, имало 170 мюсюлмански домакинства, почти всички наскоро приели исляма. Като в Жеровница през тази година имало 89 мюсюлмански домакинства и 31 немюсюлмански (с. 233). Пак от тази година е и регистъра на вакъфските владения на Ебу Еюб Ансари, където са споменати Севлиевското село Абланица, където живеели 40 мюсюлмани и в Свищовска нахия с. Алеко с 29 мюсюлмани и с. Босилковци с 35 мюсюлмани (235-236). Според католическия епископ Петър Богдан през 1640 г. в павликянските гр. Павликени имало 20 мюсюлмански домакинства, с. Малчика, Плевенско 25 мюсюлмански домакинства, с. Брестовец, 30 мюсюлмански домакинства, гр. Белене 10 мюсюлмански домакинства и в с. Орешене Свищовско 30 мюсюлмански домакинства. Докато Хъсен, Тетевенско, която до ХІХ в. била чисто-помашка, през 1648 г. все още е била немюсюлманска (248-250). До 1636 г. според тефтер за джезае е установено, че в някой от помашките села в Неврокопско, все още е имало немюсюлмани. Така например в Рибново живеели 44 немюсюлмански домакинства, в Брезница 65 домакинства, в Тешево 130 домакинства, в Осиково 65 домакинства и пр. ( с. 247). Според подобен дефтер от 1660 г. за Неврокопоско, немюсюлманите в горепосочените села започнали да намаляват, като в Рибново били вече 10 немюсюлмански домакинства, в Брезница 20 домакинства, в Тешево 90 домакинства, а в Осиково 25 домакинства. Освен в тези села по това време немюсюлмани живеели и в Лъжница 2 домакинства, Корница 13 домакинства, Буково 17 домакинства, Тисово 15 домакинства, Сатовча 60 домакинства, Дебрен 50 домакинства и пр. (254-255).

В приложението, което е озаглавено “Из борбите на Родобското население против османската феодална гнет”, от страна на помаците са включени главно две протеста, през 1720 г. от област Ахърчелеби против “получилите повиквателно за еничери” Хайдукоглу Ахмед и Маркооглу Исмаил, които били разбойници, и през 1859-1866 г. срещу арменеца Якуб Ефенди, който закупувайки преди десет години доставките на сукно, е раздал пари на жителите на същата област за приготвянето му, но правителството отнело доставката на арменеца. Оттогава той, като използвал корупцията на властта, заставил жителите на Ахърчелеби да изготвят за него сукно с големи загуби за тях и с това ги довел  до неплатежоспособност. Поради това началникът на охраната на Одринския генерал губернатор, който бил изпратен да събере означения дълг, бил бит и межлисът разпуснат.

След всичко това, независимо от наличието на данни от османските архиви и пр., в книгата си проф. Петър Петров намерил място и за горепосочените летописи и за някои жития, които до голяма степен променят историческата действителност. За да се останови дали легендарните личности присъстващи в посочените летописи и жития са действителни, трябва да се направи справка с османските архиви. Така например според Махиел Кил в регистрите, включително и този на джизае са посочени имената на поповете в селата на Чепинското корито. В регистъра от 1641 г. човек на име Методи Драгинов не фигурирал. Също така според него най-забележително е, че след т. нар. масово помохамеданчване във всичките седем чепински села все още имало християни.

В друга своя книга озаглавена “Помохамеданчването в Ловешкия край (Главно в селата Б. Извор, Градежница, Галата и Лешница), издадена в Ловеч през 1964 г., Петър Петров (34) пише, че според Салнамето от 1874 г. на турския управител в Русе Митхат паша, броя на свинете в Т. Извор били 1667, в Галата 394, в Градежница 53 и в Лешница 561. Според К. Гьозлер от османския опис “Салнаме-и Вилает-и Туна” от 1873 г. става ясно, че данните на Петър Петров са измислени и в описаните села наличието на прасета било 0. И според местните жители в селата Галата, Градежница, Глогово, Бабинци и пр. до 1975 г. свинята и свинското месо били чужди на местното помашко население. И те не гледали свине като домашни животни, нито се ядяло свинско месо.  

[teo]

Както казах и подобно на Шериф и аз имам нещо специално за този професор. Мислих да го сместя в бъдещата ми книга, но защо да се чака толкова време като и тук може да се побликува. Става въпрос за следното:

 В сборниците с документи, публикувани през втората половина на ХХ в., не са допуснати хронологически грешки, но пък от своя страна те до голяма степен са политизирани. Като пример тук може да се даде книгата на проф. Петър Петров “По следите на насилието” издадена през 1972 г. Още в предговора (с. 9) се споменава, че не са поместени всички известни документи. Освен това като извор можело да се използват данни и от други източници, сред които биват посочените етнография, музика и пр., но в настоящата книга те не били обект на внимание. Независимо от това (на с. 11) се публикува така популяризираната народна песен “Даваш ли, даваш, балканжди Йово”. На следващата страница (с. 13), автора отбелязва прословутото изказване на Митхат паша, публикувано във едно френско списание. В него се споемнава за повече от един милион месни българи приели исляма, които не са дошли (подобно на юруците) от (Мала) Азия. Сред тях не влизат и татарите и черкезите. И независимо, че говорят на турски, те са чеда на тази раса, като произхождали от това коляно. Сред тях имало и мюсюлмани, които говорили на български. Независимо от факта, че тук става въпрос за турците потомци на прабългарите, узите, печенегите, куманите и пр. и помаците (славяни) автора още в началото (на с. 5), в духа на национализма отбелязва, че това са двете потомствени български групи, на потурчилите се и запазили роденият си език мюсюлмани.

Книгата “По следите на насилието” е разделена на три дяла, първите два от които не са свързани с помаците. Първият е обозначен като “Помохамеданчването политика и практика” и е свързан най-вече с насилственото помюсюлманчване на отделни лица, пленници, деца и жени, с последните от които най-често след този акт мюсюлманите се женили. В споменатите документи е пропуснат факта, че в исляма по примера на пророка, който имал жена християнка от Египет, на мюсюлманите им е разрешен брак с християнка и еврейка, но не им е разрешен такъв с идолопоклонничка, докато тя не приеме исляма. Също така в исляма, а и чрез Султански ферман от 22.01.1844 г. (с. 43), се забранява насилсвеното помюсюлманчване, тъй като не е било по убеждение и акта няма да е траен. Във фермана изрично се потвътждава факта, че тези насилствени действия не са били масови, а били единични случаи по време на османската власт.

Втория дял обозначен като “Помохамеданчвания чрез откъсване от родната среда” е свързан най-вече с робовладеенето. Тъй като на много места в Корана (примери 2: 177; 4: 92; 5: 89 и пр.) е споменато, че за да се опрости даден грях, най-доброто за човек е да освободи роб, поради тази причина не са случайни и отбелязаните случаи на освободени роби, които приели исляма. От друга страна в Османската империя също така е отбелязано, че не само турците притежавали роби, но и евреите и християните (67, 81, 102). Колкото до еничарите, въпреки подчертаното усилено ислямизиране, имало случаи на избягали младежи от еничерски корпуси (с. 138), а също и на бивши еничери (с. 17), които запазили християнската си вяра.

Последния дял, който е обозначен като “Помохамеданчвания без откъсване от родната места” и който би трябвало да е свързан с помаците, до голяма степен в него са посочени документни материали характерни за райони, далеч от местонахожденията им. Сред данните за помаците интерес преставляват (на 157-162) сведенията от регистъра на соколарите от 1477 г. за поединичното преминаване към исляма. С изключение на помашките села Кочан, Чечко и Драгиново, Велинградско във всички останали райони помаци не живеят и ако е имало такива, те ще да се изселили в един по-късен период. Също така във всички останали, с изключение на споменатите две села, посочените мюсюлмани били бивши роби. В тези ранни години, от споменатите две села, единствено в Кочан имало мюсюлмани, които били 7 мюсюлмански домакинства, 1 бенак и 13 неженени. През 1491 г. (с. 165) от регистъра джезае, в отбелязаните 10 вилаета единствено Пловдивския, Охридския, Дебърския и Призренския живеели помаци, торбеши и горани. Като цяло в споменатата година от регистъра се вижда, че в споменатите вилаети, общоприелите исляма били 11 души. В регистър за зеамети и тимари в Ксантийско и Драмско от 04.11.1491 г. в споменатото село Муставчово, в което живеели помаци от всичко 17 мюсюлмани, само един бил освободен роб. В откъс от османски регистър между годините 1497-1502 г. за Неврокопско и Беломорието (168-197) от всички изброени села само помашкото село Буково (с. 178) по това време било чисто мюсюлманско. От тимарския регистър за Търновско от 1502 г. (с. 198) са регистрирани и приели исляма в дн. села Сенник Севлиевско и Крушуна Ловешко. Като първото е мюсюлманско, а второто в по-голямата си част. От списъка на джелебкешаните от 1576 г. (221-222) в Родопите се посочва, че в село Бабек по-това време всички пастири били мюсюлмани. Списъка показва, че пастири мюсюлмани имало и в Белица – 1, Баня – 2, Бачево – 2, Разлог – 1, Дорково – 3, Костандово – 5, Ракитово – 4, Чепино – 3, Лъжене – 2, Тъмръш – 3 и пр. Из опис на Охридския санджак от 1582 г. в нахия Река, Дебърско, имало 170 мюсюлмански домакинства, почти всички наскоро приели исляма. Като в Жеровница през тази година имало 89 мюсюлмански домакинства и 31 немюсюлмански (с. 233). Пак от тази година е и регистъра на вакъфските владения на Ебу Еюб Ансари, където са споменати Севлиевското село Абланица, където живеели 40 мюсюлмани и в Свищовска нахия с. Алеко с 29 мюсюлмани и с. Босилковци с 35 мюсюлмани (235-236). Според католическия епископ Петър Богдан през 1640 г. в павликянските гр. Павликени имало 20 мюсюлмански домакинства, с. Малчика, Плевенско 25 мюсюлмански домакинства, с. Брестовец, 30 мюсюлмански домакинства, гр. Белене 10 мюсюлмански домакинства и в с. Орешене Свищовско 30 мюсюлмански домакинства. Докато Хъсен, Тетевенско, която до ХІХ в. била чисто-помашка, през 1648 г. все още е била немюсюлманска (248-250). До 1636 г. според тефтер за джезае е установено, че в някой от помашките села в Неврокопско, все още е имало немюсюлмани. Така например в Рибново живеели 44 немюсюлмански домакинства, в Брезница 65 домакинства, в Тешево 130 домакинства, в Осиково 65 домакинства и пр. ( с. 247). Според подобен дефтер от 1660 г. за Неврокопоско, немюсюлманите в горепосочените села започнали да намаляват, като в Рибново били вече 10 немюсюлмански домакинства, в Брезница 20 домакинства, в Тешево 90 домакинства, а в Осиково 25 домакинства. Освен в тези села по това време немюсюлмани живеели и в Лъжница 2 домакинства, Корница 13 домакинства, Буково 17 домакинства, Тисово 15 домакинства, Сатовча 60 домакинства, Дебрен 50 домакинства и пр. (254-255).

В приложението, което е озаглавено “Из борбите на Родобското население против османската феодална гнет”, от страна на помаците са включени главно две протеста, през 1720 г. от област Ахърчелеби против “получилите повиквателно за еничери” Хайдукоглу Ахмед и Маркооглу Исмаил, които били разбойници, и през 1859-1866 г. срещу арменеца Якуб Ефенди, който закупувайки преди десет години доставките на сукно, е раздал пари на жителите на същата област за приготвянето му, но правителството отнело доставката на арменеца. Оттогава той, като използвал корупцията на властта, заставил жителите на Ахърчелеби да изготвят за него сукно с големи загуби за тях и с това ги довел  до неплатежоспособност. Поради това началникът на охраната на Одринския генерал губернатор, който бил изпратен да събере означения дълг, бил бит и межлисът разпуснат.

След всичко това, независимо от наличието на данни от османските архиви и пр., в книгата си проф. Петър Петров намерил място и за горепосочените летописи и за някои жития, които до голяма степен променят историческата действителност. За да се останови дали легендарните личности присъстващи в посочените летописи и жития са действителни, трябва да се направи справка с османските архиви. Така например според Махиел Кил в регистрите, включително и този на джизае са посочени имената на поповете в селата на Чепинското корито. В регистъра от 1641 г. човек на име Методи Драгинов не фигурирал. Също така според него най-забележително е, че след т. нар. масово помохамеданчване във всичките седем чепински села все още имало християни.

В друга своя книга озаглавена “Помохамеданчването в Ловешкия край (Главно в селата Б. Извор, Градежница, Галата и Лешница), издадена в Ловеч през 1964 г., Петър Петров (34) пише, че според Салнамето от 1874 г. на турския управител в Русе Митхат паша, броя на свинете в Т. Извор били 1667, в Галата 394, в Градежница 53 и в Лешница 561. Според К. Гьозлер от османския опис “Салнаме-и Вилает-и Туна” от 1873 г. става ясно, че данните на Петър Петров са измислени и в описаните села наличието на прасета било 0. И според местните жители в селата Галата, Градежница, Глогово, Бабинци и пр. до 1975 г. свинята и свинското месо били чужди на местното помашко население. И те не гледали свине като домашни животни, нито се ядяло свинско месо.  

Поздравления,
много добро раследване и коментар!История така се пише именно със анализи и разследвания...а не лъжи.

[Siuleiman]

Това вече ми изяснява някой нвща ,благодарим за друда.

[fotakiev]

                         Проф. д.и.н. Петър Петров: Българите мохамедани (помаци) нямат своя самостоятелна история (І част)
                                   (Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. С., 2007, 167 с)
                                                                                       Продължение....

                                                                  П.П. Хюсеин Мехмед е (pomak BG) от форума



Познати ли са на Х. Мехмед горните сведения? Защото отрицателният отговор говори за неосведоменост, а положителният – за тенденциозно и изопачено излагане на историческите събития. Защото не само българите мохамедани (помаци), но и огромна част от тюркоезичното население в България са ислямизирани българи.


                                                                                                 *


Подобно е положението и с втората част на „съчинението” – от 1878 до 1944 г.: лошата структура, непознаване на основния фактически материал, тенденциозен подбор на определени сведения и механичното им сглобяване, замълчаване на други, ненужни отклонения от темата, огромни непълноти за политическия живот, икономиката, образованието и т. н.

Преди всичко тук липсва самостоятелно заглавие за Руско-турската освободителна война, за Санстефанския и Берлинския договор и за Сенклериския метеж, за да се видят специфичните условия на българите мохамедани в отделните области. Казаното тук-там е повторение и крайно недостатъчно. А и Освободителната война не може да се представя само с проникването на руските войски до Смолян, и то под заглавието за Източна Румелия.
Целият този период, обхващащ около 60 години, е разбит на 11 заглавия, което показва неумение да се изгради една стройна структура, почиваща на логиката на историческите събития.

Първите четири заглавия обхващат времето от Освобождението до края на Балканските войни, т. е. от 1878 до 1913 г.

В заглавието „Помаците в Източна Румелия” (с. 37 – 45) се говори от всичко по малко за Руско-турската война, за Санстефанския и Берлинския договор, за рупчоски управители помаци през ХІХ век, за Сенклериския метеж, за Петко войвода, после малко за училищното дело, отново за Сенклериския метеж, за Помашката родопска република, за изселвания. Изложението е много елементарно, несвързано, непълно, едностранчиво и не дава нищо ново. Освен това веднага възниква въпросът: тук ли е мястото на Помашката родопска република, която не се е подчинявала нито на правителството на Източна Румелия, нито на Княжество България до 1912 г. Изложението не е лишено и от фактически грешки, напр. по мирните договори от 1878 г. Сърбия получава Нишко и Пиротско, а не Западните покрайнини – последните тя взема след Първата световна война.
Непознаването на фактическия материал проличава особено ярко по въпроса за образованието. На с. 40 – 41 той е написал само онова, което е преписал от книгата на Ж. Назърска. Но тъй като и тя не познава целия фактически материал, нека малко по-подробно да видим за какво става дума.

За Чепеларе е написано, че в трикласното училище през 1883 – 1885 г. завършили и пет-шест помачета. А истината е, през 1883 г. в селото имало българомохамеданско общинско училище, посещавано от 70 – 80 ученика. В околийското класно държавно училище пък били приети около 20 деца на българи християни и около 10 помачета.
За Чепинско пък е останал непознат един много важен документ – молба от 14 ноември 1884 г. на българомохамеданското дружество „Просвета” до председателя на Народното събрание на Княжество България за помощ. Тя е подписана от 29 души членове на дружеството и ученици, от които един ученик в Софийската класическа гимназия и един юнкер във Военното училище. В тази молба се говори, че те са потомци на обърнати в ислямизма българи; че в училище „учим език чужд и непонятен и неизвестен нам”; че искат „матерния си език в училищата”. По обобщени данни, към 15 октомври 1887 г. българомохамеданското ученолюбиво дружество „Просвета” притежавало 1000 книги, получило от румелийското правителство 500 – 1000 лири, а от българското около 10 000 лева.


Наивно и дори смешно звучи твърдението на автора, че помаци от Чепинско започнали да се изселват, тъй като правителството открило помашко училище и отпуснало помощи и стипендии на няколко помачета.

Подобно е положението и със следващото заглавие „Помаците в Княжество България” (с. 46 – 55). И тук Руско-турската война, изселвания, излишни мъдрувания около връщане на помаци в християнството, изброяване на села с помашко население по В. Миков (което е трябвало да се даде при ислямизациите), мохамеданското население в района изобщо – преди 1878 г. та някъде и до 1934 г., върлувания на бабешките помаци, четническото движение в Средните Родопи от 1896 до 1903 г. И тук всичко е елементарно и непълно, със случайно и тенденциозно подбрани факти. И ни дума за икономика, обществен живот, училищно дело.

Следващите две заглавия би трябвало да бъдат обединени в едно – от Освобождението през 1878 до Балканските войни през 1912/3 г.
Заглавието „Помаците останали на територията на Османската империя след подписването на Берлинския договор от 01.07.1878 г.” (с. 55 – 66) в по-голямата си част е преписано от В. Кънчов. Една част от този материал би трябвало да отиде при ислямизирането. Сведенията за отделните села, при наличието на подробни таблици у В. Кънчов, е трябвало да добият друг вид: само помашки, само християнски и смесени, с посочване на къщите на едните и на другите. Излишни са подробните описания на поминъка в някои селища, а за други ни дума (написаното от В. Кънчов е пътепис, а не цялостен научен труд). И отново голяма непълнота – описанието върви по пътеписите на В. Кънчов и стига до 1899 г., т. е. липсва времето до 1912 г., а за Родопите и Беломорието изобщо не се споменава.

Заглавието „Помаците по време на Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. и Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.” (с. 67 – 71) би трябвало с първата си част да отиде в началото на предното заглавие, а с втората – в неговия край. Но дори и при такова окрупняване остава огромната празнота за времето от 1903 до 1912 г.
Последното заглавие е също така елементарно, непълно и не дава нищо ново. Тук още в началото при преписване от В. Кънчов (т. І, с. 328 – 330) са изопачени неговите сведения: на 10 ноември четниците не са отишли от Банско в Горна Джумая, а от този град пристигнал нов воевода на мястото на починалия Б. Маринов; четниците не се отдали на „плячкосване”, а новият войвода бездействал и „се задоволи да се наяде и напие хубаво в селото”. По същия начин с преписване и заимстване от В. Кънчов и Д. Дойнов са допуснати и други грешки, при това без да се посочват точно използваните страници.

Особено внимание Х. Мехмед е отделил на помаците по време на Балканските войни (1912 – 1913 г.) – три заглавия на 30 страници. Написаното е образец на грубо пристрастие.
Първото „Помаците по време на Балканската война от 1912 г.” (с. 72 – 75 е само четири страници. Тук българската войска, освободила Родопите, е представена с обидните епитети „грабители” и „насилници”; говори се само за унищожени и ограбени селища, за избити помаци. А едно от най-славните събития, което доведе до освобождаването на Средните Родопи, направо е представено наивно и смехотворно. Става дума за прочутото сражение при Кавгаджик (Родопската Шипка), където полкът начело с подп. Вл. Серафимов срази далеч по-многоброен противник и отвори пътя за настъпление към Беломорието. През 1995 г. в бр. 14 на в. „Права и свободи” С. Бозов публикува интервю с един българин мохамеданин, който 82 години след сражението разказва, че турската армия загубила сражението тъй като била с нестандартни пушки. Това интервю Х. Мехмед е перефразирал в следния вид: „В една от битките в Родопите били доставени нередовни боеприпаси и се наложило османските части да отстъпят от Кавгаджик”.(с. 72). А че в продължение на няколко години преди това турските военни складове в Родопите били буквално препълнени с първокласно оръжие и че в битката при Кавгаджик далеч по-многобройната турската войска била разбита – това двамата „автори” се мъчат да омаловажат с уж некачествено оръжие. Но така не се пише история!

Второто и третото заглавие „Покръстването на Родопите и Беломорието (1912 – 1913)” и „Помаците по време на Междусъюзническата война от 16. 06. 1913 г.” (с. 76 – 101) също така са образец на грубо пристрастие и тенденциозен подбор на автори и съчинения.
Основната част от написаното е преразказ на спомени, публикувани от С. Бозов в бр. 7 – 14 на в. „Права и свободи” от 1995 г., т. е. 82 години след събитията. За недостоверността на спомените достатъчно е да се каже, че почти всички анкетирани тогава са били деца: няколко души са били от 1 до 3 г., други на 4 – 5, и много рядко по-възрастни. А има и уникален случай – Асан Реджепов (р. 1915 г.) разказал за Междусъюзническата война и покръстването през 1913 г.! И тук документалният материал е използван изборно. „Подминат” е документалният сборник „Завръщане към българския род” (т. І, С., 2001), където на с. 275 – 381 са поместени материали и за Неврокопския край, и за Македония. Това са документи, които рисуват много по-пълна и по-различна картина от разказа на Х. Мехмед.

Нищо по-различно и в останалите пет заглавия за времето от 1915 до 1944 г.: откъслечни сведения, непознаване на основната литература, нарушена хронология. Основното внимание тук е насочено към изселвания на българи мохамедани в Турция, създаване на дружбите „Родина” в Родопите в навечерието на Втората световна война и последвалата смяна на имената.
Пристрастието на Х. Мехмед към разглежданата проблематика проличава особено в следните два случая.

На с. 118 той цитира доклада на главния мюфтия от 17 април 1937 г. до Министерството на външните работи и вероизповеданията за изоставането на помаците във религиозно-просветно отношение и че нямало достатъчно подготвени кадри за свещенослужители. С бел. 424 препраща към „ЦДА, ф. 166, оп. 1, а. е. 1178”. Но в посочената архивна единица има още два документа, които той „е подминал”. Става дума за писмо от мюсюлманската вероизповедна община в с. Смилян от 1938 г., скрепено с много подписи на селяни, до министъра на външните работи и изповеданията, с което те благодарят за откритото българско училище и искат и мохамеданско училище, „в което да се подготвят наши хора – мюфтии, имами, хатиби и учители по коран – не на чужд език”, т. е. не в Шумен и не на турски. В друго писмо пък няколко природопски села не желаят да бъдат под пловдивския турски мюфтия и искат да преминат към създаденото Главно мюфтийство на помаците в Смолян.
Знае ли Х. Мехмед за тези документи, или изобщо не е виждал цитираната архивна единица?


В с. Галата, Тетевенско, където Х. Мехмед е ходжа, на 12 септември 1944 г. 15 души партизани били арестували кмета Али Муков „в името на партията. Сред тях били Никола Врачев, Георги Милчев, Митьо Нешев и др. Официалната версия за неговото арестуване било обвинението, че е бил адютант на цар Борис ІІІ... Той бил откаран в Гложене, където бил измъчван и убит” (с. 139). Сведение за това дал синът му през 2004 г.

А истината е съвсем друга. Измислица е, че Али Муков е бил адютант на царя. Знае ли Х. Мехмед какво значи адютант на царя, каква подготовка и какво високо войнско звание трябва да има? И след това да стане кмет на с. Галата? Какви са тия партизани от с. Гложене, когато не само от това селище, но и от целия Тетевенски край не е имало нито един партизанин? И толкова ли е бил опасен А. Муков, та е трябвало 15 души да го арестуват? Ако това интервю наистина е дал синът на А. Муков, то той е скрил истината. Защото през 1968 г. в районния съд в Тетевен е било гледано дело за наследство и съдът е постановил, че Али Муков е безследно изчезнал (РДА-Ловеч, ф. 1278, оп. 2, а. е. 40).

Каква е истинската картина за периода 1878 – 1944 г., която Х. Мехмед не знае или не иска да знае?

Преди всичко Х. Мехмед не застава на категоричната позиция, че помаците са ислямизирано българско население. Нещо повече, той непрекъснато ги противопоставя на останалото българско християнско население: многократно се среща изразът „българи и помаци”.

Българският език разграничава понятията род и вид: първото е обобщаващо, а второто – конкретно. Родово е напр. понятието ”камък”, а видови –„гранит”, „мрамор”, варовик” и т. н. Понятието „дърво” като родово, а „бук”, „леска”, „бор” и т. н. са видови. По същия начин понятието „българи” е родово, а видови са „българи християни”, „българи мохамедани”, „българи католици”, „българи протестанти” и т. н. С други думи, противопоставянето на понятието „помак” на „българин” е граматически неточно и научно невярно: религиозната принадлежност не променя етническия произход.

Крайно неточно и научно невярно е да се говори за „помаците” като нещо единно. Във всяка обществена категория въобще и при тях конкретно има имуществени различия, класови противоречия, често противоположни политически настроения и практически действия. Непрекъснатото повтаряне, че помаците винаги подкрепяли турската власт, че се противопоставяли на българите, че все искали да се изселват, че били подлагани едва ли не на непрекъснати опити за покръщаване и т. н. далеч не отговарят на действителността. Защото има и много обратни случаи – на взаимодействие между българи християни и българи мохамедани. Историята е точна наука, борави с целия комплекс от факти, оценява историческия процес в цялата му сложност и противоречия.

 

[pomak BG]

Фотакиев копирва една критика на Петър Петров и я вкарва тук във форума. За сега е вкарал двете части престои му да вкара и последната. Ще му спестя това като я побликувам лично аз.

Проф. д.и.н. Петър Петров: Българите мохамедани (помаци) нямат своя самостоятелна история (ІІІ част)

Проф. д.и.н. Петър Петров: Българите мохамедани (помаци) нямат своя самостоятелна история (ІІІ част)

(По повод книгата на Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. С., 2007, 167 с.)



3. Справочният апарат е под всякаква критика


Списъкът на използваната литература е обозначен със странното заглавие „изворна литература”. Сгрешени са имена на автори: Сиаби или Сибаи, У. Бюксеншюц или Бюксентути, Ив. Божилов – Божинов, Л. Милетич – Милятич. Книга на Г. Острогорски „История на Византийската държава”не е издавана в Мюнхен през 1963 г. В „Публикувани документи” пък е посочен Коранът.

„Архивни източници” е с подзаглавие „Централен държавен архив (ЦДА)”. Тук към трите архивни фондове от този архив са включени още един архивен фонд от Научния архив на БАН, два от Държавните архиви в Ловеч и три от Смолян. Към нито един от фондовете не са посочени използваните архивни единици. Две от описанията пък са объркани:
97. НА – БАН, сб. ХVІІІ, ф. 13 Териториална дирекция „Държавен архив” – гр. Ловеч
98. ДА – Ловеч, ф. 49к Териториална дирекция „Държавен архив” – гр. Смолян.
Тук дори името на Смолян два пъти е изписано и като „Смолен”.

Научният апарат (бележките) гъмжи от грешки:

не са посочени използваните страници от съответните архивни единици (с малки изключения), на много места препратките към използваната литература не отговарят на посочените страници, понякога и на посочените съчинения. Така напр. на с. 62, бел. 211 има препратка към книгата на К. Попов, която е за Разложко, (а не са Серския, Драмския и Солунския санджак), докато данните са от В. Кънчов, т. 2, с. 446 – 464. На с. 36, бел. 120 се цитира В. Кънчов, т. І, с. 129 – 132, 147 и 171 за торбешите, но там няма такова название; на с. 58, бел. 202 пак В. Кънчов, с. 264 – 268, но цитираните сведенията са на с. 113 – 169. Такива несъответствия и неточности има и с други текстове на В. Кънчов.
На с. 106, бел. 365 се дава препратка към М. Груев, с. 257, но там има само библиография на чужди езици. Не отговарят на посочените страници и препратки към книгата на Е. Иванова: с. 109, бел. 378, с. 133, бел. 478, с. 138, бел. 478.

Авторът борави много неточно с географските понятия. Той пише, че „от Разлог до прохода Предела помаците живеели в долината на река Струма” (с. 62) и се позовава на В. Кънчов. Но последният (т. ІІ, с. 335) много ясно пише: „От Разлог през прохода Предел помаклъкът минал в долината на Струма.” Подобни грешки има доста: Доспатската река (Рата) е на изток, а не на запад от Чеч (с. 59); Скеченско е Ксантийско, а не Серско (с. 60); планината Бабуна не е близо до Бабек (с. 61); Реканска каза (Река) не е Ресенска каза – Ресен е център на нахия в Битолска каза (с. 66), и т. н.

Странно звучат за българския правопис звучаи някои думи: малоазиатски, генуазийци, венециянци, печенезки, селджутски, кахве, кахведжия, джазие (вм. джизие), и т. н.

Най-голямата бъркотия е в названията на селищата: едни са изписани погрешно, други са със старите имена и не са дадени новите, трети са изписвани по два различни начина, в четвърти упорито се поднасят турските им названия. Авторът просто ги е вземал наготово от съответните съчинения и не си е направил труда да ги уеднакви и осъвремени. А това е проява на недобросъвестност и неуважение към читателя, защото дори една буква да е сгрешена тя променя цялото название.

Примери от района Ловеч – Бяла Слатина: Реселец, а не Веселец; Лепица, а не Леница; Попица, а не Поница; Сукаче, а не Сухарче; Сопот, а не Сопод; Асен (Хъсен), а не Ъсен; Лесидрен, а не Леседрен; Бабинци е махала към Тетевен и става село едва от 1978 г., и т.н.

От района на Рупчос: Хвойна, а не Фойна; Беден, а не Бедан; Брезе, а не Брезен; Лясково, а не Лъково; Настан, а не Настън; Късак, а не Касък; Чукурово, а не Чуреково; Кестен, а не Кестенджик. Харделево е Лилеково, а не Богутево. Не са разкрити новите имена на редица селища: Савтъще (а не Софтъще) е Студенец, Дермендере е Първенец, Ер Кюприя е Мостово, Чукуркьой (а не Чокуркьой) е Забърдо, Катран чукар (а не Катранчукур) е Катранци, Аланджиево е Змеица, Балабан е Ягодина, Рахово е Оряхово, и т. н.

Подобни разночетения и грешки има и за Средните Родопи. Срещат се Пашмакли и Пашмаклъ за Смолян, Ахъ челеби и Ахър челеби, Исмилян за с. Смилян, Могиловци за с. Момчиловци, Рожен а не Рожден, Турян а не Туран, непосочване сегашните названия на селищата и т. н. Същото се отнася до Разложко и Неврокопско, Беломорието и Вардарска Македония. В цялото „съчинение” такива са над 2/3 от названията на селищата.

Х. Мехмед променя и имена на хора: Алексий Комнин е станал Алексей, Антон Страшимиров – Атанас, и др. На писмо от 17 април 1937 г. главният мюфтия собственоръчно се е подписал Мустафов, но презимето му е изписано „Мустафа” (с. 118); три пъти Юсеин Бейски е наречен „Хюсеин” (с. 109, 110 и 124), и т. н. Самият Хюсеин Мехмед е преименувал и себе си, макар че по официалните документи е „Юсеин”.

Заключението се налага от само себе си. Книга с такива непълноти, в която оттук-оттам е взето и преписано по нещо, с непознаване на основни научни изследвания и документални сборници, с преднамерено изкривяване на едни събития и замълчаване на други, с абсолютен хаос в справочния апарат, не може да се нарече иначе освен „книжно недоносче”.
„Съчинението” на Х. Мехмед е снабдено с предговор от

Петър Япов, който се е представил като „академик, д-р и историк” (), без да е нито едно от трите.

И предлага книгата да бъде защитена като докторат (желателно навън, в незаинтересована страна). И той би гласувал за това „с две ръце,... поради липса на четири!”

Ето на това се казва: То бива, бива нахалство, ама чак пък дотам...

[pomak BG]

Истината е, че аз тук във форума вкарах една защита за това което ме критикувал въпросния професор. Но за да бъда по конкректен ще си позволя да я вкарам и тук. Тя се отнася за първата част. За следващите ще трябва да ги разгледам обстойно.

Аз Хюсеин Мехмед автор на книгата Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония, като прочетох критиката на “проф. д. и. н.” Петър Петров за книгата ми, зарязах научната си работа и като един муджахиддин сметнах, че е нужно да защитя себе си, общността си а от там и всички останали мюсюлмани.

Като начало мога да посоча, че книгата ми е първото историческо съчинение написано от помак, която може да се похвали с факта, че има историческа стойност. Признавам, че съм пренебрегнал доста материал, но поради страх да не си “оцапам ръцете” с пропагандни материали от страна на българските, гръцките, турските и сръбски автори, се забеляза че покрай сухото изгоряло и мокрото в случая съм пренебрегнал и доста материали, които можело да отбележа. От друга страна пренебрегването на материалите се дължи на факта, че за съществуването на някой от тях аз съм нямал сведение, а може би и достъп за разлика от професора. 

Въпросния професор трябва да знае, че всичко описано от него и мене се случило някога и е възможно някои работи да са преиначени, а други измислени и внедрени. Поради тази причина изтъкването от негова страна е лишено от всякаква морална обосновка, а всеки един учен знае, че науката е един океан от знания, за които ние нямаме нужния умствен капацитет да открием всичко, да го усвоим и изложим чрез факти. За него единствената полза от това което е написал може да му донесе “потупване по рамото” и обещание за повишение.

От тук навлизайки в темата аз трябва да заявя, че винаги между помаците от различните краища на Балканите е имало връзка. За нея и за много други споменати въпроси професора ще прочете в следващата ми книга, която ще е със заглавие История, обичаи и фолклорни песни на помаците, торбешите и гораните.” Озаглавил съм я история, тъй като не съм включил всичко подробно, противен случай щеше да бъде историята. Освен това там ще се постарая да запълня всички дупки, оставени от мен при написването на първата ми книга. Останалото ще прочетете след отпечатването и.

За структурата на съчинението ми, трябва ясно да се разграничават два основни въпроса свързани с историята на българския народ описани от историците ни. Първият е свързан с прабългарите и вторият с българите. От ясен по ясен е факта, че помаците не са свързани със прабългарите, съдейки от гледна точка на езика и местонахождението им и поради тази причина аз не съм споменал подвизите на Тервел срещу арабите.

Аз като един научен работник независимо от факта, че не съм удостоен с научна титла, след прочетеното от мен, бих заявил твърдо, че нужния професор си е удостоил титлата чрез подобно схващане и критики като тази. На първо място е нужно да се отбележи факта, че мюсюлманите в България и където и да е, сред които са и помаците, не са мохамедани, тъй като те не отдават култ към Мухаммед, а се молят единствено на бога Аллах. Вторият въпрос е свързан с “групата българи”. Тази група, доколкото си спомням е отбелязана по този начин в изворите и това е делегацията изпратена от цар Борис при папата. Царят лично можело да го попита ако е имал мобилен телефон или е имал интернет връзка с него.

В книгата си съм описал по голямата част от тези, които приели исляма, като съм сметнал, че са прадедите на помаците. Както става ясно тук говоря за богомилите и павликяните. Много видни историци споменават този факт. Тук става въпрос за личности като Иречек, Милятич и пр. Всички те, а и не споменатите в случая, са известни изследователи в тази област, които са и със авторитет сред научните среди. За разлика от професора, който аз за съжаление не познавам. Другата не описана група от мен, които приели исляма, не са сред тези прадеди. Това са една малка общност, пръсната из цялата българска етническа територия, която била от своя страна една лицемерна  групичка стремейки се по един или друг начин да се облажи от бъдещите и привилегии. Като пример тук може да се даде Осман Пазвантоглу, който дори се самозабравил в привилегиите си. Когато говорим за масова ислямизация, трябва да имаме действително това в предвид, тъй като фактите не покриват изтъкнатата реалност. Съди се най-вече по наличието на християнско население сред помаците, а също и за чисто християнските села посред помашките села. В първата група не включвам настанилите се християни след изселванията на помаците, а споменавам единствено за корени жители. Като говорим за помаците знае се, че множество села и градове в Родопите, Ловешко и Македония са смесени. Няма да давам конкретни примери или може би един гр. Златоград например. Колкото до българските села, които са насред помашките, като такива може да се посочат селата Гела в Чепеларско и Малка Желязна в Тетевенско.

В книгите си никъде не съм споменал някакъв църковен събор свикан срещу павликяните, защото такива не се споменават в изворите. Споменал съм единствено за походите срещу тях, за разселването им на Балканите и приносът им за появата на богомилството. А също и за приемането на исляма на една част от тях, като пример тук може да се даде тази част от павликяните приели исляма в с. Ореш, Свищовско.

Ако се стремим да определяме книги като моята за наивни, то аз бих споменал, че книгата на Ст. Шишков за помаците също като такава. Неговото мнение за произхода на наименованието на помаците е “наивносмешно”, да не говорим че до голяма степен е и подигравателно. Или той това е целял? Знаем че и родинци се стремели към това, а и не само те.

Не трябва да забравяме и факта, че в България освен славяноговорящи е имало и тюрки (булгари, печенеги, кумани, узи и пр.). От ясен по-ясен е факта, че едните и преди са говорили тюрски. Поради тази причина споменаването на думата асимилиране е крайно наивна. Правени са изследвания по този въпрос от гледна точка на диалекта и учените установяват, че турците в Лудогорието могат да се определят като една отделна група, наречена поддунавски турци. За това говори и Митхат паша, който в края на изказването си не пропуска да спомене и помаците, като споменава че те говорят български сиреч славянски.

За статистиката точни сведения не могат да се дадат, всичко което пиша ще се тълкува погрешно. Освен това тук става въпрос за помашка история. Поради тази причина както не съм споменал подробни сведения за създаването и укрепването на Османската империя, така не съм се спирал подробно на историята на България, в стремежа си да не се отклонявам от темата.

Знае се, че комунистите веднага след 9 септември стремейки се да оприличат тоз и онзи като фашисти, целяха лично да се облажат със тяхното имущество. Като такъв бил определен и Али Муков, дори за него се твърдяло, че е бил адютант на цар Борис ІІІ. Възниква въпроса, как така ще е безследно изчезнал? Или Али Муков можел да се телепортирва и да е отишъл на някое друго измерение. Ако професора беше ходжата на село Галата, добре щеше да познава биографията му, тъй като всеки втори в Галата, знае неговият принос  за развитието на селото и знае за неговия твърд и безкомпромисен характер.

Също така на професора трябва да му е ясно и факта, че Буйново, което днес е гранично село е било далеч от Пловдив и имало вероятност то да е попадало в Османската империя според решенията на Берлинския договор, колкото до Борино (Караблак), то не е помашко село, а чисто турско село. Двете села са на приблизително 34-35 км. Дали искало Борино да се присъедини към Източна Румелия или не това не влиза в темата, тъй като пак повтарям селото е турско.

Освен това не трябва да се пропуска факта, че не само отделни помаци са ги правили тези зулуми, а и трябва да се отбелязва заслугата на комитите в изселването на помаците. Днес виждаме че Батак, независимо от кръвопролитията, си е Батак. А къде е село Тъмръш? Къде е помашката нахия в Ловешко, описана от Миков? Къде са помашките села в Македония описани от Кънчов? Това са явни факти, не са наивни празнословия. За да реши някое помашко семейство да си събере багажа и да предприеме пътуване на стотици километри от едно място до друго с цел изселване, то това семейство със сигурност не го е направило това от кеф, а с надеждата че там няма да преживява тези кошмари, които ги виждало в т. нар. своя родина.

Надявам се да съм бил обективен. Вярно е че е опасно религията да се използва за политически цели, но не само ислямската религия се използвала за такива, а и християнската. Пример за това са родинци с техния секретар, завършилият Пловдивската духовна семинария Петър Маринов, БПЦ през 1912-1913, ловешкият епископ Натанаил Охридски през 1881 г. и не на последно място офицера от ДС отец Боян Саръев.

Освен това аз не приемам термина асимилация. Този термин в историята на помаците и турците в България до 1878 г. не съществува. Нито през Първото Българско царство, нито през Второто Българско царство, нито през Третото т. е. Османската империя. Всичко си е на мегдана и траките (власи и каракачани) и славяните православни и еретици (българи и помаци), както и прабългари, кумани, печенеги от една страна и юруци и останалите анадолци от друга страна (турците). Дори се появили и други етнически групи като циганите, татарите, черкезите, арменците, евреите, арабите и пр.

Съществуването на термина асимилация придобива популярност едва след Османската империя, а и не само това ами той се прилагал и на практика, до такава степен, че през Тоталитарния режим властите се увлекли чрез идеологията на Марс и Енгелс за равенство. Като започнаха да ни асимилират наред, без да има значение, кой какъв е по произход.

[fotakiev]

ИЗТРИТО ОТ ШУМАРОВ!

[pomak BG]

Нямам намерение да обсъждам с тебе каквото и да е било относно тази тема. Вчера Пасков направи коментар върху критиката ми върху книгата "По следите на насилието" автор на която е дискутирания професор. Като критиката съм я направил на базата на неговите данни в книгата. Като първолак трябваше да му обеснявам, че това което е в скобите са страници от същата книга. Той ги разтягал, та ги разтягал без да знае дори как изглежда книгата. В момента ти правиш същата грешка. Това е защита на критика и ако някой може да има думата относно нея е самия професор. Така, че твоите коментари на мен специално не ми пречат. Единствено тук мога да взема становище по въпроса за думата "муджахиддин", което в превод означава "вой по пътя на правата вяра". Но тъй като на теб не ти е известно ще ти го съобщя. Един такъв може да бъде не само с оръжие в ръка, но и с химикал в ръка.

[fotakiev]

ИЗТРИТО ОТ ШУМАРОВ!

Шумаров,защо си ми изтрил постинга?Не Ти хареса написаното или наруших някои от правилата?

[fotakiev]

Аз Хюсеин Мехмед автор на книгата Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония, като прочетох критиката на “проф. д. и. н.” Петър Петров за книгата ми, зарязах научната си работа и като един муджахиддин сметнах, че е нужно да защитя себе си, общността си а от там и всички останали мюсюлмани.

Господин муджахиддин ходжа Хюсеин Мехмед,
Защитата на мюсюлманите е преиграване и престараване в главите само и единственно на муджахиддини като Вас.Никъде мюсюлманите не са потискани в България!
Като духовен водач (имам) такива думи са недупостими в мирно време,защото носят негативен заряд и настроиват.
Защитата не трябва ли да включва всички нуждаещи се хора ,без значение тяхната религия?Защо както сам казвате "като един муджахиддин" се чувствате длъжен?
Радикалността Ви не е в помощ на общността, а е вечно отдалечаване....

Като начало мога да посоча, че книгата ми е първото историческо съчинение написано от помак, която може да се похвали с факта, че има историческа стойност.  

Историческо съчинение е най-правилната квалификация.Защо!
Защото за да е научен труд,трябва да е признато от някого!А Вашето съчинение не е признато от никого!Няма посочeн редактор, коректор, издателство, данни за автора, както и ISBN за регистрация.Изцяло апокрифно  разпространение..

Само това ,че е написана от помак не може да е коз за правдивост и така да се убеди някаква историческа стойност.

Признавам, че съм пренебрегнал доста материал, но поради страх да не си “оцапам ръцете” с пропагандни материали от страна на българските, гръцките, турските и сръбски автори, се забеляза че покрай сухото изгоряло и мокрото в случая съм пренебрегнал и доста материали, които можело да отбележа.  

Ако искате да пишете истинска история,друг път не си позволявайте да скриете матеряли.Дали от страх или от друго това е недопустимо за търсач на истинска история.
Писано тенденциозно и целенасочено съчинението Ви е дълеч от историческата истина!

От друга страна пренебрегването на материалите се дължи на факта, че за съществуването на някой от тях аз съм нямал сведение, а може би и достъп за разлика от професора.  

След като сега знаете за други матеряли,ще пренапишете ли съчинението си?

Въпросния професор трябва да знае, че всичко описано от него и мене се случило някога и е възможно някои работи да са преиначени, а други измислени и внедрени. Поради тази причина изтъкването от негова страна е лишено от всякаква морална обосновка,

Въпроса е, защо се отхвърля от Вас всяко неприемливо историческо доказателство и се опитва да се пренапише историята?Вие не оспорвате доказателства,Вие пишете съвсем нова история,която не се интересъва от неуспорими факти.

[

От тук навлизайки в темата аз трябва да заявя, че винаги между помаците от различните краища на Балканите е имало връзка. За нея и за много други споменати въпроси професора ще прочете в следващата ми книга, която ще е със заглавие История, обичаи и фолклорни песни на помаците, торбешите и гораните.” Озаглавил съм я история, тъй като не съм включил всичко подробно, противен случай щеше да бъде историята. Освен това там ще се постарая да запълня всички дупки, оставени от мен при написването на първата ми книга. Останалото ще прочетете след отпечатването и.

С интерес ще прочета новата Ви книга!
Понаже съм запознат донякъде с материята,имам един въпрос...
След като се види ясната връзка между помаци,торбеши и горани, ще се спомене ли връзката им с българите?Ще се сравни ли фолклора на помаците,гораните и торбешите с този на братята им християни?Ще се вземе ли всичко безпристрастно и нетенденциозно?

За структурата на съчинението ми, трябва ясно да се разграничават два основни въпроса свързани с историята на българския народ описани от историците ни. Първият е свързан с прабългарите и вторият с българите. От ясен по ясен е факта, че помаците не са свързани със прабългарите,  

Всъщност има огромно противоречие в думите ти!
Ако теорията Ти,че днешните българи и прабългарите са съвсем различно нещо и помаците са славяни,пак  излиза че днешните българи християни са един народ със мюсюлманите!!!

, съдейки от гледна точка на езика и местонахождението им и поради тази причина аз не съм споменал подвизите на Тервел срещу арабите.

По твоята логика подвизите на Тервел са подвизи и на славяните.След като казваш,че помаците са славяни и пишеш история на помаците,не е коректно отново да скриеш подвизите на кан Тервел срещо едноверниците и симпатични ти араби,нали?

Аз като един научен работник независимо от факта, че не съм удостоен с научна титла, след прочетеното от мен, бих заявил твърдо, че нужния професор си е удостоил титлата чрез подобно схващане и критики като тази.  

Даже и да нямаше титла,ако пишеше верни или нетенденциозни неща,нямаше никой  да те критикува.Ако оспорваше нечие твърдение с доказателства,също нямаше да е проблем.
Всъщност всеки има прави да пише и да говори каквото си иска.Демокрация сме!
Въпроса е ,че сами си носим  отговорността ,ако пишем или говорим лъжи.
Или както казва Сервантес:"фалшификаторите на история трябва да ходят в затвора"...

На първо място е нужно да се отбележи факта, че мюсюлманите в България и където и да е, сред които са и помаците, не са мохамедани, тъй като те не отдават култ към Мухаммед, а се молят единствено на бога Аллах.

Както названието от българите християни към на българите мюсюлмани е било "покаци",така и на мюсюлманите се е  казвало  мохамедани,заради пророка Мохаммед..Тук не става въпрос за обида, а до възприатия от онова време.
Не смесвай история и теология в нвподходящ момент...

Вторият въпрос е свързан с “групата българи”. Тази група, доколкото си спомням е отбелязана по този начин в изворите и това е делегацията изпратена от цар Борис при папата. Царят лично можело да го попита ако е имал мобилен телефон или е имал интернет връзка с него.

така е,ама тогава е нямало такива комуникации...
И не искарвай виновни сега мобилните оператори и интернет доставчиците!

В книгата си съм описал по голямата част от тези, които приели исляма, като съм сметнал, че са прадедите на помаците. Както става ясно тук говоря за богомилите и павликяните. Много видни историци споменават този факт. Тук става въпрос за личности като Иречек, Милятич и пр. Всички те, а и не споменатите в случая, са известни изследователи в тази област, които са и със авторитет сред научните среди. За разлика от професора, който аз за съжаление не познавам.  

Всъщност няма значение професора и колко го признаваш.Той може само да ти даде критика,а и използва същата литература и матеряли като Теб.
Има значение посочените от Теб Иречек  и т.н.Те ясно казват ,че помаците са българи мюсюлмани,но ти скриваш това и четеш което Ти харесва!

Другата не описана група от мен, които приели исляма, не са сред тези прадеди. Това са една малка общност, пръсната из цялата българска етническа територия, която била от своя страна една лицемерна  групичка стремейки се по един или друг начин да се облажи от бъдещите и привилегии. Като пример тук може да се даде Осман Пазвантоглу, който дори се самозабравил в привилегиите си. Когато говорим за масова ислямизация, трябва да имаме действително това в предвид, тъй като фактите не покриват изтъкнатата реалност.

Имайки впредвид примери,в който мюсюлмани пазат и подкрепят християнски манастири в Арабия,се предполага и в България винаги да е било така.Но, уви!
Често това не се е спазвало, а и войните още повече допринасят за отприщване на двустранни насилия.
Доколкото виждам и си спомням ,сам признаваш наличие на насилствено ислямизиране на местното население в България.То остана и да е друго,след като всичко показва това,като изключим и несъмнено добоволното премане на исляма.

Съди се най-вече по наличието на християнско население сред помаците, а също и за чисто християнските села посред помашките села. В първата група не включвам настанилите се християни след изселванията на помаците, а споменавам единствено за корени жители.

Наличието на християнски села до мюсюлманските не е доказателство за ненасилствено ислямизиране.
Първо, селата в Родопите и не само в болшенството си са новонаселени.Често в историята на селата се вижда живот на мюсюлмани и християни заедно и как с годините или християните се изселват или мюсюлманите.Можем достатъчно често да видим еднакви фамилии между две различни по вяра съседни села.
Второ,по време на  насилване за приемане на исляма, много от християните са се запазили в горите и пещерите.Ходил ли си да разучиш по старите християнски села?Едно от тях в Родопите още пази костите на 38 първенци и техният свещенник.Но и те са си изместили селото след това на друга бърчина и се изселват,познай защо.Защото селото е било опажарено.
Трето,християните са много по-малко от мюсюлманите.Това показва ред неща.
Преспективата да ти опожарят селото или обият близък е била дълечна на много хора и са предпочели да останат живи.
И на мен не ми е приятно недоброволното християнизиране през 1912-1913 година,но не се опитвам да изопачавам,крия или пренаписвам историята.Ако искаш да си не само дъбър историк, а и дубър мюсюлманин отстоявай и немалоуважавай неприятните неща...

В първата група не включвам настанилите се християни след изселванията на помаците, а споменавам единствено за корени жители. Като говорим за помаците знае се, че множество села и градове в Родопите, Ловешко и Македония са смесени.  
 

Смесени?
Смесени са били селата ,когато говорим за християни и мюсюлмани.Ако някъде е имало еврей или арменци,или други етноси, не би трябвало да те учудва.Слъчвало се е преселение семейства от различни народи,да...,но никъде няма данни за живот на народ помаци с народ българи!!!Ти го правиш да изглежда така в книгите си,защото така Ти харесва или Ти се плаща.

В книгите си никъде не съм споменал някакъв църковен събор свикан срещу павликяните, защото такива не се споменават в изворите. Споменал съм единствено за походите срещу тях, за разселването им на Балканите и приносът им за появата на богомилството. А също и за приемането на исляма на една част от тях, като пример тук може да се даде тази част от павликяните приели исляма в с. Ореш, Свищовско.

Говорейки за павликяните и богомилите трябва да посочим и Ти също не трябваше да скриваш,че са били ерес разпространена сред българите или населението в България,което се споменава като такова.Поп Богомил и тои ли е бил помак?
Макар и павликянството да е придошла от арменците,то се разпространява по тези земи сред местното население.
Твоите опити да изкарваш помаците пак  други на българите е пак зашито с бели конци.
Истина е ,че се вижда приемане на исляма  най-често от богомилите(наследници на павликяните) и толкова.Всяка друга интерпретация е художествена измислица и предположение.

Ако се стремим да определяме книги като моята за наивни, то аз бих споменал, че книгата на Ст. Шишков за помаците също като такава. Неговото мнение за произхода на наименованието на помаците е “наивносмешно”, да не говорим че до голяма степен е и подигравателно. Или той това е целял? Знаем че и родинци се стремели към това, а и не само те.

Ако идеята Ти е била да докажеш, колко е била наивна книгата на Шишков, като и ти напишеш наивна книга си сгрешил!
С писане на реципрочна книга с цел оборване на лъжи е похвално, но само несъгласието не е достатъчно за оборване.

Твоята работа ми намирисва на чиста прова провокация и настройване на помаците.Тук там казваш някое вярно събитие или дата и после го омесваш по твой вкус.
Четящите непознаващи история ,ще се хванат и ето  "исторя на помашкият народ".То да е вярно,че е имало някога народ с такова име добре,ама докажи го първо сред официалната историческа сцена, та след това го разпространявай....

Не трябва да забравяме и факта, че в България освен славяноговорящи е имало и тюрки (булгари, печенеги, кумани, узи и пр.).  

Едиснтвените тюрки които са били по българските земи са били така наречените татари предполага се първите отомански орди.Всички други с изклучение на българите са просто тюркоговорящи но не и тюрки!!!
Узите и куманите все повече се доказва в световен мащаб,че са извън съгурната тюркска група,която е тази на монголите и времето на Златната орда.
Както се прави грешка славяноговорящите да се слагат в калъп,така и тюркоговорящите се слагат в едно.Полочава се такава ситуация,че хора с монголоидни,светли,руси,черни,сини,тъмни и светли очи,кожа и коса се обявяват за тюрки.
А старият български език(прабългарският)  даже не влиза в групата на тюркските езици!!!!

Правени са изследвания по този въпрос от гледна точка на диалекта и учените установяват, че турците в Лудогорието могат да се определят като една отделна група, наречена поддунавски турци. За това говори и Митхат паша, който в края на изказването си не пропуска да спомене и помаците, като споменава че те говорят български сиреч славянски.  

Митхат паша на казва славянски, а казва български!!!
Нищо ли не можеш да четеш,без да изопачиш и измислиш?
Ето виж:
"И, най-напред, трябва да се отбележи, че измежду българите, за които се проявява такъв жив интерес, има повече от един милион мюсюлмани. В това число няма нито татари нито кавказци. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както се смяташе по-рано; това са наследници на българите, приели исляма в епохата на завладяването и във времето, което го е последвало. Това са деца на същата тази страна, от същата раса, дошли от същия този клон. И те говорят само на български..."

За статистиката точни сведения не могат да се дадат, всичко което пиша ще се тълкува погрешно. Освен това тук става въпрос за помашка история. Поради тази причина както не съм споменал подробни сведения за създаването и укрепването на Османската империя, така не съм се спирал подробно на историята на България, в стремежа си да не се отклонявам от темата.

Какво означава "помашка история"?Как да разбираме това?
след като историята на помаците се покрива с тази на българите в България,то тя тогава е обща история!
Ако искаш да разкажеш някоя история на помаците в даден край,ще те разбера,ама Ти пишеш история на и за помаците в България!За да има помашка история,трябва да е уникалнаи различна от всички други.
Книгата Ти не е разказ за живота на помаците през вековете,а е показване на самостоятелност и различност с българите или християните.С  две думи опит за откъсване на помаците от всеприетата история и вкарването им в своя собствена.....различна...
Идеята Ти(Ви) е много подла и лукава...!Нечий лични амбиции ще навредя толкова много на сближаването на помаците и християните,че никога повече няма да могат да се погледнат.Това ли искаш?

Днес виждаме че Батак, независимо от кръвопролитията, си е Батак. А къде е село Тъмръш? Къде е помашката нахия в Ловешко, описана от Миков? Къде са помашките села в Македония описани от Кънчов? Това са явни факти, не са наивни празнословия.  

Това,че Батак се признава а Тамръш не ,ли те дразни?
Батак е населено отново в чистоновите къщи след цялостното му опожаряване.А,Тъмръш никои не е възстановил.Ако някои се беше заселил щеше да го има село Тъмръш,така че не преигравай и не празнословничи.
Навсякъде се срещат такива случай на опожаряване.Времената са били такива.Не смесвай за пореден път лични амбиции и история!

За да реши някое помашко семейство да си събере багажа и да предприеме пътуване на стотици километри от едно място до друго с цел изселване, то това семейство със сигурност не го е направило това от кеф, а с надеждата че там няма да преживява тези кошмари, които ги виждало в т. нар. своя родина.

Това вклучва и всички християнски семейства къде изселвани,къде бягали боси през гората за да се спасят по времето на отстпването на Тракия.Примери двустранни много.Това не трябва да ни е целта,нали?
Ама само споменаването на едната страна на медала,лесно ще изкараш пак виновни "гадните българи"..колко лесно,а?
А и не забравяй,че тогава България е воювала с Османската империя и някъде помаците не са признавали новата България.Чувствали са се предани на империята и така са се превръщали автоматично в техен противник..Както и помаците участвали на страната на България са били противник на Османската империя.Толкова е просто и ясно!

Надявам се да съм бил обективен.  

Като изключим два момента,в основната си част не беше обективен.Прозираше неистово желание да потвърдиш написаното в книгата си.Ако искаш да си обективен напиши нова книга със истинска история!

Освен това аз не приемам термина асимилация. Този термин в историята на помаците и турците в България до 1878 г. не съществува. Нито през Първото Българско царство, нито през Второто Българско царство, нито през Третото т. е. Османската империя. Всичко си е на мегдана и траките (власи и каракачани) и славяните православни и еретици (българи и помаци), както и прабългари, кумани, печенеги от една страна и юруци и останалите анадолци от друга страна (турците). Дори се появили и други етнически групи като циганите, татарите, черкезите, арменците, евреите, арабите и пр.

Траките не е ясно кои са по Българските земи.За каракачаните е предположение и за власите също.
Славяните по тези земи са всички словеноговорящи(както е описано от Кирил и Методий и се появява това название само и единствено след това)Надявам се разграничявайки помаците и българите да го правиш по религиозен прознак,защото в Османската империя са се смятали за българи само християните, а помаците са били част от верните поданници на империята.
Прабългарите не са се претопявали в "славянското море",защото славяните,склавините,сакалибите,саките,скитите,сарматите са едно и също!Следователно Прабългарите, са си като нюбългарите!
Кумани и печенеги се приемат винаги като близки с българите и не е ясно кое днес е останало от куманите или печенегите.Тоест асимилирали са се!
Юруци не е имало толкова колкото се опитваш да ги изкараш,а и има изселване след това от България!
Етнос Цигани,арменци,еврей и досега има в България!
Араби в България и преди и сега има много малко!
Черкезите масово се изселват от Българските земи след освобождението!
Татарите са изклучително малка част отнаселението на България и днес!

[jemal]

Поздравления адвокат Фотакиев, професор като П.Петров няма нужда от такава защита като твоята, много прилича на критика на секретар пропаганда и агитация от една позната  партия в миналато.Ако наистина си  решил да правиш критика на съчинението на  Хюсеин Мехмед направи го от свое име, ще ти простим ако не си специалист,но поне си направи труда.Иначе всичко което представяш в твоята критика представлява извадка на изречения от техния контекст, което изцяло променя смисъла на написаното от автора и само задръстват форума със спам. Колкото до това дали Х.Мехмед ще бъде признат в историческите среди, това в никакъв случай не зависи от теб.Самият факт, че е предизвикал П.Петров да го критикува е достатъчен. Съчинението на Х.Мехмед ще бъде преведено на други езици и никой не може да спре това.Дали го харесвате или не няма никакво значение, ръкавицата е хвърлена в лицето ви, така, че злобейте!